Меган Чанс
Портретът (5)

Глава пета

Чайлдс се взря във вратата и плесна ръкавиците в дланта си.

— Интересно — промърмори той и се обърна към Джонас. — Значи кръщелница на Гозни, а? Как се получи това?

Раздразнението на Уитакър нарасна.

— Той ме помоли да я взема.

— Помолил те? — усмихна се Чайлдс. — И ти се съгласи просто така?

— Правилно.

Фредерик пъхна ръкавиците в джоба си и тръгна бавно към прозореца.

— Защо ли ми е толкова трудно да го повярвам?

— Защото си цинично копеле, ето защо.

Джонас погледна към вратата — искаше му се Чайлдс да си тръгне, за да остане сам поне за момент… толкова сам, колкото можеше да бъде в присъствието на Кларис. Имаше нужда да размисли върху нещо, върху начина, по които бе реагирала Имоджин Картър днес, върху начина, по които бе излетяла от стаята…

— Добра ли е?

Трябваше ми известно време, за да си спомни за какво бяха говорили с Чайлдс.

— Задоволително — отвърна разсеяно той, но се прокле почти веднага, тъй като гостът му вдигна изненадано вежди.

— Задоволително? — повтори той. — Никога досега не си приемал „задоволителен“ студент.

— За всичко си има първи път.

— Това може би се отнася за другите. Но не и за теб. — Чайлдс го гледаше изпитателно, светлосините му очи горяха от любопитство. — Защо ми се струва, че в тази история има повече, отколкото казваш?

— Нямам представа. — Уитакър посочи към изхода — Отнемаш ми времето, а имам да върша още много неща.

— А, да. — Чайлдс погледна към паравана, зад чийто тънък плат прозираше пищният силует на Кларис. Усмихна се и повиши глас. — Кларис, скъпа, още ли си там?

— Разкарай се, Рико — изруга иззад паравана тя.

Фредерик се засмя.

— Любезна както винаги, доколкото виждам. — Отново се обърна към своя домакин. — Откога е при теб?

— От една седмица.

— Само една седмица! Страда ли за мен, cherie? — провикна се отново към паравана той. — Затова ли ти беше нужно толкова време, за да смениш покровителя си?

Кларис не отговори.

Джонас пристъпи напред. Цялата тази история бе продължила прекалено дълго. Нямаше настроение да разговаря с Фредерик Чайлдс точно сега, макар да не го бе виждал от месеци. Не можеше да спре да размишлява върху изминалата сутрин, за да се отдаде на безсмислени брътвежи. Споменът за лицето на Имоджин Картър не го оставяше на мира. Измъчваше го, натрапваше му се. Сякаш отново виждаше колко смутена бе, когато Чайлдс флиртуваше с нея. В цялата тази работа имаше нещо, нещо, което не му излизаше от ума…

— Струва ми се, че е прекалено да очакваш вярност от страна на онези, които обичаш — въздъхна приятелят му.

— Ха! — изсумтя Кларис. — Да не искаш да кажеш, че не си бил с малките парижки уличници?

Подаде се иззад паравана. Пищната й гръд бе натъпкана в зелената атлазена рокля, краката й бяха боси. Младата жена се вторачи в Чайлдс, а след това направи високомерна физиономия и се обърна към Джонас.

— Къде са ми чорапите, скъпи? Помолих те да ми ги донесеш.

— В спалнята. — Младият мъж посочи към вратата и я изчака да се скрие зад завесите, преди да насочи поглед отново към Фредерик. — Не може да се каже, че не се радвам да те видя, Рико. Но веднага си обирай крушите.

Чайлдс се ухили.

— Добре е да се убеди човек, че някои неща не се променят никога — заяви той и се настани върху перваза на прозореца, с престорено апатичен вид за ужас на своя домакин. — Аз обаче все още не съм готов да си тръгна. Не и преди да ми разкажеш цялата история около интригуващата мис Картър.

„Интригуваща.“ Това бе най-точното определение за нея. Джонас си припомни начина, по който тя вирна брадичка и го попита дали ще може да рисува днес Кларис, начина, по който се бе взирала в модела, вместо да отмести встрани поглед, както бе очаквал. Искаше да я постави в неловко положение, но тя бе отказала да се почувства неудобно, нещо повече — вместо това бе… заинтригувана. И ни най-малко уязвима, нито пък уплашена, както бе предполагал. Уитакър се намръщи и погледна приятеля си.

— Няма никаква история.

— Au contraire^[1] — размаха показалец Чайлдс. — Виждам по очите ти, mon ami^[2]. Но дори да не го виждах, мисълта за Гозни, който те моли да я вземеш — и твоето съгласие… Прекалено апетитно ми се струва, за да мога да му устоя.

— Не е това, което си мислиш — отвърна сухо Джонас.

— Колко интересно — та аз не си мисля нищо. Просто не знам какво да мисля за всичко това, Уитакър, затова ти трябва да ми помогнеш. — Хвърли поглед към спалнята. — И ако паметта не ме лъже, на Кларис й трябват цели петнайсет минути да обуе чорапите си, така че разполагаме с достатъчно време.

Джонас не отговори. Питаше се дали би могъл да накара Чайлдс да си тръгне, като просто не му обръща внимание.

— Ако не ми кажеш, Джонас, аз лично ще пусна мухата в „Сенчъри“. Я да видим как би могла да излезе историята? А, да, вероятно нещо подобно: Видял си момичето, пожелал си го и си принудил Гозни да ти го доведе тук. — Фредерик вирна брадичка; очите му блеснаха. — Или може би вече си я компрометирал?

Домакинът му го изгледа.

— Не съм я докосвал.

— И защо? — ухили се Чайлдс. — Тя е жена, а твоята репутация…

— Не и за невинни момичета.

— А, разбирам, тя е невинна, така ли? — Фредерик въздъхна мелодраматично и отпусна русата си глава назад върху стъклото на прозореца. — Наистина е чудесно една жена да се почувства толкова неудобно при подобно безобидно флиртуване, нали така? Какво има, Джонас? Добре ли си?

„Неудобно. Безобиден флирт.“ Точно това му се изплъзнеше през цялото време. Сега вече всичко си отиде на мястото.

Разбира се. Идеята нахлу като вихър в главата му, толкова ясна и проста; невероятно, че не се бе сетил по-рано за нея, а отговорът през цялото време е бил у него. Чайлдс имаше право; Имоджин Картър бе готова да побегне и при най-малкия опит за флирт. Точно така бе постъпила днес. Това именно го измъчваше от мига, в който си бе тръгнала — уязвимостта, слабото място, което бе търсил. Загледа се в прозореца, без да вижда нито него, нито гледката от другата му страна. Затова пък пред очите му се появи образът на Имоджин Картър в мига, в който Чайлдс й се усмихваше — поруменяла и смутена, отстъпваща назад, за да не я докосне. Мис Имоджин Картър можеше да понася критицизъм, можеше да устои на невъзможните искания на Джонас. Но станеше ли дума за секс… е, това бе съвсем друго нещо.

Младият мъж облиза устни. Спомни си нервността и непохватността й и си представи как би реагирала, ако я притисне в някой ъгъл, представи си начина, по който тя щеше да се опита да му се изплъзне, как щеше да я сграбчи за полата или да я дръпне за косата. Това щеше да бъде предостатъчно да я накара да избяга, вече бе сигурен. Нищо повече от няколко добре подбрани думи, един-два погледа, може би докосване.

Това щеше да бъде най-лесното прелъстяване, което бе опитвал някога.

Джонас кръстоса ръце пред гърдите си, изпълнен с дълбоко задоволство. Да, това вече щеше да има успех. До другата седмица Имоджин Картър щеше да се превърне в полузабравен спомен с неприятен привкус. След месец щеше да я е забравил напълно. Тази мисъл го накара да се усмихне.

— Какво, по дяволите, става? — Раздразненият глас на Чайлдс прекъсна размишленията му. — Или сподели с мен шегичките си, или престани да изглеждаш толкова доволен от себе си. Доста е досадно.

Уитакър го погледна и усмивката му стана по-широка.

— Няма нищо, Рико — рече той. — Абсолютно нищо.

Внезапно изпита силна симпатия към човека, който само допреди малко го бе отегчавал толкова много, и посочи към вратата, без да обръща внимание нито на смръщеното чело на Чайлдс, нито на суетнята на Кларис в спалнята. — Хайде да вървим да ми покажеш коняка, за който ми говори по-рано. Внезапно ожаднях страшно много.

 

 

Имоджин слизаше разсеяно по стълбите и на последната площадка се спъна така, че едва не отпра подгъва на полата си. Изминалият ден се въртеше в съзнанието й като калейдоскоп от образи: Фредерик Чайлдс, Николас, Уитакър… Най-вече Уитакър. Мисълта за него засенчваше другите. Опитът за флирт на Чайлдс не бе й причинил нищо друго, освен незначително раздразнение, спомените за Николас бяха охотно забравени, удавени в блясъка и великолепието на онези кратки мигове, през които Джонас й разкрил особения художнически поглед, бе я накарал вижда… Господи, как само се разтупка сърцето й, а дишането й стана неравно и учестено. Кръвта й кипна от възбуда; нямаше търпение да се върне утре в ателието, за да научи повече.

Беше така погълната от мислите си, че не обърна внимание на гласовете, които се носеха от превърнатия в изложбена зала вестибюл, сблъска се с двама художници, насочили се към входа, и кимна разсеяно на човека, който държеше вратата отворена за нея. Забърза надолу по каменните стъпала и се отправи към файтона; нямаше търпение да се прибере и да разкаже за случилото се на Томас.

— Мис Картър! Мис Картър!

Гласът проби бронята на обзелото я въодушевление. Младата жена смръщи вежди, забави крачка и се обърна.

Беше Питър Макбрайд.

— Мистър Макбрайд — рече тя. — Не очаквах да ви видя.

Той се бе подпрял на стената на сградата, но сега побърза да слезе по стълбището.

— Той нарани ли ви?

— Да ме е наранил ли? — изгледа го изненадано Имоджин. — Не, разбира се. Кое ви кара да мислите подобни неща?

— Сигурна ли сте, че не ви е сторил нещо лошо?

Напрегнатият му тон я поуплаши. Младата жена се намръщи, озадачена от загрижеността му.

— Не, нищо не ми е направил.

— Добре. — Питър въздъхна облекчено и пусна ръката й. — Трябваше да изчакам горе. Така и смятах да постъпя. Но тогава влезе Чайлдс и вие заговорихте с него… — Изглеждаше натъжен. — Реших, че е по-добре да почакам.

— Мен ли чакахте?

Младият мъж кимна. Хвана я за лакътя и я помъкна нататък.

— Къде е вашата карета? Ще ви съпроводя до нея, ако ми позволите.

Имоджин посочи към улицата, където я очакваше лъскавият файтон на Томас.

— Вчера ви казах, че трябва да научите някои неща за него — продължи Питър и се приведе по-близо към нея, сякаш не желаеше някой да го чуе, макар наблизо да не се виждаше жив човек.

Само в другия край на улицата се разхождаха двама-трима души и очевидно се наслаждаваха на студеното есенно слънце, а насреща им със забързана, провлачена стъпка се приближаваше някакъв старец; пътьом стъпка падналите листа, които вятърът бе довял върху тротоара.

— Мисля, че е време да ги чуете.

Споменът за последните часове избледня под напора на любопитството. Тонът на Питър звучеше толкова загадъчно. За миг й се стори, че чува гласа на своята майка, която я мъмри и настоява да не обръща внимание на клюките, но младата жена реши да не я послуша. Истината бе, че желаеше да узнае повече за Джонас Уитакър, сега повече отпреди. Искаше да го разбере, да си обясни как така само с думи бе успял да я накара да види Кларис, искаше да проумее бляскавия му интелект.

Обърна се към своя колега и неспособна да прикрие нетърпението в гласа си, рече:

— Да, кажете ми, ако обичате.

Ръката на лакътя й я стисна още по-силно. Питър се поколеба, сякаш търсеше верните думи.

— Джонас Уитакър е… той е блестящ художник, един от гениите на нашето време. Някои от ранните му творби са чисто вдъхновение. Сигурен съм, че и вие мислите така.

Имоджин сведе поглед към огромните плочи под краката си. Макбрайд й се стори изпълнен с такова почитание и благоговение; не можеше да му признае, че единствените картини на Джонас Уитакър, които бе виждала, бяха окачените по стените в ателието му.

— Трябва да призная, че се изненадах, като ви видях в класа му — продължи да обяснява младият мъж. — Повечето жени… ами, те не го обичат много. Виждал съм негови творби, които са карали дори мен да се изчервявам. Творчеството му е донякъде дискусионно…

Тази дума не й допадна. Да, Джонас Уитакър беше дискусионен, но Имоджин и друг път бе чувала да използват думата по негов адрес. За баща й и за Томас тя бе нещо като оправдание — нещо, което не можеше да го обясни изцяло; то по-скоро извиняваше, отколкото поставяше под въпрос.

— Аз също съм чувала това — промълви младата жена.

— Страхувам се, че на дискусия подлежат не само картините му — рече Питър. — Говори се, че бил изхвърлен от Барбизон^[3]. Казват, че обидил един от другите художници там, някой от значимите, макар да не се знае точно кой. Носи се слух, че е бил Жан Миле. Уитакър бил прекалено близък с неговата… ъъъ… — Макбрайд я погледи крадешком. — … с неговата съпруга. Казват, че Миле — или който и да е бил — помолил един приятел да го отърве от Уитакър. Двамата се сбили. Тогава Уитакър изгубил ръката си.

Имоджин бе смръщила чело. Историята й се струваше някак си прекалено опростена, прекалено гладка; кой знае защо, случката я подсети за начина, по който Уитакър бе хванал осакатената си ръка предишния ден, за странната нежност на това докосване.

— Вярвате ли на тази история? — попита тя.

Питър я изгледа така, сякаш бе забравил за присъствието й.

— Не знам. Струва ми се, да. — Изражението му стана по-сурово. — Да, определено вярвам. Той е… Още не сте били дълго край него, не сте виждали онова, на което сме ставали свидетели ние. Никога не е един същ. Той е… — Младият мъж си пое дълбоко въздух. — Уча при него вече цяла година и изобщо не го познавам. Той е… най-мрачния човек, когото съм виждал.

Звучеше объркано, сякаш думите му не бяха съвсем верни, макар и той сам да не знаеше защо.

— Наистина е вечно ядосан — опита се да му помогне Имоджин.

Макбрайд се изсмя.

— Днес беше — отвърна той. — И вчера. Вероятно ще бъде ядосан и утре. Но не вечно, мога да ви гарантирам. — Погледна я с толкова напрегнато изражение, че по гръбнака й пробягнаха тръпки. — Струва ми се, че трябва да ви разкажа за миналата пролет.

Имоджин усети отново игличките на любопитството.

— Разкажете ми.

Той се поколеба, но в крайна сметка кимна в знак на съгласие.

— Един ден, мисля, че беше март, понеделник. Спомням си, защото не бяхме виждали Уитакър от няколко дни. Пристигнахме в ателието в девет, както обикновено. Бяхме двамата с Даниъл; Тобаяс още не беше започнал уроците си. Появи се няколко месеца по-късно. Така или иначе — намерихме вратата заключена. А това бе доста странно, тъй като ни очакваше, а и не бе оставил никаква бележка, нищо, което да ни осведоми къде е отишъл и какво да правим. Затова ние зачакахме. Първо започнахме да блъскаме по вратата. Тъй като не получихме отговор, помислихме, че е отишъл да купи материали. Бяхме чакали цял час, преди да решим да си тръгнем. Точно слизахме, когато насреща ни се появи Чайлдс. Той ни попита, защо сме свършили по-рано и когато му казахме, че Уитакър го няма и не сме имали занимания, той ни погледна доста странно. Струва ми се, че пребледня, а после се втурна нагоре по стълбите. Заблъска по вратата, започна да ругае… — Питър се изкашля. — С две думи, разкрещя се неистово. Двамата с Даниъл само го съзерцавахме, без да можем да си обясним какво става и защо вдига всичкия този шум… — Младият мъж поклати глава при този спомен. — Не след дълго още двама-трима се втурнаха към нас. Като че ли всички те знаеха какво се е случило. Започнаха да се хвърлят върху вратата, докато най-после някой не откри ключа. Тогава всички влязохме.

Спря да говори. Имоджин почувства странна нервност, докато го чакаше да продължи разказа си. Питър обаче сякаш бе потънал в мислите си, забравил всичко друго, затова най-накрая се наложи да го измъкне от унеса му.

— Продължавайте — обади се едва чуто тя.

— Никога дотогава не бях виждал подобно нещо. — Макбрайд бе вторачил в една точка невиждащия си поглед. — Навсякъде се търкаляха празни бутилки, а една от стените беше… нацапана… с черна боя. Приличаше на голям черен облак… Имаше боя и на пода — огромни черни стъпки… пет-шест картини бяха сполетени от подобна съдба. И върху всичките имаше една и съща рисунка — нещо като… смерч, струва ми се. Не знам на какво друго да го оприлича. Само черно и кафяво. Толкова… черно. — Питър преглътна. — Най-лошото от всичко обаче беше това, че той бе там. Бил е вътре през цялото време, седнал на един стол, загледан през прозореца. Когато влязохме, той не помръдна; сякаш изобщо не ни забелязваше. Просто си седеше там… След това погледна към Чайлдс и рече: „Лудостта ме очаква, Рико. Да се предам ли в ръцете й?“ Това бе всичко. И как само попита: „Да се предам ли в ръцете й?“, сякаш наистина щеше да го направи, ако Чайлдс му беше казал.

Ужасът от преживяното още се усещаше в гласа на Питър. Имоджин го почувства така ясно, сякаш тя също бе влязла с него в стаята, сякаш също бе чула думите на Уитакър, дълбокия му, мелодичен глас, станал безизразен и мъртъв от мъка. Младата жена затвори очи.

— Какъв ужас! — прошепна тя, макар думите да не бяха достатъчно силни и тя го съзнаваше.

— Най-лошото е, че продължавам да чувам гласа му. Разбирате ли, не мога да забравя как прозвуча. Беше… нереален, като от друг свят. — Макбрайд потръпна и поклати глава, сякаш опитваше да се освободи от смущаващия го образ. — Той остана в това състояние две седмици. Уроците бяха отменени. И внезапно получихме съобщение, една бележчица, която казваше да отидем за часове на другия ден — нищо повече. Все едно, че видяхме там друг човек. Той беше… не мога да го обясня. Това е единствения случай, в който действително ми е бил симпатичен. Бе вдъхновяващо да се намираш край него. Приличаше на падаща звезда; поне така ми се струваше, не знам. Толкова бляскав, че бе трудно да го гледаш…

Гласът му секна, сякаш това признание го бе смутило.

Бяха стигнали до файтона. Питър спря и се обърна към Имоджин.

— Нямаше да остана при него, ако не бяха тези мигове. Той е… съвсем луд.

Тези думи я изненадаха, смутиха я, но не поради причините, споменати от нейния колега. Джонас Уитакър бе луд. Младата жена се запита, защо тази мисъл не я плаши. Би трябвало да я стресне. Би трябвало да се ужаси от перспективата да учи при някакъв побъркан.

Вместо това изпита същото чувство, както в деня, в който откри, че той е с една ръка; същото усещане, че е като нея, че в него има и слаби места, и мъка.

Замисли се върху разказаната от Питър история, върху думите на Уитакър „Лудостта ме очаква, Рико. Да се предам ли в ръцете й?“. Разбираше ги по-добре, отколкото й се искаше. Може и да не познаваше лудостта, нито пък страстите на Джонас Уитакър, но разбираше тези слова. Понятно й беше усещането за безпомощност, непостижимостта на желанията. Знаеше какво значи човек да се изгуби, да търси толкова отчаяно нещо, за което да се залови, че и най-малката сигурност да бъде добре дошла.

Беше се чувствала така и преди. Когато умря Хлое. Когато Николас си тръгна…

Имоджин преглътна с усилие, опитвайки да се пребори със спомените и мъката, която неизменно идваше с тях. О, да, разбираше прекрасно. Разбираше и още нещо, което й даваше сила, което я подтикваше да се втурне обратно към ателието, да види отново Джонас Уитакър, да поговори с него. Той бе превърнал мъката в гениалност, от страданието бе извлякъл вдъхновение и изкупление. Искаше да разбере как го бе постигнал, да научи тайните, които криеше, страстта, изписана върху лицето му — същата страст, която бе виждала често и върху лицето на Хлое.

Внезапно се почувства абсолютно сигурна, че той може да й даде това. Та нали вече й бе подарил такъв момент днес, когато бе започнала да вижда в цветове и мазки на четката; частта от секундата, когато бе открила формата, която Хлое винаги бе виждала.

В Джонас Уитакър гореше огън и Имоджин имаше странното и любопитно усещане, че лудостта му само го подклаждаше повече, че бляскавият му талант, за който говореха баща й и Томас, някак се дължеше именно на нея. Тази лудост не бе нещо, от което трябваше да се страхува; по-скоро трябваше да я приеме — това бе цената на гениалността.

Тази мисъл я изпълни с нетърпение, с решимост по-силна от всякога. На колко неща можеше само да я научи Джонас Уитакър, ако му станеше достатъчно близка, колко неща само знаеше…

— Мис Картър?

Гласът на Питър прекъсна мислите й. Младата жена го погледна — издълженото му изопнато лице, несигурното изражение — и почувства такъв прилив на благодарност заради искреността му, че му се усмихна ослепително, за да го успокои.

— Имоджин — рече тя. — Моля те, Питър, наричай ме Имоджин; всички приятели го правят.