Меган Чанс
Портретът (4)

Глава четвърта

Тя се оказа по-различна от онова, което бе очаквал.

Тази мисъл го преследваше през целия следобед, въртеше се в главата му като досадна приспивна песничка. Не можеше да я забрави, макар нарочно да бе посетил заведението на Томи Чен, за да се опита да направи точно това, а сега се бе обградил с гръмки гласове, музика и хора. С прекалено много хора. Тази вечер театър „Бауъри“ бе претъпкан.

Джонас погледна към сцената и потърка очи. Въздействието на опиума, който бе пушил допреди малко, започваше да отшумява; сетивата му отново се изостряха, прилив на енергия изместваше вцепенението. Все още усещаше вкуса на вино върху езика си, а гласовете наоколо се забиваха като ножове в мозъка му; чувстваше се леко замаян от блъскането на хората, които напираха да минат към сцената.

„Бауъри“. Боже мили, защо беше тук, а не удобно разположен в някой мек стол в „Сенчъри клъб“… а защо не и в леглото? Трябваше да се прибере, знаеше това, но не искаше да се връща в ателието. При подигравката, каквато бе за него недовършената куртизанка, в същата стая, в която мис Имоджин Картър го бе изгледала със съжаление в големите си кафяви очи.

Съжаление. Толкова отдавна никой не бе поглеждал със съжаление към него, че бе забравил колко е неприятно, бе забравил как го караше да се чувства омърсен и безпомощен. Като че беше просяк, нуждаещ се от монета или утешителна дума. Сякаш имаше повече общи черти с момичетата, които обикаляха улиците и продаваха варена царевица и телата си, отколкото с мъжете, които прекарваха вечерите си в плюшеното спокойствие на клубовете по Пето авеню. А при мисълта, че така го бе погледнал не друг, а тя, една незначителна, лишена от талант рисувачка на акварели, направо му се повдигаше.

Трябваше да я остави да си тръгне с останалите, вместо да я задържа. Сега му се искаше да бе постъпил точно така. Днес се чувстваше толкова уверен, че това ще бъде последния й ден в неговия клас. Можеше да направи урока по грундиране толкова неприятен и унизителен, че да не й остави друг избор, освен да си тръгне.

Но той се бе втурнал да хваща падащото платно и всичко се бе променило. Тя не само не бе унизена, ами бе намерила в себе си сили, за чието съществуване той и не бе подозирал, и не бе желал. Знаеше, че това се бе получило, тъй като Имоджин бе погледнала на изкуствената му ръка като на слабост, тъй като бе видяла мъж, който всъщност не бе цял.

И той нямаше как да го оспори.

Джонас пое дълбоко въздух и отново се опита да прогони тези мисли и образа на Имоджин Картър от главата си. Постара се да се концентрира върху актьорите, подскачащи върху очуканата сцена. Затърси с поглед Кларис; внезапно почувства глад за нейната недодялана, но неподправена сексуалност, за алчността, която се появяваше в очите й, щом погледнеше към изкуствената му ръка. В Кларис нямаше нито съжаление, нито лицемерие; искаше да я има тази нощ, искаше гладката й кожа и нейния жар, искаше да потъне в нея и съзнанието му да се изпълни с нейните стонове и проклятия.

Господи, добре звучеше наистина. Джонас огледа отново сцената. Почувства онези особени вибрации в кръвта си, очакването, нетърпението. Щеше да я отведе в ателието си, може би дори да я притисне към пода и да я обладае пред онази проклета незавършена одалиска — нещо като жертвоприношение към музата. Тази мисъл го накара да се позасмее.

Кога най-после щеше да свърши тази проклета мелодрама? Опита се да проникне през мрака на кулисите; дразнеше го фактът, че вижда само фигури, които не може да идентифицира, хора с размазани контури.

Тогава я видя. Тя бе полускрита зад завесите, точно се показваше на осветената от прожекторите лява част от сцената. Лицето й бе ярко осветено и изглеждаше с изострени черти, почти като на смъртник; цялото й тяло бе напрегнато в очакване да каже репликата си. Тогава един от актьорите на сцената извика:

— Момчета, най-добре се скрийте! Ето я и нея!

Кларис излезе на авансцената — изпъчила гърди и поклащаща бедра. До слуха на Джонас стигна гърленият й хрипкав глас. Стоеше достатъчно близо, за да види, че бе гримирана прекалено силно и преиграва; забеляза капчиците пот по слепоочията й и зърната на гърдите, които се очертаваха ясно под тънката материя на опънатата й дреха.

Възбуди се само докато я гледаше. Да, точно от това имаше нужда тази нощ. Здраво, сладострастно съвкупление, жена, която да го изтощи физически, да отвлече вниманието му достатъчно, за да забрави неуместното съжаление на Имоджин Картър, неразгадаемата й усмивка и факта, ме не бе успял да я пречупи така лесно, както му се искаше.

Наведе се нетърпеливо напред на пейката, на която седеше, раменете му се допряха до тези на съседите му. Миризмата на пот и тютюн и неприятно сладникавият мирис на алкохол и гнили портокали, които се носеха в партера, започваха да го дразнят. Ушите му вече пищяха от виковете на артистите, пронизителните свиркания на зрителите сякаш се забиваха в главата му.

Кога най-после щеше да свърши проклетата пиеса?

Като че ли в отговор на мисълта си чу смях и аплодисменти. Вдигна поглед и видя, че актьорите се покланяха — движение, при което гърдите на Кларис заплашваха да прелеят през дълбокото й деколте.

Гладът му се засили. Със сподавени ругатни на уста, Джонас скочи от мястото си, блъсна се в съседа си и едва не го събори на земята. Без да обръща внимание на погледа му и без да се извини, той продължи да си проправя път сред тълпата в партера и покрай продавачите на ябълки и джинджифилова напитка. Хвърли поглед към артистите, които все още се покланяха, и се засмя от сърце на ловкостта, с която избягваха летящите към сцената ябълки.

Последните крачки взе почти на бегом и скочи без усилие на авансцената. Актьорите погледнаха към него и почти веднага отместиха очи, свикнали на подобни прекъсвания. Оттук коментарите на тълпата се чуваха по-ясно. Кларис беше на другия край. Спусна се към нея и не се поколеба дори когато една ябълка го улучи по бедрото. След секунда бе до нея.

— Джонас, скъпи! — възкликна младата жена; той видя струйките пот, оставили диря върху грима й, усети мускусното й ухание под силния аромат на парфюма. — Значи все пак дойде.

Без да произнесе звук, той я сграбчи за ръката, издърпа я от сцената, натам, където въжетата за завесите и различните устройства образуваха прави линии покрай грубата неизмазана стена. Тук отзад имаше няколко човека, които местеха използваните за пиесата съоръжения и декори. Младият мъж обаче не им обърна внимание и изблъска Кларис в полумрака към ъгъла, скрит наполовина от проядените от молци кадифени завеси.

— О, Джонас — изкиска се тя и го блъсна с длани. — Не тук, скъпи, почакай да си сменя костюма…

Той обаче не можеше да чака. Желанието го изгаряше. Приближи се още повече, притисна се в нея, ръката му обхвана гръдта й. Отстъпи само колкото да повдигне полата й и да разкопчае панталоните си. Миг по-късно, преди Кларис да успее да протестира, преди да успее да каже каквото и да било, той вече бе в нея. Тя се предаде също така бързо, притисна се към него и топлият й дъх опари ухото му.

Тя бе всичко, което искаше — гореща, влажна и леснодостъпна, и Джонас проникваше отново и отново в нея в очакване на забравата, в очакване да го обземе пълното безразличие.

Усещаше топлината на кожата й, пълнотата на гърдите й, възбудата й, чуваше доволното й охкане, което се смесваше с неговото. Бе затворила очи; искаше му се да ги отвори, за да се изгуби в техните дълбини и да забрави за изминалия ден. Тя обаче не ги отваряше, а той вече чувстваше пулсиращото приближаване на кулминацията; бе стигнал прекалено далеч, за да може да се контролира, бе прекалено възбуден, за да проявява деликатност.

— Погледни ме.

Долови отчаяние в думите си и съжали за тях. Съжали дори още повече, след като Кларис му се подчини; когато го погледна, вместо нейното лице видя съвсем друга физиономия. Пред него бяха големи кафяви очи, пълни съд съчувствие, потъмнели от съжаление.

Кафяви очи.

Очите на Кларис бяха сини.

 

 

Имоджин изпъшка наум, когато гипсът отново пръсна от съда и няколко капки се лепнаха върху доскоро безупречното синьо на копринената й рокля. Тя вече бе изцапана до такава степен, че бе невъзможно да се почисти. Жълтеникавобели петна бяха покрили полата и към подгъва се стичаха тънки вадички.

Цената, която трябваше да плати, не бе особено висока. За първи път от два дни правеше нещо различно от размазването на лепило върху канаваца. Погледна към квадратното платно срещу себе си. Единствено него бе успяла да грундира така, че да го задоволи, и бе благодарна за това, тъй като то означаваше, че сега ще може да мине към следващата стъпка, колкото и бавно да беше темпото.

Хвърли поглед към жената, която позираше в средата на стаята, оголила ръце, крака и почти целия си гръб за Питър, Тобаяс и Даниъл. Това напомни на Имоджин за дните, които бе прекарала в ателието на баща си, по-скоро на прага на вратата, откъдето наблюдаваше как той и Хлое рисуваха, смееха се и разговаряха за светлината, перспективата и цветовете. Младата жена въздъхна и насочи вниманието си отново към съда с гипса. Искаше да рисува, вместо да грундира, да избира цветове, вместо да добавя бяла боя към лепило и вода.

— Вижте светлосенките, мистър Макбрайд — избумтя от другия край на помещението гласът на Уитакър. — Кожата на Кларис е по-скоро розова, отколкото жълтеникава… виждате ли как светлината се прокрадва през рамото й? Какво, по дяволите, е това противно кафяво, което използвате? Пробвайте с ултрамарин за сенките… или пурпурно, ако все още се опитвате да имитирате Да Винчи.

Имоджин трепна неволно от грубостта на Уитакър и изпита облекчение, че не беше насочена срещу нея… облекчение, което се изпари в мига, в който чу стъпките му да се приближават. Раменете й се вдървиха. Въпреки това младата жена направи усилие да запази спокойни и равномерни движенията си. „Той е само човек — помисли за кой ли път тя, като си спомни вчерашния ден, краткия миг, в който бе видяла уязвимостта му, неговото слабо място.

— Не може да те изгони без твоето съгласие.“

Сега той излъчваше всичко друго, но не и слабост. Усети присъствието му дълго преди да бе стигнал до нея — някаква бушуваща енергия, прилив на мисъл и движение, от които като че ли потреперваше дори въздухът. Когато застана зад гърба й, тя усети погледа му така ясно, сякаш я бе докоснал.

— Изключителна работа вършите със смесването на гипса, мис Картър. Обикновено това отнема минути, а вие успяхте да го разтегнете почти до един час. Наистина смайващо.

Имоджин упорито не отделяше очи от канавацата, докато потапяше отново четката в гипса.

— Ето така, мис Картър.

Младият мъж грабна четката от ръката на Имоджин и се приведе над рамото й. Започна да разнася по платното подобната на мляко течност с плавни, сръчни движения, забележително равномерни и грациозни. След това й подаде отново четката.

— Опитайте сега вие.

Стоеше толкова близо до нея, че тя усещаше как дъхът му раздвижва косъмчетата на тила й, а по бузата си — влажната му топлина. Младата жена пое четката, без да го погледне, и съсредоточи усилията си върху това, да действа уверено с нея.

— По полата ви капе гипс, мис Картър. — Тихият му глас прозвуча подигравателно. — Надявам се, че плащате добре на перачката си.

„Той не може да те изгони без твоето съгласие.“ Имоджин стисна по-силно четката, като разнасяше гипса колкото може по-равномерно по канавацата. Течността потече по платното. Тя побърза да я обере и да я размаже, опитвайки се да имитира плавните му меки движения. И се провали.

— Казах ви да разнесете тънък слой гипс, нали? Така ще бъде нужен цял ден, за да изсъхне. — Гласът му се превърна в шепот; Джонас се обърна, за да отмине нататък. — Изглежда, няма да имате шанса да нарисувате Кларис.

Младата жена върна умишлено в съзнанието си образа му от предишния ден, начина, по който бе хванал сакатата си ръка, мига на уязвимост и непохватност, и това й даде сила. Тя се извъртя и го погледна право в очите.

— Мистър Уитакър. — Гласът й прозвуча глухо и като че ли отчаяно и я накара да трепне. — Мистър Уитакър…

Той се спря и на лицето му се изписа изненада.

— Какво има?

— Мислите ли, че бих могла да я скицирам днес?

Този път изненадата му бе прекалено голяма, за да се опита да я прикрие. Младият мъж се намръщи.

— Искате да скицирате Кларис ли?

Имоджин кимна.

— Да, моля ви.

Той се поколеба и ученичката му разбра, че ще й откаже. Щеше да я обрече да капе още един ден гипс по канавацата, щеше да я прикове към тези задачи, които не й носеха нито вдъхновение, нито удовлетворение; при изпълнението им не научаваше нищо за цветовете, пропорциите и формите. Стисна безпомощно четката и се опита да помисли как щеше да постъпи Хлое, какво щеше да каже.

В този момент обаче той се усмихна — неприятна, смущаваща усмивка — и се изкиска тихо.

— А, добре, и на мен щеше да ми е неприятно да пропуснете напълно урока. Да разбирам, че сте донесли нещата си? Предполагам, че ще можете да нарисувате Кларис… или поне да направите опит.

Чувството й за безпомощност изчезна, изместено от радост и облекчение, от усещане за победа. Припряно, преди да е променил намерението си, Имоджин сграбчи нещата за рисуване, които бе оставила до скрина, и се запъти към стола си. Усети, че напрежението на другите студенти изпълни въздуха, разбра, че я наблюдават в очакване да разгадаят играта, на преподавателя си. Срещна погледа на Питър, забеляза смутената му усмивка, която казваше „Внимавай!“. Тя също се усмихна в отговор и седна, решена да не позволи предупреждението му да й попречи, да се възползва от ненадейния подарък на Уитакър. Това бе първият път в живота й, когато изобщо й позволяваха да се присъедини към други художници, първия път, когато бе част от нещо, и тя нямаше да позволи на нищо и на никой да развали тази възможност. Дори на Уитакър.

Вдигна поглед и го видя да се приближава с бавна, заплашителна стъпка. Имоджин си пое дълбоко въздух и без да му обръща внимание, продължи да търси по-късо парче въглен. Наложи си да възпре възбуденото, нервно треперене на пръстите си и се концентрира върху Кларис, като търсеше формата така, както я бе учил баща й, неразривно свързана със светлосянката.

След това усети Уитакър зад себе си, усети го да се привежда над нея, почувства топлината на тялото му в гърба си. Младата жена стисна устни, решена да не позволи присъствието му да наруши концентрацията й. Внезапно той се наведе над рамото й, почти до ухото.

— За да я нарисувате, трябва наистина да я огледате, мис Картър — прошепна той. — Погледнете я с очите на художник… на любовник. Можете ли да го направите, как мислите? Виждате ли линията на крака й, мускулите на прасеца? Начинът, по който сянката пада върху глезена й? Виждате ли ги?

Гласът му бе дълбок и спокоен. Имоджин долови отново ритмите, които бе чула при първата им среща, музиката, и тя бе някак си изкусителна. Тя откри, че следва изречените тихо указания, усети, че погледът й проследява линията на крака на Кларис, леко закръгления прасец, коляното с трапчинка, налятото бедро. Откри, че вижда бяла плът и пепеляви светлосенки, които не бе забелязвала никога досега.

— Аз… виждам — промълви омаяна тя.

— Наистина ли? — Той бе толкова близо, че Имоджин усети топлия му дъх в ухото си, докосването на косите му в рамото си. — Погледнете по-внимателно, мис Картър. Наистина ли виждате формата? Виждате ли структурата? По кожата й има стотици цветове. Мислите ли, че ще успеете да предадете поне един?

Той изричаше думите, а тя виждаше всеки детайл, играта на светлината, различните нюанси, гладката кожа, която загрубяваше на коляното. Виждаше неща, които не бе виждала преди, и то по съвсем нов начин. И внезапно помисли: „Мога да нарисувам това.“ Усети пълната, безупречна сила на вдъхновението, въодушевлението и мощта на умението и слушаше като хипнотизирана тихия му шепот.

— Когато наблюдавате крака на Кларис, сещате ли се за Микеланджело? Не се ли учудвате откъде е намирал сили да ходи в моргите, да разрязва трупове? Искал е да изучи анатомията им, мис Картър. Искал е да разбере как са свързани мускулите, костите и сухожилията, за да го покаже в изкуството. Мислите ли, че и вие бихте могли да направите подобно нещо… в името на изкуството?

Гръмкото чукане по вратата стресна всички.

Уитакър се изправи, като с мъка сдържа ругатните си.

Магията бе разрушена. Имоджин примигна; за миг не бе сигурна къде се намира и какво се бе случило. За момент не можа да повярва, че всичко бе свършило. Отвори уста, понечи да каже: „Не, не, моля ви, не спирайте точно сега“, но Джонас вече крачеше ядосано към вратата.

— Никакви прекъсвания — мърмореше той. — Колко пъти трябва да повтарям?

Младата жена се бе вцепенила от разочарование. Проследи го с поглед. Искаше й се той да се върне, ужасно много й се искаше да продължи да говори. Беше я накарал да види нещо — наистина да го види — по начин, по който не го бе виждала никога преди. Но чукането по вратата прекъсна магията; в този момент то бе крайно нежелано. Сега всичко й се струваше толкова нищожно и незначимо, дори неодобрението и презрението му към нея. Искаше да върне онзи миг, в който гласът и близостта му я бяха хипнотизирали и я бяха накарали да почувства, че мястото й е тук, бяха събудили у нея художествения поглед към нещата. Заради него бе готова да посрещне с радост гнева и нетърпението му. В онзи миг й бе помогнал да се почувства като Хлое — пълна с живот и страст. Това бе нещо, което не бе изпитвала никога в живота си и което дори не бе предполагала, че е в състояние да изпита. О, бе готова да даде всичко, за да си го върне, абсолютно всичко.

Имоджин се чувстваше на дъното на нещастието си, когато Уитакър стигна до вратата и я отвори с широк рязък жест, без да помисли за полуголата жена, която позираше в средата на стаята.

— Чайлдс — възкликна раздразнено той. — Още е преди обяд, нали?

При тези думи мъжът, застанал на входа, се усмихна широко.

Имоджин затаи изненадано дъх. Той беше красив, с толкова фини черти, че изглеждаха почти женствени. Рус и висок, той бе пълна противоположност на тъмните цветове на Джонас Уитакър. Новодошлият влезе уверено, почти арогантно в ателието.

— Ще ме задушиш с любовта си, Уитакър — рече сухо той, докато сваляше ръкавиците си. — Знаех, че ще бъдеш на седмото небе от радост, като ме видиш, особено като се има предвид, че се връщам от Париж с малко от онзи коняк, по който толкова си падаш.

Огледа помещението, като отдели особено внимание на Кларис, Даниъл, Тобаяс и Питър, преди светлият му поглед да се спре върху Имоджин. Взира се в нея достатъчно дълго, за да я накара да се почувства неудобно. След това изви изненадано вежди и се обърна към Уитакър.

— Ааа, виждам, нова студентка? Нямах представа, че възнамеряваш да вземеш още един ученик.

Джонас затръшна вратата и се намръщи още повече.

— Прекъсваш часа ми, Чайлдс.

— Изпрати ги да си вървят по-рано.

Гостът повдигна рамене. При това движение светлината се отрази в дългата му светла коса. Тя блесна като истинско злато на тъмния фон на синьото му сако, като нова монета.

— Освен това ключът за ателието ми е в теб и трябва да го взема, преди да е пристигнал багажът ми.

Уитакър бе стиснал неодобрително устни. Зелените му очи горяха. Погледът му се спря подред на Даниъл, Тобаяс и Питър, след което се насочи към вратата.

— Добре тогава. Приключихме за днес.

Тримата се изправиха незабавно. Имоджин очакваше да направи изключение за нея, да й каже да остане, защото иска да й даде друга тема за работа, друго платно за грундиране. Джонас обаче сякаш я бе забравил и тя усети прилив на разочарование, когато той прекоси стаята и изчезна зад завесата на входа на спалнята си, видимо, без да усеща настаналата зад гърба му суетня.

Последното, което й се искаше, бе да си тръгне точно сега. Въпреки това пусна въглена в кутията, събра останалите си вещи и се запъти разсеяно към вратата, без да престава да мисли за онзи вълшебен миг с Уитакър, за артистичното виждане…

— Не толкова бързо, cherie^[1].

Усетила леко докосване по ръката, Имоджин подскочи и се завъртя рязко, като едва не се сблъска с Чайлдс. Той се усмихваше насреща й.

— Бихте ли останали, за да побъбрим, докато изчакам намусения ви учител?

Младата жена го изгледа; беше прекалено изненадана, за да успее да стори друго, освен да зяпне от учудване. Чайлдс приличаше на мъжете, които никога не биха обърнали внимание на жена като нея, на онези излъскани, изтънчени господа, които биха забелязали една Хлое, но не и една Имоджин. Приличаше на младежите, които посещаваха гостната на родителите й в Нашвил и там, целите в усмивки и олицетворение на любезността, очакваха появата на сестра й. Опитен във флирта и игричките мъж.

Също като Николас.

Нямаше представа, защо бе застанал до нея. Човек като него винаги имаше причина да го направи. Фактът, че не знае, я караше да се чувства неудобно. Бе прекалено объркана, за да размишлява, все още прекалено смаяна от урока на Уитакър, за да се интересува, от каквото и да е друго.

Имоджин отстъпи назад.

— Страхувам се, че не мога — отвърна смутено тя. — Съжалявам, но трябва да си вървя.

— Трябва? И защо? — попита нехайно Чайлдс.

Все още не бе пуснал ръката й и макар докосването му да бе леко, младата жена усети настоятелността в дългите му тънки пръсти. Той повдигна тъмнорусата си вежда и я погледна с особените си светлосини очи.

— Да не би причината да е в това, че не се запознахме както подобава? Уверявам ви, че мога да поправя тази грешка, ma cherie. — Той се поклони леко. — Аз съм Фредерик Чайлдс.

Имоджин протегна неохотно ръка.

— Имоджин Картър.

Новодошлият пусна дланта й, но задържа пръстите й в своите.

— Имоджин. — В неговата уста името й звучеше като най-големия френски деликатес, равно и сладко. И двусмислено. — Прекрасно име. Та, кажете ми, Имоджин Картър, какво правите в ателието на моя приятел? Трябва да призная, че намирам за доста… любопитен… този факт — Джонас да учи жена.

— Кръстникът ми се познава много добре с него.

— Кръстникът ви ли?

— Томас Гозни.

— Гозни? — Веждите на Чайлдс подскочиха изненадано. На лицето му обаче почти веднага се изписа замисленост. — Колко интригуващо. — Пусна ръката й и я дари с очарователна усмивка. — Е, мис Имоджин Картър, ако някой ден решите, че ви е писнало от Джонас, надявам се да дойдете да учите при мен.

„Толкова прилича на Николас.“ При тази мисъл й стана неприятно и тя отстъпи крачка назад; внезапно я обзе желание да си върви. Стисна по-здраво вещите си и погледна към вратата.

— Мистър Чайлдс…

— А виждам, че ви шокирах, мис Имоджин, но не съм искал да го правя — отвърна усмихнато той. — Моля ви, кажете, че ми прощавате. — А след това, преди тя да успее да отвърне, погледна покрай нея. — А, ето че и учителят ви идва!

— Студентите ми ли тормозиш, Чайлдс? — попита меко Уитакър; в ръката си държеше голям ключ.

Гостът го пое и го пъхна в джоба си.

— Точно казвах на мис Картър, че може да дойде при мен, когато ти се насити.

— Вземи я още сега, ако искаш — отвърна младият мъж. После погледна към своята ученичка и повдигна саркастично вежди. — Сигурен съм, че с радост би се отървала от мен, нали така, мис Картър.

Имоджин го изгледа изумена.

— Не, разбира се, че не.

Фредерик Чайлдс се засмя. Докосна отново ръката й и се наведе толкова близо, че русите му коси погъделичкаха бузата й.

— А, ma cherie — каза той, — истински щастлив ще бъда да ви науча как да рисувате… и на каквото друго желаете.

Неговото докосване, гласът, начинът, по който флиртуваше — всичко й напомняше прекалено много, прекалено болезнено за Николас. Без да помисли, младата жена се отдръпна назад, толкова рязко, че блъсна статива си. Той падна на пода с трясък и от това тя се почувства още по-неловко.

— Няма… няма нищо — рече тя. — По-добре да си вървя.

Грабна вещите си и хвърли поглед към Уитакър. С учудване забеляза угрижената му физиономия. Стоеше тихо, дълбоко замислен и този факт, кой знае защо я смути.

— Моля ви, не толкова скоро — прошепна Чайлдс.

— Джонас, скъпи! — провикна се Кларис иззад паравана за преобличане. — Не мога да си намеря чорапите. Да не са в спалнята?

Това бе шансът за Имоджин.

Тя се възползва от него и излетя от ателието.