Жорж Сименон
Леля Жана (9)

Девета глава

Доктор Бернар пристигна в осем и половина, изглежда, бе минал през двора и кухнята, тъй като не се чу никакво щракване на резето. В къщата цареше някаква треска, която напомняше подготовка за пътуване. Всички прозорци бяха отворени, сякаш това бе някакъв символ, тряскаха се врати, от течението купища листове летяха из въздуха; по стаите и по стълбищата се влачеха малки и големи куфари, без да се държи сметка за килимите, а гласовете ехтяха така, сякаш къщата бе вече празна. По пеньоар и чехли Луиз също участваше в тази суетня, подобна на някакво безумно опиянение. Още малко, и щяха да започнат да чупят всичко от радост.

Всичко бе започнало вчера следобед, веднага след разговора на Жана с племенника и племенницата й. Дори и в разговора им имаше някаква радостна нотка или поне чувство на облекчение. Както винаги Луиз напразно се бе страхувала предварително. Жана добре знаеше, че новината за промяна, каквато и да е, щеше да бъде добре дошла, едва ли не някакъв изход.

— Къщата ще се продава — започна тя, наблюдавайки тяхната реакция.

— И къде ще живеем?

Веднага след това Мад попита:

— А вие ще дойде ли с нас?

Не че имаше особено желание. Навярно нейното идване с тях донякъде я плашеше, защото щеше да има постоянен свидетел, особено сега, когато й бе разказала толкова неща.

— Все още не зная.

— Кога тръгваме?

— По всяка вероятност утре. Зависи, ако майка ви успее в това, което е предприела.

Луиз, цялата в черно, току-що бе излязла, за да посети своята стара братовчедка, която живееше недалеч извън града.

— И няма ли да се връщаме повече тук?

— В Париж ли отиваме?

— В Париж или в Поатие. Тази сутрин нотариусът донесе лоши новини. Вие сте разорени.

— Така ли?

За тях тази дума все още не означаваше нищо определено.

— Всичко освен личните ви вещи ще трябва да се продаде.

— И колата ли?

— Да.

— Как ще пътуваме?

— С влак.

Докато им обясняваше за ипотекирането, те слушаха с известен интерес, но когато спомена, че вече нямат никакви пари, Анри заяви:

— Ще работя.

— Майка ти разчита на теб. А и на тебе, Мад.

— Ще потърся репортерско място. Можем ли да започнем да стягаме багажите?

Това ги вълнуваше. Да скъсат с миналото. Да заминат. Без никакви угризения на съвестта биха изпотрошили къщата от нетърпение да започнат колкото се може по-бързо нов живот и да заличат следите от стария.

— Мад, ще ми помогнеш ли да свалим куфарите?

— Щом искате, сваляйте ги, но оставете и за майка ви нещо.

Когато Луиз се върна, ги завари да стягат багажа и те весело подхвърлиха, като че ли тя не знаеше:

— Заминаваме.

Анри настоя:

— Хайде да отидем в Париж, мамо. Искам да стана репортер, а само в Париж ще имам възможност да постъпя в някой вестник.

— Отиваме в Поатие.

— Защо?

— Защото в Поатие ще имаме жилище.

Луиз се качи горе, за да уведоми Жана; изглеждаше така, сякаш нямаше вече нищо общо с къщата и се чувстваше като външен човек.

— Всъщност имам късмет, че моята братовчедка Март вътрешно се радва на това, което се случи. Никога не е обичала семейство Мартино. Това е стара вражда между нея и тях и сега в известен смисъл тя се чувства победител. „Предупреждавах баща ти! — рече ми тя. — Знаех, че така ще свърши.“ Благодарение на това получих повече, отколкото се надявах. Особено като й казах за другото семейство на Робер.

— Каза й за това?

Жана разбираше, че тя го бе направила умишлено, с определена цел, за да достави по-голямо удоволствие на старата жена и да я предразположи.

— Предложи ми свободно жилище в една от нейните къщи в Поатие. Собственица е на почти цяла улица. Намира се в работнически квартал, близо до железопътната линия, но все пак е по-добре от възможността да се озовем на улицата.

— Ще трябва ли да плащаш наем?

— Естествено, но едва когато имам възможност.

— Даде ли ти пари?

— Малко.

Не каза колко е взела, предпочете да не уточнява, което означаваше, че е взела повече от няколкото хиляди хранка, на които разчиташе сутринта. Сега това бяха нейни пари и тя си ги пазеше.

— Децата като че ли приемат нещата на шега.

— Мислят си, че ще е увеселение, нещо като пикник. Анри съжалява само за колата.

— Взе ли някакво решение?

— Най-напред трябва да говоря с доктор Бернар.

— Кога ще дойде?

— Утре сутринта.

— Казах на братовчедка си, че тръгваме утре предобед, за да не сме тук, когато дойдат да запечатат къщата и преди още новината да плъзне из града. Отивам да стягам багажа си. Имаш ли нужда от нещо?

Приготвяха се до късно и отвън сигурно изглеждаше доста странно, че всички прозорци светят. Дезире бе започнала да следи обявите във вестниците и бе излязла за час да провери на едно място, където търсеха готвачка.

— Вдругиден започвам на новото място. Мисля, че няма да е много тежко, въпреки че собственичката е почти глуха. Тръгваш ли с тях?

— Не зная, Дезире. В момента всичко се преобръща. След два дни, когато ще трябва да се чисти къщата, да се готви, да се пере, ще започнат да се гледат накриво и да се карат. Не виждам Алис и бебето й.

— Господин Физол дойде да ги вземе. Алис се обади на баща си. Навярно бе взел такси или бе дошъл с колата на негов приятел, понеже чух шум от автомобил. Не се качи, не говори с никого, изчака вън в преддверието, докато дъщеря му свали багажа си. Не вярвам да се е сбогувала с някого.

— Чудесно разрешение! Какво искаш да ти донеса за ядене?

След като изми чиниите, преди да си легне, Дезире се качи обратно и седна до леглото на Жана.

— Болят ли те краката?

— Когато лежа на топло, не. Само дето ги чувствам тежки като гюлета.

— Ако нямаш спестявания или пенсия, естествено няма да имаш друг избор и ще трябва да останеш с тях. Но те съжалявам! Ще си по-зле и от слугиня. Веднага щом се изправиш на краката си, ще ти стоварят цялата домакинска работа и ако случайно пак се разболееш, никой няма да те погледне. Да не говорим, че — доколкото успях да ги опозная — в скоро време ще започнат да ти броят и залците. Всъщност винаги е така. Свекърва ми криеше пари из цялата къща и добре правеше, че искаше да е независима, понеже не знам какво щеше да стане с нея, ако нямаше заделени пари, тъй като, преди да умре, мъжът й бе пропилял всичко.

Сега тя се чувстваше равна с Жана и се възползваше от това. Дори си бяха сменили ролите, тъй като нейното бъдеще бе горе-долу осигурено.

— Ходи ли в хотела да си платиш сметката?

— Още не и да си призная, щях да забравя.

— В края на краищата на твое място аз бих се опитала да ида в някой дом. Има такива, където човек се чувства доста добре.

Тя не пожела да каже старчески приют.

— Така поне няма да си зависима от никого. Не виждам как ще работиш за другите.

— Ще си помисля, Дезире.

— Сигурно си имала доста странен живот и кой знае какво ти е минало през главата.

— Така е.

— Вярно ли е, че Лоер никога не се е оженил за теб?

— Кой ти каза това?

— Чух, че децата говорят, и бях ужасно изненадана. Те сигурно са го научили от майка си.

— А пък тя от нотариуса Бижоа! — добави Жана. — Новините се разнасят бързо. Вярно е!

— И защо? Не те ли обичаше? Мислех, че сте живели заедно до смъртта му.

— Живяхме заедно. Само че той вече беше женен.

— Бе оставил жена си, така ли? Защо?

— Твърдеше, че бракът му е бил грешка. Не отдаваше голямо значение на брака. Аз също. Аз не се махнах оттук, за да се омъжа.

— Но си знаела на тръгване, че ще живееш с него.

— И да не беше така, пак щях да замина.

— Какво щеше да направиш?

— Все едно. Исках да бъда свободна жена. Бях горда.

— И все още си такава, нали?

— Така ли мислиш? Възможно е. Или съм горда, или прекалено смирена. Навярно е едно и също. Срещнах Лоер по време на ваканцията у леля му.

— Не беше ли доста по-възрастен от теб?

— Не много. С десет години. Пишеше по вестниците, интересуваше се от много неща. Наистина беше много интелигентен и образован.

— Защо заминахте за Южна Америка?

— Решихме го изведнъж. Една вечер в някакъв бар някой му предложи да замине за там и да оглави вестник, който група търговци износители щели да основат. Той се съгласи. Една седмица по-късно заминахме с толкова пари, колкото да платим пътя си, но очаквахме да получим още в Буенос Айрее. Интересно ли ти е?

— Представях си живота ти по друг начин.

— Имаше и успехи, и провали. Вестникът така и не се появи, през цялото време живеехме в един гаден хотел и се питахме дали консулът няма да ни върне обратно във Франция. След това Лоер наистина основа вестник, някакъв политически вестник, а после дойде историята с петнадесетте хиляди пушки. Интересна история, но е дълга, ако се разказва с подробности. По това време в страните в Южна Америка, във всяка една държава, различните партии непрестанно издирваха оръжие, за да започнат война или да направят държавен преврат.

Това бе незаконна търговия и трудното бе да се получи стоката, а после да се достави на купувачите. Някакъв мъж в един бар — казвам така, понеже повечето време прекарвахме по хотели и барове — разказа на Лоер, че разполага с петнадесет хиляди пушки, складирани на един кораб, на не знам кое си пристанище, и му обеща комисиона, ако успее да ги продаде.

Въпросът беше да ги прекараме от едното до другото пристанище въпреки забраните.

И така, ние започнахме да продаваме пушките. Казвам ние, защото и аз помагах в сделката.

— Защо се смееш?

— Беше почти като в оперета. Отстрани погледнато, е смешно. Смешно и жалко. Тия пушки, които тъй и никога не видях, които навярно изобщо не са съществували, ние ги продавахме не знам колко пъти, на различни хора. Живеехме върху пушки, както понякога тъжно си казвахме. Корабът, където се намираха или по-скоро където трябваше да се намират, пътуваше под гръцко знаме и дълго време обикаля брега, от Панама до Огнена земя, но така и не успя да стовари стоката си.

Ние си вземахме комисионата, но в последния момент все изникваше някаква пречка — циклон, революция, разследване на полицията, която искаше да наложи контрол.

— Лоер нарочно ли живееше така?

— Може и така да беше. Бляскави приеми у генерали и министри, след което изведнъж ни се налагаше мълниеносно да изчезнем. В крайна сметка се наложи да напуснем континента, тъй като щяха или да ни натикат в затвора, или да ни разстрелят за оказване на помощ на бунтовници.

Заминахме за Хавана и Лоер успя, понеже го биваше за това, да се вмъкне под кожата на министъра на Франция, който през цялото време го покровителстваше. За пред хората аз бях госпожа Лоер. Този път заговориха за основаване не на вестник, а на списание за френска пропаганда в страните на Латинска Америка.

— И сигурно заминахте?

— Да, за Кайро, без дори да си вземем багажа, защото не си бяхме платили хотела за не знам колко седмици.

— Не се ли чувстваше нещастна?

— Сама бях избрала пътя си.

— Обичаше ли го още?

Жана я погледна и без да й отговори на въпроса, каза:

— Толкова добре го познавах! Познавах всичките му слабости, подлостта му, а тя, ей богу, не му липсваше!

— Казваше ли му ги?

— Да.

— Карахте ли се?

— Почти всяка нощ. А след това ме биеше.

— И ти му се оставяше?

— Понякога му казвах нарочно истината в очите, за да ме набие.

— Виж, това вече не мога да го разбера.

— Няма значение. Важното е, че бях заминала. И то, не забравяй, по собствено желание. И започнахме да затъваме. Понякога човек изпитва удоволствие да се сгромоляса нарочно, колкото се може по-ниско.

— Също като мен, когато, без да се налага, ей така, по собствено желание, станах сервитьорка.

— И така може да се каже.

— Не го обичаше, но вървеше подире му и му се подчиняваше като куче.

— Точно така. И двамата пиехме, и то най-вече към края на живота му. През по-голямата част от нощите пиехме, а след това се карахме. За три седмици почина от плеврит, в болница.

— Без да ти остави нищо. Тогава ли отиде при белгийците?

— Горе-долу. Но не веднага.

Тя се изчерви, но не каза нищо повече. Беше опитала да живее и по друг начин, но сега предпочиташе да не говори, нито да мисли за това.

— Това е всичко, Дезире. Сега върви да си легнеш. Дължа ти тези обяснения. Ти ми направи услуга, пък и прояви доста интерес към мен. Сега можеш да кажеш, че сама съм си го търсила, но и това е някаква утешение.

Дезире, която подсмърчаше от няколко минути насам, застана на прага на вратата и преди да си тръгне, въздъхна:

— Всъщност ти наистина си от това семейство!

* * *

— Влезте, докторе. Бъдете така любезен да затворите вратата, защото искам да ви задам няколко въпроса, които другите няма защо да чуват. Сигурно отдавна не сте виждали толкова хора из къщата?

— Тръгвате ли с тях? — попита той, като отдръпна завивката й.

— Най-напред искам да разбера какво мислите за краката ми. Подутината леко спадна от вчера. Започват да посиняват. Преди малко успях сама да се довлека до тоалетната.

Той опипа с пръсти подутината, около която се образуваха бели кръгове, и загрижено загледа как бавно изчезват.

— Бих искал да прегледам по-сериозно сърцето ви.

В продължение на десет минути той старателно се зае да я преслушва, преместваше слушалките ту върху голата й гръд, ту върху гърба й, караше я да диша по-дълбоко, още по-дълбоко, по-бавно, да задържи дишането си, после отново да диша.

— Е, докторе?

— Права сте. Не е зле. Според мен не е необходимо да се прави електрокардиограма.

— Защо тогава изглеждате обезпокоен?

— Попитах за намеренията ви. От това, което научих долу, снаха ви и децата тръгват след малко за Поатие.

— Точно така. А аз няма да мога да пътувам, така ли?

— Наистина е невъзможно да предприемете това пътуване, като се има предвид какво ще е то. А тъй като и тук не може да останете, ще уредя да ви пренесат след малко в болница.

Той я погледна с мисълта, че тя ще трепне при думата болница, ще промени поведението си, ще започне да се оплаква или да протестира. Но тя продължеше да му се усмихва.

— Седнете за малко, докторе.

— Предстоят ми още много посещения. Мога да ви отделя само няколко минути.

— Всъщност от неделя насам вие самият искате да ми зададете някои въпроси. Не го направихте, защото ви достраша да не би да ме обидите или огорчите. Навярно и защото не желаете да изглежда, че се интересувате от личния живот на болните си. Ще ви улесня, като ви задам един конкретен въпрос. Като имате предвид, че веднага щом стана на крак, ще се заловя за работа, както правех това през последните дни, колко време ми давате до следващото повторение на болестта?

— Най-много няколко седмици.

— А после?

— С годините ще става по-лошо.

— Колко години ще трябва да минат, докато напълно се парализирам?

— Зависи от грижите, които полагате. Ако тръгнете с тях, най-много след четири-пет. Но от друга страна…

— Кажете!

— Ако не отидете с тях, питам се какво ще стане с брата и сестрата.

— Вие какво бихте направили на мое място?

— Позволете ми да не ви отговоря.

— Всъщност и аз съм в същото положение, в което е бил брат ми, докторе. И аз, както каза тази сутрин нотариусът Бижоа, говорейки за Робер, имам два изхода или по-точно три. Старческият дом, където ще живея спокойно и където ще се грижат за краката ми. И семейството, където ще бъда прислужница и където всеки път, щом се разболея, ще ставам непоносимо бреме.

— Точно така.

— Няма да говоря за третия изход.

— Добре.

— Според мен нотариусът се сърди на Робер за избора му.

— Той се надяваше на друго.

— Зная, да замине. А вие?

— Господин Бижоа и аз нямаме еднакво виждане по въпроса.

— Смятате ли, че Робер е бил прав?

— Аз съм католик.

— Това означава, че е трябвало да отиде в затвора? А аз — в старчески дом, така ли?

— Като лекар бих ви посъветвал това.

— А като човек и католик бихте предпочели да посветя останалата част от живота си, за да поддържам известен ред в семейството.

— Можете да го направите.

— Да, мога с известна находчивост и грижи да им попреча да се ядат един другиго или да се самоизядат. Мога да накарам Луиз за известно време да не пие и най-вече да не прави от кризите си палячовски сцени, които дразнят всички наоколо. Кой знае? Бих могла дори с годините да убедя Анри да се примири, че не може да стане нищо повече от дребен чиновник, да приеме посредствеността си, да се гордее с работата си. Нали точно в тази роля ме виждате? Кой знае, бих могла да склоня Мад да се омъжи за някого, без да започне веднага да изтъква недостатъците му. Малко по-малко Луиз ще ме намрази, но все пак ще ме задържи, за да не мие сама чиниите, за да не й крещят, от страх да не би да остане някой ден съвсем сама. Няма да мине много време и децата ще започнат да се дразнят от това, което са ми доверили, което ще ми доверят по-късно в момент, когато няма да могат да издържат или най-малкото когато пожелаят да се покажат интересни.

Ще бъда леля Жана, която ще става сутрин първа, ще си ляга последна, на която всичко ще може да се казва, да се пита и която винаги трябва да бъде безстрастна, а по-късно, ако Анри или Мад имат деца…

— Съжалявам, но ще трябва да си тръгна — каза той, като се изправи.

— Бих се обзаложила, че и в събота нотариусът Бижоа по същия начин е сложил край на изповедта на моя брат. Не се страхувайте. Това не е закана.

— Професията ми е да лекувам болни.

— Зная. Но поглеждате през очилата любопитно и малко срамежливо и установявате, че те всички са мъже и жени.

— Ще ви изпратя линейка предобед. Ще продължим този разговор в болницата.

— Забравяте, че съм много бедна и че ще бъда в общото помещение.

Ръката му беше на дръжката на вратата, но все още не си тръгваше.

— Във всеки случай… — започна той.

Но се спря.

— Не! Не искам да ви убеждавам. Ще ви видя в болницата.

* * *

— За мен няма нищо по-добро от това да остана и да се грижа за теб, Жана. Но знаеш не по-зле от мен какви са обстоятелствата. Обещай ми само, че ще дойдеш при нас. Оставих адреса в чантата ти. Няма телефон. Достатъчно е само да изпратиш телеграма и Анри ще дойде да те посрещне на гарата, която се намира на две крачки.

Мад целуна леля си по бузата и й пошушна на ухото:

— Обичам ви. Искам да дойдете.

— До скоро виждане, лельо! — каза Анри, гледайки през прозореца камиона, който отнасяше куфарите им.

Външната врата едва хлопна, когато Дезире се появи и с облекчение подхвърли:

— Ето че къщата се опразни! Всичко, което е имало вътре, всички тези мебели, дреболии, прибори, стрували толкова скъпо и създали толкова грижи на един човек, всичко това, така да се каже, не принадлежи вече на никого. Утре ще започнат да идват, да отварят шкафове, чекмеджета. И при нас беше така, добре ми е известно, понеже останах до края и присъствах на продажбата. Идват и хора ей така, за удоволствие, знаейки добре, че няма да купуват.

— Какво казва господин Салнав?

— Той прилича на куче, останало без стопанин. Бог знае защо, продължава да виси над тефтерите си, притеснява се, като че ли иска да представи своето домашно съвсем чисто, без никакви драсканици. А ти? Реши ли се?

— Все още не.

— Повярвай ми, по-добре е в дом! И най-лошият ще е по-добър от всичко останало. Не слушай доктора.

— Откъде знаеш какво мисли доктор Бернар?

— То е изписано на лицето му, а и аз познавам този тип мъже. Сигурна съм, че у тях всичко трепти от чистота, а прислужницата му няма и една свободна вечер в седмицата.

— Дезире!

— Какво искаш?

— Нали си спомняш бюфета?

— Бюфета с бутилките ли?

— Да.

— Е, и какво?

— Хайде, не се опъвай! Не ми задавай въпроси. Луиз сигурно ги е забравила. Нали каза, че са останали три пълни бутилки?

— Искаш да…

— Да, да ми качиш тук една. Не е нужно да вземаш чаша от кухнята. Тук е чашата ми за миене на зъби.

— Наистина ли искаш да направя това?

— Да.

— И какво ще кажат, когато отидеш в болницата и им лъхнеш?

— Хайде, хайде, свикнали са!

— Много ли я искаш?

— Да. Не се страхувай!

Усмихна се някак си особено, когато чу стъпките на Дезире по стъпалата.

— Дай! Аз ще я отворя. Имам по-голям опит от теб. Донеси ми чашата от тоалетната!

Бившата й съученичка от манастира я гледаше слисана, объркана, отчаяна, но учудването й не бе чак толкова голямо след всичко онова, което Жана й бе разказала за живота си.

В първия момент остана поразена, но това бързо премина.

— Не слагаш ли вода?

Беше ужасно грозно да се види как тази дебела жена, изтегната в леглото, отпива от чашата си за миене на зъби големи глътки, които изгарят гърдите й. Изведнъж тя започна да кашля така, че не можеше да си поеме дъх. Правеше знак на приятелката си да я потупа по гърба, после за миг застена, задиша тежко, а накрая дълбоко въздъхна и по лицето й се изписа отново същата оная странна усмивка.

— Сега съм добре.

— Ще се напиеш ли?

— Не знам. Защо питаш?

— Май че това искаш да направиш.

Не й отговори. След малко добави със същото онова учудено и същевременно ужасно иронично изражение на лицето:

— Нали трябва да взема някакво решение?

— Надявам се, че няма да постъпиш като брат си?

— Не, разбира се.

Лицето й гореше. Очите й блестяха навлажнени.

— Дори смятам да не ходя в старчески дом.

Сега тя говореше със себе си. Навярно виждаше Дезире само като черно-бял силует, осветен от слънцето.

— За мен вие сте много неразбираеми хора.

— Слушай…

— Разбира се, че те слушам! Но искам да се уверя дали линейката е долу.

— Ще отида при тях след осем или десет дни, веднага щом стъпя на крак. Обзалагам се, че ще се оправя по-бързо.

— Признай си, че и теб като всички хора те е страх да останеш сама.

— Не.

— И от смъртта ли не се страхуваш?

Жана продължаваше да се усмихва и усмивката й докарваше Дезире до отчаяние; беше готова да се разсърди.

— Прекалено си горда, за да отидеш в старчески дом!

— Не е така.

— Да не искаш да ме убедиш, че го правиш за тяхно добро?

— Никой не може да каже дали ще им направя добро. Мисля, че най-сетне успях да разбера нотариуса. Все пак той има по-голям жизнен опит. В крайна сметка всеки се устройва по някакъв начин и живее по своему.

— Човек прави това, което може! — възрази Дезпре, като че ли изведнъж се почувства засегната.

— Точно това казвам, човек прави това, което може. Опитва се, доколкото е възможно, да е чист пред съвестта си.

— Ти не си ли чиста пред съвестта си?

— Бях, когато носех на ръце Боб нагоре по стълбите, когато бдях за цялата къща, за да предотвратя да стане бог знае какво нещастие.

— Това нищо не помогна. Както и голямото чистене в сряда вечер след погребението. Като си помисля, че ти…

— Какво знаеш ти?

— Признай си, че също както с Лоер правиш всичко, за да…

— … за да стана сутрин първа, кафето да е готово, масата да е сложена, когато другите се събудят, подът да е чист, къщата — приветлива, ръцете ми все да мият чинии и когато вече падам от умора, да видя, че все още не съм свършила, че човек никога не може всичко да свърши; и в момент, когато се строполявам на леглото с мисълта, че умирам от умора, отново да започна да мисля за утрешните си задължения и да бдя за съня на другите…

— За да бъдеш роб, това е! Вижда се, че не си прислужвала дълго време и че не познаваш хората.

— Не става дума за хората. Става дума за…

Тя напълни чашата си и я погледна с някаква меланхолична наслада.

— Нали виждаш! Последната е! Обзе ме желание да опитам още веднъж и…

Допря устните си до коняка, после съвсем спокойно захвърли чашата на пода.

— Както самата ти каза, къщата вече не принадлежи на никого. Няма да има нужда да се чисти. Не идва ли линейката?

— Да ги накарам ли да се качат?

— Да. Не се притеснявай. Ще бъда разумна. Може да се учудят, като им лъхна, но от утре, в болницата, ще бъда най-кротката болна и всички ще ме обикнат. Ще се лекувам, така че ще се оправя по-рано от осем дни, и ще отида при тях. Остават ми още доста пари. Ще бъда леля Жана.

Дезире повдигна рамене и излезе, а старата жена, останала съвсем сама, преглътна усмивката си, уплашено се огледа наоколо, дочу стъпките по стълбите, после блъскането на носилката в стените, ръцете й се вкопчиха в завивката, като че ли в последния миг искаше да направи опит да задържи къщата, стаята, малкия скрин, който виждаше за последен път.

— Леля Жана… — промълви тя, като че ли произнасяше ново име.

Двама яки мъжаги я изгледаха от горе до долу, като че ли преценяваха теглото й, после си смигнаха; тя затвори очи, а по-мургавият каза:

— Готов ли си?

— Готов съм — отвърна другият весело.