Меган Чанс
Портретът (28)

Глава двайсет и осма

Не можеше да заспи. Нито пък искаше. Това бе последната му свободна нощ и той бе възнамерявал да се възползва колкото може повече от нея, да обикаля до зори из улиците, да поема дълбоко въздуха на любимия си град, да вдъхва соления му мирис и чистата свежест на снега, да усеща миризмите по Бродуей — на тор, дим и богатства.

Но в крайна сметка се бе оказало, че всичко това не значи нищо за него. В крайна сметка нищо не бе от значение, нищо не бе ценно. Улиците, доковете, ателието… те бяха също толкова безсмислени, колкото и каменните стени на лудницата. Бе изгубил видението си. Бе изгубил страстта си.

Бе изгубил нея.

Затова се бе върнал в ателието си. На масата лежеше скица с нейния образ, едно от многобройните изследвания, които бе направил, преди да нарисува портрета. Постави го върху перваза на прозореца, където можеше да го наблюдава, без да се мърда. Остана така неподвижен; беше му студено. Взираше се в жълтеникавото сияние, което лампите хвърляха по улицата, в очакване нощта да свърши.

Чака дълго. Толкова дълго, че бе изгубил представа за времето, когато чу скърцането на стълбите. Звукът нахлу рязко сред тишината — тих, колеблив, несигурен. Толкова слаб, та в първия момент му се стори, че е само плод на неговото въображение. След това обаче той се усили, превърна се в стъпки. Чу ги да се движат по коридора и зачака да спрат. Пред вратата на Байрон, на Пол Елстън, на Рико. Те обаче не спряха пред нито една от тях. Продължиха да се приближават.

И тогава спряха пред неговата врата.

Настъпи тишина. Тя продължи минути, както му се стори. Достатъчно дълго, за да реши, че все пак действително си бе въобразил тези стъпки. Накрая вратата на ателието се отвори. Бавно, колебливо. Пантите изскърцаха в знак на протест.

С част от съзнанието си младият мъж помисли, че вече е станало сутрин, че хората от лудницата са пристигнали за него. Обхвана го истинска паника. Но след това си спомни, че не те щяха да дойдат тук. Той щеше да отиде там. А и беше все още тъмно. Дяволски тъмно.

— Джонас.

Тогава вече се убеди, че халюцинира. Приличаше на нейния глас, нежен и мелодичен, но това не можеше да бъде тя. Дявол да го вземе, не можеше да бъде тя. Беше си тръгнала от изложбата и се бе прибрала у дома. И сега беше в безопасност, в леглото си. Беше прекалено късно, дяволски късно. До зазоряване имаше още няколко часа.

— Джонас.

Вратата се затвори. Чу дишането й. „Това е само илюзия“ — повтори си младият мъж. Но не можеше да устои дори на илюзията. Бавно, от страх, да не би да изчезне, ако се движи прекалено рязко, той се обърна. Ателието бе тъмно, но видя очертанията й край входа, видя как слабата улична светлина се отразява по лицето й, гали косите й. Носеше нещо голямо, нещо обемно, нещо като чанта. Когато се обърна да я погледне, тя я пусна на пода и тръгна към него — толкова бързо, толкова грациозно, че не можеше да бъде друго, освен видение. Краката й сякаш не докосваха пода.

Внезапно младият мъж усети, че това е повече, отколкото бе в състояние да понесе. Отстъпи към стената, покри очи с длан. Сърцето му биеше лудо.

— Иисусе Христе — промълви той. — Ах, Иисусе, не ме измъчвай. Не по този начин. Моля те… не по този начин.

Тишината бе пълна. Отпусна ръцете си. Очакваше, че вече си е отишла, очакваше да види празнотата, пустотата на своето ателие, страхуваше се, че ще види точно това. Вдигна поглед.

Тя стоеше там, срещу него. Само на няколко крачки.

Това не беше видение.

Джонас затвори очи. Прободе го внезапна болка, толкова силна и отчаяна, че дъхът му секна. Почти веднага обаче отвори очи, тъй като бе още по-мъчително да не я гледа. Искаше да се наслади на вида й, да запечата дълбоко в паметта си образа й, да не се пита защо е дошла или да си напомня, че трябва да я отпрати. Искаше просто да я съзерцава, да изпие с поглед сенките в очите й, гъвкавостта на тялото й, силата на лицето й. И тя му позволи да я гледа. Дишането бе единственото й движение. Усети пулсациите на въздуха помежду им. И те му вдъхнаха живот. Накараха го да се почувства слаб. Дадоха му сила.

Младият мъж преглътна, принуждавайки думите да излязат от гърлото му… Боже, как само не отговаряха на онова, което чувстваше!

— Не би трябвало да си тук.

— Така ли? — Усмивката й бе съвсем слабо движение в мрака. — Къде би трябвало да бъда в такъв случай?

— Джини…

Тя тръгна към него. Думите му секнаха от изненада. Имоджин спря само на сантиметри от него. Усети натиска на нейната топлина, долови аромата й.

— Обичам те! — рече тя.

Болката го прониза. Той извърна поглед.

— Върви си! — Гласът му бе дрезгав и груб. — Искам да се прибереш у вас!

Тя замря. Поколеба се едва забележимо. И после отвърна:

— Това е моят дом.

Думите проникнаха право в сърцето му — като обещание, като проклятие.

— Не! — Сърцето му се гърчеше така, че едва дишаше. — Джини, ти не разбираш. Не можеш да разбереш. Аз… не знам какво става с мен. Не знам… не знам защо. Цял живот — Боже, цял живот — се питам дали това… тази лудост… някога ще си отиде. И сега… — Пое си дълбоко въздух, като се опитваше да събере мислите си, да обуздае нарастващата мъка, която се разпространяваше като смъртоносна болест в него. — Ах, Боже, сега вече знам, че няма да си отиде. Не мисля, че някога ще ме остави на мира.

Чу гласа й — нежен шепот в мрака.

— Не ме интересува.

— Но мен ме интересува — отвърна той. — Интересува ме. Ще ти причиня много мъка, Джини. Мислиш, че няма, но ще ти причиня. Отново и отново. Не мога да те моля за това. Не ме карай да те моля.

— „Не мога да те моля за това“ — повтори замислено думите му тя. — Това означава ли, че би искал?

Въпросът й го прониза. Той я погледна безпомощно.

— Джини…

Младата жена пристъпи напред — не бе нужна повече от половин крачка — и обви ръце около кръста му, плени го в сладкия си затвор. Тялото й прилепна безупречно към неговото. Той усети топлия, сладък мирис на косите й. Опита да се сдържи да не я докосне, но не успя. Искаше да я докосва, изпитваше болезнено желание. Постави колебливо длан върху косите й, усети мекотата и гладкостта им, затвори очи и пое дълбоко аромата й, толкова дълбоко, колкото можеше, и за първи път от дни се почувства… жив. Откакто тя си бе отишла, беше като мъртъв. Мъртъв, откакто си беше отишла.

Въпреки това продължаваше да се бори със себе си. Въпреки това се опитваше да я отблъсне, налагаше си да произнесе думите, които се въртяха в ума му.

— Не можеш да ме спасиш — прошепна той. — Никой не може да ме спаси.

Имоджин се отдръпна, за да го погледне.

— Джонас — промълви тя. — Джонас, нищо от това, което изброи, не ме интересува. Не ме интересува. През целия си живот се жертвах за други хора. През целия си живот се крих по ъглите. Не искам да го правя повече. О, Господи, никога… никога не съм се чувствала жива, преди да те срещна. Никога не съм чувствала… нищо. Моля те, не искай от мен да се откажа от това. Не мога. И няма да го направя. Искам да остана тук… с теб. — Протегна ръка, докосна лицето му, обхвана бузата му в дланта си. — А сега ми позволи да направя нещо за теб. Позволи ми да те спася.

„Позволи ми да те спася.“

Думите проникнаха в него — като благословия, като молитва, като пожелание. И той внезапно осъзна, че ако изобщо някой можеше да направи това, ако някой можеше да го спаси, това бе Джини. Иисусе Христе, тя вече бе започнала. Беше прогонила мрака, бе го накарала да се почувства цял както никога досега. „Позволи ми да те спася.“ Разбра, че самият той желаеше това повече от всичко друго на света. Да бъде спасен, да. Да бъде обичан. Тя го бе виждала в най-ужасния му вид и въпреки това бе останала. Беше го погледнала в очите и бе видяла ада в тях, беше го докоснала и му се бе усмихнала. Тя го обичаше. Въпреки всичко го бе обикнала.

Беше ли го обичал така някой някога? Беше ли предполагал, че може да бъде обичан така?

Усети допира на дланта й в бузата си и той го стопли. Затопли тялото му, затопли душата му. Студът в сърцето му започна да отстъпва, да се разтапя и през гъстия мрак в себе си зърна светлина — надеждата, която му бе дала. Надеждата, която мислеше, че е изгубил завинаги. Тя блестеше пред него, в началото слаба, но постепенно ставаше все по-силна и по-силна. Самотна звезда в непрогледната нощ, фар, към който се обръщаше, от който се нуждаеше. Защото внезапно се убеди, че без нея щеше да изчезне. Без нея щеше да потъне завинаги в мрака. А толкова се страхуваше от него. Иисусе Христе, толкова се страхуваше.

Разтреперан, младият мъж сграбчи китката й, притисна дланта й към лицето си, уплашен, да не би да престане да го докосва, да не би да отстъпи назад. Струваше му се, че тогава щеше да умре.

— Ах, Джини — промълви той. — Не знаеш в какво се забъркваш.

— Не знам ли? — попита шепнешком тя. — Може би си прав. Може би аз не мога да те спася. Но мога да те обичам. Мога да те обичам, Джонас. Това не е ли достатъчно?

Думите й бяха толкова силни, толкова нежни, че отнеха страха и болката му, а вместо тях му дадоха нещо друго. Нещо, което бе желал винаги, нещо, което мислеше, че няма.

Бъдеще.

То трептеше несигурно пред него, слабо и неуверено, но въпреки това бе бъдеще. Бъдеще там, където не бе имало нищо само допреди малко, където нямаше друго, освен… нищо.

Джонас преглътна. Обви ръцете си около нея и я придърпа по-близо до себе си, завря лице в косите й — имаше нужда да почувства нейната сила и реалност, искаше да я притисне така, че всичко, което бе тя, да се превърне в част от него самия. Искаше нейното съчувствие, нейната надежда и спокойствие. Нейната красота и нейната сила. Нейната любов.

Господи, желаеше любовта й повече от всичко друго.

И именно пред нея се предаде в крайна сметка. Не можеше да отрича това повече. Обичаше я. Желаеше я. Завинаги, стига тя да се съгласи. Искаше да я чувства до себе си цяла нощ, всяка нощ, искаше успокоителното й присъствие през деня. Тя бе казала, че той я е накарал да се почувства жива, но истина беше точно обратното. Истината бе, че без нея за него нямаше живот. Без нея нямаше нито покой, нито бъдеще, нито щастие. Само самота и мъка. Само това.

Притискаше я към тялото си, вкопчен в нея със силата на отчаянието.

— Обичам те! — прошепна той. — Иисусе Христе, Джини, толкова те обичам! Никога не вярвай нищо друго. Моля те, каквото и да се случи, вярвай само на това. Вярвай, че те обичам и — моля те — никога не преставай да ме обичаш.

Имоджин вдигна очи.

— Няма — отвърна тя. — Обичам те!

— Надявам се, че това е достатъчно — рече тихо Джонас.

Тогава тя се усмихна — със своята нежна, прекрасна усмивка — притегли го към себе си и той видя убеждението, което гореше ярко, красиво в очите й.

— Ще бъде — обеща тя. — Ще бъде!

И за първи път в живота си той повярва, че може би наистина щеше да стане така.