Ъруин Шоу
Париж, Париж (1)

ПРЕДГОВОР

Настоящата книга не е автобиографична, макар че, както ще се убедите, малки късчета автобиографичен материал неизбежно са успели да проникнат в нея. Целта й не е да разясни парижаните, нито на самите тях, нито на който и да било друг… освен, може би, на мен самия.

Като че ли тя най-сетне ми помогна да разбера защо прекарах най-хубавия четвърт век от живота си в страна, която не е моя.

 

 

Както всички „афери“ и моята с Париж премина през много етапи.

Започна в Бруклин, когато бях на 11. Тогава реших, че или ще стана писател или ще загина, опитвайки се да стана такъв. Подобно влечение трябва да са изпитвали и други бъдещи творци в цяла Америка, може би в по-ранна възраст, но при всички случаи преди двайсетте си години.

Може би е започнало с четенето на тримата Дюма, или Теофил Готие, или Балзак, или нещо от Фицджералд, или с гледането на филм за военни пилоти от Първата световна война, или просто със смътното усещане за нещо в общото настроение на времето, което те кара да чувстваш, че нито един човек на изкуството не би могъл да се счита напълно готов за труда на своя живот, без да е ял кроасан на закуска в столицата на Франция.

 

Колкото по-голям ставах, толкова повече се изостряше апетитът ми към този непознат град от разказите на завърнали се посетители. Един млад преподавател от колежа, в който учех, ми разказа как си купил „Одисей“ в една парижка книжарница и лежал 28 часа на леглото си в евтин хотел близо до Сен-Жермен-де-Пре, без да спи, яде и пие, четейки книгата, докато не стигнал до последното гръмовно „Да“.

Преподавателят беше ирландец, а „Одисей“ все още беше забранена в пуританска Америка. Комбинацията сякаш свидетелстваше за нещо магическо и всеобхватно в този град. По-късно един руски художник, мой приятел, емигрирал в Америка след кратък престой в Париж, ми разказваше как плащал за храна, хотели и понякога жени, с платната си. Един театрален режисьор, който постави няколко от пиесите ми, беше завършил Сорбоната и непрекъснато ме заливаше с разкази за всяка постановка, която бе гледал в Париж, за всеки концерт, на който бе ходил, за всяка галерия, която бе посетил. А. Дж. Либлинг, на когото Харълд Рос от „Ню Йоркър“ лепна прякора „Любителят на жаби“ и който беше невероятен чревоугодник, караше устата ми да се пълни със слюнка само при изброяването на ястията, с които се бе гощавал в най-различни затънтени парижки бистра.

Това беше преди войната, когато всички бяха млади и когато ми се струваше, че тези хора говорят френски и са прекарали най-хубавите дни от живота си в Париж, а сега ме подтикваха да отида и да видя сам. Всяка нова година си обещавах, че тази пролет ще отида, това лято ще отида…

А когато най-сетне се установих да живея в Париж, бях доста над 30 и взех това решение по чиста случайност. Бях ходил там през Втората световна война, за кратко, но през войната не е същото, макар все пак да успях да поседна на маса върху терасата на Дом и да посетя малкия бар на гърба на Риц, с каска на главата и карабина през рамо.

Всичко стана през лятото на 1951-а, когато прекосих океана на борда на „Liberte“ със съпругата и едногодишния си син и наех къща на нос Антиб за два месеца. Бяхме се снабдили с обратни билети за Ню Йорк с дата 30 септември и имахме сериозното намерение да ги използваме. Но точно когато си стягахме багажа, за да напуснем Лазурния бряг и да осъществим замислената по-рано кратка обиколка на Франция, която трябваше да завърши в Шербург с качването ни на кораба, случайно се запознах с една американска двойка, която бе живяла в Париж няколко години и сега се връщаше в Щатите по работа за два-три месеца. Те предложиха да се настаним в апартамента им на Рю дьо Бокадор, близо до Авеню Джордж Пети, докато се върнат и това отново събуди в мен и пусна в обращение всички едновремешни бруклински литературни сокове.

Трябваше само да си плащаме наема — 75 долара на месец, което по онова време беше напълно в рамките на възможностите ми, а те щяха да ни предупредят за завръщането си достатъчно рано, за да се изнесем без притеснения. Съгласих се без дори да съм видял мястото и предупредих Френските линии, че отменяме резервациите си за отплаването на 30 септември, но не се отказваме от билетите.

Година по-късно най-сетне си прибрах парите от Френските линии и предоставих за пренаемане апартамента си в Ню Йорк. Две години по-късно се отказах окончателно от апартамента и дадох мебелите на склад. В крайна сметка така и не се върнах в Ню Йорк, прескачах само на кратки посещения, а американското семейство не се появи повече в Париж.

Близо 25 години по-късно друга чиста случайност, свързана отново с жилище, стана причина най-накрая да си тръгна от Париж. Хазяйката ми, на която плащах сума значително по-голяма от 75 долара за апартамент доста по-малък от онзи на Рю дьо Бокадор, неочаквано ми съобщи, че трябва да напусна, като приложи рутинния френски гамбит за отърваване от квартиранти — каза, че синът йй се женел и имал нужда от жилището.

Това, доколкото съм забелязал, е единственият начин да накараш наемател да напусне сграда, без да се впускаш в безкрайните галски съдебни спорове. Французите са много придирчиви, когато става въпрос за имуществени права и притежаването на жилищна площ за тях е сериозно нещо, на което не може да се гледа с леко око. Например, нито един французин, без значение от колко време не си е плащал наема, не може да бъде изхвърлен от апартамента по време на студените месеци от декември до април. Всички подобни хитрини ми бяха известни и знаех, че с добър адвокат мога да продължа да живея на същото място години наред, но аз съм суеверен човек и реших, че искането на хазяйката ми е поличба и е дошъл моментът да променя нещата, затова не възразих. Така или иначе, броят на американците в Париж рязко спадаше по няколко причини, главната от които беше крайно неизгодния курс на долара спрямо франка, плюс усещането, че Франция постепенно изпада в политическа и икономическа криза, която ще направи живота в нея далеч по-различен от този през спокойните дни на 50-е години.

Реших, по време на двайсетминутното посещение на хазяйката ми, че нямам желание да бъда изоставен като заседнал на сухо кораб — последен, самотен, презокеански монумент на една жизнерадостна инвазия, която бе дошла и си бе отишла.

Не почувствах особени сантиментални вълнения, докато си стягах куфарите и се приготвях да напусна. Въпреки че кварталът, в който се намираше сградата, бе едно от хубавите и оживени местенца по Левия бряг, апартаментът, в който живеех, беше малък, модерен и лошо проектиран, макар да имаше тераса, от която при добро желание можеше да се види върха на Айфеловата кула. Осем човека, поканени на гости, го караха да изглежда претъпкан и не повече от четирима можеха да седнат на вечеря по едно и също време.

За разлика от него първият ми апартамент, макар и лошо обзаведен, не достатъчно просторен и разположен в сграда, оставена да се срути по време на войната и занемарена в тежките следвоенни години, бе достатъчно голям, за да побере толкова гости, колкото би ти се искало да видиш в който и да е момент. Тъй като в сградата живееха още Теди Уайт — човекът, който по-късно щеше да стане Омирът на американското президентство, Арт Бъкуалд, Фелисиен Морсо — драматург и романист, член на Академи Франсез, както и Раул Леви — филмовият продуцент, който, заедно с Роджър Вадим бе бащата на кинематографичното леко порно и за пръв път ни представи Бриджит Бардо, гола, в славния „Dieu Crea La Femme“, не се налагаше да се оглеждам надалече за достойна компания. Всеки мъкнеше в къщи гостите на всички останали и така се образуваше постоянен жив поток от журналисти, гостуващи романисти, френски звездички, филмови режисьори, фотографи, току-що завърнали се от някоя далечна световна катастрофа, жокеи, шахматисти, аспириращи Айви Лийг писатели, които в последствие се оказваха агенти на ЦРУ, но които не позволяваха това да им разваля удоволствието, както и изобретателни и духовити безделници, които държаха да бъдат там, където е пиенето и пристигаха винаги, натоварени в скърцащия асансьор на кооперацията, с гръм и трясък, който се долавяше от три етажа разстояние.

Въпросният асансьор беше ябълката на раздора между наемателите на сградата, двете възрастни дами, които я притежаваха и племенникът им, който ръководеше бизнеса. Човек можеше да прави каквото си поиска в сградата и имам чувството, че някои от нас наистина го правеха, без да се чуе и думичка на протест от гореспоменатото трио. Наемателят можеше да се изкачва с асансьора, но беше строго предупреждаван да не се спуска с него. Това бе свързано с цените на наемите, на електричеството и с чиста, вродена пестеливост. Двете дами, облечени винаги в черно и племенникът им, който приличаше на касапин от Оверн, правеха проверки на място всеки път, щом чуеха печалното скърцане на кабелите в асансьорната шахта и се нахвърляха върху непредпазливия пътник, заловен да се спуска надолу, затворен в малката мрачна клетка на асансьора. Заплахите за съд и изгонване бяха сред най-леките форми на мъмрене. На куриерите, разносвачите и другите членове на работническата класа, които се случваше да носят чанти по-големи от сак за тенис, не беше позволявано дори да се изкачват, а един от най-шумните инциденти, станали в мрачните коридори на кооперацията, бе причинен от някакъв нещастен, размирен, прегърбен старец, заловен по време на опит да качи с асансьора два кухненски стола до шестия етаж.

Но един ден племенникът, може би в желанието си да докаже, че галантността все още не е отживелица във Франция, направи такъв деликатен жест във връзка с едно наше незабравимо, механизирано спускане, че си го спомням и до ден днешен. Съпругата ми и аз дръзко се качихме в асансьора на третия етаж и потеглихме надолу.

Племенникът ни чакаше на партера, посинял от яд и когато излязохме от кабинката, започна обичайната си тирада.

— Господине — прекъснах го аз, — бихте ли бил така любезен да забележите в какво състояние е кракът на съпругата ми.

Жена ми си беше счупила крака на ски и имаше гипс над коляното.

Племенникът млъкна насред изречението и бавно погледна надолу.

— А, пардон, мадам — измънка той и свали шапка… на гипса.

На другата седмица ми съобщи, че трябва да вдигне наема. Когато казах, че имам възражения, той заяви, че ще се обърне към адвокат.

Отвърнах на удара като казах, че аз също ще бъда представен от адвокат. Той кимна с разбиране и явно оцени избора ми на оръжие.

— Ако адвокатите ни достигнат до приемливо решение, ще ви помоля да ми направите честта да се подпишете на една ваша книга, която си купих — каза той.

Адвокатите ни не стигнаха до приемливо решение, аз не подписах книгата и с жена ми се преместихме да живеем на друго място, в сграда без асансьор.

В никакъв случай не може да се каже, че останах с някакви лоши чувства към племенника и двете му лели в черни одежди. Прекарах като техен наемател много по-добре отколкото бях очаквал и не мога да разбера кога точно преля чашата — вечерта, когато отпразнувахме бурно аплодираната премиера на една моя пиеса, поставена от група млади, пламенни френски актьори или когато приютих сватбеното тържество на Арт Бъкуалд и годеницата му и всеки, който можеше да се набута в апартамента, се набута.

По-късно живях на много места в Париж, на Ил Сен-Луи, в Нюли, в шестнайсети сектор, на Левия бряг, в Отьой. Някои от местата бяха зашеметяващо луксозни, други — не чак толкова, но времето от първите години не се повтори никога, а предполагам, че не беше и възможно. В крайна сметка, въпреки всичко, повече от две десетилетия се изтърколиха, пълни по-скоро с радост, отколкото с мъка. Ако бях парижанин, отговорен за правителството си и ужасен от повечето неща, които стават в града ми, предполагам, че съотношението щеше да е точно обратното. Но аз никога не станах парижанин. Останах си американец на дълга визита, който просто се разхожда по улиците с леко сърце, вечеря в някои от големите ресторанти и в някои от не дотам големите, слуша клюки и безгрижно се смесва с местните жители, работи с хора от театъра, издатели и хора от киното, в повечето случаи в атмосфера на разбиране и взаимно възхищение. Странно, но през цялото това време, когато всяка втора стена в Париж бе украсена с надписа „Американци, вървете си в Америка!“, никога не ми дойде наум, че това се отнася и за мен.

 

 

За първи път видях Париж в деня на освобождението му — 25 август 1944 г.

Бях в журналистическата част на Сигнален корпус към Дванайсети полк на Четвърта дивизия. Частта се състоеше, освен от мен, от двама фотографи и един шофьор — всички до един редници. Джипът ни беше претъпкан с цветя, подарени от жителите на малките градчета по пътя ни към Париж. Имахме и нещо като малък запас от домати, ябълки и бутилки вино, подхвърлени ни от тълпите, сред които бавно се промъквахме и които рушаха барикади по пътя ни. Когато спряхме на площадчето пред Нотр Дам, едно момче от камиона пред нас вдигна глава към купола йй и учудено каза:

— А само преди месец бях в Бенсонхърст.

Германските военнопленници се движеха на групи, заобиколени от ухилени френски войници, но като се изключат сочните псувни, подхвърляни от време на време от по-оживените членове на тълпата, наводнила всяко кътче на Париж и „Марсилезата“, която трябваше да слушат по 15 пъти на час, нищо не ги обезпокояваше. Сред тях имаше и много офицери от Парижкия гарнизон с красиви униформи, които стъпваха бавно и се опитваха да се държат достойно. Това беше трудна задача.

Много по-лесно е да изглеждаш горд, когато те пленяват войници в присъствието на други войници, отколкото когато това става в центъра на град, пълен с екзалтирани, току-що освободени граждани, повечето от тях жени, които са те мразели в продължение на 4 години и които прекарват половината от времето си в целувки с враговете ти, а другата половина — в опити да проникнат през кордона и да цапардосат най-високия по ранг офицер от колоната ти.

Внезапно откъм Операта се чу звукът на артилерийски огън. Изведнъж осъзнах, че гласът на оръдията е съвсем естествен и оправдан сред полетата, но в града винаги звучи някак тежко, зловещо и странно, особено когато по улиците му се веят флагове и цялото му население е наизлязло от домовете си да празнува. Подкарахме по десния бряг на Сена в посока към изстрелите. Градът внезапно опустяваше и някъде между две пресечки празненството свършваше и отново започваше войната.

Спряхме близо до Сена. Шофьорът и един от фотографите останаха в джипа, а аз и другият фотограф — редник Филип Дрел от Чикаго, тръгнахме пеша към Рю дьо Риволи. Няколко танка от Втора френска армейска дивизия атакуваха Адмиралтейството в дъното на Рю дьо Риволи и от време на време по дългия, празен, открит булевард отекваха изстрели в отговор. В началото на всяка пресечка, на малки групички зад прикритието на сградите, се трупаха стотици парижани. От време на време някой смелчага или по-любопитен член от тълпата изскачаше за секунди на улицата, за да види как върви сражението в долния йй край и бързо се връщаше да докладва на другите, а някакъв джентълмен, установил се зад една доста фина улична лампа, която очевидно смяташе за достатъчно надеждно прикритие, наблюдаваше престрелките с бинокъл и сякаш не забелязваше куршумите, които свистяха около главата му.

Пет-шест френски джипа профучаха по булеварда и бяха аплодирани така, както се аплодира любим състезател от бейзболен отбор, излизащ да замести издъхващ съотборник в решаващ момент от мач на стадиона „Янки“.

Прилепени плътно до стените на сградите, Дрел и аз се промъкнахме до един склад, превърнат в пункт за първа помощ. По задните улички на квартала се стреляше непрекъснато и сестри доброволци, които влачеха окървавени носилки, изскачаха под куршумите на Рю дьо Риволи, за да прибират ранени. Облечени в дълги бели престилки, развяващи огромни бели флагове с червени кръстове в средата, тичайки припряно, скупчени, залитайки надолу-нагоре, те приличаха на ято объркани тревожни чайки. Две наперени френски войничета водеха по улицата ранен германец. Германецът бе улучен в бедрото и на мястото на раната върху униформата му тъмнееше огромно кърваво петно. За сметка на това лицето му беше бяло като вар, но той все пак успя, със силата на собствената си воля, да се добере до вратата на пункта за първа помощ. Един сенегалец, който беше водил самостоятелна битка в някоя от задните улички, изскочи от тълпата с разкъсана ръка — кръвта шуртеше от нея, а той ходеше, влачейки оръжието си със здравата ръка и се взираше неразбиращо, почти малоумно в раната си.

Изведнъж един от танковете, които стреляха по барикадираното с пясъчни чували министерство, замлъкна, завъртя се и се впусна с всичка сила по улицата към нас, залитайки, с ревящ мотор и искрящи вериги. При всяко приближаване на пресечка той предизвикваше неизбежния взрив от бурни овации, които рязко спираха след преминаването му. Капакът на танка бе отворен и от него се подаваше наполовина командирът, с очи, взиращи се диво напред, хлътнали в изпитото му напрегнато лице. Когато танкът мина покрай нашата пресечка, някои от хората в тълпата започнаха да аплодират, но замлъкнаха веднага. В задната стена на машината зееше огромна, идеално изрязана кръгла дупка, от която бълваха разярени огнени езици. Танкът премина лудо по дължината на цялата улица и потъна някъде в края йй. Не знам точно какво стана с него, но на следващия ден един от сержантите във Втора френска армейска дивизия ми каза, че предишната вечер бил ударен един от танковете в частта му и петимата члена на екипажа загинали. Нищо чудно това да е бил танкът, който видях.

В далечината се издигаха огромни колони гъст дим и казах на Дрел, че няма да е зле да се качим някъде на високо, за да направим снимки.

Някакъв французин, който се мотаеше около входа на пункта за първа помощ, случайно ме чу и каза на английски, че може да ни заведе на едно подходящо място. Приведени, тримата се спуснахме по Рю дьо Риволи и свърнахме в една от преките, по която не се виждаха никакви хора.

— Внимавайте с прозорците — предупреди ни французинът. — Снайперистите непрекъснато се местят от прозорец на прозорец.

Наблюдавахме сградите с онази неприязън към ненужно екстравагантния им брой прозорци, която ни спохождаше във всеки град, в който все още има снайперисти. Французинът предложи да носи карабината на Дрел, за да не му пречи при снимането.

— О — галеше той оръжието, докато се промъквахме покрай стените на сградите, — толкова е красива. Толкова е legere. Ще ми я подарите ли?

Обяснихме му, че не можем да раздаваме карабини на цивилното население на Франция и той въздъхна със съжаление.

Вратата на някаква сграда с арка пред входа се отвори и отвътре изскочи дребничък, плешив човечец с лента на доброволец, вързана над лакътя. На една от колоните на арката беше изрисуван червен кръст.

Влязохме тичешком в сградата. Беше театър. Докато се качвахме по стълбите, забелязах, че фоайето му е превърнато в импровизирана болница — по пода лежаха разпръснати, върху одеала, около трийсетина ранени. Французинът, който ни водеше, каза, че е актьор и е играл в този театър.

— Това е Комеди Франсез — уточни той. Спря се на стълбите и се опита да ни впечатли още повече. — Това е най-големият театър във Франция.

— Да — отвърнах аз, — знам.

Чух как навън шумът от картечния огън се усилва и посочих многозначително към покрива, за да му покажа, че нямам търпение да отида горе. Отново се заизкачвахме.

— Но вие не разбирате — продължи той. — Тук се поставят класиците на френското драматично изкуство. Най-великите пиеси в света — за да е по-убедителен в обяснението си, той отново спря.

— Да, знам — не се стърпях аз. — Да отидем най-сетне до покрива.

Продължихме да се изкачваме нагоре покрай бюстовете на великите актриси и актьори на Франция, които красят всяка от площадките на стълбището.

— Не, вие не разбирате — настоя той, — това е най-известният театър в света. — Отново спря, за да ме накара да го изслушам. Чух няколко картечни изстрела на стотина метра разстояние. — Най-великите актьори на нашето време играят тук…

— Да, да, знам — казах аз, като го побутнах леко нагоре, опитвайки се да приключа с въпроса и да стигна най-после до покрива. — Знам всичко за Комеди Франсез. Аз самият пиша пиеси.

— Драматург! — извика той и грейна от щастие. — Американски драматург! Това е просто великолепно! — Разтърси ръката ми и започна да слиза. — Трябва да дойдете долу и да се запознаете с актьорите.

Спрях го. Отвън се чуваше истинска буря от изстрели, сякаш битката бе достигнала нова връхна точка.

— По-късно — обещах му аз. — След като приключим със снимките.

Той се обърна разочаровано и отново ни поведе към покрива. Покривите на парижките сгради, гледани от Комеди Франсез, изглеждаха опасно открити и тихи. Дрел направи снимките си с бавното, прецизно нагласяне на обектива, с което фотографите могат да те отчаят в такива моменти. В мига, в който направи последната снимка, между главите ни изсвистя куршум, изстрелян от снайперист. Изтичахме по стълбите на долния етаж, където бяхме в безопасност. Дрел зареди камерата си, а французинът каза за снайпериста:

— Доста неточно се беше прицелил. Сто процента е било жена.

За първи път виждах човек, който може да отгатне пола на снайпериста по свистенето на куршума.

Заслизахме надолу по стълбите, а французинът непрекъснато надничаше в разни офиси, за да търси актьорите, на които искаше да ме представя.

Но помещенията бяха празни.

— О, всички са долу в момента — каза той. — Има страшно много ранени.

Стигнахме до огромното, ниско фоайе, в което се разнасяше миризмата на спирт и лекият аромат на етер, а в единия му край, под светлината на театрални прожектори, доктори правеха операция. На няколко места силни струи слънчева светлина, в които танцуваха хиляди прашинки, пронизваха мрака. Полуголи мъже се влачеха, подпирани от други, към докторите, а в един от ъглите лежаха два трупа, увити във френски флагове. Тук там от легналите на пода ранени долиташе стон и сестрите, от които имаше в изобилие, се впускаха веднага към тях.

Повечето от сестрите, както ни съобщи французинът, бяха актриси от Комеди Франсез. Всички бяха много красиви, облечени в леки, светли рокли. Ефектът от резкия контраст на светлина и мрак, призрачното сияние на ранените тела, купчините кървави превръзки, двамата мъртъвци, увити в знамена и красивите млади момичета, разнасящи подлоги и спринцовки с морфин, беше като на картина от Гоя, за която моделите е избирал Самюел Голдуин.

Всички бяха толкова заети, че предложих на водача ни да отложим запознанствата за друг път. Един висок прошарен мъж с престилка с навити ръкави, който очевидно ръководеше положението, ни приближи и попита:

— Американци ли сте?

— Да — отвърнах аз.

— Моля, елате с мен.

Хвана ръката ми и ме поведе към ъгъла, където лежаха убитите. Наведе се и отметна флаговете. Мъртвите бяха облечени в бойни униформи и очевидно скоро бяхя издъхнали. Единият беше младо русо момче, в чието слепоочие зееше дупка от куршум — малка, прецизна, кръгла рана, от която все още се стичаше кръв по пода под деликатното му, красиво, загоряло от слънцето, здраво лице.

— Американци ли са или французи? — попита ме прошареният мъж.

Погледнах ги. И двамата имаха на дясното рамо на униформите си емайлираната значка на френската армия, която до онзи ден не бяха виждали в Париж.

— Французи — отвърнах.

Прошареният мъж хвана русото момче под мишниците, повдигна го леко нагоре и грубо го разтърси.

— Нищо ти няма — каза той, почти усмихнат. — Нищо ти няма. — Разтърси го отново и отново, като човек, който си прави грубиянски шеги със стар приятел в казармена стая. — Нищо ти няма, чуваш ли!?

Той остави мъртвото тяло да се свлече на пода, потупа го енергично, почти вулгарно, по рамото, като че ли отказваше да приеме смъртта като факт, обърна се и отиде да си върши работата. Няколко мига наблюдавах русото момче и дупката в слепоочието му. По бузите му личаха следи от червило, каквито имаха всички войници в Париж онзи ден, а на кафявата му вълнена риза тъмнееше петно от вино.

 

 

Двамата с Дрел се промъкнахме обратно до Рю дьо Риволи. Стрелбата беше спряла, затова тръгнахме по средата на улицата. Хората видяха, че се движим спокойно в откритото пространство, взеха това за неоспорим знак на победа, заизскачаха от страничните улички, ликуващи, весели и започнаха да ни прегръщат и целуват — мъже, жени, без значение. От стотиците хора, които ме целунаха онзи ден, между които имаше и доста хубави момичета, най-ясно си спомням един дребничък, пълен мъж на средна възраст — един от малкото дебели хора, които съм виждал в Париж — който ме притисна здраво до себе си и ме целуна с всичката жар на съпруг, завърнал се при любимата си невеста след пет години война.

Миризмата на парфюми, която долиташе от тълпата, стекла се така бързо на улицата, по която само преди 15 минути бе прелетял обреченият танк, беше невероятно силна и разнообразието от богати, прекрасни аромати, съпровождащи всяка целувка, се струваше зашеметяващо и нереално на един войник, прекарал последните два месеца сред полята, в калта. Една фина жена с проницателни очи ме приближи и докосна рамото ми благо, но преценяващо, като онзи мъж, който отгатва теглото ти на Кони Айлънд.

— О — каза тя като се усмихна искрено, без завист, убедила се вече и от допир, не само от поглед. — О, хранили сте се добре.

Шофьорът и другите двама фотографи ни чакаха в джипа. Изглеждаха невероятно чисти и пригладени, със сресани коси.

— Какво е станало с вас? — попитах аз.

— Една възрастна жена излезе от онази къща — отвърна шофьорът, — погледна ни, каза: „Колко сте мръсни!“, влезе обратно в къщата и излезе с умивалник, парче сапун и кърпа и ни накара да се измием.

После си отиде.

Подкарахме бавно през сгъстяващата се тълпа по пръснати строшени стъкла, покрай все още горящи германски танкове, към площад „Конкорд“, който вече се изпълваше с хора. Една елегантна, дребничка, руса жена и съпругът йй се приближиха до мен. Тя каза, че е американка, родена в Сиракуза. Съпругът йй бил французин и прекарала окупацията с него в Париж. Лицето йй сияеше, всъщност и двамата се усмихваха широко през цялото време, без значение за какво ставаше дума в разговора.

— Вие сте първият американски войник, който виждам — каза тя и понечи да ме целуне. После се спря и погледна съпруга си. — Мога ли да го целуна?

— Разбира се — отвърна той мрачно.

Тя ме целуна и по двете бузи.

Изведнъж от малката купчинка дървета в края на площад „Конкорд“, близо до моста над Сена, видяхме облачета дим, които се появяваха на равни интервали, очевидно свързани с изстрели от минохвъргачка.

Огромният площад се изпразни за броени секунди. Останаха само неизбежните хора от Червения кръст, които тичаха приведени към дърветата. Няколко френски танка веднага заеха позиция по брега на реката и един от тях, установил се близо до моста, който води директно към стълбите на Камарата на депутатите на Левия бряг, започна да стреля напосоки към огромното, подпирано от множество стълбове здание. Няколко картечари изтичаха до парапета покрай реката и започнаха да стрелят под прикритието му заедно с танка. Някакъв раздрънкан стар камион с открит дървен багажник, в който се бяха натъпкали френски войници, монтирали импровизирано 30-калиброва картечница, подкара диво към края на площада и спря зад едно тънко дърво, което, както може би си въобразяваше шофьорът, ги скриваше напълно. Всички, освен картечаря, скочиха от камиона и се прикриха зад паметниците, с които целият площад „Конкорд“ предвидливо бе оборудван. Картечарят се изправи на оръжието и изстреля непрекъснат, яростен поток от куршуми към величествената фасада на Камарата на депутатите. По-уравновесените от другарите му проумяха безсмислеността на този индивидуален бараж срещу масивните каменни стени и започнаха да се скупчват наоколо му, протестирайки. Той продължаваше да стреля с едната ръка, а с другата ги отблъскваше, спорейки разпалено, докато накрая те просто се качиха на камиона, смъкнаха го насила и инсталираха по-консервативен картечар. Един джип се приближи към танка, който продължаваше да стреля. От него излезе млад френски лейтенант и застана до танка прав, с арогантно открити гърди, за да направлява огъня му. Това беше много смело от негова страна, защото германската минохвъргачка стреляше без предупреждение.

Той беше от онези лейтенанти, които всеки войник, клекнал зад прикритие, помни и мрази. Неописуема колекция от хора се бе прикрила зад големия каменен блок, близо до началото на моста, между които 4–5 невъоръжени доброволци и едно момиче в бяла рокля, което подпираше велосипед. Някъде вдясно, от нашата страна на реката, красива малка яхта, която Реноар би използвал като модел за някой от речните си пейзажи, избухна в ярки пламъци. Изкараха някакъв германски пленник и го качиха върху танка с голям бял флаг в ръце. Един френски офицер тръгна начело и Дрел ме остави, за да се присъедини към него. Танкът подкара през моста към отсрещния бряг. Германският пленник вееше флага френетично върху покрива му, а офицерът и Дрел вървяха пред него, за да изискат предаването на германците, укрили се в Камарата на депутатите. Минохвъргачката започна отново да изстрелва гранати, които заваляха първо над реката, после върху моста, а накрая успяха да строшат една улична лампа и да наранят няколко човека, които се криеха на десетина метра от големия каменен блок. Офицерът смъкна германския военнопленник от танка и тримата с Дрел побягнаха през моста към огромната каменна сграда, докато танка се оттегляше назад към площада. Стояха така десет минути пред Камарата на депутатите, германският военнопленник развяваше монотонно белия флаг, а гранатите продължаваха да свистят покрай моста. Тогава видях френският офицер и Дрел да тичат по стълбите на Камарата на депутатите към входа, после потънаха в него. Придвижих се около 50 метра нагоре по реката, където френски войник изпращаше картечни откоси по шест пъти в минута към безразличната строга архитектура на отсрещния бряг. До него бе заел позиция френски танк, насочил оръдие към Камарата на депутатите, но без да стреля. Люкът беше отворен и от него се подаваше, напълно открит, едър, къдрокос, млад французин, който се разглеждаше внимателно в джобно огледалце. Когато забеляза, че го наблюдавам отдолу, просто сви рамене, каза: „C’est bizarre, n’est-ce-pas?“ и продължи да се наслаждава на себе си в малкото огледалце.

Над главите ни доста често прелитаха куршуми, но един стар, открит файтон, пълен с френски войници, успя да премине невредим по моста и аз го последвах пеша. Когато стъпих на другия бряг, разбрах, че четиристотинте германци току-що са се предали. Дрел и френският офицер се бяха разделили, а германците се опитали да се предадат на Дрел — въоръжен единствено с камерата си, но пък американец, който бе успял да ги убеди, че не е човекът, на когото трябва да се предадат и бе настоял да ги снима, докато се предават на френския офицер.

Преговорите между Дрел и германците били проведени на олигофренски — единственият общ език, който успели да намерят.

След предаването, германците застанаха в редици в единия край на двора, а оръжието им остана струпано в другия. (Бяха оставили красивите стаи в безобразно състояние: навсякъде по кралския пурпурен плюш се търкаляха празни консервени кутии от сардини, гилзи, кутии от бисквити и празни бутилки от шампанско.) Дойдоха доста кореспонденти и фотографи и всеки се опитваше да задигне някакъв сувенир. Изведнъж отнякъде се чу звука на приближаваща мина — непогрешимото, ужасяващо свистене на снаряд, който идва все по-близо и по-близо и накрая се разбива точно до главата ти. Всички се проснахме по очи на чакъла, като се опитвахме по ужасния, традиционен начин да заровим главите си поне няколко сантиметра навътре в земята, преди да ни е стигнала експлозията. Шумът на приближаващия снаряд се усилваше все повече и повече и продължи безкрайно дълго, много по-дълго от който и да е артилерийски звук, който някога бях чувал. Лежах на земята с непоклатимата увереност, че точно това е снарядът, който ще се стовари право върху оголения ми врат. И тогава звукът изведнъж спря.

Нямаше експлозия. След секунда погледнах наоколо. Всички французи и американци лежаха, проснати по очи, заровили пръсти и носове в чакъла, а германските военнопленници стояха прави и се превиваха от смях. Във всяка част на всяка армия има по един имитатор, способен да наподоби най-смразяващия, реалистичен звук на приближаваща мина с уста. Заловените германци не правеха изключение, а техният имитатор току-що бе изпълнил най-сполучливия номер от кариерата си. Дрел и аз се изправихме глупаво, поотупахме дрехите си, събрахме плячката — люгери, колани, фотоапарати и един велосипед и се насочихме обратно към джипа, където другият фотограф — едно много красиво двайсетгодишно момче с дълбок източнокаролински акцент — весело записваше в тефтерчето си адресите на петдесетина момичета, струпани около него.

 

 

Подкарахме джипа, с тълпа от момичета, тичащи след нас и се отправихме към хотел „Скриб“, където трябваше да се отчетем с лентите. Пред хотела гъмжеше от парижани, окупирали армейските превозни средства, които пееха, ръкуваха се, задаваха въпроси, пипаха оръжията и разглеждаха джиповете, отправяха покани, плачеха, целуваха войниците, целуваха кореспондентите, целуваха се едни други.

Докато разтоварвахме джипа, при мен дойде един французин и разтърси ръката ми. Беше облечен болезнено скромно, в стари, тъкани дрехи и изглеждаше по-скоро потресен, отколкото въодушевен от събитията на деня.

— Колко време трябва на едно писмо да стигне до Съединените Щати? — попита ме той със силен акцент.

— Около десет дена — отвърнах аз.

— Вие къде живеете? — попита пак той.

— В Ню Йорк — отговорих аз.

— Имам сестра в Бруклин — каза той. — Не съм я виждал от девет години. Не сме се чували от четири.

Той се огледа нервно наоколо, после се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Аз съм евреин. Чудя се дали е възможно да йй пишете от мое име и да йй пуснете писмото по вашите пощи.

— Разбира се — съгласих се аз и извадих тефтерчето си, за да запиша адреса на сестра му в Бруклин. — Кажете ми сега какво искате да йй кажете.

Той ме погледна леко замаяно, като че ли зашеметен и ужасен от величината на възможността, която му се предоставяше. После се взря в ликуващите момичета наоколо и сбърчи чело, концентрирайки мисълта си.

— Кажете йй — продума той, — кажете йй, че съм жив.

Стисна ръката ми, обърна се и си тръгна.

Дрел и аз влязохме в хотела и тържествено резервирахме две големи стаи със съзнанието, че деня на победата в Париж ще бъде кратък и решени да го прекараме по възможно най-добрия начин. Нямаше топла вода, но въпреки това се наслаждавах на банята, докато слушах гласовете на тълпата, долитащи от улицата в безкрайна усилваща се и заглъхваща смесица от ликувания, песни и висок женски смях. Докато лежах във ваната, отмивайки от себе си мърсотията и умората от дългия ден, вслушан в шума на празнуващите хора под откритото небе, в мен се роди усещането, че една нова ера на смелост, честност и благодарност изгрява в Европа.

Спомням си, че точно преди да заспя, през ума ми се стрелнаха думите на един войник от Ги, изречени в този паметен следобед: „Това е денят, в който войната трябва да свърши.“