Меган Чанс
Портретът (22)

Глава двайсет и втора

Сърцето го заболя, когато я погледна. Джонас се обърна отново към прозореца и се взря в падащия сняг. Чуваше я как се движи из стаята, как слага пилето да се задуши, как реже лука и можеше да я види в съзнанието си: изцапаната с вино бледозелена рокля, парчето атлаз върху раменете й, кичурите коса, галещи бузите й.

О, да, представяше си я изключително ясно. Не можеше да се отърве и от образа й на пазара тази сутрин, когато го съзерцаваше с големите си кафяви очи, а снежните парцали посребряваха косите й и полепваха по миглите й. Беше толкова хубава, а утрото бе толкова обикновено…

Не, не обикновено, думата не беше точна. Нормално, може би. Да, тази сутрин бе нормална по начин, който бе доста голяма рядкост в живота му. Не можеше да откъсне поглед от нея, докато тя се движеше от продавач на продавач, толкова уверена, толкова спокойна. Беше се пазарила, усмихвала и говорила за незначителни неща. „О, виждаш ли тези банани? Ами да, те са от Куба!“ или „Днес стридите ми се струват хубави. Ти какво ще кажеш?“ Глупави, всекидневни неща за избягване на мълчанието.

Джонас се отнасяше към тях като към нещо изключително ценно. В живота му бе имало толкова малко глупави неща, толкова малко ходения до пазара, толкова малко усмивки. Освен това бе открил, че обича усмивката й. От нея лицето й се оживяваше, очите — просветляваха. Харесваше начина, по който побеляваше мъничкият белег в горната част на устната й, начина, по който се променяше формата на брадичката й. Усмивката й го караше да съжалява за всички неща, които не бе имал никога и никога не бе мислил, че желае. Съпруга, деца, дом.

Иисусе Христе, това го плашеше. Всичко, свързано с нея, го плашеше. Бе искал да я превърне в пеперуда, а тя бе надминала и най-смелите му мечти. Тя го очароваше и успокояваше. Държеше затворена вратата към мрака. Тя бе всичко, за което бе мечтал. А днес, когато я целуна, се бе изгубил в нея така, както никога досега. Беше я пожелал толкова силно, достатъчно силно, за да я задържи окована до себе си, за да я примами с лъжи и милувки, с бременност, ако е нужно. Каквото и да е, само да бъде сигурен, че няма да го напусне.

А това го ужасяваше най-вече, тъй като той погубваше всичко, до което се докоснеше. Никога не бе успял да задържи приятел. С Рико се бе доближил най-много до приятелството, но Джонас се питаше колко щеше да продължи това, колко време щеше да мине, преди Рико да се измори от него дотолкова, че да замине за Париж и да не се върне никога повече. Семейство Уитакър отдавна се бе отказало от него, беше го изпратило в Блумингдейл, вероятно дори без да се помоли за душата му. И макар в живота му да не бяха липсвали жени, те не се задържаха дълго. Нощ, седмица, месец, но никога след криза на лудост или депресия. Иисусе Христе, дори Рико не можеше да понесе това повече от един път годишно.

Джини бе издържала. Тази мисъл не му даваше мира, измъчваше го, изненадваше го. Тя беше толкова силна, най-силният човек, когото познаваше, и тази сила го изкушаваше и приласкаваше. „Тя може да го понесе — шепнеше в ухото му онова гласче. — Може би тя ще остане.“

Наложи си да не му обръща внимание. Нямаше значение дали тя можеше да го изтърпи или не. Не беше честно да иска това от нея. Тя заслужаваше мъж, който да й осигури нормален живот. Някой, който щеше да си прекара приятно с нея на пазара. Някой, който можеше да й купи зеленото кадифе, с което щеше да изглежда толкова красива. Не такъв като него. Не такъв, който нямаше представа в какво състояние щеше да бъде на следващия ден. Нормалността му убягваше. Парите се плъзгаха между пръстите му. Какъв живот можеше да обещае подобен човек? Какво можеше да й обещае той?

Най-добре беше да я върне на кръстника й. Гозни щеше да направи всичко, което зависи от него, за да потуши скандала. Джини бе силна, по-силна, отколкото бе предполагал Джонас. Щеше да го преживее и да продължи нататък. Щеше да намери мъж, който да се отнася добре с нея.

При тази мисъл гърдите му се стегнаха. Да не я вижда повече, да не я докосва… Невероятно до каква степен го отчайваше тази перспектива. Но нямаше избор, съзнаваше го прекрасно. Знаеше какво става с хората, които оставаха край него, Господ му беше свидетел, че го бе виждал вече поне стотина пъти. Представяше си го пределно ясно — как в един момент все пак щеше да види болезнено познатия поглед и в нейните очи, същия, който бе виждал в очите на своето семейство, на своите приятели. Тъга, страх, болка. И най-накрая — раздяла.

„Заявяват, че те обичат, а след това си тръгват.“

Е, така беше наистина. Винаги. И бе страдал от това не само защото ги губеше, а и защото съзнаваше, че ги съсипва, че като го изоставяха, те просто се опитваха да се предпазят, да оцелеят.

Дължеше й повече от това, нещо повече от живот с човек, който в крайна сметка щеше да я унищожи, щеше да смуче енергията й, докато от нея не остане нищо, щеше да я поставя на изпитание всеки ден. Дължеше й живот по-далеч от самия себе си. Дължеше й свобода.

„Дай й я — настояваше гласът вътре в него. — Дай й я още сега.“

Пристъпи към осъществяване на намеренията си, преди да се е разколебал.

— Джини — започна той, изненадан колко прегракнал, колко груб бе станал изведнъж гласът му. — Джини, ела тук!

Звукът от кълцането престана. Чу я как изплаква ръцете си, после стъпките й, почувства раздвижването на въздуха от полите й, когато се приближи до него. Близостта й бе като тонизираща напитка, ободряваща, утешаваща.

— Какво има? — попита тя.

Коленичи пред него, като се хвана с едната ръка за дръжката на стола, а другата протегна, за да го докосне. Кожата й беше студена, все още влажна. От нея се носеше уханието на магданоз и дафинов лист, примесен с неуловимия мирис на бадем.

Не можеше да я погледне. Достатъчно мъчително бе, че я усещаше, че долавяше мириса й. Искаше да я прегърне и да я притисне силно, да не я пусне. Искаше да я целуне отново, да я люби. Ако я погледнеше, нямаше да се сдържи и щеше да го направи. Затова се вторачи в прозореца, в снега, докато той се превърна в бяло-сива мъгла, докато престана да усеща друго, освен студ.

— Джонас — обади се Имоджин.

Чу загриженост в гласа й, тревога. Тя стисна дланта му.

— Добре ли си?

— Даже чудесно — отвърна младият мъж. — Много по-добре, благодарение на теб.

— Много по-добре — повтори колебливо тя.

Отдръпна ръката си. Кожата му моментално изстина там, където го бе докосвала. Усети напрежението й, макар да не поглеждаше към нея, и от това го заболя. Боже, все едно, че го прободе през сърцето.

Не можеше да произнесе и дума. Искаше да й каже, че трябва да го остави, че иска да го остави, но когато моментът дойде, не можа да изрече онова, което бе решил, не можа да направи жертвата. Толкова благородни мисли, а в крайна сметка бе останал роб на егоизма си. Иисусе Христе, не можеше да направи дори това, колкото и просто да беше.

Както се оказа, не стана нужно. Имоджин пусна стола и приседна върху петите си; движението й бе съпроводено от шумоленето на атлаза.

— Искаш да си отида — заяви направо тя.

Чу безпристрастността в гласа й и мъката, скрита зад нея. Мъка. А толкова му се искаше да й я спести. Стисна клепачи. Усети движенията й, когато се изправи.

— Разбира се — промълви младата жена и си пое дълбоко въздух. — Разбира се. Очаквах, че ще пожелаеш да останеш сам, щом се почувстваш по-добре. Аз… ей сега ще си приготвя нещата и…

— Недей.

Думите му изненадаха и него самия. Преди да разбере какво става, той се протегна напред и я сграбчи за китката толкова силно, че Имоджин издаде сподавено възклицание от изумление.

— Не.

А след това направи грешката, която си бе повтарял, че не трябва да прави. Изви се на стола си и я погледна.

Очите й бяха широко отворени, светещи от сълзи, които се опитваше да задържи. Бе стиснала челюсти и устни. Сети се, че беше виждал същото изражение вече десетки пъти, че знаеше точно какви емоции се опитва да прикрие, че се старае да намери сили. Очевидно не желаеше да го погледне, затова се бе втренчила през прозореца така, както бе правил той само преди минута — към снега и празната улица, към пустотата, която не само че не можеше да облекчи мъката й, ами дори я увеличаваше повече. Видя гладката й кожа, нежните коси и потрепването на устните й и му се прииска да я успокои с целувка, да забрави, че ще трябва да й причини болка, че тя ще трябва да го остави. Да й покаже по единствения начин, по който можеше, колко много означаваше за него тя. В същото време съзнаваше прекрасно, че не може да направи това. Трябваше да я остави да си върви. Нямаше друг избор. Но ако можеше да направи това по-безболезнено… Иисусе Христе, бе готов да даде сърцето си, за да го направи по-безболезнено.

Хвана ръката й и стана пъргаво, преди да се е отдръпнала. След това застана пред нея, обхвана брадичката й в пръстите си и нежно я принуди да го погледне. В очите й видя напрежение, сълзи и… смущение. Имоджин се засмя кратко и се избърса.

— Съжалявам — рече тя. — Знаех, че е само въпрос на време, че в крайна сметка ще ти омръзна…

— Не си ми омръзнала.

Тя се намръщи.

— Но искаш да си вървя… нали?

— Да.

Младата жена се опита отново да извърне поглед, но той не й позволи.

— Погледни ме, Джини — рече Джонас. — Виж ме добре какво представлявам. Сигурно съзнаваш, че не можеш да останеш тук.

Тя не направи опит да протестира — само се поколеба, а след това кимна бавно.

— Да. Разбирам.

Това бяха възможно най-тъжните думи. Уитакър ги почувства направо в душата си и макар те да улесняваха саможертвата му, в същото време увеличаваха още повече нуждата му да я докосне за последен път. Не можеше да се бори повече с този порив, наведе се и я целуна. Усети облекчение и удовлетворение, усещане за пълнота, когато Имоджин се притисна в него, когато устните й се разтвориха под неговите и чу сподавената й въздишка. Пусна брадичката й, прокара длан през косите й, разпусна ги, остави ги да се разпилеят по пръстите му, гладки и тежки, за да ги почувства както преди по тялото си, смесени с неговите коси.

В този миг спомените се върнаха. Всичко, което се бе опитвал да забрави — вкусът й, уханието, допирът на кожата й — всичко това и образите от последния път, когато се бяха любили, го връхлетяха изневиделица. Знаеше кога щеше да простене, знаеше как щеше да се извие назад, когато докосне гърдите й. Спомни си как изглеждаше задъхана, поруменяла и красива, когато проникна в нея. Знаеше всички тези неща и искаше да ги преживее отново, искаше ги, ако не завинаги, то поне за тази нощ, поне сега веднага.

Но миналия път я бе обладал върху табуретка, а тя заслужаваше нещо повече от това. Джонас се отдръпна, дочу неясно измърморения й протест, усмихна се, когато Имоджин вдигна очи към него, озадачена и несигурна, с подути от целувките му устни.

— Да отидем в леглото — прошепна той и я дръпна след себе си.

Минаха покрай димящата тенджера с пилешка яхния и накълцания лук, покрай редицата недовършени платна. Хванати ръка за ръка влязоха през завесата на вратата и се озоваха в полумрака на спалнята. Там, където той искаше да има светлина, цареше тъмнина. За първи път от дни искаше светлина.

Пусна я и се приближи до очукания кожен куфар край една от стените. Цялата му повърхност бе осеяна със свещи, къси и дебели, плуващи в засъхнали локви восък. На пода до него имаше кутия кибрит. Запали всички свещи, така че след малко цялата стая бе заляна в нежна светлина. Тогава се обърна отново към Имоджин.

Тя стоеше на прага на спалнята и го наблюдаваше; очите й бяха потъмнели, емоциите — скрити. Но не за дълго, бе уверен в това. Стигна до нея с две големи крачки, придърпа я към себе си, зарови пръсти в косите й и притисна устни към нейните. Имаха вкус на магданоз и чай, както и на една сладост, която бе типична за Джини, сладост, която го омайваше. А когато тя допря езика си до неговия, когато усети колебливите й опити да го проучи, младият мъж изпъшка и се притисна още по-силно в желанието си да я има цялата, да я погълне жива, да я поеме толкова дълбоко в себе си, че да не може никога вече да излезе.

Захвана се с копчетата на роклята й и най-после я разкопча достатъчно, за да я смъкне надолу по раменете й. Усети корсета й, твърд и ненарушим, който я защитаваше; безсилието го накара да изгуби търпение. Не можеше да се справи с него само с една ръка, затова се принуди да отстъпи.

— Свали го заради мен, скъпа — промълви той. — Моля те!

Тогава Имоджин се усмихна. Джонас не си спомняше да бе виждал преди тази усмивка, нежна и мъдра, женствена усмивка, която говореше за сила и съблазън. Вътрешностите му се свиха от нея, кръвта нахлу в слабините му. Никога досега не се бе чувствал така, никога толкова възбуден, никога не бе губил присъствие на духа до такава степен. Преди винаги бе резервиран, винаги бе искал само секс и нищо повече. Но нейният поглед и прекрасната нежност, която го изпълваше, когато я докосне… ах, Боже, това бе повече, отколкото можеше да понесе.

Проследи я с поглед. Тя съблече роклята си и я пусна да се свлече на пода. Младият мъж изгаряше от болезнено желание да я докосне, но въпреки това чакаше и оставяше страстта си да нараства с всяко следващо нейно движение. Бавно, сякаш се наслаждаваше на това, Имоджин разкопча корсета и го остави да падне. И тогава се озова пред него само в намачканата си памучна долна риза, прилепнала по гърдите й. Семплата дреха подчертаваше извивката на талията й, на хълбоците и бедрата.

Младата жена вдигна брадичка. В очите й отново видя онова многозначително, чувствено изражение.

— Още? — попита тихо тя.

Иисусе Христе, толкова бе еротична. Уитакър не можеше да говори. Само кимна. „Създадена е за флирт“ — помисли си той, макар да не бе я виждал никога досега да флиртува. Но как само развърза връзките на долната си риза, как само разтърси тяло, така че тя увисна възбуждащо първо върху едното, а след това — върху другото рамо. О, Боже, това беше истински флирт, беше прелъстително. Остави дрехата да се смъкне бавно на пода и се наведе да събуе чорапите си. Водопадът от коси закри гърдите й. Имоджин се изправи отново и го погледна въпросително. Джонас отвърна с кимване и в отговор тя развърза кюлотите си и ги остави да се плъзнат надолу по бедрата, по коленете, така че най-накрая се озова съвсем гола пред него.

— Легни на леглото — рече дрезгаво Уитакър, като си налагаше да мирува, докато тя се подчини; въздухът бе заседнал в гърлото му.

Не си позволи да помръдне, когато младата жена се настани върху възглавниците. Искаше да я гледа, да я види с очите на художник, през палитрата, която използваше всекидневно. Цветно петно и светлосенки, слонова кост, прасковено и нежно розово. Тя бе истинска мистерия за него на светлината на свещите, очите й бяха в сянка, косите — разпръснати върху чаршафа, със златни отблясъци. Прекрасни кичури се бяха увили около ръцете й, един се бе разпрострял върху гърдата — самотна златна нишка, паяжина, блестяща край зърното. Беше красива. Малки налети гърди, тънък кръст и широк, закръглен ханш. Всичко това бе скрито от дрехите и благоприличието. Цялата тази страст бе маскирана от външно спокойствие. Такова противоречие! Искаше да види страстта й в действие, искаше да види краката й разтворени и той да бъде между тях. Искаше да види как тя се притиска към него и стене така, както бе правила преди, да се мята по време на оргазма. Искаше да я погълне.

Разкопча припряно, непохватно ризата си, смъкна я от раменете си. Панталоните я последваха почти веднага. Озова се мигновено до леглото, наведе се над Имоджин и я целуна нежно, първо по устата, после по шията, по ключицата, по гърдата. Чу въздишката й, когато обхвана връхчето между устните си, когато го загали с език и го засмука. Това, о, да, спомняше си това.

Джини. Името й звучеше като песен в съзнанието му, вълшебно и трайно. Джини, Джини, Джини. Докосна я и тя му отвърна. Целуна къдриците в долната част на корема й, усети мекотата им под устните си, лекото й потрепване, когато се плъзна още по-надолу.

— Шшт! — прошепна той, без да се отделя от нея. — Няма да спра.

— Не… не искам… да спираш — отвърна Имоджин, прелестно задъхана, с натежал от чувственост глас.

Джонас плъзна длани под хълбоците й, повдигна я с едната ръка и с малкото сила, която имаше в другата, приближи я още повече към устата си и започна да я целува, да я гали с език, да я възбужда. Тя се замята под напора му. Пръстите й се вплетоха в косите му, придърпаха го, хванаха го здраво, да не би да реши да се оттегли. Трепереше — точно както желаеше той. Искаше да познае вкуса й в момент на оргазъм, да го запомни завинаги. Знаеше, че щеше да свърши всеки момент. Усещаше напрежението на тялото й. Чу я да вика в същия миг, в който се изпъна, в който я почувства как пулсира под устните му.

— Ах, Джини! — промълви младият мъж. — Джини, любов моя!

Бавно се придвижи нагоре, целувайки я по корема, талията и гърдите, без да отделя поглед от лицето й. Очите й блестяха в полумрака, усмивката й… О, усмивката бе всичко, което искаше, всичко, за което бе мечтал. Целуна я и в същия момент проникна в нея. Тялото й го посрещна с добре дошъл, беше влажна и гореща. Без да помръдва, тя го докара почти до оргазъм. Усети ръката й върху гърдите си, пръстите й се плъзнаха по тъмните къдрици там, като ги опъваха лекичко и предизвикваха еротична болка. Тя се притискаше в него. Джонас обхвана здраво хълбоците й и я придърпа нагоре към себе си.

Имоджин беше негова. Тази мисъл се въртеше в съзнанието му и ставаше все по-силна и по-силна, неоспорима като всичко останало в нея. Притискаше се към нея, чувстваше плътта й, чуваше леките й стенания, усещаше дланите й върху раменете и косите си. Тя беше негова и той не си представяше как щеше да я пусне да си отиде… Господи, как можеше да я остави да си отиде?

Но с всеки следващ тласък, който го отвеждаше все по-близо до кулминацията, младият мъж разбираше ясно, че трябва да я пусне. Тя беше негова за следващите няколко мига и това бе всичко. Докато получеше оргазъм, бе негова.

Затова го отлагаше. Забавяше движенията си, опиваше се от устните й. Боготвореше тялото й със своето, а страстните целувки караха кръвта да бучи в ушите му. Много скоро обаче усети наближаването на върховния момент. Прекалено скоро…

— Не! — възкликна сподавено Джонас. — Господи, не!

Но не можеше да го спре. Оргазмът го връхлетя, едновременно милост и наказание, със сила, която не бе изпитвал никога досега, каквато не си бе и представял, че е възможна. Виковете на двамата се сляха. Той я притисна с всичка сила към себе си.

Останаха така достатъчно дълго, докато дишането му се поуспокои, а сърцето му забави ритъма си. Едва тогава усети топлата влага върху гърдите си. Сълзи, разбра младият мъж. Джини плачеше. Това го изуми толкова много, че изобщо не реагира, когато тя се измъкна от обятията му. Преди да разбере какво става, Имоджин скочи от леглото и грабна дрехите си от пода.

— Ще сложа лука в яхнията — каза тя, обърната с гръб към него. — След час ще е готова. Тогава няма да има нужда да готвиш ден-два.

Уитакър се надигна на лакът.

— Джини…

— Купила съм и хляб. На масата е.

Обу кюлотите си и ги завърза, после промуши долната риза през главата си.

Джонас усети, че го обзема отчаяние. Паникьосан, той седна и протегна ръка към нея.

— Джини, недей!

Тя се обърна и той видя сълзите, които се мъчеше да скрие, струйки светлина, които се стичаха по бузите й. Но когато заговори, гласът й бе лишен от всякаква мъка, тъга и каквато и да била друга емоция.

— Недей какво, Джонас? — попита тя. — Не си отивай? И двамата знаем, че трябва да го направя. Ти не ме желаеш тук, не истински, а аз… — Спря за момент, пое си дълбоко въздух и отново извърна поглед. — Аз не искам да остана.

Уитакър знаеше, че това е лъжа. Знаеше го прекрасно, но не можеше да направи нищо, за да го промени, тъй като тя бе права. Той самият възнамеряваше да я отпрати. Защото бе луд. Защото щеше да я съсипе.

Но, о, боже, как само искаше тя да остане! Само с цената на всичките си сили успя да я остави да се облече, само с цената на всичкото си самообладание се въздържа да не хукне след нея, когато тя излезе от спалнята и започна да събира вещите си.

 

 

А когато най-накрая Имоджин се приближи до вратата на ателието, постави длан върху дръжката и спря за момент, младият мъж трябваше да прехапе устни, за да не я извика да се върне; трябваше да обърне глава, когато тя отвори вратата, когато си тръгна, без да произнесе дума, дори без да го погледне за последен път.

Имоджин си бе отишла точно така, както бе възнамерявал. Повтаряше си, че така бе най-добре. Че точно това бе искал.

Но не можеше да се отърве от отекването на нейните стъпки в главата си. Чудеше се дали изобщо някога щеше да забрави този звук.