Жорж Сименон
Леля Жана (4)

Четвърта глава

До срядата, деня на погребението, кризата на Луиз не се повтори. Взела твърдо решение, тя като че ли се бранеше от самата себе си и Жана забеляза, че дори бе скрила всички бутилки, включително и тази с етикета „Мадейра“.

В неделя вечерта, след бурята, децата се върнаха почти едно след друго, но майка им имаше толкова блуждаещ вид, че изобщо не реагира, и застанала в едно ъгълче, безмълвно наблюдаваше какво става наоколо.

Най-напред се прибра Анри. Имаше в себе си ключ и към десет часа влетя като вихрушка в къщата, оставил колата вън, под огряното от луната небе. Това, че светеше само в кухнята, където двете жени седяха сами, отначало го пообърка. Не носеше шапка. Имаше гъсти руси коси, светли очи като баща си, но беше доста по-нисичък, широкоплещест, но строен.

На прага на къщата ярката светлина блесна в очите му, това го раздразни и навярно съвсем неволно смръщи вежди от това, че не заварва обичайната атмосфера на дома, че вижда майка си, седнала в един ъгъл на масата — там, където обикновено сядаше прислужницата, — а до нея една дебела жена с бледо лице, която спокойно го гледаше.

С раздразнение, почти обвиняващ, той попита:

— Как се случи?

И тъй като съвсем машинално бе отправил въпроса към леля си, сега той се обърна към майка си:

— Ти беше ли тук?

Жана разбра, че Луиз се страхува, че се свива, сякаш бе виновна за нещо, затова му отговори вместо нея:

— Майка ти беше на църква.

— Никой ли нямаше вкъщи?

— Само Алис, която се занимавала с бебето.

— Удар ли е получил?

Дишаше тежко, стоеше прав, леко разкрачен, говореше високо навярно защото усещаше, че всеки миг ще се строполи на земята.

— Хайде, Анри, нека бъде по мъжки, нека ти кажем още сега истината. Недей да викаш. Не губи самообладание. Баща ти се обеси…

Когато пристигна, лицето му бе червено от притеснение и от вятъра, който го бе надухал по пътя. Но сега той изведнъж пребледня, целият се вцепени и адамовата му ябълка рязко изпъкна навън.

Леля му неусетно се озова до него и сложи ръка на рамото му.

— Нали ще се държиш по мъжки, Анри?

За миг той прие тази близост, но веднага след това гневно отблъсна ръката й и изчезна нейде в мрака на нощта. Чуха само как се просна с цялото си тяло на стъпалата и как захлипа с все глас.

В това време майка му седеше на стола като пребита, вкопчила ръце една в друга, с побелели от стискане стави, и когато отвори уста, Жана предусети, че тя ще изпищи, затова рязко й каза:

— Мълчи, за бога! А ако не можеш да се владееш, качи се в стаята си.

Без да помръдват, те безмълвно слушаха риданията на момчето, които ту се усилваха като писък, ту заглъхваха като детски плач. От време на време напълно затихваха, също като плача на бебето, после отново се разнасяха още по-силно. Жана се надигна само за да сложи супата на огъня, докато снаха й не откъсваше поглед от нея.

После тя излезе в коридора, чу се щракване на електрическия ключ, а след това тихият, но твърд глас на старата жена каза:

— А сега ела да го видиш. Горе е. Гледай да не вдигаш много шум, за да не разбудиш Боб.

Електрическите ключове щракваха един след друг, а Луиз трепереше, останала сама в кухнята, след като вече никой не й обръщаше внимание.

Сега гласовете от горния етаж достигаха до нея като шепот.

— Не се плаши, Анри. Той не те е упрекнал в нищо. Никого не е упрекнал. Преди да умре, той ви поиска прошка.

Все още с мъртвобледо лице, момчето стоеше на прага на вратата и не смееше да престъпи.

— Иди го целуни.

Тя пристъпи с него до леглото и обгърнала раменете му, усети как той се смрази, докосвайки с устни челото на баща си.

— Ела!

На стълбищната площадка момчето се сопна:

— Не искам да сляза.

— Ела. Тук не трябва да се говори.

Но накрая тръгна пред нея, влезе в кухнята, като се мъчеше да не гледа майка си.

— Сигурна съм, че не си ял.

— Няма да ям.

— Хапни поне една супа. Утре ще имаме нужда от теб. А и сега си нужен.

Той като че ли се притесняваше от присъствието на майка си и нарочно гледаше да не се размеква пред нея. Повтори като някакво сърдито дете:

— Все едно, няма да ям.

Едва когато тя започна да му сипва, без да обръща внимание на приказките му, той любопитно погледна тази жена, която изобщо не познаваше и която бе заварил в дома си. Тя шеташе, говореше, като че ли открай време е била в къщата. Майка му безропотно я бе оставила да действа и седеше сега невероятно спокойна, притихнала, а той очакваше да я намери в най-ужасно състояние.

— Яж.

За миг той се поколеба, понечи да се възпротиви, но се наведе над чинията.

Все още ядеше машинално, когато сестра му плахо потропа на портата, тъй като бе забравила ключа си, а в това време някакъв автомобил, който бе спрял за миг, се отдалечаваше в нощта.

— Отивам да й отворя! — каза той и рязко стана. — Мад е.

Той се втурна към портала. Никой не го спря. Братът и сестрата останаха известно време в тъмния вестибюл да си шепнат нещо, като на моменти настъпваше пълно мълчание. След малко се мярна светъл силует, два дълги голи крака пребягаха пред светлината и изтрополиха нагоре по стълбите.

Анри се върна в кухнята сам и като седна отново, каза:

— Тя знаеше.

Луиз понечи да попита нещо, но зълва й я възпря с поглед и той сам започна да обяснява, понеже имаше нужда да говори:

— На влизане в града карали много бързо и полицията ги спряла. Полицаят им поискал документите. Познал Мад и се учудил, че я вижда там, при положение че баща й е умрял.

— Ще слезе ли?

— Надявам се. Отиде да се преоблече.

— Добре, но…

Жана изведнъж се досети, че точно в стаята на момичето бе сложен трупът. Анри веднага разбра.

— Казах й, но въпреки това тя се качи.

— Няма ли я Алис?

— Замина. Ще дойде за погребението.

От тази дума за малко не се разплака отново, но само подсмръкна няколко пъти. След като се нахрани, той се почуди какво да прави и как да се държи.

— Добре ще е да вкараш колата.

— Вярно. Бях я забравил.

— Ти стой тук — каза Жана на Луиз.

Бяха минали повече от десет минути, откакто Мадлен бе отишла горе, когато леля й отново пое по стълбите. Видя, че в синята стая свети, и леко побутна вратата.

Момичето бе облякло тъмносиня рокля, а мокрите й панталони и бялата памучна блузка все още стояха на пода. Седеше в най-отдалеченото кътче на леглото, присвила колене, с вдигнати встрани лакти, подпряла брадичка с ръка, вперила поглед в баща си.

Не плачеше. При влизането на леля си тя не трепна, не помръдна, направи се, че не я забелязва до момента, в който Жана посегна да я прегърне, както бе направила и с брат й. Но Мадлен рязко и сопнато се отдръпна, отблъсна ръката й и Жана не можа да разбере дали не искаше да я удари.

— Трябва да слезем.

Никакъв отговор. Никакво внимание.

— Не трябва да стоиш тук, Мадлен. Аз съм леля ти Жана. Майка ти и брат ти са долу.

Тя изсъска през зъби:

— Нямам ли право да остана малко до баща си?

Момичето я последва, но беше ясно, че не го прави, за да се подчини. По-скоро от предизвикателство. В подчинението й имаше нещо високомерно и презрително.

Влизайки в кухнята, тя се обърна към майка си вместо към леля си, но тонът й не беше нито по-нежен, нито по-почтителен.

— Вярно ли е, че имаш нужда от мен?

— Можеш да не ми говориш така, Мад, нали?

— Шт… — намеси се Жана. — Мадлен, трябва да хапнеш. След това ще легнеш в стаята на брат си, а той ще се качи на втория етаж, освен ако не предпочетеш обратното.

Устните й трепереха, бе втренчила остър поглед в леля си и когато Анри влезе, захапал цигарата, която бе запалил на двора, остана поразен от вида й.

— Мад, какво има? — попита той.

— Нищо. Казаха ми, че тук имало нужда от мен, и аз слязох. И понеже не е вярно…

Поиска му се да я спре, но не го направи и тя се качи обратно.

Тази вечер Жана не успя да предупреди в хотела, нито можа да вземе куфара си. Смъкна роклята си и легна по комбинезон на леглото на Алис, близо до детето, и дълго време, преди да заспи, се вслушваше в дишането му.

На сутринта, към шест часа, Боб я събуди. След падналия дъжд през щорите се прокрадваха плахи слънчеви лъчи. За да не разбуди другите, тя веднага слезе долу, приготви му да яде, направи си чаша кафе и в седем часа, с бебето в ръце, вече пресичаше моста, за да се озове след малко в хотел „Аньо д’Ор“.

Собствениците, останали до късно предната вечер, както правеха всяка неделя, все още не бяха слезли. Небръснат, Рафаел метеше долу в кафенето стърготините, пръснати по целия под, промъквайки се между масите с обърнати столове.

— Дезире тук ли е? — попита тя.

— По това време сигурно яде, защото след малко клиентите ще започнат да звънят за закуска. В понеделник обикновено някои си тръгват рано сутринта.

— Бихте ли й предали, че Жана иска да й каже нещо?

Над столовете в кафенето имаше огледала и тя се виждаше в тях с учуденото бебенце в ръце. Не се усмихна на гледката, лицето й излъчваше само някакво смирено спокойствие.

— Жана! — извика Дезире, учудена, че я заварва сред масите, и с любопитство погледна бебето, което не беше виждала.

— Това е племенникът ми, синът на Жулиен — обясни тя. — Нямаше на кого да го оставя, затова го взех със себе си. Другите още спят…

— Вчера разбрах какво се е случило! Това е ужасно, бедна моя Жана. А ти специално бе дошла да видиш брат си. И беше тук предната вечер…

Жана си даваше сметка, че навярно греши, като прави така, че може би един ден това ще доведе до усложнения, дори до конфликти, но бързо отхвърли всички тези мисли.

— Дойдох да те помоля за една услуга, Дезире. Би ли се съгласила, поне за известно време, да поработиш при снаха ми? Ще ти помагам колкото мога. Но да поддържам къщата сама…

— Знам. Разбирам. Но…

Колебаеше се. Докато Рафаел разчистваше около тях, двете тихичко поприказваха, решиха, че шефката вече е слязла, и Дезире хукна към кухнята. Когато след около четвърт час се върна, тя направи на Жана тайнствен знак, познат още от манастира, който означава, че всичко е наред.

— Игуменката в крайна сметка се съгласи. Предумах едно момиче, което се канеше да си тръгва, тъй като бе тук само за уикенда, да остане на моето място. И тъй като не ме обичат особено, не настояха да ме задържат. Ако всичко е наред, ще бъда там преди десет часа. Междувременно Рафаел ще ти помогне да отнесеш куфара. Казах, че ще дойдеш по-късно за сметката. Сега вече знаят коя си…

Луиз слезе чак в осем и половина, още по-уморена и по-бледа от вечерта.

— Не си ли виждала децата?

— Не. Предполагам, че спят.

— Ти излиза ли? Стори ми се, че вратата хлопна.

— Ходих до хотела и помолих Дезире, с която бяхме заедно в манастира, да дойде да ни помогне, поне за няколко дни. Тя е сервитьорка в „Аньо д’Ор“. Споразумяха се със собственичката.

— И тя прие ли? — учуди се Луиз. — Отдавна вече момичетата от нашия край отказват да идват у нас!

Не се възпротиви на идеята на зълва си. Приемаше нещата такива, каквито са. Бе съгласна с всяко предложение, с всяко решение на Жана и даваше вид, че отсега нататък ще остави всичко в нейни ръце.

— Дори не зная къде спи Мад.

— Тя стоя на прозореца до около два часа през нощта. Аз заспах, преди тя да си легне.

— А Анри?

— Не вярвам да се е събуждал през нощта. Снощи той се опита да поговори със сестра си, но тя го отпрати.

В момента, когато единственият репортер на местния вестник, който отсъстваше предния ден от града, се появи на вратата, по телефона се обади полицейският инспектор, а после и някакъв представител от погребалното бюро. Дезире пристигна съвсем навреме и така Жана се освободи от бебето, което продължаваше да държи в ръце.

— Ако до половин час не свърша, опитай се да го приспиш, но няма да е лесно.

За всички вкъщи денят изглеждаше мрачен, въпреки че навън грееше слънце. Всеки се чувстваше отпуснат, с празна глава, като след дълъг плач, въпреки че не се проливаха кой знае колко сълзи.

За голямо учудване на всички Луиз се мъчеше да изглежда твърда, стараеше се да е полезна и на няколко пъти й се случи, както и през следващите дни, насила да се усмихне на зълва си. Искаше й се да е любезна — също както силно бе желала да е добра! Навярно си даваше сметка, че в тази неочаквано успокоена атмосфера в дома само една излишна дума, един неуместен жест щяха да възобновят трескавото състояние и да предизвикат нов взрив.

Стъпваше предпазливо, безшумно, с отмерени движения, както човек се движи в болница или в стая на болен.

Жана не видя децата да слизат. Някакъв мъж на около тридесет години, когото тя не познаваше, бе влязъл през кухнята и бе поискал да види Луиз. Тя се досети, че това е счетоводителят.

Двамата разговаряха доста дълго в едно от помещенията на партера.

— Жана? Свободна ли си? Ще ни отделиш ли малко време?

В първата стая служителят от погребалното бюро стоеше прав, вдървен, с шапка в ръка, и чакаше своя списък.

— Представям ти господин Салнав, нашия счетоводител, в когото Робер имаше пълно доверие. Има лоши новини и аз не знам какво да правя. Нищо не разбирам от тези работи. Не мисли, че искам да струпам всичко върху теб, Жана. Но ми се струва, че ще е по-добре ти да разговаряш с него в приемната.

И като се обърна към него, каза:

— Господин Салнав, обяснете всичко на зълва ми. Тя е член на семейството. И е по-силна от мене. Може би тя ще намери някакъв изход.

Преди да прекоси двора, Жана й поръча:

— Луиз, не забравяй за списъка!

— Ей сега ще го направя.

* * *

— Слушам ви, господин Салнав, макар че, противно на това, което чухте от снаха ми, работите на моя брат не ме засягат.

От цялата къща единствено приемната и избите не бяха променени, стъклената врата между стаята, където само до вчера работеше Робер, и тази на счетоводителя все още съществуваше. Нещо повече: същата печка за въглища, позната още от детските години, на която Жана понякога печеше кестени в дните, когато дядо й отиваше да обиколи клиентите си.

На дървена черна етажерка висяха някогашните шишета със сребристи релефни надписи, които се смъкваха оттам, когато даваха на клиентите да дегустират вината или другите алкохолни напитки.

— Предполагам, че положението е много тежко, така ли е? По-добре ще е да ви задам веднага един въпрос. Смятате ли, че брат ми се е самоубил поради финансовите си затруднения?

Беше обикновен човек, вероятно изключително честен, от скромно семейство, който много се бе блъскал в живота. Сигурно имаше свои убеждения, определени принципи, затова някои думи го плашеха; думата самоубийство явно го стресна и Жана съжали, задето я каза.

— Наистина, господин Мартино претърпя големи несполуки и през последните една-две години трябваше да се справя с изплащането на големи полици, какъвто е случаят и сега. Не може да не е знаел, че тази сутрин ще изискат плащането на някои полици, но щом искате моето мнение, ще ви кажа, че не смятам това да е било причината.

— Бих искала да ви разпитам по-подробно, господин Салнав, защото мисля, че така ще се разберем по-бързо. Почти нищо не разбирам от сделки, още по-малко от тези на брат ми, затова ми се ще да ми обясните донякъде положението.

— На ваше разположение съм.

— Напуснах къщата преди повече от тридесет и пет години, когато търговията вървеше много добре. Вероятно е било така дълго време. От кой момент започнаха трудностите?

— Разбирам какво искате да кажете, но ми е трудно да ви отговоря точно, защото то не стана изведнъж. След смъртта на господин баща ви, точно преди войната, аз току-що бях постъпил тук като търговски агент и може да се каже, че нещата вървяха добре, нещо повече. Живеехме си, както се казва, като на село. После, когато дойде войната, както навярно знаете, цената на виното чувствително се покачи, и то за много кратко време, почти с всеки изминал ден.

Той подбираше думите си, искаше да бъде откровен и същевременно обективен, но наред с това се смущаваше, че засяга някои деликатни въпроси.

— Господин Робер спечели много пари — каза някак си той.

— Като се зае с черна борса ли?

Този път тя нарочно изрече тази опасна дума, защото в противен случай щяха безкрайно да се въртят около същината на въпроса.

— Не е точно така. Зависи от каква гледна точка се преценяват нещата. Вярно е, че имаше период, в който търговията не ставаше по съвсем законен начин. Ако бяхме спазвали съществуващите наредби, предприятието щеше да се затвори, ето защо се принудихме да водим документацията по по-особен начин, който в други времена би довел до сериозни последствия.

— Мисля, че разбрах. И точно през войната ли бе преустроено предприятието?

— Да, имаше нужда от преустройство. Господин Луи изобщо не бе съгласен да се пипа или модернизира. Благодарение на търговията с вино господин Робер лесно можеше да си подсигурява дефицитни суровини и дори такива, които бе почти невъзможно да се намерят.

— После какво стана?

— Бяхте ли във Франция по време на освобождението?

— Не.

— Дни наред, дори седмици се страхувахме, че ще настъпят затруднения, и господин Робер, както и много други, получи заплашителни писма. Според някакъв създаден по това време комитет щели да го изпратят в концентрационен лагер. Но редът скоро бе възстановен.

— И оттогава ли нещата тръгнаха зле?

— Право да кажа, не. Търговията все още преуспяваше. Преди да започнат истинските неприятности, минаха приблизително две години и това съвпадна с изборите.

— Брат ми занимаваше ли се с политика?

— Не съвсем. Той беше много щедър и с широка ръка. Заради положението, което заемаше, се чувстваше малко или много задължен да подпомага всички партии. Повярвайте ми, пръсна повече пари, отколкото трябваше, и се питам дали това не е причината за всички неприятности. Вероятно от предпазливост, нещо като застраховка. Започна някаква кампания, която бе насочена към други, не точно към него. Спомням си, че един понеделник, когато най-малко очаквахме нещо подобно, получи дребна сметка от данъчния инспектор, който настояваше да се дадат някои разяснения във връзка с една декларация отпреди четири години.

Господин Робер отиде лично. Той беше в много добри отношения с кмета и с други влиятелни личности и нещата като че ли се оправиха.

Ако искате да чуете моето мнение, именно този дълъг период на непрестанна несигурност, на страх, на надежди го разсипа.

Изглеждаше добре, целият бе изпълнен с енергия и доверие. Нищо не се бе променило.

— Не зная дали познавате господин Буржоа.

— Кой, Гастон Буржоа ли?

— Още от тринадесетгодишна възраст той беше приятел на Робер — слабичко, ученолюбиво момче. Заровен винаги в книгите.

— Той е учител по философия в лицея. Беше много близък с вашия брат и навярно единственият му истински приятел. Но след войната за кратко време господин Буржоа престана да се среща с него, дори да го поздравява. И други постъпиха като него, но не за дълго време, после промениха мнението си. Някои впоследствие му се извиниха. Много ми е трудно, госпожо, да говоря за тези неща, но нали искате да разберете всичко докрай.

— Моля ви, моля ви, господин Салнав. Значи съвестта на моя брат не е била напълно чиста.

— Това е много силно казано, просто може би не се е чувствал съвсем добре. И докато тук нещата изглеждаха спокойни, от Поатие, а след няколко седмици и от Париж като по-висша инстанция започнаха нови неприятности. Господин Робер по няколко пъти ходи дотам, като все казваше, че всичко се оправя. Изпратиха инспектор, който се настани тук, на моето място, и в продължение на близо два месеца, без да пророни дума освен в случаите, когато задаваше конкретни въпроси, направи оглед на всички книжа, провери всички документи, които бяха в наличност.

В това време господин Робер тичаше нагоре-надолу, задейства всевъзможни връзки, раздаваше пари с пълни шепи.

Но това не помогна. Инспекторът спечели играта.

Бих могъл някой ден, ако желаете, разбира се, да ви обясня каква е системата на глобите и различните наказания. Ако бяха накарали брат ви да плати изцяло това, което искаха, едва ли парите от къщата и всички мебели щяха да стигнат, за да покрият сумите.

В крайна сметка той успя да се споразумее с държавната хазна и с данъчното управление, което също участваше в игрите.

Оттогава нещата се оправиха. Вървят отлично. Но останаха дългове, които все още не можем да погасим, и при всеки падеж отново същите притеснения и жонгльорства. Познавате къщата преди мен. Броят на сделките от онова време се е умножил петдесет или сто пъти.

Но уви, госпожо, тази сутрин заварих касата си празна, абсолютно празна! С големите полици бих могъл някак си да се справя. Най-трудното е да се намерят пари в брой, няколко хиляди франка за дребните, текущи разходи, които не търпят отлагане.

Така е най-малко от две години, и то два пъти месечно.

Не е възможно да отида и да заявя в банката, която все още приема нашите полици, че имам належаща нужда от десетина хиляди франка, и то до обед, а не зная къде да намеря пари. Ако не платя, веднага ще започнат да приказват, както и самата вие предположихте, че господин Робер се е самоубил, защото е фалирал.

— Обяснихте ли това на снаха ми?

— Горе-долу. Но не съвсем точно.

— И какво ви отговори тя?

— Че нищо не може да направи. Посъветва ме да поговоря с вас.

— Десет хиляди франка наистина ли биха ви устроили тази сутрин?

— Не съвсем. Преди малко ви казах наслуки едно число, по-скоро приблизително. Но…

Той прелисти няколко документа, после пресметна нещо върху бялото поле на листа.

— С тринадесет хиляди ще отхвърля най-належащото.

— Ей сега ще ви ги донеса.

Цялото състояние, което носеше в чантата си, възлизаше на осемнадесет хиляди франка. И тя бе дошла да иска пари; Луиз не беше съвсем на погрешен път.

Никога не бе възнамерявала да иска своя дял. По-скоро беше пристигнала като просякиня, чувстваше се стара и уморена, защото беше търпяла лишения, а сега нямаше повече сили да работи.

— Благодаря ви — каза господин Салнав, като че ли тя му правеше лична услуга.

Тя се усмихна.

 

 

Около моста имаше много хора, някои бяха насядали в кафенето пред „Аньо д’Ор“, пиеха вино от половинлитрови чаши, в очакване на началото на процесията.

След дълги размишления, в които прозираха противоречиви игри за вземане на надмощие, епископството бе решило да няма опростителна молитва, а само обикновено осветяване в преддверието на църквата „Сен Жан“.

На площада на пазара също като на панаир бяха разпрегнати най-малко петдесет двуколки… С тях бяха дошли фермерите от съседните села и сега един след друг прекрачваха портала на църквата, обвит с черна драперия, за да се поклонят пред ковчега.

Облечен в тъмни дрехи, със зачервени бузи още от сутринта, Анри стоеше с приведена глава до свещите и поглеждаше изотдолу хората, които се ръкуваха с него, а майка му, съвсем дребничка в сравнение с него, покрила лицето си с креп, мачкаше в ръка носната си кърпичка и благодареше на хората с бегла тъжна усмивка.

Алис бе дошла заедно с родителите си. Баща й бе касиер в някаква банка в Поатие. Бяха довели и дванадесетгодишния си син, когото не знаеха къде да дянат.

Едва в последния момент Мад се бе съгласила да присъства на церемонията и навярно в знак на протест, без да помръдва, като в театър, гледаше хората право в очите, докато те й изказваха съболезнованията си. Съвсем ясно, без ни най-малко да снишава гласа си, тя им отговаряше: „Много благодаря.“ Или: „Много сте любезен.“

През трите дни тя нито веднъж не предложи да помогне. Още в понеделник сутринта, когато на връщане от приемната Жана я завари да яде, тя се направи, че не гледа на леля си просто като на някаква нова прислужница. Но и това не беше съвсем точно, защото се обръщаше от време на време към Дезире, за да я попита за нещо, докато с Жана не започваше никога първа разговора, правейки се, че не я забелязва; изглежда, бе приела, че поради странно стечение на обстоятелствата, които изобщо не я интересуваха, занапред в дома им ще се навърта една стара жена с бледо лице.

Тя правеше това толкова демонстративно, че често пъти брат й се чувстваше неудобно, притесняваше се и й правеше разни знаци зад гърба на Жана.

В случаите, когато Жана я заговаряше, Мад се обръщаше към нея с учудени очи.

— Моля?

Все пак вършеше това, което я караха, но го правеше с такова безразличие, че изглеждаше като предизвикателство.

Нищо особено не се случи до момента на осветяването в преддверието на църквата, за което беше решено жените да присъстват, както в случаите на опростителна молитва. Кризата избухна едва по-късно, след като процесията бавно се отправи към гробищата и когато Луиз се върна вкъщи, придружена от дъщеря си, Алис, майка си, от една стара братовчедка на име Тайфер, госпожа Лалман и още две-три жени.

Жана бе останала, за да помогне на Дезире, тъй като се налагаше да приготвят обед за двадесетина души, които щяха да си тръгват едва вечерта, а освен това трябваше да се занимава и с бебето. Точно го беше приспала, когато, слизайки долу, завари в гостната, изпълнена с мирис на хризантеми, всичките жени, които бяха придружили снаха й. По стълбите бе срещнала Алис, която се качи уж да види Боб. Мад не си правеше труд да се съобразява с порядките в дома, седеше с шапка на колене в едно ъгълче до прозореца и гледаше намръщено.

В стаята тегнеше напрегната атмосфера и когато Жана забеляза, че Луиз я няма, отиде в кухнята и попита Дезире:

— Не си ли виждала снаха ми?

Дълго време я търси и тъй като не я намери, реши да поднесе по чашка аперитив и някакви сухи сладки Всичко бе предварително наредено на подноса. На огъня къкреха големите тенджери, а в трапезарията бе разпъната разтегателната маса. На камината имаше дори кутия цигари.

— Мадлен, ще дойдеш ли да ми помогнеш за малко?

Мадлен бавно се надигна, хвърли шапката на фотьойла, на който седеше, и отиде при леля си.

— Бъди така любезна да отнесеш този поднос. Не знаеш ли къде е майка ти?

Всичко бе някак си недействително. Качени на стълби до портата на къщата, няколко мъже отковаваха траурния креп на сребристи точици. От стая в стая се разнасяше дъх на полуувехнали цветя и на свещи, който започваше вече да се смесва с миризмата на алкохол. Майката на Алис говореше с равен глас, а срещу нея старата братовчедка Тайфер държеше чаша до наболата си брадичка и леко поклащаше глава.

Мад и леля и съвсем случайно се озоваха заедно в кухнята и за известно време всяка се занимаваше със своята работа. Внезапно Мад вдигна глава. Жана не можа да разбере веднага какво става. Мад вече бе излязла от кухнята, когато тя чу гласа на Луиз от гостната, но не бе оня глас от последните няколко дни, а необузданият, покъртителен глас от неделя вечерта по време на бурята.

— … През целия си живот съм искала да бъда добра… През целия си живот…

Жана се втурна с все сила. Но не успя да стигне навреме, за да възпре Мад. Дочу:

— Знам много добре, че всички ме ненавиждат…

Когато достигна до вратата на гостната, момичето вече прекосяваше стаята по диагонал, с вдървена походка, изопната в черната си рокля и черните чорапи на дългите си крака, а токчетата й тракаха по излъскания паркет; тя мина покрай стреснатите дами, без да се извини, и като спря рязко майка си, я плесна през лицето. В същото време й каза със заповеднически глас:

— Иди в стаята си.

Луиз вдигна ръце, като че ли да се предпази от нови удари, и умолително погледна към дъщеря си.

— Не ме удряй! Моля те, не ме удряй!…

— Хайде в стаята! — повтори Мад.

Тя беше една глава по-висока от майка си и я побутваше пред себе си.

— Остави ме поне да им кажа…

— Хайде, върви!

И тя тръгна нагоре след Луиз, която залиташе по стъпалата. След това се чу затваряне на врата, щракване на ключалка и изтегляне на ключ от нея.

Мадлен бе заключила майка си…