Меган Чанс
Портретът (11)

Глава единайсета

Беше очаквала тишина или поне относително спокойствие. В ателиетата на първия етаж обаче кипеше трескава дейност. През отворената долна галерия търчаха художници, окачваха картини и поставяха стативи, смееха се, шегуваха се и се чукаха с пълни с тъмночервено вино чаши.

Оживлението поуспокои Имоджин. Каза си, че ако с Уитакър се бе случило нещо, сега щеше да цари тишина, а въздухът щеше да е натежал от страх и тревога, вместо да ухае на дим от пури и печена кокошка.

Все пак нямаше представа дали предположенията й са верни.

Погледна към Чайлдс, който изкачваше пред нея стълбите.

— Тук винаги ли е така? — попита тихо тя.

Той повдигна рамене.

— Тази вечер има изложение.

„Което не обяснява нищо“ — помисли си младата жена. Опита се да прогони натрапчивата тревога, докато се качваше към третия етаж. Тя обаче не искаше да я остави на мира. Всъщност, дори стана по-непоносима, когато стигнаха горе, тъй като, за разлика от помещенията на долния етаж, вратите на ателието бяха затворени, а коридорът — потънал в тишина.

„Убийствена тишина“ — помисли си тя. Не се чуваше нищо, освен техните стъпки и шумоленето на роклята й.

Тишината като че ли не смущаваше Чайлдс. Походката му не се промени, когато я поведе към последната врата вляво. Не се поколеба, преди да почука рязко и да отвори вратата.

— Джонас! — извика той, дръпна я вътре и затвори вратата след тях. — Джонас, пристигнахме.

Никакъв отговор. В ателието цареше същата тишина, както в коридора. Единственото движение идваше от потрепващото пламъче на лампата върху масата и уголемяващите се сенки на залеза. Имоджин се намръщи, огледа се. Ателието й се стори по-различно, по-натъпкано отпреди. Никога не бе виждала толкова четки, потопени в бурканчета, а съдовете с боя бяха пръснати навсякъде. На стената бяха подпрени три платна — лудо изрисувани, необуздани петна от ярки цветове и дръзки форми; подобни едни на други, сякаш той многократно се бе опитвал да предаде един и същ образ. Когато се огледа, видя поне още шест други, подпрени на книги, статуетки и канчета, всички те, подобно на първите, дело на трескава ръка.

Сети се за черните картини, за които й бе разказал Питър. Тези обаче бяха нещо съвсем друго — светли и ефирни. В тях нямаше тъмнина или мрачни пейзажи. Огромното облекчение, което я изпълни, я изненада. До този момент не си бе дала сметка до каква стенен бе сигурна, че ще намери Уитакър в състояние, подобно на онова през пролетта. Беше очевидно обаче — поне ако се съди по картините — че случаят не беше такъв.

— Боже — прошепна тя. — Той е рисувал.

Чайлдс я погледна развеселено.

— Колко си наблюдателна, cherie. Да, рисува като дявол. Така, а сега ще трябва сам да се сетя къде по дяволите е…

— А, вие сте пристигнали!

Гласът сякаш идваше отникъде. Имоджин се изви рязко, за да види Джонас, който бе надигнал завесата на далечната врата. Видът му я изуми дори повече от гласа му. Той се усмихваше. Усмихваше. Светкавична усмивка, която изглеждаше толкова чужда и странна на устните му. Младата жена го изгледа смаяна в очакване усмивката му да се сгърчи и да се превърне в познатия фин сарказъм. Но когато той се приближи към тях, тя осъзна, че усмивката бе съвсем истинска. Думите на Чайлдс отново прозвучаха в съзнанието й: „Мисля, че ще ти се стори променен“. Да, действително бе променен, макар да не можеше да си обясни какво друго, освен усмивката му, я караше да мисли така; не разбираше защо усеща такава огромна разлика. Имаше нещо в начина, по който вървеше… някаква странна енергия в движенията му. Тя бликаше от него, неуморна, бърза и увличаща; не можеше да отдели очите си от него.

Не успя да го направи дори когато той спря пред нея, вперил галещия си поглед така, сякаш не можеше да й се нагледа, а зелените му очи светеха страстно и толкова силно, че почти я изгаряха. И парализираха. Имоджин усети отново онова напрежение и възбуда, въодушевлението, което я бе обхванало последния път, когато очите му изглеждаха по същия начин — в деня, в който се бе привел над рамото й и бе говорил за Микеланджело.

Уитакър пристъпи още по-близо. Взе ръката й — толкова бързо, че тя нямаше време да я дръпне или да се възпротиви — и я стисна, сякаш се страхуваше гостенката му да не направи точно това. Младата жена усети нежната милувка на палеца му по пръстите си. Докосването му излъчваше някаква фина енергия, трептящо вълнение, а когато я погледна, видя в погледа му същото оживление. То й действаше странно замайващо. Обхващаше я в примката си, хипнотизираше я.

— Кажи ми, Джини — рече той, като произнесе името и както винаги досега, така че звучеше като докосване. — Готова ли си да видиш света заедно с нас тази нощ?

Думите му, допирът — всичко беше непреодолимо. „Светът…“ В неговата уста тази дума изглеждаше екзотична, вълнуваща, властна. Като всичко, за което бе мечтала, всичко, което бе желала.

Джонас се приведе още повече.

— „Спри този ден и нощ заедно с мен — цитира той. — И ще постигнеш източника на всички поеми.“

Думите й бяха познати, но не можеше да си спомни точно откъде, пък и не те имаха значение, а начинът, по който ги каза, начинът, по който пръстите му галеха кожата й. Не можеше да отдели погледа си, не искаше да го отдели, и когато усети отново леките тръпки на желанието, помисли, че той само си играе с нея.

Този път обаче й беше безразлично. Копнееше да се изгуби в очите му, да го слуша като говори и да усеща докосването му. Несъзнателно се наклони към него в стремежа си да почувства отново онази магия, която очакваше, която й беше нужна.

Но тогава този поглед изчезна от очите на Уитакър… или… не че изчезна, не съвсем точно. По-скоро той сякаш го завоалира, затрупа го така, както се затрупва огън, като покри опасните горящи въглени с привидно студена пепел и когато най-после пусна ръката й и каза: „Значи ще дойдеш“, Имоджин почувства силно разочарование. Тя отстъпи назад, опитвайки да възвърне самообладанието си. Младият мъж прекоси пъргаво ателието и грабна черния лъскав цилиндър от масата, отрупана с туби боя и четки. Постави го на главата си и посочи към вратата.

— Побързай или ще закъснеем.

Объркваше я, омайваше я. Тя се чувстваше така, сякаш важна част от мозайката липсва, но магическото му въздействие върху й все още бе прекалено силно и тя не можеше да се сети какво точно липсва, не можеше изобщо да събере мислите си. Хвърли озадачен поглед към Чайлдс, който наблюдаваше приятеля си развеселено и като че ли — незаинтересовано.

— Къде ще хо…

— Никакви въпроси — прекъсна я Уитакър. — Това е изненада, мис Картър. Не обичаш ли изненадите?

— Но аз…

— Ела, cherie — обади се Рико. — Повярвай ми — не те грози никаква опасност.

„Никаква опасност.“ Младата жена погледна към Чайлдс, към русата му коса, блеснала на светлината на последните слънчеви лъчи, нахлуващи през прозореца, към безупречните му черти, а след това отмести поглед към Уитакър. „Никаква опасност.“ Той приличаше на пантера със зелените си очи и дългата черна коса по раменете, която контрастираше с лъскавия цилиндър. Внезапно осъзна, че той се бе облякъл добре за вечерта, но за разлика от синята и богато избродирана жилетка на Фредерик Чайлдс, дрехите на Джонас Уитакър бяха черни. Черен редингот, тесни черни панталони и широка черна папийонка, която покриваше яката. Единственото изключение бе бялата риза, единственото украшение — златните копчета на черната му жилетка.

Да, наистина много приличаше на пантера. Гъвкав, черен и неустоим.

„Никаква опасност.“

О, каква лъжа само бе това! Каква ужасна лъжа. Спомни си как я бе накарал да се загуби преди няколко минути, да забрави коя е, да забрави всичко. Заплашваше я възможно най-голямата опасност, съзнаваше го прекрасно. И въпреки това, когато той я погледна с блестящите си, власти очи и я повика с пръст, тя откри, че тръгва към него. Последва двамата мъже навън по коридора, през шумотевицата на първия етаж, без да промълви дума. А когато Джонас освободи с жест файтона на кръстника й и Хенри, за да вземе стоящата отпред карета, тя пак не каза нищо. Просто се качи, оправи полите си и усети тялото му до себе си, както и топлината от коленете на Чайлдс насреща й.

Но когато Уитакър почука по тавана и файтонът препусна по калните улици на Ню Йорк, Имоджин отново почувства опасността — тя вибрираше в прекалено нагорещения въздух около Джонас. Стисна юмруци в скута си и погледна през прозореца, задъхана от вълнение, по-силно от всичко, което бе изпитвала досега. Защото опасността, която усещаше, бе топла, изкусителна и мамеща. По-изкусителна, отколкото бе с Николас. И бе невъзможно да й се устои.

Надяваше се само, че този път ще успее да я понесе.

 

 

Не можеше да спре да я съзерцава, макар тя да не го поглеждаше, а раменете й да бяха напрегнати и дланите — здраво стиснати в скута й. Нямаше значение — щеше да се отпусне, щом пристигнеха у Ан Уебстър. Веднъж озовяха ли се в нейния салон… при тази мисъл по гръбнака му премина трънка на въодушевление и го заля вълна от адреналин.

Беше мечтал за това, не бе мислил за нищо друго. Беше се борил с портрета през последните два дни, вдъхновен, но неспособен да улови желаната мистерия. Най-същественото у нея му убягваше. Убягваше, докато опитваше нови форми и си играеше с цветовете. Изплъзваше се, когато искаше да изобрази светлосенките по лицето й. Дори сега, когато я виждаше пред себе си, образът се движеше и се променяше. Едва тази сутрин, докато бе наблюдавал през прозореца сивите дъждовни ленти, бе разбрал — внезапно и окончателно — какво му липсваше.

Тя беше невинно създание, неопитно и наивно, все още затворено за света. Защо не се бе сетил за това по-рано? Не можеше да види красотата на нейната душа, защото все още не беше я открил. Тя все още бе затрупана под условностите, увита в коприна, вълна и кадифе. Тя наистина бе пеперудата от неговите видения, задушена както от обществените ограничения, така и от своите дрехи, и на него изведнъж му се прииска да махне тези дрехи, да разкъса пашкула и да я изведе бляскава и новородена в света, да я освободи.

Знаеше, че тогава щеше да я види, истински да я види. Освободеше ли я веднъж, щеше да открие душата, която изгаряше от желание да изобрази върху платното. Той щеше да я освободи, а в замяна тя щеше да бъде неговата куртизанка, неговия шедьовър. Щеше да бъде неговия дар за света. Точно затова бе изпратил Рико да я доведе. Беше прекалено нетърпелив, за да чака, а приемът, който даваше Ан Уебстър всеки четвъртък, бе най-подходящото място за началото.

Ах, кога най-после щяха да пристигнат! Не можеше да си намери място, целия изгаряше; кръвта вреше във вените му, караше върховете на пръстите му да тръпнат. Погледна отново към нея. Тя се бе вторачила упорито през прозореца на каретата към светлините, които ставаха все по-ярки със спускането на мрака. Опита се да разбере какво вижда и след малко сам попадна под очарованието на играещите по стъклото светлини. Тъмночервеният цвят на шапката хвърляше отражения върху лицето й. Така тя изглеждаше румена и жива и Джонас го прие като знак. Жива, точно така. В края на нощта щеше да бъде два пъти по-изпълнена с живот. Подобно на духа в лампата на Аладин, Имоджин беше затворница, която очакваше да бъде освободена с леко докосване.

Младият мъж се усмихна при тази мисъл; стори му се, че вижда дим край нея, че подушва богатите арабски подправки.

— Какво е толкова весело? — попита Чайлдс.

Уитакър го погледна. Рико се бе облегнал в своя ъгъл с вид на стопроцентов циничен и преситен човек на изкуството. Джонас се засмя.

— Колко мрачен изглеждаш — рече той. — Мрачен и кисел. Ще накараш Джини да помисли, че отиваме на погребение.

Младата жена се извърна към тях.

— А къде отиваме?

Джонас се усмихна.

— Светът ни очаква, Джини. Намисли си три желания. Или да си намисля аз?

Видя озадачения й поглед.

— Три желания ли? — повтори тя.

Уитакър се наклони напред. Червеното сияние на шапката й сякаш се усили, руменината на бузите й беше пленителна. Изведнъж му се прииска да я вземе точно така, както беше. За минута желанието бе толкова силно, че го накара да потрепери. Искаше да я прелъсти и тя да прелъсти него. И тогава разбра, че тя всъщност това и правеше, макар според него да не го съзнаваше.

— Вече знам кое ще бъде първото ми желание — прошепна младият мъж.

Имоджин се облегна назад, преглътна с усилие и се обърна рязко, като остави в полезрението му единствено тила си, по-скоро — непроницаемата си шапка. Рико се изхили. Джонас се усмихна, облегна се отново назад и без да обръща внимание на приятеля си, се вгледа пак в светлините, край които минаваха. Те приличаха на фойерверки, които ги приветстваха и подканяха. За момент той забрави и нея, и Рико, тъй като го осени идеята, че светлините са предназначени за него самия, че са послание от Бог. „Промени света…“ Думите се повтаряха с ритъма на отминаващите светлини, жълти експлозии, които бавно се изгубваха. „Покажи ни какво може да направи изкуството. Човешкият род чака твоето творение…“

Каретата спря.

— Изглежда, пристигнахме — обяви Чайлдс и изправи гръбнак. После погледна през прозореца. — А, да, „Уейвърли плейс“.

„Уейвърли плейс“. Тези думи изпълниха Джонас с нетърпение. Отвори вратата, без да чака кочияша. Чистият, измит от дъжда въздух изпълни ноздрите му, придружен с едва доловимата топла миризма на газовите лампи от двете страни на улицата. Излезе, огледа добре поддържаните градски къщи и пазените им от колони и порти от ковано желязо стълби. Все още бе рано и хората се разхождаха по плочите, гласовете им се носеха надалече в студения въздух, издигаха се все по-високо и по-високо към чистото тъмно небе.

Уитакър вдигна глава. Все още не се бе смрачило достатъчно, за да има звезди. Засега тяхната роля щеше да се изпълнява от уличните лампи. Светлината им като че ли изпълваше душата му, изпълваше я със смях, говор и топли, красиви места. Цветни призми танцуваха върху останалите след вчерашния дъжд локви. Джонас ги съзерцаваше, омаян от променящите се шарки, от формите, когато чу скърцането на каретата. Обърна се и видя как Рико помага на Джини да слезе от нея.

Джонас срещна погледа й. Видя я да гледа озадачено към сградата пред тях и му се прииска да се засмее, да я подразни, да прогони безпокойството и несигурността й, стъпка по стъпка, едно по едно. Първо обувките, след това чорапите, корсета, долната риза. Едно по едно, докато се озове пред него гола и готова да застане лице в лице със света…

Усмихна й се. Тя го погледна така изненадано, че той се разсмя, а след това се спусна да отвори портата пред тях. Изкачи бързо стъпалата и спря на площадката, където изчака нетърпеливо двамата. Когато те стъпиха на най-долното стъпало, почука рязко на вратата.

Тя се отвори почти веднага. Полумракът се изпълни със светлина, говор и звуци от пиано. На входа стоеше мъж с карирана жилетка и дълга сива брада.

— Уитакър! — възкликна той; топлината в гласа му накара младия мъж да се усмихне. — Къде се загуби напоследък, по дяволите? Чайлдс също! Това е цяло събитие.

— Радвам се да те видя, Уебстър — рече Джонас. После погледна към вестибюла и множеството народ там. — Доста посетители, а?

— Да, разбира се. Няма да е успех, ако не е претъпкано толкова, че човек едва да си проправя път — отвърна непринудено Ленард Уебстър. — Влизайте, влизайте. — И той отстъпи назад, за да им даде път, после затвори вратата и се облегна на нея. — Кого водите с вас? Познаваме ли се, мис…

— Позволи ми да ти представя мис Имоджин Картър — намеси се с обичайния си чар галантният Чайлдс. — Мис Картър, това е Ленард Уебстър, нашия домакин.

Младата жена се усмихна загадъчно. Сега, след като уличните лампи вече ги нямаше, лицето й изглеждаше бледо, почти нереално под яркочервената шапка.

— Приятно ми е, мистър Уебстър — рече тя.

Домакинът им се усмихна учтиво. Джонас разбра, че се чуди коя е посетителката. Очевидно не беше актриса и макар да имаше своя спокоен чар, тя не беше от типа жени, които двамата с Рико обикновено водеха в салона. Струваше му се, че почти чува как Уебстър прехвърля възможностите в ума си: „Актриса? Не. Любовница? Не е техният тип. Може би, но… не“.

— Объркан ли си, Ленард? — попита го сухо Джонас.

Уебстър го изгледа смутено.

— Нещо оригинално, както виждам — каза той и след това се обърна към Чайлдс. — Твоя приятелка ли е, Чайлдс?

— Студентка на Джонас — отговори Рико.

Уитакър едва не се разсмя, когато видя изненаданото изражение на своя домакин.

— Да, моя ученичка — рече той, за да го подразни. — Блестящ художник, новият Рафаел, така че бъди мил с нея, а? Къде е Ан?

— На пианото. — Уебстър посочи към широката портална врата, окичена с кадифени завеси в червено и златно. — Къде другаде? Младият музикант от Бродуей е тук тази вечер.

Джонас кимна. Нямаше търпение да се смеси с тълпата, да усети как пулсира край него енергията от разговорите и идеите, да види озарението да трепти по лицето на Джини на светлината на свещите. Погледна към салона — тази вечер беше претъпкан. Хората бяха заели всички възможни места и се подпираха по стените. Приказките се носеха над звуците на пианото. В подобни нощи Ан Уебстър предпочиташе свещите пред газовите лампи, макар къщата да бе снабдена с газопровод. Масите, бюфетите и пианото бяха отрупани със сребърни и кристални свещници със стотици свещи, от които капеше восък и се носеше ухание.

Ан стоеше в другия край на помещението, бляскава в розовия атлаз; тъмните й коси бяха окичени с рози. Сякаш усетила погледа му, тя вдигна очи и се усмихна, а след това му направи знак да се приближи.

Уитакър погледна през рамото си. Рико го наблюдаваше в очакване на следващата стъпка. До него стоеше Имоджин и кафявите й очи се стрелкаха насам-натам, докато оглеждаше хората наоколо, а бузите й бяха поруменели.

Вълнението го правеше нетърпелив и малко рязък. Сграбчи ръката й; Имоджин възкликна сподавено, когато я дръпна към себе си. Спъна се в него, за миг коприна и вълна се притиснаха, топлината им се смеси, след което младата жена се отдръпна.

— Къде оти…

— Шшт! — докосна устните й с изкуствения си показалец, а след това погледна към Рико. — Идваш ли?

— Както обикновено — отговори с крива физиономия приятелят му. — Води, mon ami.

Джонас стисна още по-силно ръката на Имоджин и я помъкна след себе си, като си проправяше път през тълпата. Познаваше много от гостите; това бяха същите художници, писатели и актьори, които присъстваха постоянно на вечерите, организирани от Ан. Усмихваше им се за поздрав и продължаваше да си пробива път към домакинята, изгарящ от нетърпение да й представи Джини и да пусне в ход плановете си.

Когато най-после се озоваха пред мисис Уебстър, възбудата му бе достигнала трескави размери. Забеляза начина, по който го наблюдаваше Ан, замисления й поглед. Когато се приближиха, тя само се наклони леко и докосна почти неосезаемо с устни бузата му, преди да се отдръпне и да остави след себе си едва доловимо ухание на рози.

— Ей, Джонас — приветства го с усмивка тя. — Колко хубаво, че дойде. Както и ти, Фредерик. Напоследък и двамата се появявате доста рядко.

Рико взе ръката й и се наклони над нея, а сините му очи блеснаха.

— Колкото по-дълго отсъстваме, толкова по-красива си при нашето завръщане.

Ан се засмя.

— Ти не се променяш, скъпи. Изглежда, дори Париж не може да ти повлияе.

— А може би му е повлиял прекалено силно — обади се Джонас.

Домакинята се усмихна още по-широко. Издърпа ръката си от тази на Рико и погледна към Джини — очите й бяха потъмнели от любопитство.

— Виждам, че сте довели гостенка.

— Мис Имоджин Картър — представи я Уитакър. — Една от моите… ученици.

С усмивка забеляза, че думите му я изненадаха. Ан повдигна леко едната си вежда.

— Ученичка?

Погледна отново към Джини, този път по-проницателно, и Джонас реши, че вижда същото, каквото и той — перлата под черупката, мистерията, скрита под земната обвивка. Сърцето му заби учестено, когато мисис Уебстър обърна погледа си към него; той говореше недвусмислено, че е разбрала. Това го накара да се почувства уверен и толкова екзалтиран, че му се прииска да се засмее на глас.

— Приятно ми е да се запозная с вас — рече Ан, като погледна отново към Джини и кимна леко. — Надявам се да се позабавлявате добре тази вечер.

Уитакър усети нервното трепване на ръката на Джини под пръстите си, но тя само се усмихна — нежно, спокойно — и рече:

— Сигурна съм, че ще се забавлявам.

— Елате, искам да ви представя на един от новите си приятели. Доколкото знам, той възнамерява да прочете нещо от новата стихосбирка на Уитман. Ще бъде много вълнуващо.

Ан хвана Джонас под ръка; Чайлдс и Джини ги последваха. Приближи се още повече до него, докато се провираха из тълпата.

— Ученичка, а, Джонас? Или, може би, нещо друго?

Ах, наистина беше умна. Както винаги, младият мъж се изпълни с истинско възхищение.

— Никога не пропускаш нищо, нали, скъпа? — засмя се той.

Наведе се до ухото й и думите започнаха да се изливат сами; едва успяваше да ги изговори.

— Тя е моят шедьовър, Ан. Не можеш ли да видиш? Толкова е свежа, толкова неопитна, но има още нещо — някаква голяма загадка…

— Значи е новия ти модел — заяви развеселено мисис Уебстър. — Интересен избор, Джонас. Макар че невинните момичета вече не са на мода, не мислиш ли? И определено не са в твоя стил.

Думите й не го объркаха нито за миг. Невинните момичета не били в стила му? Беше развращавал невинни създания през по-голямата част от живота си, поне жени, които се преструваха на такива. Сега обаче, като се замисли, вече не бе чак толкова сигурен, че е имал дори една истински невинна жена. Не и досега. Може би именно това го бе покорило толкова силно. Може би тя бе действителната представителка на тази категория, наивна и чиста, нещо, което можеше да бъде ограбено…

Цинизмът на тази мисъл опъна нервите му до крайност. Не, той не искаше да злоупотреби с нея. А да я научи — а, да, точно това искаше — да види промяната в очите й, от чистота към чувственост, от наивност към мъдрост. Неговата Афродита, най-сладострастната от всички богини.

— Помогни ми да намеря божественото в нея — рече настоятелно той и забелязал обърканото изражение на своята домакиня, продължи да обяснява трескаво; много му се искаше да го разбере. — Търся богиня, Ан.

Тя сбърчи чело.

— Говориш със загадки, Джонас. Аз… о, извини ме, ето го. — Пусна ръката му и махна към въпросния мъж сред тълпата. — Дейвис! Дейвис!

Джонас изгледа въпросително Рико, който вървеше зад него, следван от Джини.

— Дейвис Тримейн — обясни Чайлдс, като понижи глас. — През лятото беше в Париж. Изкуствовед, критик, който се мисли за новия Ръскин. — Младият мъж повдигна едната си вежда и се усмихна. — Говори се, че имал страхотно око за красивото, както и… за нещастие… голям глад за него.

Ан отстъпи встрани, за да изчака Тримейн да се добере до нея през човешкото множество. А след това заговори sotto voce^[1].

— Тримейн е много популярно име напоследък. Той ще даде на момичето печата, който търсиш. — А когато въпросният критик се приближи до тях, тя изправи гръбнак и го дари с ослепителната усмивка на опитна домакиня. — А, ето те най-после. Дейвис, познаваш ли Джонас Уитакър и Фредерик Чайлдс?

— Чайлдс, разбира се. Не съм те виждал от Париж. Радвам се. — Тримейн кимна към Рико. Приближи се още, вторачи се по типичния за късогледите хора начин и протегна ръка. — Съжалявам, но все още не съм имал удоволствието да се запозная с мистър Уитакър. Разбира се, чувал съм за вас, сър. Видях последната изложба — кога беше, преди около година, нали? Особено ми хареса онази творба с провинциален сюжет… „Жени със снопи“ я бяхте нарекли, струва ми се.

 

 

„Глупак“ — помисли си Джонас, като отхвърли набързо Тримейн. Вече почти не си спомняше за „Жени със снопи“. Беше я нарисувал в Барбизон, преди години; това бе слаба творба, в която бе правил опити с цветовете, незначителна дори в неговите очи. Беше му неприятно, че Тримейн не бе видял нищо от новите му опити, а фактът, че изпитва подобни емоции, го раздразваше още повече. Обикновено критиците не значеха почти нищо за него — особено пък слабите критици. А той бе разбрал незабавно, че Дейвис Тримейн, каквито и да бяха амбициите му, бе слаб критик. Чудно защо Ан изобщо го бе довела тук.

— И, Дейвис, това е Имоджин Картър — продължи въодушевено мисис Уебстър. — Тя е ученичка на Джонас.

— Очарован съм, мис Картър.

Тримейн бе лаконичен и строго учтив. В тона му се долавяше желание да приключи дотук контактите си с нея, в погледа му липсваше какъвто и да било интерес. Реакцията му разгневи още повече Уитакър. Този човек бе толкова глупав, колкото и превзет. Пред него стоеше живо произведение на изкуството, а той не можеше да го види. Раздразнен, Джонас хвана ръката на Джини и понечи да се обърне.

— Мистър Тримейн, приятно ми е да се запозная с вас.

Тихият глас на Имоджин го спря. Беше спокоен и равен; изненадан, младият мъж пусна ръката й. Като се изключи руменината по бузите й, никога не я бе виждал толкова спокойна, толкова хладнокръвна.

Освен веднъж. Уитакър преглътна, когато видението нахлу в главата му. Рамо с цвят на слонова кост, многозначителна усмивка…

— Баща ми се възхищаваше много на написаното от вас, мистър Тримейн. — Сега се усмихваше на критика — свенливо, плахо. — Казвал ми е, че според него сте проницателен.

Дейвис се обърна рязко към нея.

— Проницателен ли?

— Хареса му вашето изказване за Хайрам Пауърс. — Младата жена сбърчи чело, сякаш опитваше да се съсредоточи. — Онази статуя, „Гръцка робиня“. За това, как от веригата, която носела, ставало ясно, че е робиня и затова никой не се интересувал от факта, че е… гола.

Тримейн видимо се наду.

— Да, разбира се. Щом човек види веригите, историята й му е ясна. Превъзходна скулптура за онези, които са прекалено мързеливи, за да тълкуват както трябва голямото изкуство. — Приближи се още, извади чифт крехки очила от джоба си, постави ги на дългото си тясно лице и започна да я оглежда през тях. — Значи сте студентка, мис Картър? Да не би също така да сте любителка на изобразителното изкуство?

Имоджин се засмя.

Смехът бе кратък, но той изуми Джонас. Никога досега не я бе чувал да се смее… по-точно, струваше му се, че веднъж я бе видял да се смее в компанията на Макбрайд. Но тогава не я беше чул. А сега този звук го наелектризира, накара го да се замае и да се почувства странно.

— Опитвам се да видя малкото, което мога, мистър Тримейн — отвърна тя. — Макар понякога да не съм сигурна, че онова, което виждам, е изкуство.

Тримейн се засмя. Уитакър се облещи. Не беше очаквал, че ще може да се справи сама с тези хора. Внезапно си спомни, че произхождаше от високопоставено семейство в Нашвил. Вероятно бе прекарала часове на организираните от родителите й партита и несъмнено бе научила всички тънкости на светския разговор. Той обаче бе забравил това, бе видял само факта, че е била галена и защитавана.

А ето че сега тя не само се усмихваше, ами и водеше разговор. Пленяваше Тримейн така, както бе пленила и него, и очевидно не бе сигурна дали да се радва, или да се смущава от вниманието на критика. Поведението й беше очарователно, беше нещо повече от това. Беше изпълнено с такава невинна еротика, че го парализираше. Това беше мистерията, която търсеше и която блестеше така ярко, та не му се вярваше, че другите не я виждаха, че не бяха заслепени от присъствието й.

— Една честна жена — рече Тримейн, свали очилата си и поклати глава, докато ги пъхаше обратно в джоба си. — Моите комплименти, скъпа. — После погледна към Джонас. — Тя е наистина превъзходна, сър… нямам търпение да я видя нарисувана.

И след бързо сбогуване Тримейн изчезна отново сред тълпата.

— Е — обърна се с усмивка Ан. — Поздравления, Джонас, успя да привлечеш вниманието на Дейвис.

— Подвигът не е чак толкова труден, ако човек има поне малко мозък — отбеляза сухо Рико. После се усмихна на Джини. — Имате още един почитател, мис Имоджин.

Младата жена отвърна на усмивката му, но определено бе разсеяна и вглъбена.

— Още един почитател — повтори тя толкова тихо, сякаш говореше на себе си. И погледна към Уитакър. — Какво искаше да каже според теб — да ме видел нарисувана?

То си беше отишло. В този миг загадъчността изчезна и тя отново стана обикновено човешко същество — безцветното момиче, влязло в ателието му преди две седмици.

Всичко това обаче бе само един маскарад, знаеше вече това… нещо повече, знаеше какво да направи, за да открие отново тази тайнственост.

— Какво ще кажеш да пийнем малко вино — обърна се към Чайлдс младият мъж.

Рико се усмихна и светлосините му очи проблеснаха многозначително.

— А, да, малко вино. — Подаде ръка на Джини. — Какво ще кажете, мис Имоджин? Ще изпием ли по чаша?