Жорж Сименон
Леля Жана (6)

Шеста глава

Присъни й се нещо, което вече бе сънувала на единадесет или дванадесетгодишна възраст и беше болна от заушки. Тогава прекарваше ваканцията с майка си и братята си в една къща под наем на брега на океана. Изведнъж се почувства чудовищно дебела, сякаш тялото й изпълваше цялата стая, и най-мъчителното бе, че го усещаше размекнато, поресто като гъба, безплътно, сякаш щеше да литне във въздуха.

Не бе истински сън, понеже осъзнаваше, както и първия път, че е в леглото си, в собствената си стая. Знаеше, че това е моминската й стая, че тапетът на розовосини цветчета вече го няма, че вместо него бе сложен едноцветен модерен тапет в неутрални тонове. Голямото й махагоново легло с гладки заоблени ъгли, които обичаше да гали, също го нямаше вече, на негово място бе сложен нисък диван без дървена ламперия. От цялата стара мебелировка бе останал само един малък селски скрин, със залепен крак, който по чудо стоеше на мястото си между двата прозореца.

Сигурно бяха направили публична продажба на всички стари мебели в къщата и ей богу, те не бяха малко!…

Дали някой бе купил малката масичка, която тя бе превърнала в тоалетка? Като малка мечтаеше да има тоалетка и когато стана на около петнадесет години, тъй като все отказваха да й купят, тя покри една дървена масичка с кретон на волани, които падаха чак до земята, а отгоре закрепи едно трикрило огледало, чиято рамка боядиса в светлосиво. Братята й наричаха тази тоалетка „кринолин“.

Невъзможно бе да е болна от заушки, понеже вече я бе прекарала. На нейните години това би било смешно, както старата госпожа Дюбоа, продавачката на чадъри, която на шестдесет и осем години се разболя от коклюш и умря. Навремето нарочно подпитваха мъжа й:

— И от какво си отиде тя?

— От коклюш.

И това беше толкова смешно, че хората си хапеха устните, за да не се засмеят.

Жана беше навила часовника за шест сутринта и си повтаряше това дори насън, чуваше тиктакането, знаеше, че трябва на всяка цена да звънне, че този ден щеше да е изключително важен, и затова се притесняваше, че се е подула.

Не можеше да си спомни защо денят щеше да е изключително важен. Щеше да се сети, като се събуди. Господи, дано само не се е разболяла!

За миг се унасяше в дълбок сън, после се опомняше и добиваше отново усещането за отлитащите часове, за нощта, която продължаваше да се разстила навън и все не се вдигаше, за неумолимото тиктакане на часовника. И когато най-сетне камбаната удари и я освободи от това мъчение, тя отдавна вече знаеше, че навън е светло, както и в кой точно момент щеше да звънне будилникът.

Чувстваше се много добре в леглото си, а и стаята си беше нейната. Зад пожълтелите щори слънцето вече надничаше. Откъм гарата се чу изсвирване на влак. Много скоро временното отпускане изчезна, тя отметна завивката, за да погледне краката си, които я наболяваха, и ги почувства някак си натежали върху дюшека.

Трябваше да предвиди, че това ще стане. Лекарите отдавна й го бяха казали, понеже вече й се беше случвало в по-слаба степен и не изведнъж, ако не се брои първият път. Краката й така бяха отекли през нощта, че коляното изобщо не се забелязваше, а от отока кожата се бе изопнала и лъщеше като восък. Когато натисна с пръст плътта си, която вече не чувстваше своя, по нея се образува нещо като вдлъбнатина, както и бяло петно, което много бавно изчезваше.

Но най-лошото бе, че сега вече знаеше защо денят щеше да е изключително важен и защо снощи, въпреки лошото настроение, което Дезире успя да внесе, тя държеше в къщата всичко да е чисто и подредено, преди да се качат да спят.

Трябваше веднага да се опита да стъпи на ходилата си, подути, както и целите й крака нагоре, и ако не друго, поне да слезе долу и да седне в някой фотьойл, тъй като бе немислимо да обуе чехлите си. Предпазливо, като се молеше да не й се случи нещо лошо, тя опипа с крак килима и като си помагаше с ръце, леко се приповдигна и успя да се задържи права въпреки силната болка. Но не посмя да тръгне, защото само една крачка — и щеше да падне, представи си как се сгромолясва на земята и както бе съвсем самичка в стаята, по нощница, с разпуснати коси, трябваше да вика и да разбуди цялата къща.

Седна отново на ръба на леглото и за малко не се разплака, забравила, че бе едно остаряло животно. На първия етаж всички още спяха, но може би за неин късмет Дезире още не бе слязла долу? От живота си на село имаше навика да става рано и да отделя много малко време за тоалета си, понеже все бързаше да изпие кафето си с мляко.

Какво ще направи, ако нейната бивша съученичка е слязла вече долу? На втория етаж нямаше звънец. И тъй като знаеха, че си е легнала късно, че бе уморена, сигурно дълго време никой нямаше да посмее да я безпокои. Вслушваше се във всеки шум. Стаята на Дезире беше от другата страна на коридора, тя сама си бе избрала една от мансардните стаи, предназначени за прислужниците, с изглед към двора. В продължение на десет минути не долови никакъв шум, не смееше да мръдне — да не би да не чуе, — чудеше се дали не е по-добре да се довлече до вратата, та макар и на четири крака, но поне да е сигурна, че няма да изпусне Дезире.

Добре, че и двете си бяха легнали по едно и също време, късно след полунощ. Най-сетне долови шум от течаща вода, приглушени стъпки и разбра, че няма да чака още дълго.

— Дезире! — повика тя със сподавен глас, когато чу, че вратата се отваря.

В ръката си държеше чехъл, готова да го запрати по вратата на стаята вместо сигнал, ако случайно не я чуе.

— Дезире!

Дезире най-сетне се върна назад, залепи ухо на вратата, тъй като не бе напълно сигурна, че са я повикали.

— Влез. Вратата не е заключена.

Приятелката й я изгледа учудено, с недоумение, като че ли най-малко бе очаквала да види точно това.

— Какво ти е? Не се ли чувстваш добре?

Дезире не бе забелязала краката й и Жана, както седеше на края на леглото, изведнъж се притесни и побърза да се скрие под завивките.

— Влез и затвори вратата. Не говори много високо. А колкото до мен, няма нищо страшно. Случва ми се вече доста пъти през последните години и за няколко дни изчезва. Ще трябва само, да речем към осем часа, преди да са започнали посещенията, да се обадиш на доктор Бернар и да го помолиш да дойде. Кажи му, че ще е по-добре да не се спира долу, преди да се качи, и ако може, гледай да го доведеш, без да го забележат.

— Предупредих те, че се преуморяваш!

— Вярно е. Но хайде да не говорим повече за това. Беше необходимо и добре, че го направихме. Само че, бедна ми Дезире, аз ще имам ужасно нужда от теб и се питам колко ли пъти горките ти крака ще трябва да изкачват днес двата етажа.

— Колкото мога, ще се грижа за теб. Свикнала съм. Мъжът ми…

— Не става дума за грижи. Лекарят ще ми предпише лекарство и ще трябва просто да изчакаме да ми подейства. Дори не е болезнено. Важното е да бъда в течение на всичко, което става долу през днешния ден. Нали разбираш, днес им е първият ден, а от това зависи бъдещето.

— Мисля, че разбирам, но ми се струва, че много се притесняваш за хора, които…

— Моля те, най-старателно върши всичко, което ти кажа, все едно, че го правиш заради мен.

— Щом е за теб, разбира се.

— Преди всичко трябва да си в добро настроение. Не е нужно да се смееш или да пееш, но ми се ще, като слязат, да усетят спокойна атмосфера, масата да е приятно наредена, кафето да е хубаво. Постарай се кифлите да са топли. Имаш време да ги поръчаш от хлебарницата.

— Смяташ ли, че ще седнат на масата заедно?

— Няма значение какво ще направят, важното е масата да е наредена за цялото семейство, всеки да види мястото си, салфетката си. Май ще е добре да сложиш и моите прибори.

— Щом мислиш, че така трябва…

Явно всичко това беше прекалено сложно за нея.

— Бебето сигурно ще се разплаче, но каквото и да мислиш за майка му, постарай се да го успокоиш, защото само писъците му са достатъчни, за да изопнат нервите на всички в къщата. Можеш дори да ми го донесеш тук, ако не знаеш какво да го правиш. Не мога да ставам, но ще си играя с него в леглото и нищо не ми пречи да го нахраня.

— Това ли е всичко?

— Не. Когато господин Салнав пристигне — обикновено идва към осем и половина, — ще му предадеш нещо, но едва след като се увериш, че е сам в приемната.

— Какво трябва да му предам? Да дойде да те види ли?

— Точно обратното, да не го прави, освен ако не се наложи. Но по някое време сутринта, малко след като Анри закуси, бих искала той да отиде при него и да му каже най-непринудено, че има нужда от неговата помощ. Нека му измисли някаква работа. Няма да бъде лошо, ако пита за разни незначителни неща. Важното е да го накара да седне на мястото на баща си.

— Добре, разбрах. Въпреки че се съмнявам дали ще стане, но пак ти повтарям, че се притесняваш за…

— Не съм свършила. Ще трябва да се обадиш и на едно друго място, малко по-късно, когато снаха ми се качи при мен.

— Мислиш ли, че тя ще дойде?

— Може и да дойде. Тогава ще звъннеш на господин Бижоа, нотариуса, и ще му кажеш, че сестрата на Робер Мартино би искала да говори с него, но за съжаление не може да отиде в дома му.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Какво ще хапнеш?

— Няма значение. По-добре ще е изобщо да не ям, защото ще ми забранят да ям солено.

— Ще ти готвя безсолно.

— Само това липсва! Като че ли си нямаш друга работа! Хайде, сега тръгвай, миличка Дезире! Надявам се, че няма да е за дълго. Само днес ще искам от теб да се качваш колкото може по-често. Утре вече ще свикнем. Ето че и аз мисля за краката ти! Подай ми само гребена, една навлажнена кърпа и шишето одеколон от скрина. В стаята вече мирише на болен. В такива случаи самата аз се отвращавам от собствената си миризма, а мога да си представя какво им е на другите.

* * *

Това бе най-странният ден. Вечерта, преди да заспи, дълго бе размишлявала, мъчейки се да предвиди всички възможни ситуации, предварително да реши как ще постъпи при различните случаи. Знаеше, че всички щяха да се събудят някак сконфузени, засрамени, сърдити и отвратени от себе си, също като след позорна оргия всичко щеше да е трудно и опасно — думите, поведението, това, че сядат на масата или че поглеждат тук вместо там.

Ето защо толкова много държеше всичко да е в безупречен ред, къщата да е приветлива. Беше дори предвидила да е сред тях, за да предотврати, макар и без да си личи намесата й, всякаква възможност за скандал.

Но ето че бе прикована в стаята си, на най-горния етаж на къщата, без всякаква връзка с останалите освен с Дезире. А самата Дезире само щеше да чака повод да им покаже навъсеното си лице, да ги накара да заплатят за умората й от предната вечер.

Пръв се пробуди градът — някъде в далечината откъм гарата, — после към осем часа се чу скърцането на голямата порта на избата, която пазачът всяка сутрин отваряше, а след това изтърколваше празните бурета по павирания двор.

Дезире вече се бе качила веднъж, за да донесе кафето с мляко и една филия, която Жана така и не изяде.

— Какво да кажа, ако ме попитат как си?

— Че съм уморена, че нещо не ми е добре, но че ще сляза по-късно.

— Но това не е вярно!

— Няма значение. Кажи им го. Как така не съм чула още плача на Боб?

— Когато майка му слезе, за да подгрее шишето, тя го носеше на ръце. Предложих й да го гледам аз, но тя категорично бе решила да го гледа сама. Сега му пее песничка.

Явно това бе препоръка на родителите й, за да няма за какво да се заловят в случай, че решат да я обвинят.

— Ще трябва да му опънеш кошарката за игра, но не в малкия салон, където никой не се мярка и детето ще е като затворник. Сложи я в трапезарията.

— Ще заема много място.

— Точно това искам. Нека всички го виждат.

— Щом си решила така, добре.

Неочаквано за всички първа слезе Луиз и Жана, която бе помолила да й оставят вратата отворена, я чу как се забави на площадката, преди да тръгне надолу по стъпалата.

Малко по-късно в столовата се появи и Анри, а накрая и докторът повдигна резето на външната врата. Беше невъзможно да мине в този момент незабелязан. Известно време той говори с някого долу; Жана не разбра с кого точно, но после чу как той бавно се заизкачва нагоре, как спря за миг колебливо пред отворената врата, преди да влезе.

— Мога ли да вляза?

— Моля, заповядайте, докторе.

Изглеждаше все така спокоен и непроницаем както в неделя сутринта. За шест часа левият клепач на Жана се бе подул. Още една грижа. Приличаше на ужилване от пчела, но той не се подведе, придърпа стола към себе си и веднага започна грижливо да мери кръвното налягане.

— Не ви се случва за първи път, нали?

— Не. Получих го в Египет преди десет години, но не бе така силно. След това на три-четири пъти и в Истанбул.

— Я да видя краката!

Той ги опипа, размърда пръстите, после я зави с одеялото.

— Изследвали ли са наскоро сърцето ви?

— Преди два месеца, малко преди да тръгна. Изглежда, не е в много лошо състояние и поне в това отношение нямам от какво да се оплаквам засега. Снаха ми говори ли с вас?

— Не съм я виждал. Срещнах само сина й.

— Разбра ли, че сте дошли за мен?

— Не можах да го скрия.

— Как е той?

— Спокоен е, но лицето му е малко изпито.

— Нищо ли не ви каза?

— Помоли ме да не си тръгвам, преди да му се обадя.

Той въздъхна и сложи слушалката обратно в чантата си.

— Нали знаете каква е диетата?

— Без сол. Много малко месо. Никакви подправки. Никакво кафе и чай. На два часа да се пие по едно от хапчетата, които ще ми предпишете, с пълна чаша вода.

Тя му се усмихна.

— Нали така?

— Забравяте най-важното.

— Знам, знам, и да не ям.

— Смятам да дам рецептата на прислужницата. Освен ако не предпочитате да ви изпратя лекарството направо от аптеката?

— Така ще е по-добре, разбира се, ако не ви затруднява много. Ако Дезире трябва да се занимава днес и с мен, ще й дойде малко множко. Кажете ми, докторе, колко време мислите, че…

— Колко време лежахте последния път?

— Една седмица, но…

— Бройте ги сега две. Може би малко по-малко.

Той непрестанно я наблюдаваше, също като в неделя, но сега на няколко пъти й се стори, че е готов да свали непроницаемата си маска. И наистина, беше тръгнал към вратата, когато понечи да се обърне, но продължи напред и само рече:

— Утре през деня ще мина да ви видя…

През цялото време, докато той беше при нея, Жана не можа да долови какво става долу, както й се искаше, но все пак се беше издала навярно защото лекарят забеляза и тя видя, че може би точно в този момент на него най-много му се искаше да се отпусне пред нея.

Той не се задържа дълго време долу; входната врата се затвори почти веднага и навярно имаше много хора на масата в трапезарията, защото тя чуваше как Дезире снове насам-натам, долавяше тракането на чинии.

Измина още половин час, докато някой се сети да се качи при нея. Бяха стъпките на нейната бивша съученичка, която положи трогателни усилия да прикрие колко е запъхтяна.

— Какво ти каза? — попита тя, като сядаше на крайчето на стола.

— Че няма нищо, както си и мислех.

— Безсолно ядене, нали?

— Никаква сол и пипер, е, ако има време да ми го приготвиш, разбира се. Какво правят долу?

— Най-напред отидох да видя счетоводителя, както ми беше поръчала. Разбра ме от една дума. Пристигна едва преди няколко минути.

— Кой е в трапезарията? Почакай. Снаха ми слезе първа. Каза ли ти нещо?

— Когато слезе, приличаше по-скоро на призрак, отколкото на жив човек, стъпваше тихо и в началото не я забелязах. Като че ли се страхуваше от някого, беше готова да избяга горе и да се затвори в стаята си, ако някой дръзне да я обиди. Изглежда, се учуди, като видя, че те няма в кухнята, само надникна и се запъти към трапезарията; веднага й занесох топлото кафе, така че нямаше какво друго да прави, освен да седне. „Зълва ми не е ли слязла?“ — попита тя. Отговорих й, както ми бе поръчала, после пристигна и Анри. Сипах и на него кафе. Измънка нещо като поздрав, без да гледа майка си. Донесох топли кифли и… чакай… обърках се от цялото това сноване нагоре-надолу. И колкото повече се мъча да си спомня, толкова повече се обърквам. А, да, докторът почука на портата. Втурнах се и когато влязохме в коридора, Анри се надигна да види какво става. Казаха си набързо нещо с доктора. Докато той беше при теб, слезе и Алис, но за разлика от предишния път беше облечена, измита и сресана, носеше бебето отново в ръце и като видя кошарката в трапезарията, опита се да сложи Боб вътре. Той се разрева. Тогава аз се заиграх с него, така че майка му да може да закуси, а той се увлече в играта и аз успях да довърша сервирането.

— Говориха ли на масата?

— Нищо особено. Мисля, че Анри спомена нещо за теб и доктора. Така! Той слезе, все такъв студен като лед, племенникът ти го изпрати до външната врата, после и по тротоара.

— Значи затова не го чух да се връща?

— Върна се през кухнята и със сериозен тон ми нареди да ти кача лекарствата веднага щом ги донесат, и да ти сготвя нещо без сол и пипер. След това отиде в трапезарията и през отворената врата видях, че внезапно стана загрижен и малко надут, докато съобщаваше новината на другите.

На всичко отгоре пристигна и счетоводителят, прекоси кухнята, като че ли правеше нещо изключително важно, и ме попита високо: „Тук ли е господин Анри?“ — „В трапезарията е.“ — „Смятате ли, че няма да го безпокоя?“ — „Убедена съм, че не.“

Не влязох, защото се страхувах да не се изсмея. После двамата отново прекосиха кухнята и момчето ми заяви притеснено: „Бихте ли казали на леля, че искам още сега да се кача при нея, за да видя как е, но господин Салнав се нуждае от мен по една неотложна работа. Щом се освободя, ще ида да я видя. Нека се лекува. И най-вече да не става.“

— Това ли е всичко? — попита Жана, която не се чувстваше съвсем спокойна, но все пак не можа да задържи усмивката си. — А какво прави сега снаха ми?

— Снове насам-натам като насекомо, което търси къде да кацне, на един-два пъти спря пред кошарката на Боб, която през цялото време й се изпречва на пътя, но все още се колебае дали да се заиграе с него.

— А Алис?

— Още се храни и чете вестника си.

— А Мадлен?

— Когато минах покрай стаята й, чух шум. Но още не е слязла. Да се обадя ли на нотариуса?

— Не, докато не ти кажа кога.

— Не искаш ли да хапнеш?

— Към обед, ако намериш малко свободно време, ми приготви зеленчуково пюре от зелен боб например, ако намериш в къщата, или от каквото и да е. Никой ли не се е обаждал?

— Не.

— Благодаря ти, Дезире.

— Няма за какво. По-добре ще е, ако се опиташ да поспиш. Ще затворя вратата.

— Само това не прави! — уплашено възропта тя.

Веднага щом Дезире излезе, Жана отново наостри уши, като легна напряко на леглото, за да чува по-добре. Разбираше, че на Мад й бе много по-трудно от всички останали, че се колебае дали да слезе, или не, а Жана се притесняваше най-много от това.

Слава богу, че Жана и Дезире не само бяха изпразнили куфара, но и се бяха постарали някъде след полунощ да го качат в стаята на втория етаж, където имаше купища багажи, стари обувки и дрехи.

Историята с куфара просто довърши Дезире и Жана бе предвидила, че ще дойде момент, когато приятелката й категорично ще да откаже да й помага.

— Каква логика има в това да мъкнем посред нощ празен куфар по стълбите, когато навсякъде има колкото искаш място?

Напротив, в това имаше логика и Мадлен го бе разбрала. И кой знае дали точно този куфар, изпречил се на пътя й, предната вечер не я бе разколебал най-много?

Лелята и племенницата почти нищо не си казаха, просто мълчаливо се разходиха из тъмната градина.

Но днес само една дума бе достатъчна, за да разруши всичко. През целия си живот Жана не беше изглеждала тъй спокойна при такова вътрешно напрежение, както когато пресичаше моста редом с момичето, на което натрапваше своето присъствие.

Даже и в този момент Мад вървеше решително, гледаше право пред себе си, като че ли искаше да забрави, че не е сама. Сякаш казваше: „Добре, вървете до мен колкото си искате. Не мога да ви забраня, тротоарът е за всички, но напразно се опитвате да правите нещо, просто си губите времето.“

Все още се чувстваше силна, напълно уверена в себе си.

Първото разочарование дойде, когато въпреки очакванията установи, че кой знае защо, по някаква страшна случайност, около хотела „Аньо д’Ор“ нямаше таксита. На няколко крачки от кафенето тя изведнъж се спря, като гледаше да се скрие от светлината — явно се притесняваше, че е облякла шотландско палто още вечерта след погребението на баща си.

В кафенето пред хотела още имаше посетители. Някаква млада жена по шорти се беше изтегнала в тръстиков фотьойл, беше кръстосала крака, така че почти всичко между бедрата й се виждаше, непрестанно се хилеше с дразнещ околните смях, пушеше цигара, изпускайки дима срещу двамата мъже, които седяха пред нея. А през широките прозорци на кафенето сред цигарения дим се мяркаха главите на постоянните картоиграчи и сред тях навярно имаше някои приятели от детинството на Жана.

— Струва ми се, че ще трябва да потърсим такси на гарата — каза леля Жана шеговито.

Стараеше се да няма никаква ирония в гласа й. Трябваше да прекосят кафенето, да внимава да не би Мад да се върне назад и да се прибере вкъщи, откъдето да повика такси по телефона.

В позата и в смеха на жената от кафенето имаше нещо дръзко и неприлично и навярно в знак на някакво неосъзнато предизвикателство Мадлен реши да мине покрай нея.

Двете жени вървяха под светлината на уличните лампи, ту потъваха в тъмната ивица, ту се мяркаха под бледата светлина, после ярко се открояваха в по-светлите места, за да потънат отново в мрака.

Някакъв мъж, сигурно работник, който отиваше по всяка вероятност на нощна смяна, вървеше успоредно с тях на отсрещния тротоар и отчетливите му стъпки ги съпровождаха през цялото време.

Жана все още не проронваше нито дума, а Мад крачеше до нея с ръце в джобовете, без да гледа наоколо си.

За разлика от Мад лелята оглеждаше къщите, магазините — повечето със спуснати щори, през които обаче можеха да се прочетат имената върху фирмите. На мястото на магазина за шапки, собственост на сестрите Карел, и на магазина за чадъри на старата госпожа Дьобоа, починала от коклюш, сега се издигаше банка с бяла бетонна фасада. И тези, и много други бяха вече мъртви. В гробищата навярно имаше цял квартал с хора, които Жана беше познавала. Сега живееха хора, които също нямаше да ги има един ден, когато и Мадлен на свой ред щеше да стане на годините на леля си и случайно щеше да мине по същите тези улици.

Щеше да дойде сигурно някоя друга Дезире, за да й каже с равен глас, подобен на течаща вода: „Спомняш ли си Жермен Донкьор, оная с луничките, чието лице приличаше на добре опечен хляб? Омъжи се, а после пое търговията на родителите си. Сега има седем деца. По-голямата й сестра е съпруга на депутата, а един от синовете й е губернатор в колониите.“

Улицата беше дълга, леко наклонена; минаха покрай хотел, който по времето на Жана бе ужасен, с много лоша репутация, но сега бе пребоядисан и носеше ново име, което не й бе известно.

Жана много добре разбираше, че племенницата й се дразни от нейното мълчание, че именно за това върви така неспокойно. Но трябваше да мине още време, докато спечели играта, затова притаяваше дъха си, като акробат в момент на трудно упражнение.

Отначало вървяха почти в крак с мъжа от отсрещния тротоар. Стъпваха механично, като под звуците на военна музика. А неговите крачки бяха големи. Навярно бързаше.

Сега този ритъм трябваше да се наруши, а това от своя страна щеше да пресече и порива на Мад. Но не трябваше да дойде от страна на Жана. Трябваше да стане съвсем неусетно за младото момиче, пред което сякаш се разплиташе някаква невидима нишка.

В един миг, за да не покаже, че е задъхана, лелята само преглътна и сред цялото това мълчание между тях се създаде толкова силна близост, че изведнъж Мад потръпна и леко извърна глава.

— Казахте ли нещо?

— Не, защо?

— Така ми се стори.

От това крачките им като че ли леко се забавиха и много скоро мъжът, който ги бе увлякъл подире си, отиде напред, шумът от обувките му престана да ги смущава.

Лелята бе убедена, че в момента мълчанието й подготвя Мадлен вътрешно за разговора, който очакваше.

Но тъй като спътницата й вървеше безмълвна, и тя не продумваше нищо, а и самата Мад не можеше да пречупи гордостта си и да заговори първа, нямаше кой да чуе отговорите й.

На края на улицата, съвсем в дъното, се очертаваше гарата, където лампите светеха по-силно, а в тъмното небе иззад покрива се издигаше светлият дим на някакъв товарен влак. Там сигурно щеше да има таксита, най-малко две или три. Оставаха само двеста метра. По залез-слънце по същия този път бяха преминали, влачейки хлапето си за ръка, и семейство Физол, но обзети от съвсем различни чувства. От няколко минути насам двете вървяха вече в крак. Това нямаше никакво значение и въпреки това Мадлен се опита да изравни крачките си, също като войник в строя, но не можа и на два-три пъти поизостана. Дори и тогава те не си продумаха нищо. Най-вече не споменаха нито дума за едно друго заминаване, както девойката навярно очакваше, за едно друго заминаване, станало преди много години, за едно друго младо момиче, което бе напуснало жълтеникавата къща при моста.

Стъпки по улицата. Улични лампи, към чиято светлина те се приближаваха и се отдалечаваха, и пак се приближаваха.

Кръшната и спокойна походка на младо момиче редом с тази на старата и дебела жена, която не изоставаше, въпреки всичко неуморно вървеше до него, за да не му позволи да се осъзнае, да заеме поза, да мисли за себе си.

Всичко висеше на косъм! На път да се скъса. Почти беше станало. Жана знаеше това и не смееше дори да диша. Тя не се молеше, защото не знаеше да се моли, но напрягаше цялата си воля, убедена, че всичко зависи единствено от силата и непоколебимостта й.

Мъжът от отсрещния тротоар бе стигнал до гарата. Може би той щеше да кара през потъналите в мрак полета товарния влак, който сега пушеше.

Улицата сякаш опустя, когато стъпките му заглъхнаха, но затова пък тези на Мад и на леля й, които вече не вървяха в крак, отекваха по-отчетливо.

И в този миг изведнъж — като че ли някаква буца се пръсна в гърлото на Жана — момичето спря, за секунда се извърна назад и преди още да се върне към уличния стълб, който двете току-що бяха задминали, каза предизвикателно:

— Смятате ли, че спечелихте?

— Не.

На връщане към къщи продължиха да мълчат. Хората от кафенето пред „Аньо д’Ор“ се бяха разотишли, а жената с разголените бедра се бе подпряла на прозореца на една от стаите на хотела и някакъв мъж се разсъбличаше зад нея. Зад остъклените врати все още се мяркаха неподвижните глави на картоиграчите.

Мостът. Мад забави крачка. Жана, която се досети каква бе причината, каза най-спокойно:

— Дезире ще ни помогне да качим куфара.

За техен късмет Анри не се появи. Той продължаваше да чака на тъмно в малкия салон и сестра му изобщо не се усъмни, че той е там и чува всичко.

— Дезире, ще ни помогнеш ли?

— За какво?

— Да качим този куфар до първия етаж.

Тя настъпи с крак приятелката си, за да не й даде време за размишление.

— Хайде да го внесем в стаята.

— Тук на стълбите не е ли добре?

— Не.

На всяка дена Мад трябваше да го опразни, и то още същата вечер. Леля й й помогна, като се правеше, че не се интересува какво има вътре.

— Ние с Дезире ще качим празния куфар до втория етаж. Не е тежък. Можеш да си затвориш вратата. Лека нощ, Мад.

Мад се поколеба и както беше с лице към стената, смънка с половин уста:

— Лека нощ.

Това бе всичко.

Тази сутрин все още не беше слизала. Трудно й беше да слезе. Навярно на няколко пъти бе надничала през вратата, за да види кой влиза и кой излиза. Сигурно бе гладна. Майка й беше вече долу. Не знаеше къде е брат й. А дали знаеше, че леля й се бе разболяла?

Навярно бе разпознала гласа на доктор Бернар, както и стъпките на Дезире по стълбите.

Беше към десет часа, изведнъж перилото на стълбите изпука, после някой заслиза надолу, но някъде по средата спря.

За повечето хора в къщата настъпи тишина, но Жана така внимателно се вслушваше, че долавяше ударите на стенния часовник в една от стаите на първия етаж. Пооправи завивките с двете си ръце, понареди безцветните си коси, пое дълбоко въздух, усмихна се и накрая каза:

— Влез.

Застанала права в коридора, Мадлен трябваше само да прекрачи прага.