Меган Чанс
Портретът (1)

Глава първа

Ню Йорк Сити,

краят на октомври 1855

Най-после беше тук.

Имоджин Картър застана пред вратата. Стипчивият мирис на терпентин и бои изпълни ноздрите й, примесен с дъх на плесен, прах и къртеща се мазилка.

Миризмите на възможностите.

Стомахът й се сви. Възможности. Думата бе колкото вълнуваща, толкова и страшна. Цялото й бъдеще зависеше от тази среща. Избърса потните си длани в полата, неспособна да се пребори с нервното си напрежение. Не можеше да си го позволи — не и днес. Трябваше да бъде спокойна и с ясна мисъл. Баща й никога нямаше да й прости, ако се провалеше.

— Сигурна ли си, че все още желаеш това, скъпа?

Кръстникът й се обади зад гърба й и младата жена се обърна да го погледне; веднага забеляза тревожните бръчки на лицето му, притесненото изражение.

Имоджин кимна отривисто и направи опит да му се усмихне успокояващо.

— Сигурна съм. Искам го. Наистина го искам.

Томас се поколеба малко по-дълго, отколкото трябваше. За момент тя се уплаши, че ще откаже да й съдейства. Най-после той прекара пръсти през снежнобелите си коси и въздъхна примирено.

— Добре тогава — рече кръстникът й. — Както желаеш.

И почука рязко на вратата. Никакъв отговор.

Възрастният мъж се намръщи и почука пак.

Отново никакъв отговор. Младата жена затаи дъх в очакване.

— Той знае, че ще дойдем, нали?

— Да, разбира се. — Изгубил търпение, този път Томас почука по-настойчиво. — Уитакър! Уитакър, там ли си? Отговори ми, човече!

— Влез.

Гласът иззад вратата прозвуча раздразнено и сякаш отдалеч. Имоджин хвърли несигурен поглед към кръстника си; той само поклати глава, натисна дръжката на вратата и пусна напред кръщелницата си.

Младата жена спря рязко, неспособна да овладее любопитството си. Тук миризмата на терпентин и боя беше по-силна и към нея се прибавяше мирисът на безир и плесен, но освен от тях вниманието й бе привлечено от още много други неща. През прозорците в единия край на голямото помещение се процеждаше студена слънчева светлина и осветяваше изпокапания с боя дъсчен под и огромната маса, отрупана с недовършени платна, клинове за тяхното изпъване и бурканчета за смесване и приготвяне на боите, чието съдържание блестеше като мед на слънцето.

Навсякъде имаше картини; те висяха по високите стени, бяха подпрени в ъглите или струпани една до друга. Някои дори бяха нарисувани направо върху мазилката. Сред тях имаше все още незавършена сцена с две сплетени тела и напълно готов натюрморт, който заемаше долната половина на далечната стена. Цветовете бяха съвсем истински; крушите, зрели и сочни, като че ли всеки момент щяха да се отделят от мазилката.

Толкова много картини, толкова много цветове. Имоджин забрави да диша, омаяна от гледката. Толкова й се искаше един ден и тя да може да рисува така. Това желаеше, на това се надяваше. Мечтата, наследена от баща й, я обзе отново с все сила, успокои я; беше така стремителна и великолепна, че я изпълни със сили. Тук наистина можеше да стане художничка. Можеше да бъде всичко, което бе Хлое. Можеше да накара баща си да се гордее с нея.

Усмихната, младата жена понечи да се обърне към Томас, но спря, щом зърна мъжа, застанал пред залетия от ослепителна светлина прозорец.

Възбудата й секна така бързо, както се бе появила; напрежението я обзе отново. Мъжът — трябва да беше Джонас Уитакър — съзерцаваше огромното платно пред себе си. Дългите черни коси бяха разпилени върху раменете му, а присъствието му изпълваше стаята, макар да не бе погледнал към новодошлите. Всъщност той като че изобщо не усещаше присъствието им. Беше насочил вниманието си върху триножника, смръщил гъстите си черни вежди.

Нямаше нищо общо с онова, което бе очаквала. Беше си представяла някой като… като… Николас. Очарователен, красив и артистичен. Някой с грация във всяко движение и усмивка в погледа. Този мъж обаче нямаше нищо общо с годеника на сестра й. Той беше изумителен. И някак си изнервящ.

Томас се обади с мек, успокоителен глас иззад гърба й.

— Уитакър, това е Имоджин Картър, студентката, за която ти говорих.

Джонас Уитакър не вдигна поглед. Дори не помръдна. Най-накрая кръстникът й се изкашля и направи крачка напред.

— Уит…

— Каза, че името й било Картър, нали? — Младият мъж все така не отделяше очи от картината. Гласът му бе дълбок и толкова мелодичен, че Имоджин с изненада чу как от устата му вместо музика излизат думи. — Картърови от Чарлстън ли?

Тя поклати глава.

— Не, от Нашвил.

— Нашвил. — Художникът процеди през зъби името на града, изви нагоре едната си вежда и отметна глава. — Ааа, малкият американски Рим.

И със странно сковано движение остави встрани палитрата си и се обърна към тях. Профилът му бе суров, с прав ястребов нос, четвъртита брадичка и дълбоко разположени очи, но когато се обърна с лице към тях, остротата на чертите му сякаш изчезна. Сега носът му беше само прав и добре оформен, а челюстите издължаваха овала на лицето. Скулите му обаче бяха все така високи и добре изразени, а тънките му устни като че ли се подсмиваха надменно, сякаш знаеше за някаква жестока шега, неизвестна на целия останал свят.

А очите му все едно, че я пронизваха.

Имоджин не трепна под погледа му, макар сърцето й да тупкаше диво, макар в очите му да виждаше собствената си присъда. Не й се вярваше, че я оглежда така старателно, само за да прецени таланта й.

Младата жена изправи рамене и повдигна брадичка. В същия миг той се обърна.

И отправи поглед към Томас.

— Може ли да рисува?

Пълната липса на внимание от негова страна я накара да се почувства унизена.

Кръстникът й като че ли не забелязваше нищо.

— Последните три години учи в училището на Аткинсън в Нашвил.

— Аткинсън ли? Какво е това? Девически пансион?

— Страхувам се, че в Нашвил няма кой знае какъв избор — намеси се с извинителен тон Имоджин. — Но аз изучавах акварели и…

— Не преподавам акварели.

— Баща й мисли, че тя може да открие истинския си талант в маслените бои — додаде спокойно Томас. — Или в темперните.

Джонас Уитакър го изгледа подигравателно и на устните му се изписа едва забележима усмивчица.

— Баща й ли? Да не би да е изучавал изобразително изкуство? Или пък знае нещо за таланта?

Тонът му бе обиден. Младата жена надмогна трепета, който я обхвана, и се обърна към своя кръстник. Той бе вперил немигащ поглед в Уитакър, а когато заговори, в гласа му долови твърди, непознати нотки.

— На млади години Самюъл е учил изобразително изкуство в Рим. Той обучи и голямата си дъщеря Хлое, която успя да спечели признание като художник.

При тези думи Имоджин усети познатата болка, вълна от мъка и чувство за вина, които нараснаха още повече, когато Уитакър се намръщи и насочи погледа си към нея.

— Хлое? — попита объркан той. — Щом художничката е тя, защо тогава тук е сестра й?

Младата жена усети ръката на Томас върху лакътя си; това й подейства успокоително.

— Хлое умря преди пет години — произнесе едва чуто той.

Уитакър не отговори. Присви устни, а погледът, който насочи отново към нея, стана дори още по-преценяващ. Имоджин реши, че ще откаже да я вземе. Тази мисъл я изпълни с отчаяние, толкова голямо, че не можеше да го понесе.

Трескаво опита да насочи разсъжденията си върху нещо друго. Хлое… разбира се, какво щеше да направи в такъв случай Хлое? Образът на сестра й се изправи пред нея. Представи си нейната жизненост, нейната усмивка, сияйната й руса красота. Хлое щеше да се приближи до него, да грабне четката от триножника и да му покаже, че може да рисува. Щеше да го принуди да се съгласи.

Във въображението си Имоджин видя ясно всичко това. После само се потопи в картината и почерпи сили от нея. Представи си, че тя е Хлое, погледна към Уитакър, право в светлозелените му очи, и направи крачка към него…

Художникът се обърна към триножника си.

Видението се стопи. Преди да успее да каже нещо, да помоли и изобщо да направи каквото и да било, Уитакър заговори.

— В понеделник сутринта, точно в девет. Донесете собствени материали.

Младата жена го изгледа като ударена от гръм, сигурна, че не е чула правилно. Но после погледна към Томас, видя усмивката му и разбра, че това не е било плод на въображението й. Нито пък сън.

Облекчението й бе толкова голямо, че коленете й омекнаха и трябваше да се хване за облегалката на близкия стол, за да не падне.

— Е, в такъв случай те оставяме да си работиш — рече Томас.

Имоджин хвърли поглед към Уитакър. Той вече бе забравил за тях. В момента нанизваше палитрата върху палеца на облечената си в ръкавица ръка. Момичето разбра, че няма да чуе нито дума повече; за него те все едно вече си бяха тръгнали. Това нямаше значение. Беше й дал шанса, който желаеше, беше направил онова, от което тя имаше нужда. Помисли си какво щеше да каже баща й, когато разбереше, че Уитакър я е приел, представи си усмихнатата му физиономия, топлината в думите му: „Накара ме да се чувствам много горд, Имоджин. Ами да, ти се справи така добре, също като Хлое, проклет да съм, ако не е така.“

Тези думи бе очаквала през целия си живот — думи на одобрение, на обич. Знаеше, че най-после има шанс да ги чуе, да бъде дъщерята, която баща й винаги бе искал да има, дъщерята, която бе изгубил със смъртта на Хлое.

Този път нямаше да се провали.

Не и този път.

 

 

Джонас се взираше в платното пред себе си, като опитваше да се концентрира върху нахвърляните линии и извивки и да не обръща внимание на забързаните стъпки по изкорубените дъски на пода в коридора. Всяка една от тях обаче скърцаше, а звуците усилваха гнева и почерняха още повече мислите му, докато рисунката пред него се превърна в някакво сборище от линии, дефектни и подигравателно изкривени.

Това трябваше да бъде неговият шедьовър, видението, което витаеше в главата му от години — нехайно облегната гола жена, пласт светла боя на тъмен фон, непрощаваща, безкомпромисна куртизанка. Беше я сънувал, бе смесвал цветовете във въображението си, бе си представял безупречната игра на светлосенките и най-сетне изливаше многогодишната си мечта в гладка, полутечна действителност от боя.

Но сега тя се превръщаше в провал. Едва бе привършил с нахвърлянето на контурите и страстта му към идеята вече си бе отишла, огънят бе угаснал. В началото беше отдал това на модела. Тя бе една глупава малка кокетка, танцьорка, любовница на един от приятелите му. На нея й допадаше да позира гола поради известността, която й предстоеше, но не допринасяше с нищо друго за създаването на картината. В очите й рядко проблясваха интелигентни искрици.

Макар че на него не му трябваше интелект. Тя отговаряше чудесно на нуждите му — беше закръглена точно колкото и както трябва и имаше лъскавите черни коси от неговото видение. Не, проблемът не беше в нея.

Не беше и в липсата на талант от негова страна. Беше готов за тази картина; практически бе готов от мига, в който го бе споходила идеята в Барбизон преди четири години.

Не, проблемът не беше нито в едното, нито в другото. До днес съзнаваше, че нещо в творението му не е наред, но не знаеше какво. Сега вече знаеше. Можеше да обясни съвсем точно, защо видението го бе изоставило.

Заради стъпките, които се отдалечаваха по коридора. Заради Гозни. Заради Имоджин Картър.

Тази мисъл породи нова, изгаряща вълна от гняв. Джонас дръпна рязко палитрата от ръката си, захвърли я настрани и с мрачно задоволство чу как тя изтрака върху пода. Господи, колко мразеше това. Ненавиждаше го със сила, каквато отдавна не бе изпитвал. Гозни, с типичната си изисканост, беше направил всичко да изглежда като огромно благоволение; сякаш Джонас бе изявил желание да учи Имоджин Картър поради доброто си сърце, сякаш това бе един великодушен и безкористен жест.

Изнудване обаче сигурно бе прекалено непристойна дума за джентълмен като Томас Гозни.

Джонас изсумтя. Не, Гозни никога не би употребил подобно определение, но Уитакър не виждаше по какъв друг начин би могло да се обрисува онова, което той бе сторил с него. Днешната среща беше просто един фарс. Тя даваше възможност на Джонас да се преструва, че разполага с някаква власт, да запази малкото достойнство, което му бе останало. Беше ги накарал да чакат, тъй като искаше Томас да се почувства неудобно, и не им бе обърнал внимание, защото мразеше да го прекъсват.

Тези дребни машинации обаче не значеха нищо. И двамата знаеха добре, че той вече бе „отстъпил“ пред молбата на Гозни. Щеше да обучава кръщелницата на своя покровител, тъй като Томас бе заплашил, че в противен случай ще оттегли подкрепата си, а и на двамата бе добре известно как щеше да се отрази това върху кариерата на младия художник. Макар по принцип да му се искаше да забрави, че Гозни го бе създал — или поне бе създал пазар за творбите му — това бе самата истина. Нюйоркчани бяха като овце; не знаеха какво да харесват, докато някой не им каже. И преди две години Томас Гозни им бе казал да харесват Джонас Уитакър.

Младият мъж се намръщи. Гозни бе важна, влиятелна особа. Ако оттеглеше подкрепата си, другите му покровители несъмнено също щяха да се изпарят, парите щяха да изчезнат. Вече бе преживял гладните художнически години и нямаше желание те да се повторят въпреки презрението си към повечето богати, пълни мъже, които му плащаха добре, за да ги увековечи.

„Щуротиите на богаташите“ — помисли си той, като потърка разсеяно болезнената си лява ръка. За нещастие печелеше именно от тези щуротии и най-неприятното беше, че само допреди няколко седмици Гозни му бе много симпатичен. Той не скъпеше нито парите, нито похвалите си и не искаше почти нищо в замяна: портрет на съпругата си, пейзаж на река Хъдзън, покрита с лед. Джонас бе късметлия. Покровителството на Томас бе Божия благословия. Досега.

До появата на Имоджин Картър.

Джонас се взираше в платното насреща, без да го вижда, и мислеше за жената, която току-що бе напуснала ателието му. Имоджин Картър. Не можеше да си спомни как изглежда, макар че само допреди минута тя стоеше насред студиото му. Приличаше му на вързоп сива вълна и светловиолетово; имаше бледо овално лице и големи кафяви очи, които го наблюдаваха сериозно изпод ужасната червеникавокафява шапка.

Не му беше нужно повече, за да разбере що за жена е. Беше виждал и преди подобни на нея галеници на съдбата, безлични светски дами, които си играеха с водни бои и рисуваха сладки къщички, когато отидеха в провинцията. Жени, които мислеха, че имат талант, макар в най-добрия случай да бяха посредствени рисувачи на скици, които не разбираха нищо от пропорции и още по-малко — от изкуство. Жени, които припадаха при вида на разголен модел.

И въпреки това се бе съгласил да я учи как да рисува. Идеята беше абсурдна. Смехотворна. Вбесяваща. Боже, нямаше търпение да се разправя с нечия глезена кръщелница, особено такава, дето щеше да й прималее още първия път, когато доведе жив модел в ателието. И която щеше да избяга при първата по-рязка дума от негова страна…

Джонас затвори очи и си пое дълбоко въздух, като се запита отново, защо Гозни бе избрал точно него за учител на мис Картър. Макар Томас никога да не бе проявил грубостта да спомене за това, младият художник предполагаше, че слуховете са стигнали и до ушите на неговия благодетел; може би дори ги бе препредал по-нататък по веригата. Всички го правеха.

Нищо чудно Гозни да мисли, че Джонас има известни задължения към него. Задължения, които щяха да го накарат да се замисли, преди да навреди на нежната, любезна мис Картър. В такъв случай не го очакваше нищо добро. Покровителството никога не бе променяло нещата за Джонас, когато станеше въпрос за държанието му. Нищо не можеше да промени това положение.

Истински ад!

Отблъсна тези мисли. По дяволите, бе се озовал в капан. Не можеше да си позволи да изгуби подкрепата на Гозни и в същото време нямаше да понесе този човек да го контролира. Не и заради някаква лишена от талант рисувачка на акварели, която не знае за света нищо друго, освен наученото в едно от онези назадничави девически училища.

Джонас се сети отново за вида й, докато стоеше до кръстника си — безформена и нервна, разглезена и отгледана като цвете в саксия — и отново помисли: „от онези жени, които ще избягат още при първата рязка дума…“ Беше се вторачил намръщено в прозореца. Имоджин Картър беше от този тип жени, от бегълките. Каквото и да бе научила в онази нашвилска гимназия, то не можеше да бъде достатъчно, за да я подготви за неговите уроци. Един ден с честни критики, евентуално два, и тя нервно щеше да отлети обратно при своите акварели и своята мама.

Тази мисъл му се стори привлекателна. Толкова привлекателна, колкото увереността, че ако мис Картър се откаже сама от уроците му, той вече нямаше да дължи нищо на Гозни. Ако тя решеше да не продължава, Джонас не само щеше да запази репутацията си — колкото и незавидна да бе тя — а и подкрепата на Томас.

Най-хубавото от всичко бе това, че от него нямаше да се иска друго, освен да бъде самият себе си, т.е., да се отнася към нея така, както към останалите си трима ученици — младежи, учили в Рим и в „Екол де бозар“ в Париж, преди родителите им да прекъснат издръжката и те да дойдат при него. Ученици, които бяха виждали платната на големите холандски и италиански майстори. И които имаха и талант, и любов към изкуството, но въпреки това се чувстваха недостатъчно сигурни и се смущаваха под зоркия му, прецизен поглед.

И при това сред тях нямаше рисувачи на акварели, завършили девическа гимназия.

Спомни си Имоджин Картър и излъчващата се от нея крехкост — едно от деликатните цветчета на нашвилското общество.

Можеше да я унищожи само с една дума.

И дори щеше да му достави удоволствие да го направи.