Меган Чанс
Портретът (6)

Глава шеста

Джонас я видя да влиза в стаята заедно с Питър Макбрайд. Смееше се на нещо, което той й бе казал; бузите й бяха поруменели от студа, нослето й бе почервеняло. Пак беше сложила онази чудовищна шапка. Очите й обаче блестяха изпод твърдата материя. Тя я свали и я остави встрани, като в същото време разтърси глава. При това движение още няколко светлокестеняви кичурчета от косата й се отделиха и започнаха да се поклащат покрай шията.

„Днес изглежда… различна“, помисли си младият мъж. Някак по-уверена. Наблюдаваше я, докато разкопчаваше пелерината си, а след това я постави на закачалката до вратата. Не преставаше да говори с Макбрайд, който също бе странно оживен, очите му бяха необичайно блестящи.

Нещо се бе случило помежду им, реши Джонас, като оглеждаше крадешком двамата, докато се преструваше, че се е съсредоточил върху платното пред себе си. Нещо, което ги бе свързало. Почуди се какво ли бе то и дали това изобщо трябваше да го интересува. Може би Питър я желаеше… Уитакър се намръщи при тази мисъл, но се отказа от нея, щом видя как Макбрайд последва Имоджин до стола й. Той изобщо не погледна към полите или плавната извивка на талията й, не я огледа отзад така, както би направил мъжът, който желае една жена. Имоджин наистина изглеждаше бледа и изключително деликатна и крехка в тази атлазена рокля на розови линии. Въпреки това се забелязваха някои форми, нежните извивки на бедрата и гърдите, чувственото загатване за талия.

Не, Макбрайд не я желаеше; тази мисъл намали напрежението на Джонас. Щеше да му бъде много по-лесно да осъществи плана си, ако наоколо не се навърташе някой неин ухажор. Макар идеята, че Питър можеше изобщо да му бъде конкурент, да бе абсурдна.

Внезапното раздвижване до вратата сложи край на размислите на Уитакър. Вдигна поглед, за да види влизането на Кларис, последвана от Тобаяс и Даниъл. Джонас махна палитрата от безчувствения си палец и я остави встрани. Беше време да пусне в ход замислите си. Запъти се към Кларис; нетърпението му се увеличаваше с всяка следваща стъпка.

Младата жена се бореше с пелерината си. Щом се приближи до нея, тя го погледна и се намръщи.

— За какво си толкова щастлив тази сутрин? — озъби се Кларис. — Главата ми ще се пръсне, и то по твоя вина. Твоя и на онзи проклет Рико Чайлдс.

В съзнанието му се мярнаха картини от изминалата нощ — коняк и тъмночервено вино, и преплетени тела. Той се усмихна още по-широко и протегна ръка, за да поеме горната й дреха.

— Тогава не чух никой да се оплаква — рече той, докато окачваше черната пелерина. — Ти като че ли се забавляваше.

Кларис закри с длан очи.

— Не знаех, че тази сутрин ще имам такова главоболие — проплака тя. Огледа класа и въздъхна. — Така, какво искаш от мен днес, скъпи? Нещо, което ще ми позволи да си поспя, надявам се.

Джонас се приведе още по-близо, прокара устни по къносаните коси на тила й, по немитата, миришеща на дим кожа.

— Гърдите ти, Кларис — прошепна ниско той. — Те са прекрасни, направо съвършени. Ще ги покажеш ли на класа ми днес?

Младата жена се изкиска и се отдръпна назад, а сините й очи проблеснаха.

— Лош човек си, Уитакър. Лош, много лош човек.

Той повдигна вежди, погъделичка я под брадичката.

— Но това ти харесва, скъпа, нали?

— Харесва ми — отвърна без преструвки тя и Джонас усети прилив на задоволство.

„Ах, Кларис, колко си простосърдечна. Невероятно простосърдечна.“ Усмихна се и проследи с поглед пътя й към паравана в студиото. Щом тя се скри зад него, Джонас погледна към мис Картър и забеляза леката руменина по бузите й, докато разговаряше с Макбрайд. Руменина, която, надяваше се, скоро щеше да стане много по-ярка.

Тръгна към средата на студиото. Студентите му се умълчаха в очакване. Бавно, със съзнанието, че следят всяко негово движение, младият мъж взе един стол и го постави пред себе си, върху подиума, на който Кларис бе позирала предишния ден.

— Днес ще продължим да рисуваме етюди по модел — обяви нехайно той, като умишлено погледна към Имоджин и се усмихна вътрешно на широко отворените й очи — очевидно поглъщаше всяка негова дума. — Мис Картър, мисля, че тази сутрин ще трябва отново да се екипирате с въглен. Останалите подгответе палитрите си. И никаква употреба на чиста умбра за телесните тонове, нали?

Младежите се захванаха веднага за работа, а преподавателят им зачака, докато Кларис не се появи иззад паравана, загърната в изпомачкано парче ленен плат. Тя отметна назад червените си коси и се настани на стола. Тогава, със самоувереността на жена, събличала се пред много мъже, пусна плата така, че гърдите й се оголиха.

Джонас се усмихна. Не си позволи да погледне към мис Картър, поне не засега; предпочиташе да остане още малко на ръба на очакването, да си представя изражението й, начина, по който лицето й щеше да почервенее от смущение, а ръцете й щяха да затреперят. А виждаше всичко това безпроблемно в съзнанието си. Можеше да смята, че се е отървал. Зае се да намести Кларис така, че да подчертае още повече гърдите й, накара я да извърти леко тяло, да повдигне брадичка, така че да издължи линията на шията си, да повдигне ръка, тъй като това автоматично повдигаше и бюста й. Позволи на нетърпението си да нарасне, изчаквайки мига, като се наслаждаваше на всяка секунда.

— Обърнете внимание на цвета на кожата — даваше инструкции Джонас, докато настаняваше модела. — Опитайте първо с алено за вените, а след това замаскирайте с по-светли цветове. Спомнете си за люче ди дентро на Тициан — вътрешната светлина. Кожата на Кларис сияе от живот, буквално блести.

Докосна бузата на младата жена, прокара пръст по челюстта й, надолу по шията — бавно, гальовно.

— Запомнете, че коприната, изтъкана от червени и сини нишки, не може да бъде имитирана от коприна, просто боядисана във виолетово. Същото се отнася и за кожата на Кларис. Вижте тук, розовото на бузата й, по-синкавия нюанс на челюстите. — Отпусна ръка по-надолу, към ключиците. — Гледайте как блести тук. На светлината изглежда почти бяло, но слънцето добавя съвсем малко неаполитанско жълто…

„Вече е почти време…“ Усети нов прилив на нетърпение, сдържаше се с усилие, когато докосна горната извивка на гърдите на модела. „Сега.“ Ухили се до уши, обърна се към мис Картър.

— А тук…

И замръзна от изумление.

Тя не бе почервеняла от смущение, не бе отместила поглед, както бе очаквал, както бе искал. Не, скицираше задълбочено, хванала здраво въглена, с бавни и добре премерени движения. По лицето й не се забелязваше и намек за унижение, за обида.

Обзе го разочарование, раздразнението го прободе остро.

— Мис Картър — излая той и не изпита ни най-малко удоволствие, когато погледите им се срещнаха. — Нима знаете повече от останалите, че не ме слушате?

Младата жена се намръщи, леко объркана.

— Слушам ви — отвърна бавно тя.

— О?

— Да, аз…

И тя обърна статива си така, че да може да види нарисуваното — множество линии, фигура, която би могла да се определи като женска. И на всяко място, което той бе споменал, тя бе надраскала набързо името на някакъв цвят. Неаполитанско жълто за раменете, алено за вените, и светлосенки в ултрамарин… Всичко, което бе споменал, беше там.

Зад гърба си дочу сподавен кикот, кашляне. Джонас настръхна. Имоджин го гледаше със същото изражение, което имаше през първия ден, когато се бе усмихнала смутно и бе заявила, че няма статив. Видя същото наивно очакване в очите й и сега, само че този път то бе много по-напрегнато. Този път, тя като че ли искаше нещо.

Младият мъж се почувства неловко. Сети се за миналия ден, когато се бе изправила пред него и бе поискала да скицира. И той отново изпита непреодолимо желание да я унижи, да отслаби тази невинна сила.

Джонас се усмихна умишлено бавно.

— Виждам — заяви с най-студения си и най-тих глас той. — Каква хубава идея, мис Картър. Думи вместо цветове. Нямах представа, че искате да ставате писателка.

Тя го изгледа смаяна.

— Не… не искам.

— Не? — Усмивката на Уитакър изтъня още повече. — Тогава може би ще ми обясните как така тези думи могат да бъдат изобразително изкуство?

Имоджин остана объркана за момент, но след това в очите й се появи разбиране, съпроводено от странно разочарование.

— Може би не сте чули нищо от онова, което казах вчера — продължи той.

— Не — възпротиви се едва чуто тя. — Чух всичко, което казахте.

— Нима? В такъв случай може би ще опитате да приложите в практиката поне част от знанията си, мис Картър. — Отдели ръка от гърдите на Кларис и посочи към сухожилията на врата й. — Тогава може би ще благоволите да ни кажете какъв цвят виждате тук например.

Ето че очакването се появи отново. Младата жена се приведе напред със замислено изражение, присви съсредоточено очи, докато изучаваше посоченото място.

— Розово — отвърна най-накрая тя.

— Розово? — Джонас повдигна едната си вежда. — Какво розово, мис Картър? Жълтеникаво или белезникаво? Виждате ли и синьо или пурпурно? Зелено или кафяво?

Стори му се, че й бе нужна цяла вечност, за да отговори.

— Жълто-розово — каза най-после тя.

— Жълто-розово?

Имоджин кимна.

— А тук, мис Картър? — Дланта му се плъзна по-надолу, към вдлъбнатинката в средата между ключиците на Кларис. — Какви цветове виждате тук?

— Пурпурно. — Този път гласът й прозвуча по-уверено, по-смело. — Сиво.

„Не е достатъчно уверена.“ Джонас се усмихна. Свали ръка още по-надолу.

— А какво ще кажете за тук? — попита той, като спря на зърното на Кларис. — Кой е цветът?

Чакаше реакцията й. Очакваше свенливост и нервност, и яркорозовото оцветяване на смущението. Желаеше ги. И за момент, но само за момент, му се стори, че ще ги получи. Видя я как замръзна, как настръхна едва забележимо и усети прилив на въодушевление. Помисли: „Това е то. Сега вече ще избяга. Ще избяга…“

Вместо това тя го изгледа, без да мигне, облиза устни и рече невъзмутимо:

— Розово. И… кафяво.

В гласа й не долови и следа от унижение. Въодушевлението му се изпари и се смени от гняв и разочарование. По дяволите, бе абсолютно сигурен, че тя ще побегне. Стоицизмът й го вбесяваше, както и начинът, по който тя вдигаше очи, за да срещне погледа му, решителността и надеждата в изражението й. Това го разстройваше повече от всичко друго, което бе направила, и караше кръвта му да кипи и да тече лудо във вените му. Преди да успее да се възпре, преди дори да разбере какво прави, той се озова зад нея.

— Рисувайте! — рече той; усети как грубите нотки в гласа му се отразяват в бученето на кръвта. — Започвайте да рисувате Кларис! Веднага!

Имоджин направи опит да се извърти, за да го погледне. Той обаче я сграбчи за раменете и я принуди да остане с лице към статива си. След няколко напрегнати секунди тя се подчини на волята му. Наведе се напред, допря въглена до хартията, драсна неуверено един щрих край написаните думи, добави още един. В този момент Уитакър издърпа въглена от пръстите й, без да обръща внимание на сепнатия начин, по който младата жена си пое въздух, на смутолевения й протест.

Той се приведе над рамото й и с бързи, уверени движения започна да рисува — една линия, след нея втора, друга, за да загатне закръглеността на гръдта на Кларис, четвърта — за някакъв детайл. Чувстваше дъха на мис Картър в ухото си, усещаше напрежението в тялото й. След секунди бе готов; пусна въглена в скута й и се изправи.

— Това ли се готвехте да нарисувате, мис Картър? — попита той и посочи към гърдата, която бе изобразил върху листа й.

Само една гърда с настръхнало връхче, без ръце, гръден кош или шия, за да й дадат пропорции.

Уитакър сведе поглед към темето й, към кестенявите коси с медени отблясъци.

— Е? — настоя той.

Имоджин повдигна брадичка; младият мъж забеляза дълбокото повдигане и падане на гърдите й под атлазената рокля.

— Иска ми се да можех да го направя поне наполовина толкова добре — отвърна тя; гласът й бе тих и равен, без следа от страх.

Гневът му се стопи като по магия от отговора й; копнежът в думите й го накара да замръзне и да се почувства неудобно. Джонас отклони очи и настръхна, когато забеляза повдигнатата вежда на Кларис и укорителния поглед на Макбрайд. Лицето на Даниъл бе непроницаемо и дори Тобаяс — мълчаливият, сервилен Тобаяс — се въртеше неспокойно на стола си. Внезапно Уитакър си даде сметка, че бе забравил напълно за плана, който бе стъкмявал през по-голямата част от предишната вечер.

Възнамеряваше да я накара да се засрами от голотата на Кларис. Възнамеряваше да я накара да побегне навън при първия намек за сексуалност. Целта му бе да я види как се изчервява и се върти неспокойно, тъй като бе прекалено невинна и наивна.

В крайна сметка именно тази наивност го бе обезоръжила и вместо да унижи нея, бе изгубил самоконтрол и бе унижил сам себе си. Наивната й решимост го бе обезоръжила със същата лекота, с която го бе сразила и през онзи ден, така успешно, все едно, че го бе погледнала отново и бе произнесла пак онези глупави слова, които оттогава звучаха непрестанно в главата му. „Трябва да ви се иска все още да имате ръката си.“ Боже, какъв абсурд: тези пълни със съжаление влажни очи, съчувствието, което не желаеше. Не по-малко абсурдно от копнежа, който току-що бе чул в думите й: „Иска ми се да можех да го направя поне наполовина толкова добре.“

Младият мъж се отдалечи от стола й и обърна гръб на всички; затвори очи и се опита да успокои развълнуваното си сърце. Никой досега не бе успял да му въздейства по такъв начин. Никой от много дълго време насам. Бе нетърпимо, че това се случваше точно сега и бе предизвикано от жена, която не бе нищо друго, освен разглезената дъщеря на някакъв богаташ, невинно създание без ум, способности или красота. Непоносимо бе, че когато я погледнеше, виждаше всичко онова, което мразеше — безсилието, принудило го да я вземе в класа си, своята слабост…

Своя страх.

Нямаше време за префинености. Беше нужно нещо повече от намек за сексуалност. Трябваше да прибегне до самото прелъстяване. Нямаше друг избор, колкото и неприятно да му беше. Джонас потърка очи, пое си дълбоко въздух и изчака да престанат барабанните удари в главата му.

— Сър?

Това бе гласът на Даниъл — млад, загрижен и леко уплашен.

Уитакър направи знак с ръка.

— Продължавайте — нареди той.

Почака, докато чу отново стърженето на въглена по хартията, характерния звук от движението на четките и влажното всмукване на боята, а след това се приближи с възможно най-невъзмутим вид до платното с недовършената одалиска в ъгъла до прозореца и се помъчи да си спомни какво бе заложено на карта. Младият мъж се подпря на перваза, за да усети студа от стъклото и да се поохлади. Едва когато се успокои достатъчно, за да може да се довери на гласа си, той си позволи да говори.

— Мис Картър. — Забеляза, че тя не бе помръднала и го наблюдаваше със сериозен вид от мястото си. Наложи си да приказва равно, спокойно. — Бих искал днес да останете след урока.

Имоджин кимна, но не отмести поглед и когато видя изражението в очите й, спокойния размисъл, примесен със съжаление, той усети в него отново да се разгаря задушаващ гняв, който го накара да се обърне отново към куртизанката. Видът на недовършената картина само го ядоса още повече; Джонас затвори очи и допря чело до студеното стъкло. Движението му напомни за Рико, за вчерашния ден. Къде, по дяволите, беше Чайлдс? Откри, че мисли за прекрасния френски коняк от снощи, че му се иска в ръката му да се появи чаша, пълна с кафеникавата течност. „Малко алкохол за смелост.“ При тази мисъл се усмихна иронично, като се питаше откога нещата бяха западнали дотолкова, че да има нужда от коняк, за да се осмели да целуне една жена.

„Не става дума само за една, каква да е целувка“ — напомни си той. Целувката трябваше да бъде премерена така, че да плаши. Целувка, предназначена за жена, към която изпитва само гняв и недоволство и нито капка привличане. И как трябваше да подходи? Не можеше просто да отиде при нея и да я сграбчи. Не, най-добре беше да го направи фино, да подходи внимателно, сякаш щеше да прелъстява някоя от онези богаташки дъщери, които идваха да им рисува портретите, едно от онези глупави, празноглави създания, които се усмихваха превзето и се надуваха като пуйки пред скованите си придружителки, но му хвърляха погледи на врели и кипели. Не беше трудно да ги спечели; бе имал достатъчно вземане-даване с такива като тях, за да знае за какво става дума. Бе виждал как се променят в мига, в който придружителките им се обърнеха с гръб към тях, как говореха за голяма страст и бунт, когато единственото им желание всъщност бе ухажване, романтични истории и контета, които непрекъснато се изповядват в любов.

Имоджин Картър обаче не беше като тях, а и неговите намерения не бяха същите. Този път не желаеше консумация на връзката. Не искаше удоволствие. До края на урока прехвърляше разни идеи в ума си, като се питаше кой бе най-добрият начин за сближаване с нея. Крачеше напред-назад из ателието, потънал в размисъл. Критикуваше работата на студентите си, даваше предложения, но в края на часа вече не помнеше кой се бе справил добре и кой — не, кой бе получил най-добри цветови съчетания, кой бе нарисувал Кларис с пропорция и грация. Изобщо не можеше да си спомни как се бе справила мис Картър.

Даваше си сметка, че всички го съзерцаваха тревожно, и чувстваше въпросите им, които висяха неизказани във въздуха, докато се движеше от статив на статив. „Какво ли ще каже? Защо не се развика на нея, на мен? Какво го ядоса толкова много преди малко?“ Толкова много въпроси, макар че те вече сигурно бяха свикнали с ексцентричността му. Този факт го изненада, дори го накара да се почувства леко засрамен и това само още повече усили загрижеността му — дотолкова, че Джонас не каза почти нищо повече до края на урока. Просто ги изчака да приберат вещите си.

Всички, с изключение на мис Картър. Уитакър забеляза как тя работеше с едва сдържана енергия върху рисунката си. „Нерви“ — помисли си той; задоволството му нарасна още повече, когато видя Макбрайд да се приближава неохотно към изхода.

Кларис излезе иззад паравана, като закопчаваше корсажа си. Обърна се с усмивка към младия мъж.

— Искаш ли да остана, скъпи? — попита тя.

Той поклати глава.

— Не. Ще се видим по-късно.

Кларис сбърчи чело. Погледна към Имоджин, после отново към Джонас.

— Но…

— Върви.

Тя стисна устни, при което се образува безупречна светлочервена розова пъпка, и нацупено се отправи към вратата. Но не и преди да се допре мимоходом до него, не и преди да прокара пръсти по предницата на панталоните му. Изглежда, все пак не беше чак толкова разстроена от миналата нощ.

Младият мъж я изчака да излезе и тежката дъбова врата да се затръшне след нея, преди да се обърне към мис Картър.

Не каза нищо. Остави мълчанието помежду им да се проточи дотогава, докато стана почти непоносимо. Едва след това се приближи към нея и спря току зад гърба й, на косъм разстояние. Усети топлината на раменете й върху бедрата си. Погледна към статива насреща й, към треперливите линии, неуверено направените минимални по количество светлосенки, формата на тялото на Кларис, лишено от всякакви детайли — гърдите без зърна, нищо повече от две двуизмерни тежести.

В рисунката й нямаше никакъв талант; по-точно, виждаха се известни умения, но всичко бе изпълнено толкова посредствено, толкова безстрастно, само техника без магия, подобно на приятен роман без дълбочина и емоции. Тя никога нямаше да стане велик художник; най-многото, на което можеше да се надява, бе да стане приличен портретист или дори някой от онези пътуващи художници, които ходят от град на град и рисуват добре охранени прасета за обхванати от благоговение фермери. Но велик художник? А, не, в никакъв случай.

Въпреки това в нея имаше достатъчно, върху което можеше да работи, засега.

Имоджин пое дълбоко въздух.

— Сър? — попита най-накрая тя и той долови отново онази странна надежда в гласа й, почувства онова леко замайване, което увеличи допълнително напрежението на и без това опънатите му нерви. — Искахте ли нещо от мен?

Джонас се въздържа да изрече лъжата, която не можеше да понесе и на която тя нямаше да повярва. Вместо това се приведе над рамото й и както преди малко, измъкна въглена от пръстите й. Този път обаче се притисна в гърба й, остави косите си да паднат върху рамото, да погалят бузата й.

Чу как тя си пое рязко въздух, усети едва забележимото настръхване на тялото й. Почти чувстваше ударите на сърцето й в гърдите си.

— Изоставате от другите, мис Картър — прошепна в ухото й Джонас. — Помислих, че се налага да поработя самостоятелно с вас. Освен това исках да ви се извиня за днес.

Младата жена се обърна да го погледне; в очите й прочете изненада. Очакваше тя да каже нещо, да направи някоя свенлива забележчица. Имоджин обаче само кимна и се извърна отново към статива.

— Няма нищо — рече тя. — Започваме ли?

Уитакър се намръщи. Самообладанието й, спокойствието, с което приемаше нещата, го изумяваха. Тогава се сети, че тя всъщност не го познава достатъчно добре, за да знае, че той рядко се извинява за каквото и да било.

— Държах се непростимо. Не трябваше да губя контрол над себе си.

Моментна пауза, последвана от:

— Разбирам.

— Наистина ли?

Приведе се още по-близо; можеше да усети излъчващата се от тялото й топлина, уханието на — какво ли беше това — може би ванилия или… бадем. Много фино ухание. Почти удавено от миризмата на боя.

— Признавам — прошепна в ухото й Джонас, — че не съм свикнал да имам жени в класа си. Може би съм малко по-… несъобразителен… отколкото трябва. Прощавате ли ми?

Видя забързаното пулсиране на вената на врата й, долови трепета под бледата й кожа. Бавно, много бавно остави въглена, който бе взел от нея, и прокара палец по свитите й пръсти.

Младата жена пое внимателно въздух и се отдръпна.

— Сър, ще започваме ли?

Той не се помръдна.

— Какво да започваме?

— Урока.

Опитът й да продължи да поддържа илюзията го развесели. Уитакър повдигна едната си вежда и се усмихна леко.

— Урокът — повтори той. — Но, мис Картър, това е урокът. Вече започнахме.

Отново протегна надолу ръка и обхвана пръстите й в своите. И отново погали дланта й с палеца си.

— Това е например урок как трябва да се докосва. — Повдигна вдървената й ръка до устните си, прокара ги по кокалчетата на пръстите й и я пусна отново върху скута й. — А това — това е урок по милване.

И той плъзна пръст по бузата й, погали гладката, топла линия на челюстите й. Кръвта нахлу в лицето на Имоджин; на младия мъж му се стори, че усети горещината й.

Пръстите му слязоха под брадичката и спряха край високата кръгла якичка.

— А сега може би да опитаме една целувка…

Тя се извъртя и рамото й се блъсна в гърдите му. Джонас залитна назад. Мис Картър се изправи толкова рязко, че кракът на стола се закачи в полите й и той се стовари върху пода. Уитакър успя да запази равновесие миг преди да падне на свой ред, като несръчно се подпря на здравата си ръка.

Имоджин го гледаше, дишането й бе учестено и неравномерно, погледът — тревожен. Беше сграбчила нещо от близката полица, очевидно за да се предпази, макар че не го държеше като оръжие и не направи опит да го използва срещу него, когато той се изправи пред нея. Изобщо не са помръдна.

Младият мъж се усмихна с презрение. А след това посочи към вратата.

— Върви, скъпа. Бягай оттук. Бягай вкъщи при кръстника си и му разкажи всичко.

Тя трепна, сякаш я бе ударил. След това нещо в погледа й се промени, тревогата изчезна и се замени с друго, от което очите й му се сториха още по-големи и кафяви — почти черни. Той я гледаше, като се опитваше да реши какво бе то. Изненада се, когато Имоджин върна каменната статуетка на полицата до себе си и го погледна със странно спокойствие.

— Зная — заяви тя. Гласът й прозвуча равно и невъзмутимо. — Не е нужно да се преструвате. Аз знам.

Джонас се намръщи неразбиращо. За какво, по дяволите, говореше пък сега?

— Какво знаете? — попита той.

— Питър ми каза.

— Какво ви каза?

Мис Картър погледна към вратата, а след това — отново към него.

— Знам какво говорят за вас. Че сте… луд.

Не бе и предполагал, че е способна да каже нещо, което да го засегне, и за момент дори не я разбра, помисли, че има предвид гневливостта му. След това обаче осъзна какво има предвид, преведе думите й в ума си: луд… побъркан.

Побъркан.

Не беше очаквал да чуе това — най-малко пък от нея. Повечето хора никога не го споменаваха. Ето обаче, че тя го бе изтърсила като оправдание за всичко, сякаш го умоляваше да го приеме, тъй като то, кой знае как, щеше да оправи всички неразбории. Това го изуми, накара го да се почувства неудобно и, най-странното, причини му болка. Не толкова голяма, както когато брат му Чарли го бе казал или сестра му си го бе помислила, или когато баща му го бе написал върху листа хартия, с който го предаваше в лудницата в Блумингдейл. Въпреки това обаче го заболя. В същия миг осъзна още нещо, внезапно разбра какво бе видял в погледа й и защо му се бе сторило толкова познато.

Това бе пак онова проклето съжаление, онова презряно съчувствие.

Това бе непоносимо.

— Е, щом те го казват, трябва да е вярно — рече той, приближавайки се бавно, ядосано; стана му приятно, когато тя започна да отстъпва. — Това ти дава още една причина да избягаш, нали така, скъпа? — Продължи да настъпва; видя я как се спъна в полата си, докато се движеше назад. — Бягай. Бягай към вратата. — Вече беше почти до ъгъла, още малко и попадаше в капан. Джонас все така вървеше напред. — Побързай, докато не съм размислил.

Имоджин се блъсна в стената зад себе си. Допирът я накара да подскочи. Той видя и нервността й, и начина, по който вдигна брадичка и го погледна, не потрепващото й, решително изражение. Каза си, че трябва да я пусне. Нареди си да спре, но не можеше да го направи. Думата звънтеше в главата му: побъркан, побъркан, побъркан, искаше му се да я накаже, задето я бе изрекла, да я накаже заради начина, по който го бе сторила, сякаш не трябваше да го обвиняват за нищо, защото не можеше да се контролира.

Тъй като това бе вярно, всичко бе вярно и той го мразеше, мразеше и факта, че тя го бе забелязала.

Протегна ръце, за да я хване, чу тъпия удар на дървения си крайник в стената, усети вибрациите от сблъсъка в китката, откъдето се предадоха по-нагоре.

— Прекалено е късно — прошепна младият мъж. — Трябваше да избягаш досега.

Притисна се към нея, прилепи цялото си тяло, усети краката, корема и гърдите й през обемните фусти и твърдия корсет. Тя бе неуязвима в бронята си. Въпреки това чу, по-скоро почувства беззвучното й възклицание, представи си, че вижда как страхът й потрепва във въздуха край тях.

„Сега — помисли си той, — сега е моментът.“ Наведе се да я целуне, да я изнасили с устните си, да я накара да побегне.

И се спря.

Тя го съзерцаваше с нежните си кафяви очи и макар да виждаше засиленото пулсиране на вената на врата й, в погледа й нямаше страх. Само някаква странна и убийствена почтеност, симпатия, каквато не можеше да си представи, сила, която не можеше да понесе.

— Какво? — попита Уитакър, неспособен да се спре. — Какво, по дяволите, мислиш?

— Искам да знам как бих се чувствала на ваше място — отвърна едва чуто тя. — Искам да разбера.

Колкото и тихо да бяха изречени тези думи, те прогърмяха в него, отнеха дъха му, усилиха гнева и изумлението му до такава степен, че отскочи назад, сякаш се бе докоснал до нещо отровно.

„Искам да знам как бих се чувствала…“

Посочи към вратата, смаян да открие, че трепери, че ръката му се тресе.

— Махай се! — изкрещя така, че собственият му глас прониза болезнено главата му. Видя я как се сви в ъгъла и му се прииска да й причини болка. — Върви по дяволите!

Този път тя се подчини. Вдигна полите си и побягна сред облак от розово и бяло. Джонас чу вратата да се отваря и да се затваря с трясък, чу стъпките й по кривите дъски на пода, по скърцащата стълба.

Едва когато минаха пет минути от излизането й, гневът го напусна. А без него се почувства празен и като болен.

„Искам да знам как бих се чувствала на ваше място.“

Боже!