Марио Пузо
Тъмната арена (9)

9

Гордън Мидълтън гледаше маршируващите деца в стройна колона по двама долу на улицата да минават покрай къщата му. Те размахваха хартиени фенери в такт, за да забавят скандирането, което стигаше до ушите на Гордън през затворения прозорец. После двете редици образуваха група, запалените жълто — червени фенери бяха като грозд от светулки в студения и избледнял октомврийски здрач. Той почувства внезапна носталгия за загиващото село в Ню Хампшир, което напусна толкова отдавна, студената, гола красота на природата, нощния въздух, проблясващ само от светулките, и както изглеждаше, там, както и тук, всичко умира, като дойде зимата.

Без да обръща главата си, Гордън попита професора:

— Какво пеят децата с фенерите?

Професорът, седнал до масата за шах, изпитваше задоволство от загубата на своя противник. В кожената чанта до него имаше два сандвича, които щеше да занесе вкъщи, и два пакета цигари, неговият седмичен хонорар за уроците по немски, които даваше на Гордън Мидълтън. Цигарите пазеше за сина си, когато го посети в Нюрнберг. Трябваше отново да иска разрешение за посещение. В края на краищата, щом големците имаха посетители, защо не и синът му?

— Пеят песни за октомврийския фестивал — каза професорът разсеяно. — Да покажат, че нощите стават по-дълги.

— Ами фенерите? — попита Гордън Мидълтън.

— Всъщност не зная, това е древен обичай. Да осветят пътя.

Професорът потисна раздразнението си. Искаше да върне американеца обратно към играта и окончателно да го срази. Въпреки че американецът никога не използваше своята позиция на победител, професорът не забравяше своето място като един от победените и подсъзнателно тайния срам заради сина си.

Гордън Мидълтън отвори прозореца и стаята се изпълни с кристалночист тон на пеещите детски гласове, които октомврийският въздух донасяше. Той слушаше внимателно, изпитвайки своя новоусвоен немски, и простите думи и ясното пеене правеха всичко да се разбира. Те пееха:

„Brenne auf mein Licht

Brenne auf mein Licht

Aber nur meine liebe Laterne nicht.“

Гордън Мидълтън видя Моска да пресича „Курфюрстен Алее“ през грозд от фенери на все още пеещите деца.

— Моят приятел идва — каза на професора. Той отиде при шахматната маса и с показалеца събори царя си.

Професорът му се усмихна учтиво:

— Все още имаше възможност да спечелите. — Той се страхуваше от всички тези млади мъже — силните, намусени млади германци, минали през война и разгром; но повече от младите пияни американци, които биеха и убиваха, без да са предизвикани, чисто от пиянска злоба и увереност, че — няма да им се търси сметка. Но всеки приятел на Мидълтън със сигурност не е опасен. Хер Мидълтън го беше уверил в това, а и самият той внушаваше доверие. Беше почти карикатура на пуритански янки със своя ръст, несръчност, издадена адамова ябълка, дълъг кокалест нос и четвъртита уста. И е бил учител в своя малък град в Нова Англия. Професорът се усмихна, като си спомни как в миналото тези дребни първоначални учители се подмазваха на хер професора, а сега в техните отношения неговите знания и титла не значеха нищо. Той беше придворният.

Звънецът иззвъня и Гордън отиде да отвори. Професорът стана и нервно оправи сакото си, изтърканата връзка. Изправи късото си тяло с малкото коремче и се обърна с лице към вратата.

Той видя високо, тъмно момче на не повече от двайсет и четири, не по-стар от неговия собствен син. Но това момче имаше сериозни кафяви очи и строго, дори намусено лице, на което малко му трябваше, за да бъде грозно. Беше много спретнат, в офицерско зелено и имаше бяло-син знак на неговия цивилен статус на ревера и левия ръкав. Той се движеше като спортсмен, но нехайно, което можеше да се изтълкува като презрение, ако не беше толкова лишено от умисъл.

Когато Гордън ги представи, професорът каза:

— Много ми е приятно — и протегна ръка. Опита се да запази достойнството си, но забеляза, че изрече думите раболепно и издаде своята нервност с усмивката си. Видя, че очите на момчето застинаха, и забеляза бързото му отдръпване след тяхното ръкостискане. Съзнанието, че е подразнил този младеж, накара професора да затрепери и той седна, за да нареди фигурите на дъската.

— Искате ли да играем? — попита той Моска и се опита да прикрие извинителната усмивка.

Гордън побутна Моска към масата и каза:

— Виж какво можеш да направиш, Уолтър, той е прекалено добър за мене.

Моска седна на стола срещу професора.

— Не очаквайте много. Гордън ме научи на тази игра само преди един месец.

Професорът поклати глава и измърмори:

— Моля, вземете белите.

Моска направи първия ход.

Професорът се увлече в играта и нервността му премина. Те всички използваха простото начало, тези американци, но докато малкият начален учител играеше предпазливо, солидно, но без вдъхновение, този играеше с цялата увереност на младостта. Не без талант, мислеше професора, като с няколко вещи хода разби силата на неговата стремителна атака. После бързо и безмилостно той връхлетя на незащитените топ и цар и изби пешките, които стояха напред без поддръжка.

— Вие сте прекалено добър за мене, професоре — каза момчето и професорът забеляза с облекчение, че нямаше злоба в гласа му.

След това без всякакъв преход Моска каза рязко на немски:

— Искам да давате уроци по английски на моята годеница два пъти седмично. Колко ще струва?

Професорът се изчерви. Беше унизителен този обикновен пазарлък, като че е продавач.

— Каквото пожелаете — каза сухо, — но вие говорите много добър немски, защо не я учите сам?

— Аз мога — отговори Моска, — но тя иска да учи структурите, граматиката и всичко останало. Пакет цигари за всеки два урока, окей?

Професорът поклати глава.

Моска взе писалката от Гордън и написа нещо на лист хартия. Даде го на професора и каза:

— Това е бележка в случай, че някой от общежитието ви попита нещо. Адресът е също тук.

— Благодаря ви. — Професорът почти се поклони. — Утре вечер дали ще бъде удобно?

— Разбира се — каза Моска.

Отвън клаксон на джип започна да дава сигнали.

— Трябва да е Лео, отиваме в Офицерския клуб. Искаш ли да дойдеш, Гордън?

— Не — отвърна той. — Това ли е момчето, което е било в Бухенвалд? — И когато Моска потвърди с глава, прибави: — Покани го да влезе само за секунда, искам да се запозная с него.

Моска отиде до прозореца, отвори го и клаксонът спря.

— Ела горе — извика той беше много тъмно сега, децата и фенерите не се виждаха.

Когато Лео влезе, се здрависа с Гордън и каза на професора неприветливо „ангенем“. Професорът кимна, взе си чантата и се обърна към Гордън:

— Аз трябва да тръгвам. — Гордън го изпрати и после отиде към кухнята в задната част на къщата.

Жена му седеше на масата с Йерген и се пазареше за цената на някои черноборсаджийски неща. Йерген беше учтив, достолепен и твърд — и двамата знаеха, че я бива в пазарлъка. Той държеше на качеството. На един стол до масата имаше голяма купчина разкошна на вид вълнена материя в ръждив цвят.

— Не е ли прекрасен този плат, Гордън? — попита Ан Мидълтън с доволен глас. Тя беше пълничка жена, с добродушни черти, въпреки упоритата брадичка и хитри очи.

Гордън бавно издаде звук на съгласие и каза:

— Ако си свършила тук, бих искал да дойдеш и да се срещнеш с мои приятели. — Йерген набързо изгълта кафето и започна да тъпче ръчната си кожена чанта с кръгли консерви със сланина и месо, оставени на масата.

— Аз трябва да тръгвам — каза той.

— Няма да забравиш плата за палтото на мъжа ми следващата седмица, нали? — му напомни Ан Мидълтън.

Йерген направи знак на протест.

— Скъпа госпожо, няма. Най-късно следващата седмица.

Когато заключи задния вход след Йерген, Ан Мидълтън отключи бюфета, извади бутилка уиски и няколко бутилки кока-кола.

— Приятно е да правиш бизнес с Йерген, той никога не ти губи времето с нещо лошокачествено — каза тя. Влязоха заедно в хола.

След като я представи, Гордън се отпусна в едно кресло, като не слушаше обикновеното бъбрене на жена си. Той чувстваше почти болезнено чуждата атмосфера на реквизирания дом, живееше с неща, с които никакви спомени и асоциации не го свързваха, не знаеше кой е избрал картините на стената, мебелите, разпръснати из стаите, кой е свирил на пианото. Тези чувства тормозеха съзнанието му, но не бяха нови. Почувства това по-остро при посещението в дома на родителите си, преди да влезе в армията. В тази къща, изпълнена с мебели на отдавна умрели прадеди, докато целуваше съсухрените бузи на майка си и баща си, бузи изсушени и сбръчкани от суровия северен климат, той разбра, че никога няма да се върне, както другите млади хора, отишли на война и във фабриките; че тази земя, замръзнала в зимната си красота, ще бъде обитавана само от старци с побелели коси като снега по околните хълмове. И в неговата спалня голям портрет на Маркс, за който майка му мислеше, че е обикновена рисунка. Колко се гордееше с ума си и изпита снизхождение към нейното невежество. Може би все още висеше там.

Жена му приготви слаби напитки, тъй като уискито беше с купони; тя понякога търгуваше с него на черния пазар. Гордън попита Лео:

— Не бяха ли убити във вашия лагер няколко затворници при въздушно нападение от съюзническите сили?

— Да — каза Лео, — спомням си. — Това не ни възмути, повярвайте ми.

— Четох, че Телман, комунистическият лидер, бил убит в това нападение. Познаваше ли го? — Изведнъж гласът на Гордън загуби обикновеното си спокойствие. Имаше трепереща нотка в него.

— Това беше странно — каза Лео. — Телман беше доведен в лагера два дни след нападението, в което се предполага, че е бил убит. Тогава той бързо беше отведен. Чухме съобщението за неговата смърт. Разбира се, това беше шега между нас.

Гордън пое дълбоко въздух.

— Срещал ли си го?

— Не — отвърна Лео. — Спомням си, защото „капо“, на които имаха малко доверие, бяха комунисти. Те първи бяха закарани в лагерите и естествено бяха заели добрите служби. Както и да е, чух, че се бяха изхитрили да откраднат деликатеси и дори алкохол и имаха намерение да посрещнат Телман с таен банкет. Но той не се състоя. Телман беше винаги под специална стража.

Гордън клатеше глава с тържествена, тъжна гордост. Каза на жена си с тих гняв:

— Виждаш ли кои са истинските врагове на фашизма?

Лео отвърна с раздразнение:

— Комунистите не бяха арабии. Едно „капо“ изпитваше удоволствие да пребива възрастни хора до смърт. Той правеше и много други неща, които не мога да спомена пред жена ти.

Гордън се ядоса толкова, че пролича по обикновено сдържаното му лице, и жена му каза на Моска:

— Защо не дойдете на вечеря някой път с приятелката си? А също и Лео.

Уточниха подробностите, като дадоха време на Гордън да се окопити. Внезапно той се обърна към Лео:

— Не вярвам човекът да е бил комунист. Може да е бил някога, но или ренегат, или натегач.

Тук Ан и Лео избухнаха в смях, но Моска обърна острото си мургаво лице към Гордън и каза:

— Човекът е бил в лагера дълго време. Не знаеш ли какво значи това, за Бога?

А Лео отвърна почти миролюбиво:

— Да, той беше един от старите лагерници.

В стаята над тях едно бебе започна да плаче, Гордън се качи горе и донесе голямо, здраво момче, което изглеждаше много по-голямо за шестте си месеца. Гордън му смени пелените, горд с умението си.

— Той е по-добър от мен — каза Ан Мидълтън — и му е приятно да го върши, а на мене не.

— Защо, момчета, не прекарате вечерта тук, вместо да отивате в клуба? — попита Гордън.

— Да — добави Ан, — моля, останете.

— Можем да останем още малко — каза Моска, — но имаме уговорка да се срещнем с Еди Касин в клуба около 10 часа. Той отиде на опера.

Ан Мидълтън направи многозначителна гримаса:

— Сигурно е на опера.

— А при това — продължи Моска — тази вечер е мъжка вечер в клуба и програмата ще бъде невероятна. Лео никога не е виждал шоу за мъже. Не бива да го пропусне.

Когато Гордън отиде при вратата с тях, се обърна към Моска:

— Никога не използваме докрай нашата снабдителна карта. Когато имате нужда от продукти, обадете ми се.

Гордън заключи вратата и се върна в дневната стая. Ан му каза:

— Наистина беше срамота от твоя страна, колко груб беше с Лео.

Гордън, като знаеше, че това от страна на жена му беше остра забележка, отговори без горчивина, но твърдо:

— Аз все пак мисля, че човекът е бил натегач.

Този път жена му не се усмихна.

Меката розова светлина изгасна, Еди Касин се наведе, аплодира заедно с останалите, когато старият белокос диригент се появи и удари чима си с диригентската палка. Завесата се вдигна.

Музиката започна бавно, но със страст. Еди Касин забрави училищната зала, в която седеше, германците около себе си, двамата грамадни руски офицери, които му пречеха да гледа. Познатите фигури на сцената сега неговият живот и той хвана брадата си с две ръце, за да контролира емоциите си.

На сцената мъжът и жената, които отначало бяха пели за взаимната си любов, сега пееха за взаимната си омраза. Мъжът в селския си костюм пееше твърдо, но красиво, оркестърът свиреше по-тихо от певеца, издигаше се и спадаше заедно с него като вълна, но понякога напълно се губеше. Гласът на жената се издигаше високо и се смесваше с неговия. Мъжът отблъсна жената е такава сила, че тя падна на пода, наистина се удари в дървото на сцената. Веднага се изправи на крака, като крещеше, но все така музикално, и когато мъжът я заплашваше, а тя отхвърляше неговите обвинения, внезапно мъжкият глас, гласовете на хора, оркестъра, всички се изгубиха и женският глас се оказа сам, призна вината си, хвърли предизвикателството и като поде по-нисък, по-нежен тон, започна да пее за смъртта, за тъгата и плътската любов, която изпитват всички мъже и жени. Пред очите на Еди Касин мъжът сграбчи жената за косата и заби меч в тялото й. На висока, ясна нота тя извика за помощ, а любовникът й умря заедно с нея; медни инструменти и цигулки свиреха високи ноти, една вълна на кресчендо, а мъжкият глас изрече последните си думи, една дълга чиста нота на отмъщение, страст и безгранична тъга. Завесата се спусна.

Руските офицери в златистозелените си униформи ентусиазирано ръкопляскаха, като че ли ръководеха аплодисментите. Еди Касин се измъкна от залата и излезе на чистия нощен въздух. Облегна се на джипа си изтощен и доволен. Изчака всички да излязат, изчака да се появи жената, която беше умряла на сцената. Той видя, че беше грозничка, с тежки немски черти, облечена цяла в черно, отпусната, пълна като петдесетгодишна домакиня. Почака, докато се изгуби от погледа му, и след това се качи в джипа и подкара през моста в Алтщат, в същинския Бремен, и както винаги, развалините, които го посрещаха, събудиха у него чувство на сходство. Смесен с него беше споменът за операта и колко много си приличаше този материален свят — същите елементи на смешното, — този вътрешен измислен свят, който видя на сцената. Сега, освободен от магията на музиката, беше го срам от леките сълзи, които беше пролял за тази трагедия — така проста, така ясна, една детска приказка за невинни и нещастни животни, настигнати от трагедия.

Офицерският клуб беше един от хубавите частни домове в Бремен. Предишната му морава сега беше място за паркиране на джипове и комендантски коли. Градината отзад доставяше цветя за къщите на висшите офицери.

Когато Еди влезе в клуба, дансингът беше празен, но около него офицери в три реда бяха седнали на пода и облегнати на стените. Други наблюдаваха от балната зала, качени на столове, за да могат да виждат.

Някой мина покрай Еди и излезе на дансинга. Беше момиче, съвсем голо, с малки сребърни балетни пантофки. Окосмената й част долу беше обръсната във форма на обърнат триъгълник, тъмночервен върху тялото й като щит. По някакъв начин беше сресала тези косми така, че изглеждаха като страшен гъст храст. Тя танцуваше без професионализъм, като се приближаваше до офицерите, които седяха на пода, почти пъхайки този окосмен триъгълник в лицата им, което стряскаше някои млади офицери и без да искат, отдръпваха късо подстриганите си глави назад. Тя се смееше, когато те се извръщаха, и с танцова стъпка се отдалечаваше, когато някои по-възрастни офицери полу на шега се опитваха да я хванат. Този номер, странно, беше без елемент на похотливост. Някой подхвърли гребен на пода, момичето продължи да танцува като товарен кон, който се опитва да галопира. Офицерите започнаха да подхвърлят шеги, тя не ги разбираше и унижението правеше лицето и танца й по-напрегнати, по-смешни и най-после всички започнаха да се смеят, да хвърлят гребени, носни кърпи, ножове за масло, маслини от напитките си, солети. Един офицер извика „Скрий го“ и това стана рефрен. Клубният офицер излезе на арената с една огромна ножица, която щракаше с явно намерение. Момичето избяга от дансинга, мина покрай Еди и влезе в съблекалнята. Еди отиде на бара. На един ъгъл видя Моска и Улф и се присъедини към тях.

— Не ми казвайте, че Лео е изпуснал това шоу — каза Еди. — Уолтър, ти беше гарантирал, че няма.

— Дявол да го вземе — оплака се Моска, — той вече се залепи за една от танцьорките. Вътре е.

Еди се ухили и се обърна към Улф:

— Намери ли златната мина?

Той знаеше, че Улф и Моска излизат нощно време и се занимават с черна борса.

— Бизнесът е лош — каза Улф, като въртеше тъжно мъртвешки бледото си лице.

— Не ме занасяй — обади се Еди Касин. — Чух, че твоята фройлайн носи диаманти на пижамата си.

Улф беше възмутен:

— Ама, откъде, дявол да го вземе, ще намери пижама?

Всички се засмяха.

Сервитьорът дойде и Еди поръча двойно уиски. Улф поклати глава към дансинга и каза:

— Очаквахме, че ще бъдеш на първия ред тази вечер.

— Не — отвърна Еди Касин. — Аз съм културен, отидох на опера. Все пак мадамите там изглеждат по-добре.

От другата стая офицерите нахлуха в бара, шоуто беше приключило. Стаята се напълни. Моска стана и каза:

— Да отидем горе при заровете и да поиграем малко.

Масата със заровете беше почти плътно обградена. Тя беше грубо сглобена, с четири небоядисани дървени подпори вместо крака и зелено платно, опънато върху дървената плоскост. Широки дъски отстрани образуваха четириъгълник, за да предпазят заровете от падане на пода.

Самият полковник, дребен, пълен мъж с руси мустаци, изключително спретнат, несръчно хвърляше заровете, четвъртитите кубчета се изплъзваха тромаво от стиснатата му ръка. Всички останали играчи бяха офицери, повечето летци. Отдясно на полковника стоеше неговият адютант и не вземаше участие, докато полковникът играеше.

Адютантът бе млад капитан, човек с неизразително лице и усмивка, която ставаше привлекателна, когато беше заплашителна. Той изпитваше огромно удоволствие от битността си на адютант, от дребната власт, която му даваше право да избира офицерите за по-неприятните задължения в базата, особено през уикендите. Полковникът разчиташе на него, а адютантът не забравяше лесно никаква обида. Беше справедлив и отмъстителен само когато обидата се отнасяше до неговия пост, а не лично до него. Строгостта на живота във войската и военните процедури бяха религия за него и всяко нарушение беше светотатство и богохулство. Който се опитваше да извърши нещо не по канален ред — правите и тесни пътеки, ясно обозначени във военните правилници, — внезапно се оказваше много зает и независимо колко много работи, щеше да е така натоварен поне няколко месеца. Към религията се отнасяше с фанатизма на младостта: не беше по-стар от Моска.

Сервитьорът в бяло сако стоеше зад един малък бар в ъгъла на стаята. Когато играчите викаха за напитки, той ги приготвяше и който беше извикал, отиваше за чашата си и я взимаше обратно на масата, като я оставяше на дървената преграда.

Улф не играеше на комар, седна на един фотьойл, а Еди Касин и Моска си намериха място около масата. Когато дойде ред на Еди да хвърля, Моска заложи на него. Еди беше предпазлив комарджия, извади банкнотите от един долар от металния клипс почти със съжаление. Имаше късмет и направи седем хвърляния, преди да изгори. Моска спечели повече от Еди дори.

Тъй като стояха един до друг, дойде ред на Моска да хвърля. Заровете вървяха в кръг по посока на часовниковата стрелка. Вече набрал преднина и с чувство на сигурност, той заложи двадесет долара на зелената покривка. Четирима други офицери заложиха по пет долара. Моска хвърли големите кубчета. Излезе седем.

— Стреляйте — каза той.

Беше сигурен и възбуден. Четиридесетте долара бяха отново за сметка на четиримата офицери. Еди Касин каза:

— И десетката е за него. Полковникът добави:

— Залагам.

Поставиха парите на масата.

Моска хвърли заровете колкото можеше по-силно към края на масата. Кубчетата подскочиха, търкулнаха се по зелената покривка и се заковаха. Отново седморка.

— Давайте осемдесет долара — каза Моска.

— И двадесет са за него. — Еди Касин остави парите на масата. Полковникът заложи на всичко.

Този път Моска нежно хвърли заровете, като че пуска на свобода кучето си, така че те се удариха в стената, изтъркаляха се малко и спряха с червената си страна по средата на зелената покривка.

Още една седмица и един офицер каза:

— Разтърси заровете.

Каза го без злоба, суеверен играч срещу късмета на Моска.

Моска отново се ухили на офицера:

— Сто и шестдесет.

Адютантът все още стоеше с чаша в ръка, гледаше Моска и заровете. Еди Касин каза предпазливо:

— Десет за него. — И прибра десетте долара, които беше спечелил.

Полковникът:

— Залагам двадесет.

Еди с нежелание сложи още една банкнота от десет долара и като хвана погледа на Моска, сви рамене.

Моска взе заровете, духна в тях и ги удари в отсрещната дървена преграда. Той остави заровете да лежат на масата, белите им точки показваха четири.

Един офицер каза:

— Залагам десет на пет, че няма да спечелиш.

Моска прие залога и още няколко други. Остави заровете на масата с несъзнателна арогантност, сигурен в късмета си, държеше банкнотите в ръка, готов да приеме всякакъв залог. Беше щастлив, наслаждаваше се на възбудата от играта, а рядко имаше късмет в хазарта.

— Приемам сто към петдесет — заяви Моска и когато никой не отговори, взе заровете.

Точно преди да ги хвърли, полковникът каза:

— Залагам двадесет, че няма да успеете.

Моска хвърли една банкнота от десет долара и отсече:

— Приемам залога.

— Поставихте само десет долара — каза полковникът.

Моска престана да дрънка заровете и се облегна на масата. Не можеше да повярва, че полковникът, стар военен, не знае правилата на играта със зарове.

— Трябва да заложите две към едно срещу четири точки, полковник — каза той и се опита да сдържи гнева си.

Полковникът се обърна към един офицер до него и попита:

— Така ли е, лейтенант?

— Така е, сър — отговори офицерът смутено.

Полковникът хвърли двадесет долара:

— Добре, стреляйте.

Червените зарове се удариха в четирите стени на масата, бързо се търкулнаха по зелената покривка и спряха с учудваща внезапност; всеки зар показваше две малки бели точки. Моска ги погледна за миг, преди да прибере парите, и каза на висок глас:

— Не съм виждал по-привлекателна картина.

Нямаше смисъл да прекалява с късмета си, помисли си той. Остави няколко банкноти на масата и след няколко хвърляния отново се появи седморка. Той продължи да играе с не особен късмет. Когато полковникът взе заровете, за да стреля, Моска наддаде. Полковникът получи седмица втория път. Моска прибра парите. Полковникът каза без завист:

— Много сте късметлия, за да играя с вас — и се усмихна, след това излезе от стаята и го чуха да слиза по стълбите. Моска разбра, че е сбъркал, като си е мислел, че полковникът не знае правилата на играта.

Атмосферата около масата се отпусна, разговорът между офицерите стана по-естествен. Сервитьорът беше зает с изпълнението на много поръчки за напитки. Адютантът отиде при бара, седна на едно столче, докато чашата му се пълнеше, сръбна и след това извика:

— Моска, ела тук за малко.

Моска погледна през рамо. Еди Касин вече държеше заровете и след това идваше неговият ред.

— След като изиграя реда си — каза той.

Еди има успешен удар, но Моска бързо направи седем и отиде при адютанта, който го чакаше търпеливо.

Адютантът го погледна в очите със спокоен равен глас и каза:

— Как си позволяваш да обясняваш на полковника какви са правилата на играта?

Моска беше учуден и малко объркан.

— По дяволите — каза той, — човекът искаше да заложи. Никой не заложи срещу него на четворка.

Адютантът с тих глас, като че ли говореше на глупаво дете, продължи:

— Имаше поне десет офицери при масата. Те не му казаха правилата, а ако бяха направили това, щяха да го направят по по-приличен начин. Как мислиш, защо не му казаха?

Моска усети, че се изчервява. За пръв път не се чуваха заровете, хората при масата слушаха. Усети познато напрежение, което му напомни за първите месеци в армията. Сви рамене:

— Помислих, че не знае, затова му казах.

Адютантът стана:

— Мислиш си, че като си цивилен, можеш да си позволиш всичко. Ти показа съвсем ясно, че полковникът се опитва да използва чина си, за да те измами с десет долара. Помни едно нещо: можем да те изпратим обратно в Щатите много бързо, ако искаме, а доколкото разбирам, имаш причини да не искаш това да се случи. Така че внимавай. Ако полковникът не знае нещо, офицерите му могат да го уведомят. Ти обиди командващия офицер и всички останали офицери в тази стая. Не си позволявай подобно нещо друг път.

Несъзнателно Моска наведе глава, срами гняв го обзе. Той видя, че Еди Касин го гледа и че на лицето на Еди имаше усмивка на доволство. През мъглата от гняв Моска чу адютантът да казва:

— Ако ме питаха мен, нямаше да допусна цивилни да стъпят в офицерския клуб. Нямат понятие какво е армия.

Моска вдигна глава. Видя лицето на адютанта много ясно, сивите му откровени очи, приветливото му лице, което сега беше строго.

— Колко звезди за участие в бой имате, господин капитан? — попита Моска. — В колко десанта сте участвали?

Адютантът беше седнал на столчето си отново и отпиваше от чашата. Моска почти вдигна ръка, когато той проговори:

— Не това исках да кажа. Някои от тези офицери там са по-големи герои, отколкото мисля, че си ти, но те не направиха това, което направи ти, нито заеха твоята поза.

Гласът на адютанта беше спокоен, студенеещ, с необорима логика.

Моска обузда яда си и възприе студеното спокойствие на другия, като че го имитираше — бяха на една и съща възраст, височина и поведение.

— Окей — каза той, — сбърках, като казах на полковника, извинявам се. Но недейте вие да говорите за цивилните.

Адютантът се усмихна, защото личната обида не го засегна, беше като свещеник, страдащ за религията си.

— Щом разбираш това, добре.

Моска отвърна:

— Окей, разбирам.

И въпреки всичко думите му бяха израз на подчинение, върна се отново при масата със заровете, усещаше лицето си да пламти от срам. Еди Касин, като потисна пак усмивката си, му намигна, за да го ободри. Офицерът, който хвърляше заровете, едър южняк, каза с мекия си провлечен глас достатъчно високо, за да го чуе адютантът:

— Добре, че не спечели други десет долара, тогава трябваше да те изведем навън и да те разстреляме.

Офицерите при масата се засмяха, но не и Моска. Зад себе си чуваше как адютантът говори нещо, от време на време се смее и пие с приятелите си, като че ли нищо не се е случило.