Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tante Jeanne, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Жорж Сименон. Истината за Беба Донж. Леля Жана

 

Рецензенти: Албена Стамболова, Сирма Велева

Френска

Първо издание

Редактор: Албена Стамболова

Художник: Венцеслав Веселинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Людмила Стефанова

 

Дадена за набор ноември 1985 г.

Подписана за печат януари 1986 г.

Излязла от печат март 1986 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 16,50.

Издателски коли 13,86. УИК 14,26

Цена 1,65 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Около два часа навън започна да се смрачава, на три-четири пъти вятърът рязко наду завесите, треснаха се врати, след това въздухът замря, стана задушно и мина доста време, докато се чу първият гръм.

Но Жана забеляза това доста по-късно — пристъпите на вятъра нахлуха в момента, в който Алис тръшна вратата зад себе си и заглуши другите шумове. Младата жена не бе отворила повече дума за ужаса си от това да спи в къща, в която има мъртвец, и по всяка вероятност всичките й приказки бяха изречени под влияние на сутрешните вълнения.

Седнала на ръба на все още неоправеното легло, върху което бе метнала само покривката, скръстила крак връз крак, с разпилени по лицето коси, тя отнесено гледаше как Жана храни малкия, но накрая като че ли се опомни.

Жана рече:

— Всъщност той ми е племенник, а аз още не зная как се казва.

Алис обясни:

— Отначало мислехме да го кръстим Жулиен, на баща му; но после се уплаших да го кръщавам на човек, загинал от насилствена смърт. Малко съм суеверна и не посмях. Тогава свекърва ми настоя да го наречем Робер, на мъжа й. Всички му казват Боб. На мен не ми харесва, но и аз започнах като тях. Така и не можах да разбера защо е толкова зле настроен към мен. А иначе не е много лошо дете. Може би не ме обича. Сигурна съм, че ако опитам сега да му дам останалата храна, ще започне да пищи.

— Вероятно защото сте нервна.

— Мислите ли, че усеща това?

— Убедена съм.

Детето се нахрани и веднага заспа.

— А сега елате да хапнете нещо, Алис.

Жана не се надяваше да успее, но все пак отиде до стаята на снаха си и през все още заключената врата започна да й говори:

— Луиз, обедът е готов. Слез когато пожелаеш. Ако искаш, мога да ти кача нещо…

Долу в трапезарията, където Жана бе подредила масата за трима, сега седяха само двете и Алис се изненада, че всичко бе безупречно приготвено. След като се нахрани, тя не отвори дума да помогне при раздигането на масата или измиването на чиниите. Давайки си вид, че се разхожда безделно, тя прекоси двора и се вмъкна за малко в приемната — едва по-късно леля й разбра, че бе отишла да се обади незабелязано по телефона.

След това тя отново се качи в стаята си сякаш без определена цел. Бебето все още спеше. Листата по дърветата леко потрепваха. Малко след това някаква кола пред къщата изсвири късо три пъти. И докато разбере какво става, външната врата се отвори, после хлопна и Жана чу шума на отдалечаващ се автомобил.

Спокойно довърши работата си. Духаше вятър, затова тя обиколи къщата да затвори прозорците, а после влезе в синята стая, където временно бяха сложили брат й, докато подготвят специална стая за случая.

Хората от погребалното бюро се бяха погрижили за всичко. Слаба жълтеникава светлина се процеждаше през спуснатите щори, въздухът бе приел оня величествен покой на стая, в която има мъртвец. Главата на Робер бе обвита с бяла превръзка, която придържаше челюстите, сега лицето му бе загубило онова ужасно присмехулно изражение, което имаше след обесването. Бяха му сложили бяла, леко колосана риза и това блестящо бяло изпъкваше на фона на восъчната плът на мъртвеца и на все още незапалените свещи.

Жана не се страхуваше от мъртъвци. Придърпа стол до смъртния одър на брат си, седна, сякаш се готвеше да приказва с него, свила ръце на скута, привела леко глава, и устните й на няколко пъти се раздвижваха, сякаш наистина му говореше.

Бедният дебеланко! Той наистина бе станал много по-дебел и отпуснат, отколкото тя предполагаше. В училище съучениците му го наричаха Гумената топка; той уж не гледаше сериозно, но всъщност се засягаше и тя го бе виждала да плаче скришом. Навремето той имаше неестествено розови страни, наивен поглед, гладка и нежна кожа.

Беше най-малкият в семейството и не му обръщаха много внимание. Двамата му братя Морис и Гастон бяха убити още в първия месец на войната през 1914 година в разстояние на няколко дни.

По това време Робер беше в колежа, на всяка цена искаше да го вземат в армията, но трябваше да изтърпи огорчение, което го засегна повече, отколкото си даваше вид, когато две години по-късно след прегледа пред военната комисия бе освободен от служба.

— Дори не можаха да ми обяснят защо — възмущаваше се той, а баща му повдигаше рамене.

Ох, бедният ми дебеланко! Как трепереше и пелтечеше пред баща им; а с момичетата беше срамежлив. Робер бе станал на двадесет години, без да близне капка алкохол, навярно понеже бащата пиеше много, и бе запалил първата си цигара, за да подражава на другите, едва в университета, където бе изкарал две години.

Жана се мъчеше да си представи при какви обстоятелства той се бе запознал с Луиз и най-вече как ли се бе влюбил в нея и как й го бе казал. По това време тя вече бе заминала и много рядко пишеше на близките си; само научи за тяхната сватба, после за първото им дете, Жулиен, който по-късно бе загинал при автомобилна катастрофа.

Наоколо къщата беше пуста и глуха. Там нейде, заключена в стаята си, Луиз навярно бе потънала в тежък сън.

Жана стана, тъй като бебето се бе размърдало в креватчето си.

— Хайде, миличко! Знам, че ще си добричък със старата си леля Жана!

Боб като че ли разбираше. Той я гледаше сериозно, без изобщо да се бои от нея, без да се учудва, че тя стои над него. Не плака, когато го взе на ръце, и докато му сменяше пелените, той се оглеждаше наоколо, сякаш успокоен, поглеждаше я пак, сбръчкваше веждички, преди да й се усмихне.

— Ето, къщата е спокойна. След малко леля Жана ще ти даде да хапнеш и ще те сложи да спиш.

Едва когато излезе от спалнята и мина през стаята, където щорите не бяха спуснати, тя забеляза надвисналото пепеливо небе и неестествения здрач по улиците, където светлите костюми и белите къщи бяха придобили тебеширен оловносин цвят.

В четири часа светкавиците започнаха да разцепват най-черните облаци, надвиснали сякаш над гората, но все още не се чуваше никакъв гръм, не валеше; въздухът беше все така замрял, лепкав.

— Все пак леля Жана ще трябва да намери време да отскочи до хотела, за да си вземе куфара!

За малко щеше да хукне към моста с бебето в ръце, но някакво неясно чувство я караше да не излиза от къщи и понеже не можеше да се преоблече, тя остана с дрехите, които лепнеха по тялото й, с обувките, които й убиваха и които от време на време изуваше, когато сядаше.

В четири и половина телефонът звънна, тя се поколеба дали да вдигне слушалката, почуди се дали снаха й няма да отговори от стаята си. Телефонът продължаваше настойчиво да звъни, вдигна се шум, Боб се размърда. Тогава тя грабна детето в ръце, отиде в трапезарията и взе слушалката.

— Ало! Алис, ти ли си? Обажда се Анри. Татко вкъщи ли е?

Нямаше намерение да му казва истината, но той не й даде възможност. Обсипваше я с въпроси, които достигаха до нея наред с някакви странни шумове, като че ли от машини.

— В какво настроение е? Майка с него ли е? За мен това е много важно. Къде е той? Какво прави? Какво каза, като видя, че колата я няма?

— Алис излезе — успя да каже тя.

Последва мълчание от другия край на телефона, момчето като че ли се посмути.

— Кой се обажда? — попита недоверчиво той.

— Леля Жана, сестрата на баща ти.

— Тази от Южна Америка ли? Вкъщи ли сте? Мога ли да говоря с татко?

— Сега е невъзможно.

— Трябва веднага да говоря с него. Страшно важно е! Излязъл ли е?

— Не.

— Какво тогава? Защо не искате да го извикате?

Гласът му ставаше все по-нетърпелив и по-агресивен.

— Защото не може да те чуе.

— Болен ли е? Да не е, защото излязох с колата?

— Не.

Колебание.

— Майка ми ли е забъркала пак нещо?

— Баща ти е мъртъв, Анри.

Отново мълчание, този път по-продължително, по-вълнуващо, след това със сподавен глас момчето каза на някой близо до него:

— Баща ми е мъртъв.

— На телефона ли си? Чуваш ли ме?

— Да. Къде е майка?

— Майка ти си легна.

Той измърмори през зъби:

— Разбирам.

— Къде си сега? Защо търсеше баща си?

Тя усети, че той плаче може би не толкова от мъка, колкото от това, че беше в безизходица, че усещаше как всичко около него се сгромолясва.

— Далеч съм. Просто не зная какво да направя. Но както и да е, не мога да се прибера вкъщи.

— Къде се намираш?

— В едно малко селце в Калвадос, на повече от триста километра от къщи. Колата се развали, доста сериозна повреда в скоростната кутия. Монтьорите от гаража работят по нея вече повече от половин час. Дълго време не можех да се свържа с вас. Нещо в линията не е в ред. Няма да ме пуснат да тръгна, ако не платя за поправката, а аз нямам повече пари в себе си. Исках татко да каже на монтьора…

— Я го извикай на телефона.

Когато тя обясни, че всичко ще бъде платено, чу отново гласа на момчето:

— Благодаря, лельо.

— Сам ли си?

Той се поколеба.

— Не.

— С приятели?

— С един приятел и две момичета. По-добре да ви го кажа, тъй като и без това ще разберете.

— Обещай ми, че ще караш много внимателно!

— Добре.

— Ще те чакам цяла нощ. Не бързай.

— Благодаря.

И двамата замълчаха отново и тъй като не знаеха какво да си кажат повече, затвориха телефона.

— Май отново ще трябва да те преобличам, мъничък мой пикльо!

Стълбището й се видя още по-стръмно и трудно за изкачване, отколкото преди. Когато слезе, тя остави бебето на пода в кухнята, докато му приготви ядене, а то залази кротичко край нея, като се забавляваше с крачетата си. Нахрани го, преоблече го, сложи го в леглото преди бурята и първите гръмотевици я свариха в кухнята с парче сирене в уста. Трябваше да запали лампата. Не бе светнала в другите стаи, така че останалата част от къщата тънеше в мрак.

Изведнъж заваля като из ведро, дъждът затрополи по ламаринения покрив на приемната, по плочките на двора, станали черни и лъскави, по перваза на прозорците, изпълни улуците, по които се чуваше как водата бълбука. Святкаше непрекъснато и на моменти гръмотевиците ставаха тъй силни, сякаш щяха да продънят небето.

Изглежда, че от силния трясък тя не чуваше нищо наоколо, затова подскочи, когато видя снаха си, застанала на прага на вратата, бледа, с дълбоки сенки под блесналите от треска очи. Беше слязла пипнешком в тъмното; в страха си от гръмотевиците не бе посмяла да запали лампите.

Луиз не знаеше какво да каже, къде да застане. Като че ли не беше у дома си, чувстваше се като натрапница. Бе махнала сутрешната си черна рокля а вместо нея бе облякла тъмновиолетов халат, който загръщаше около себе си, сякаш й беше студено.

Жана се позасрами, че я свари там седнала да яде, затова веднага стана, сякаш бе направила нещо нередно.

— Стой си — каза Луиз, като придърпа към себе си един лакиран стол и приседна на крайчеца.

— Анри се обади.

— Зная.

— Чу ли разговора?

— Да.

— Не знаех какво да правя. Предпочетох да му кажа всичко.

— Правилно. Нека знае отсега.

— Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не съм гладна.

— Нищо не си яла от сутринта.

— Не съм гладна.

При един по-силен гръмотевичен трясък тя подскоча, устните й затрепераха, сякаш шепнеше молитва.

— Жана!

— Кажи.

— Страх ме е!

— От какво?

— От бурята! От смъртта! Алис излезе ли?

— Да.

— Знаех си, че ще се измъкне, че ще я е страх да спи вкъщи, че ще остави бебето. Страх ме е, Жана!

— Няма от какво да се страхуваш.

— Чуй! Точно над нас е.

И наистина, в някоя от съседните градини се чу как едно дърво се разцепи. С изопнати до крайност нерви, Луиз не издържа, скочи от стола и нервно започна да обикаля из стаята.

Погледна с крайчето на окото си Жана, която стоеше спокойна, и каза:

— Мразиш ме, нали?

— Разбира се, че не, Луиз.

— Тогава ме съжаляваш. Това е едно и също.

— Няма за какво да те съжалявам.

— Казваш така, но мислиш обратното. Много добре знаеш, че мислиш точно обратното! Жана, страхувам се! Защо Робер направи това? Не ми казвай, че аз съм виновна. Това не е вярно! Заклевам ти се, че не е вярно. Повярвай ми, Жана! Някой трябва да ми повярва. Тази сутрин бях полудяла. Вече не си спомням какво ти наговорих, но сигурно е било ужасно. Исках да ти причиня болка. Имах нужда да ти причиня болка. Защото бях много нещастна. Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти.

— Сигурна ли си, че всички прозорци са добре затворени?

— Прегледах цялата къща.

— Качи ли се и на втория етаж?

— Да.

— А той?

— Направено е всичко необходимо. Сложихме го в синята стая.

— Зная. Чух.

— Не искаш ли да се качиш с мен да го видиш?

Тя изкрещя:

— Само това не! Не мога. Не разбираш ли, че това не е по силите ми. Страх ме е! Страх ме е! Пак ти повтарям, че ме е страх, че умирам от страх, а ти не искаш и да ме чуеш.

— Я по-добре седни.

— Не ме сдържа на едно място. Цялото тяло ме боли. Главата ми…

— Ще ти направя кафе.

— Много мило от твоя страна.

И докато Жана слагаше вода на огъня, тя замислено промълви:

— Защо правиш всичко това? Защо дойде именно днес? Като че ли си знаела какво става вкъщи и си искала…

Изражението й се промени, чертите на лицето се изопнаха; очите й отново гледаха изпитателно както когато беше малка.

— Наистина ли не знаеше нищо?

— Не. Дойдох, защото…

Но снаха й не я чуваше, продължаваше да й задава въпроси и Жана не можеше да довършва изреченията си.

— Никой ли не ти писа?

— Не.

— Брат ти никога ли не се е оплаквал от мен?

— Повече от двадесет години нямах известия от него. Той дори не знаеше къде съм!

Странно! Дори гласът на Луиз се променяше заедно с бурята. Когато святкаше и гърмеше силно, тя се усмиряваше, ставаше умоляваща, жалка, но щом като бурята притихнеше, тя се обнадеждаваше, че всичко това ще свърши, окопитваше се, ставаше отново мрачна и хаплива. Протягаше глава напред и гледаше изотдолу.

— Признай си, че знаеше за смъртта на баща си!

— Случайно прочетох съобщението в един френски вестник.

— В Южна Америка ли?

Тя почувствува, че това бе клопка, но доста несполучлива.

— Не. В Кайро.

— Значи е вярно, че си живяла в Кайро?

— Защо?

— Така.

Не каза ли тя тази сутрин, че някой бил срещнал Жана? Тя знаеше много повече, отколкото си даваше вид.

— От обявлението на нотариуса ли разбра?

Там Жана четеше само френски вестници, когато случайно й попадаха, и рядко ги изчиташе от край до край. Така един ден погледът й се спря на едно съобщение от рубриката за частни обявления:

„Метр Бижоа, нотариус в Пон Сен Жан, издирва във връзка с крупно наследство Жана-Мари-Ортанс Мартино, родена в Пон Сен Жан на 5 юни 1894 година. Пишете спешно или уведомете консулските служби.“

— Защо не се обади, че си жива?

Жана се поколеба и уморено промълви:

— И аз самата не зная.

— Нали разбра, че става дума за баща ти?

— Да. Нямаше друго наследство. Но беше много късно да дойда на погребението. Бяха минали вече два месеца.

— Нямаше ли нужда от пари?

— Нека да не говорим за това.

— Извини ме за всичко, което ти наговорих тази сутрин. Знаех, че не е вярно, че не си се върнала заради това.

— Благодаря. Две бучки захар ли искаш?

— Само една. Но без мляко.

— Няма ли да хапнеш един сандвич? Има и студено печено.

— Не съм гладна. Жана, пак започва!

И когато Жана се отправи към вратата, за да чуе дали бебето плаче:

— Остани при мен. Не ме оставяй сама. Много ли те наскърбих?

— Не.

— Какво ти каза за мен доктор Бернар?

— Изобщо не е говорил за теб.

— Не поиска ли да ме види?

— Посъветва ни да не те безпокоим.

— А Алис?

Тя бавно и неясно следваше мисълта й. Губеше нишката заради гръмотевиците и светкавиците, но тутакси се съвземаше и търпеливо продължаваше да разпитва.

— Какво ти разправи Алис?

— Че е много нервна, за да гледа деца, че синът й не я обичал.

— А за мен? Сигурна съм, че ти е говорила за мен.

Жана много добре знаеше какво я измъчва и какво й се искаше да разбере! Но как да й обясни, че самичка бе разбрала, че самата тя почти не се учуди на себе си предната вечер на гара Поатие, а после и в зле осветената трапезария, където бе изслушала всичките приказки на Дезире…

Изведнъж снаха й съвсем категорично каза:

— Жана, аз съм една лоша жена!

В този момент навярно тя донякъде бе откровена.

— Не е така. Няма идеални хора.

— А аз искам да съм само добра. През целия си живот се стараех да съм добра. Все не ми вярват. Всички ме мразят. Дори Робер вече години наред ме гледа по по-особен начин и усещах, че бе загубил надежда. Като че между нас имаше някаква стена, или по-скоро стъкло. Когато по един или друг повод плачех в моменти на отчаяние, баща му обикновено повдигаше рамене, показваше ми вратата и най-хладнокръвно казваше: „Отивай да се цупиш в стаята си!“

Смяташе, че го правя нарочно, че се преструвам, а аз никога не съм се преструвала в живота си.

Чу се отново гръм и тя се вкопчи за ръката на зълва си и задъхано, като я умоляваше, каза:

— Жана, не си тръгвай! Не бива да ме мразиш и да мислиш, че в мен има само лошо. Когато дойдох в този дом, бях съвсем млада, съвсем чиста, изпълнена с доброта. Искаше ми се всеки да е щастлив. Бях убедена, че мога да направя всекиго щастлив. И знаеш ли как ме нарече баща ти веднага: „Малката Тайфер!“ А ти много добре знаеш как говореше той, как всяка негова дума тежеше! Дори Баба, тогавашната прислужница, ме презираше и щом поисквах да правя нещо, тя ми го грабваше от ръцете.

— Да не говорим за това!

— Като че ли не бях способна за нищо! Сякаш не си бях в къщата, а при чужди хора… Чуй, Жана! Пак идва. Бурята се вие над града. Старият Бернар казваше, че е заради реката… Та за какво говорех? Забравих докъде бях стигнала. Май те отегчавам…

— Пий си кафето.

— Добре… Много е горещо… Дори децата… Ще видиш как се държат с мен… А Алис има една-единствена мисъл, едно желание: да напусне къщата колкото се може по-скоро. Готова е да изостави дори детето. Чудя се дали ще се върне след погребението. Ти как смяташ, ще се върне ли?

— Сигурна съм в това.

— А аз не. Шест седмици след раждането на сина й една вечер я сварих да…

Проблесна такава силна светкавица, че огря цялата къща, и този път наистина си помислиха, че пада над тях; Луиз се строполи на колене и с две ръце се вкопчи в роклята на зълва си.

— Всички ще умрем, ще видиш…

Изправена, Жана само разсеяно галеше косите й.

— Мисля, че Боб се обажда — каза след малко тя.

— Той не се страхува. Това чувство му е непознато. Още е много малък. Господи, прости ме!

— Шт!

— Какво има?

И тъй като Жана направи няколко крачки, Луиз се завлачи подир нея на колене.

— Нищо. Някакъв капак се удря в прозореца. Мислех, че е детето.

Жана отлично разбираше, че снаха й ревнува заради вниманието, което тя отделяше на детето, и че всеки момент това можеше да я разяри.

— Изправи се и си изпий кафето. Ако е речено да ни удари гръм…

— Моля те, мълчи!

— Добре, но се успокой! Анри ще се върне след малко. Навярно и дъщеря ти ще се прибере тази вечер и ще трябва да й кажеш какво се е случило.

— И на мен не ми обръщат внимание, както и на баща си. Или по-точно случваше им се от време на време да видят баща си, страхуваха се да му причиняват болка, докато с мен…

— Поддаваш се на мрачни мисли, Луиз.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Туй, което казвам. Изтезаваш се, вместо да приемеш нещата такива, каквито са.

— Сигурна ли си, че не намекна за нещо друго? Признай, че Алис ти е говорила.

— Нищо подобно. Нито доктор Бернар. Изобщо никой. Усетих само дъха ти тази сутрин, когато ми отвори вратата на стаята, и разбрах.

— Отвращавам ли те?

— Не.

— Защо?

— Защото знам как стоят нещата.

— Според теб виновна ли съм?

— Не.

— Не ти ли изглеждам подла?

— Ти си само слаба.

— Всичко опитах. Понякога дни наред, седмица, дори две гледам да не се докосна до алкохол. В такива моменти се старая да няма вкъщи нито капка и избягвам да ходя в избата. Не мога повече, Жана. Изчерпана съм. За нищо не ме бива вече. Не ставам за нищо. Никому не съм нужна. Аз трябваше да умра…

— Не говори за това.

— Напротив, трябва да говоря, защото от тази сутрин ме яде една мисъл. Не мигнах нито за минута. Чувах всички шумове. Следях всяка твоя крачка. И през цялото време мислех само за едно нещо, задавах си един и същи въпрос. Отговори ми честно. От дълги години ти не го беше виждала, но все пак ти е брат.

Кажи ми, аз ли съм виновна? Заради мен ли направи това?

Разбираш ли, по-добре е да ми кажеш. Ако трябва да продължавам да живея с това съмнение, ще бъде ужасно. Имам нужда някой да ми прости…

— Напълно ти прощавам.

— Прощаваш ли ми?

— Няма какво да ти прощавам.

— Тогава ще ми простиш ли от името на брат си?

— Убедена съм, че той никога не те е обвинявал. Фактът, че именно той, преди да умре, ти е поискал прошка, потвърждава това.

Замислена, тя прошепна:

— Да, наистина.

Но тя продължаваше да се бори със своите ту черни, ту сиви мисли и като че ли трескаво търсеше някакъв изход. От време на време проблясваше светлинка на надежда, но миг след това я обземаше още по-голямо отчаяние.

— А Робер беше добър. Аз не съм. Опитвах се. Но не стана. Никога няма да успея. Жана, само не ме изоставяй! Не искам да остана сама в тази къща. Страхувам се. Страхувам се как ще ме погледнат синът ми и дъщеря ми, когато се върнат. Не видя ли, че тази сутрин Алис не ми каза нито една утешителна дума. Никой никога не е изпитвал състрадание към мен.

Само Робер! Но и той се умори. Ето какво се получи. Той се надяваше. После разбра, че е безполезно, че нищо не може да направи, и се затвори в себе си. С всяка изминала година се затваряше все повече и повече. Понякога му се случваше да се засмее, да се пошегува, но само пред външни хора или когато оставаше сам с децата. Все още му се случваше, когато се обличаше, от време на време да си затананика, като че ли от разсеяност, но влезех ли в стаята, той отново ставаше мрачен.

— Сигурна съм, че си въобразяваш.

— Съвсем точно мога да кажа кога започна всичко това. Преди десет години, почти веднага след смъртта на баща му. Децата бяха малки, работите вървяха отлично. Печелехме много пари и точно тогава, радостни, решихме да преустроим къщата.

— Жана! Мостът!…

Но гърмът не беше паднал върху моста, а отсреща. Дъждът продължаваше да плющи. И двете стояха в бялата кухня, обляна в светлина, а останалата част на къщата тънеше в мрак и на нито една от тях не й мина през ум да се преместят в друга стая.

— Ако ще спя тук, трябва да се обадя в „Аньо д’Ор“, за да предупредя.

— Моля те, недей да се обаждаш, докато не премине бурята. Много е опасно.

— Ще отскоча дотам, когато всичко свърши, и ще си донеса куфара.

Тя откачи престилката, която бе станала вече нейна, и я препаса на кръста си.

— Какво ще правиш?

— Ще приготвя вечерята.

— За кого?

— За теб, за мен и за децата, когато се върнат.

— Ами ако се приберат през нощта?

Тя не й отговори, а се залови за работа. Луиз стоеше права, подпряна до мивката, и като гледаше как зълва й снове напред-назад, се чувстваше някак си ненужна.

— Просто не зная как го правиш.

— Какво как правя?

За какво да обяснява? Жана също бе разбрала. Но изглежда, й беше трудно да отговори. Или пък трябваше да обяснява надълго и широко.

— Искаш ли още една чаша кафе?

— Да, благодаря. Много си мила.

— Само едно нещо не можах да намеря в къщата. Кофата за боклук. Преди тя стоеше на двора, вляво от вратата.

Луиз направи две крачки, издърпа едно лакирано чекмедже, откъдето се показа модерен уред.

— С какво да ти помогна? — попита тя неубедително.

— С нищо. Стой си. Бурята преминава.

— Мислиш ли?

— Все ще свърши. Обещах на служителя от погребалното бюро да му се обадя тази вечер във връзка с известията. Иска колкото се може по-бързо списъка на хората. За изпращането на некролози до клиентите щял да се разбере утре сутринта със счетоводителя. Надява се да получи разрешение от архиепископа за опело.

Луиз не можа да разбере веднага за какво става дума.

В такива моменти, както и в случаите, когато я обземаше подозрение, зениците й се свиваха като на котка и се превръщаха в малки лъскави точици.

— О, да! Бях забравила за това.

Спокойствието неусетно се възвръщаше, навън леко пръскаше, тишината на нощта застилаше кухнята и цялата къща.

От време на време Жана отиваше до открехнатата врата, за да чуе дали горе бебето не плаче.