Марио Пузо
Тъмната арена (20)

20

Еди Касин и Моска излязоха от зданието на цивилния персонал, минаха през сивия есенен полумрак към хангарите и летателната площадка.

— Още един напуска бандата — каза Еди Касин. — Първо Мидълтън, Лео и сега Улф. Сигурно ти ще бъдеш следващият, Уолтър.

Моска не отговори. Вървяха в обратната посока на потока от работници, които напускаха базата, германски работници и механици, които се движеха към охраняваните изходни врати. Внезапно земята се разтърси и те чуха рева на мощни мотори. Като завиха зад ъгъла на зданието на администрацията, видяха огромния сребърен самолет.

Късното следобедно слънце беше високо на небето. Моска и Еди чакаха, пушеха цигари. Най-накрая видяха джипът да идва, да минава покрай хангарите и да излиза на полето. Тръгнаха по рампата към самолета и го стигнаха, когато джипът се завъртя към опашката му и спря.

Улф, Урсула и нейният баща излязоха от джипа. Бащата започна веднага да разтоварва тежките пакети. Улф хвърли на приятелите си широка весела усмивка.

— Дяволски хубаво е, че сте дошли да ме изпратите — каза той и стисна ръцете им, след това ги запозна с бащата. Те познаваха Урсула.

Перките изхвърляха огромни въздушни вълни, които почти издухваха думите им. Бащата отиде близо до самолета, прокара ръката си по сивата му повърхност, след това започна да обикаля наоколо като гладно животно.

Еди Касин каза на Улф на шега:

— Той ще се скрие в самолета? А Улф се засмя и каза:

— Не може да се скрие и на кораба „Кралица Елизабет“.

Урсула не разбра. Тя зорко наблюдаваше дали багажът им се товари, после хвана Улф под ръка.

Улф отново се ръкува с Моска и Еди:

— Е, довиждане, момчета. Приятно ми беше, вярно. Като се върнете в Щатите, обадете ми се. Еди, ти имаш адреса ми.

— Разбира се — отговори Еди. Улф погледна Моска в очите и каза:

— Желая ти успех, Уолтър. Жалко, че сделката не се състоя, но сега си мисля, че може би ти беше прав.

Моска се усмихна:

— На добър час, Улф.

Улф се поколеба, след това добави:

— Един последен съвет. Уолтър, не се бави още много тук. Върни се в Щатите колкото се може по-скоро. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Моска се усмихна отново:

— Благодаря, Улф, така и ще направя.

Бащата се въртеше около носа на самолета. Приближи се до Улф с разтворени обятия.

— Волфганг, Волфганг — извика той с чувство, — няма да ме изоставиш тук, нали Волфганг?

Щеше почти да се разплаче. Улф го потупа по рамото и дебелият стар човек го прегърна.

— Ти си ми като син, ще ми липсваш.

Моска забеляза, че на Улф не му е приятно, а дори досадно, и с нетърпение чакаше да тръгнат. Бащата прегърна Урсула. Сега вече плачеше:

— Урсула, дъщеричката ми, малката ми дъщеричка, ти си единствената ми, няма да забравиш стария си баща, няма да го оставиш сам в тази ужасна страна, нали? Малката ми Урсула няма да направи такова нещо, нали?

Дъщеря му го целуна и му каза успокояващо:

— Татко, недей така, ще дойдеш и ти, щом като приготвя документите. Моля те, недей така.

Улф се усмихваше криво. Докосна Урсула по рамото и каза на немски:

— Време е.

Дебелият стар човек изплака:

— Урсула, Урсула.

Но сега момичето, разстроено и с чувство на вина и гняв, се изтръгна от баща си и се затича по стълбичката на самолета.

Улф хвана стареца за ръка:

— Ти я разстрои. Сега ти обещавам. Ти също ще напуснеш тази страна. Ще прекараш остатъка от живота си в Америка заедно с дъщеря си и внуците си. Давам ти дума.

Старият човек клатеше глава:

— Ти си добър човек, Волфганг, ти си много добър.

Улф смутено отдаде чест на Еди и Моска и бързо се изкачи по стълбичката в самолета.

На едно прозорче се появи лицето на Урсула, като правеше знаци за довиждане на баща си. Той отново се разплака и започна да маха с една голяма бяла носна кърпа. Моторите забучаха. Подвижната стълба беше откарана настрана. Огромният сребрист самолет започна бавно да се движи по земята. Направи някакво бавно завъртане и след това, като се търкаляше все по-бързо и по-бързо, като че ли с колебание и противопоставяйки се на някаква зла сила, се откъсна от земята и литна към тъмното есенно небе.

Моска наблюдаваше самолета, докато изчезна от погледа му.

След това чу Еди да казва:

— Мисията е изпълнена. Един успял човек напуска Европа.

Имаше слаба горчива нотка в гласа му.

Тримата гледаха към небето, без да приказват, сенките им се сляха, когато слънцето се подаде от есенните облаци, преди да залезе зад хоризонта. Моска погледна към стария човек, който никога вече няма да види дъщеря си, който никога няма да напусне този континент. Това пълно лице се взираше тъпо в празното небе, като чели търсеше някаква надежда или обещание, и след това малките му очи се спряха на Моска, гласът му беше дрезгав от омраза и отчаяние:

— Ах, приятели мои, отлетя от нас.

Моска натопи лененото парче в топлата вода и след като го изстиска, постави го още димящо на лицето на Хела. Тя лежеше на кушетката, сълзи от болка капеха от очите й, подутината деформираше носа й, изкривяваше едната страна на устата и лявото й око. В един фотьойл близо до кушетката фрау Сондърс държеше бебето, вдигаше бутилката с биберона, за да може то да суче по-добре.

Като сменяше компресите, Моска говореше тихо и успокояващо на Хела:

— Ще правим това няколко дни и след това всичко ще е наред, сега стой мирно.

Бяха слагали компреси цял следобед и подутината малко беше намаляла. Бебето в ръцете на фрау Сондърс започна да плаче и Хела седна на кушетката. Тя свали компреса и каза на Моска:

— Не мога повече.

Взе бебето от фрау Сондърс. Сложи здравата част на главата си на главичката на детето и нежно промърмори:

— Горкото мъничко бебе, майка ти не може да се грижи за теб.

И после с треперещи ръце започна да сменя мокрите пелени, а фрау Сондърс й помагаше.

Моска гледаше безпомощно. Видя, че продължителната болка и липсата на сън през последната седмица я бяха обезсилили. Лекарите в германската болница казаха, че това не е сериозно, за да е нужен пеницилин. Единствената му надежда беше в това, че Йерген ще му даде лекарствата тази нощ. Последните две нощи Йерген го беше разочаровал.

Хела свърши с повиването на бебето и Моска го взе от нея. Той залюля детето и видя, че Хела се опитва да му се усмихне, като си легна отново на кушетката. Видя как отново сълзи от болка започнаха да текат от очите й и тя обърна главата си на другата страна. Чуваше тихото й стенание.

Моска стоя така, докато можеше, и след това сложи бебето отново в количката.

— Отивам да видя дали Йерген е донесъл лекарствата — каза той. Имаше още много време до полунощ, но, по дяволите. Може би ще завари Йерген у дома. Беше около осем часа, време за вечеря по немски обичай. Той се наведе, целуна Хела, а тя погали лицето му.

— Ще се върна колкото може по-скоро. Първият зимен студ се усещаше по „Курфюрстен Алее“ и в тъмнината се чуваше как капят листата. Той хвана трамвая за църквата, където живееше Йерген. Страничната врата беше отворена и той се затича по стълбите към камбанарията. Застана едно стъпало под вратата на стената и почука колкото може по-силно. Почака, нямаше отговор, нямаше никакъв звук зад вратата. Опита различни видове чукания, като се надяваше, че случайно ще попадне на сигнала на Йерген, детето ще отвори вратата и тогава ще може да го попита за баща му. Но то не се обади. Той почака още малко и тогава чу някакъв странен звук, подобен на този, издаван от животно, монотонен, с една остра нотка, и разбра, че детето от другата страна на вратата плаче и от ужас никога няма да я отвори. Той слезе по стълбата и зачака Йерген отвън.

Чака много дълго. Вятърът ставаше по-студен и нощта по-тъмна, шумоленето на дърветата и на падащите листа беше по-силно и ясно. Както стоеше там в очакване, у него се появи предчувствие за ужасно нещастие. Опита се да остане, но внезапно започна да се отдалечава от църквата и да върви по „Курфюрстен Алее“.

Щом напусна църквата и повървя няколко минути, страхът го напусна. След това мисълта, че ще трябва да наблюдава безпомощен сълзите и болката й го накараха да спре. Цялото напрежение, унижение и отказите от последната седмица, отметването на доктор Адлок, мъмренето от страна на адютанта, отказът на лекарите в германската болница и неспособността му да им отвърне, всичко това го съсипваше. Поиска му се да пие, три или четири чаши, и това желание беше така силно, че сам се учуди. Никога не беше чувствал нужда от алкохол. Но сега, без да се колебае повече, се обърна и тръгна по булеварда към офицерския клуб. За момент усети известен срам, че не отива у дома.

Вечерта в клуба беше тиха. Имаше няколко офицери при бара, но нямаше нито музика, нито танци и само няколко жени. Моска изпи три чаши уиски много бързо. Това беше като магия. Усети как напрежението и страхът отлетяха и виждаше всичко в истинската му светлина — Хела има само болен зъб и хората, които изглеждаха немилостиви врагове, изпълняват наредби, наложени от други хора.

Един офицер при бара му каза:

— Вашият приятел Еди е горе, играе на барбут.

Моска поклати глава, а друг офицер му каза, като се ухили:

— Другото ви приятелче е също горе, адютантът. Празнува, защото е станал майор.

— Трябва да пия по този случай — каза Моска и те се засмяха. Той разкопча якето си, запали една цигара и изпи още няколко чаши. Усети топлина и сигурност, че всичко ще се оправи. Разбира се, беше само прост зъбобол, а той знаеше, че Хела е прекалено чувствителна към болка. Интересно, как тя има кураж за всичко друго, но не и за физическа болка, мислеше си той. Тя беше просто страхливка в това отношение. Не страхливка, той усети вълна от гняв към себе си, че е помислил така за нея. Но тя лесно плачеше. И сега част от топлината го напусна. Във вътрешния си джоб на разкопчаното яке видя нещо да се белее и си спомни, че преди няколко дни Хела написа първото си писмо до майка му, а той беше забравил да го пусне в пощата. Майка му писа, че моли за писмо и снимки на бебето. Моска напусна бара и пусна писмото в пощенската кутия в хола. За момент се поколеба, някъде в съзнанието му се прокрадна мисълта да не отива горе, но уискито замъгли това. Той се качи в игралния салон.

Еди стоеше на ъгъла на масата с малък куп американски военни пари. Адютантът беше срещу него и имаше нещо странно в този човек. Лицето му — зачервено и изкривено, с израз на хитрост. Моска беше шокиран. Господи, този човек беше пиян. За момент си помисли да си тръгне. Но любопитството го накара да се приближи до масата за игра със зарове. Той си мислеше: „Нека видим дали този тип става човек, когато се напие.“

Еди попита:

— Как е момичето ти?

Моска отвърна:

— Добре е.

Един сервитьор се качи горе и влезе в залата с поднос, пълен с напитки.

Играта беше бавна, отмора, а не комар. Тази вечер това се хареса на Моска. Той залагаше по-малко, като разговаряше с Еди.

Само адютантът играеше със страст. Направи всичко възможно да предизвика играчите да залагат повече. Когато неговият ред дойде, той заложи тридесет долара. Само на десет места беше заложено от други. Той залагаше по най-различни начини, но играчите, може би от желание да противоречат, отказваха да се включват и продължаваха да залагат от един до пет долара.

Моска се усещаше малко виновен. Мислеше: „Трябва да си отида вкъщи и да видя как е Хела, а след това да отида при Йерген.“ Но след един час клубът щеше да бъде затворен. Той реши да остане.

Адютантът, който сега търсеше каквото и да е развлечение и като се беше отказал от надеждата да го намери в играта, каза на Моска:

— Чух, че си завел твоята фройлайн в базата за безплатно лечение, Уолтър. — За пръв път го нарече с малкото му име.

Един офицер каза:

— За Бога, отпуснете се, недейте да разисквате служебни въпроси в клуба.

И тогава Моска разбра защо е останал тук, защо беше дошъл в клуба. Сега се опита да си отиде, опита се да накара тялото си да се махне от масата, опита се да махне ръцете си от зелената покривка. Но жестокото задоволство се надигна в тялото и заля съзнанието му. Всички обиди и несполуки от седмицата тровеха кръвта му, клетките на мозъка му. Той помисли: „Добре, кучи сине, добре, добре.“ Но гласът му беше както обикновено:

— Просто си мислех, че докторът може да помогне.

— Такива неща не се случват при мен — каза адютантът. — А когато това става и аз го научавам, това е някой тиквеник. А аз обикновено научавам. Не съм дурак — продължи адютантът сериозно. — Вярвам в честна игра. Но ако той се беше съгласил да лекува твоята фройлайн, всички войници ще започнат да водят своите фройлайни, болни от гонорея, в базата за инжекции. Това не може.

По лицето на адютанта се разля момчешка, весела усмивка. Той вдигна чашата си и отпи една голяма глътка.

Моска гледаше заровете, зелената покривка на масата. Еди каза нещо, но думите му просто се сливаха. Направи усилие и погледна нагоре. Каза тихо:

— Залагам на двата долара там.

Адютантът остави чашата си на прозореца, след това хвърли една десетдоларова банкнота на масата:

— Сега ще те хвана.

Моска взе банкнотата и я хвърли на адютанта.

— Не залагай на моите пари — каза той студено.

Един офицер заложи нещо и Моска хвърли заровете.

— Много си чувствителен за тази фройлайн — каза адютантът. Беше в добро настроение, не усети никакво напрежение около себе си. — Може би мислиш, че тези фройлайни питаят чиста, невинна любов към вашите грозни муцуни. Ако зависеше от мен, не бих позволил на нито един от вас да се ожени тук.

Моска хвърли заровете. С почти равен глас попита:

— Затова ли си задържал моите документи, долен мръснико?

Адютантът се усмихна с огромно задоволство.

— Отричам това и те питам откъде си получил тази информация? — каза той със студения си, официален начин на говорене, в който имаше заплашителна и заповедническа нотка.

Моска взе заровете. Вече нито мислеше, нито се вълнуваше. Само чакаше адютантът да го нападне.

— Откъде имаш тази информация? — попита адютантът. Бледото му лице беше сериозно, имаше обикновения си израз на младежка строгост. — Откъде имаш тази информация? — повтори той.

Моска разклати заровете и ги хвърли небрежно. Каза му:

— Ти, кръгъл глупако, иди да плашиш зелките.

Еди Касин се намеси:

— Аз му казах и ако полковникът иска да знае, ще му разкажа всичко. Че си оставил документите да лежат две седмици, преди да ги изпратиш във Франкфурт. — След това се обърна към Моска: — Хайде, Уолтър, да си тръгваме.

Адютантът беше от страната на масата между стената и прозореца. Моска искаше той да излезе покрай ъгъла. За момент помисли малко, след това каза:

— Мислиш, че това лайно така ще се измъкне тази вечер?

За една секунда адютантът схвана заплахата. След това изкрещя ядосано:

— Хайде да видим какво ще направиш. — И зави край масата.

Моска почака, докато се приближи, след това се засили и удари с всичка сила лицето му. Ударът се плъзна по скулата и главата, но не го нарани, само го събори. Моска го ритна жестоко под масата. Усети как токът му опря със силен удар кокал. След това един офицер и Еди го измъкнаха. Адютантът, сега зле ранен, беше изправен на крака. Моска остави офицера и Еди да го водят към дървената стена. Внезапно се завъртя и се втурна през салона. Адютантът стоеше изправен. Както тичаше Моска удари адютанта с все сила и двамата паднаха на пода. Адютантът изпищя от болка. Изразът на лицето на Моска и нападението му върху беззащитния човек така ужасиха останалите, че за секунда всички останаха като заковани. След това трима офицери се нахвърлиха върху Моска, когато той слагаше пръстите си в ухото на адютанта и се опитваше да откъсне тази част от лицето му. Един от тях удари Моска силно по слепоочието и след това го завлякоха надолу по стълбите и на улицата. Нямаше никаква мисъл за отмъщение в това, Еди им помагаше. Студеният нощен въздух избистри мозъка на Моска.

Той и Еди бяха сами.

— Този последен удар съсипа всичко — каза Еди. — Защо, по дяволите, не ти беше достатъчно предишното?

Моска отвърна:

— Исках да убия това копеле, затова.

Но реакцията беше вече настъпила. Не можеше да овладее треперенето на ръцете си, когато си палеше цигарата, и усещаше студена пот по тялото си. Той си мислеше: „Господи, каква глупава юмручна свада.“

Двамата стояха в тъмната улица.

— Ще се опитам да уредя тази работа — каза Еди. — Но ти си вече извън армията. Нали го знаеш? Не чакай, тичай във Франкфурт утре и се опитай да вземеш тези документи за женитба. Аз ще те прикрия тук. Не се тревожи за нищо друго, освен за тези книжа.

За момент Моска си помисли:

— Наистина е така. Благодаря ти, Еди.

Без да знае защо, стисна ръката на Касин, като знаеше, че Еди ще направи всичко възможно да му помогне.

— Сега у дома ли си отиваш? — попита Еди.

— Не — отвърна Моска. — Трябва да видя Йерген. — Той се обърна и се отдалечи от Еди, след това каза през рамо: — Ще ти телефонирам от Франкфурт.

Студена есенна луна огряваше пътя му към църквата. Той изтича по стълбите и преди да почука, Йерген отвори вратата.

— Моля те, много тихо — каза Йерген. — Дъщеря ми току-що заспа след голяма мъка.

Влязоха в стаята. Зад дървената преграда се чуваше тежкото дишане на детето. Моска видя, че Йерген е ядосан и почти войнствено настроен.

— Бил ли си тук тази вечер? — попита Йерген.

— Не — излъга Моска.

Но той се поколеба за секунда и Йерген разбра.

— Имам лекарствата — каза Йерген. Доволен беше, че Моска беше изплашил детето му и това му дава гневния кураж да направи това, което бе решил. — Имам пеницилинови ампули и таблетките от кодеин, но струват страшно много.

Той извади от джоба си малка картонена кутийка, отвори я, за да покаже на Моска четирите тъмнокафяви ампули и четвъртитата кутия с големи кодеинови таблетки с червена обвивка. Дори сега усети желание да каже на Моска, че пеницилинът струва само една малка част от обикновената цена на черната борса И следователно вероятно е негоден, и да поиска нормална цена за лекарствата. Но в този момент се чу внезапното спиране в дишането на дъщеря му, тишината в стаята беше пълна. Моска гледаше към дървената преграда, а след това, преди един от тях да мръдне, се чу отново равномерното дишане в тежкия ритъм на съня. Йерген се успокои.

— Цената е петдесет кашона цигари.

Видя малките тъмни светлинки в очите на Моска да го гледат с ясно разбиране.

— Добре — каза той. — Не ме интересува цената. Сигурен ли си, че лекарството е добро?

Йерген се спря за секунда, но много мисли минаха през главата му. Нуждаеше се от огромно количество цигари, тогава можеше да направи голямата сделка и да напусне Германия след един месец. Вероятно Хела не се нуждае от пеницилин, лекарите в Бремен, когато разбираха, че някое момиче има приятел американец, винаги предписваха пеницилин, за да могат да запазят известно количество за себе си. А и той мислеше за дъщеря си, която имаше предимство пред всичко друго.

— Можеш да бъдеш сигурен. Аз ти гарантирам — каза Йерген. — Този източник никога не ме е лъгал. — Сложи ръка на сърцето си. — Аз поемам отговорността.

— Добре — каза Моска. — Сега виж какво. Имам двадесет кашона, може би ще мога да взема още. Ако не мога, ще ти платя по пет долара за кашон във военни американски пари или чекове на Американ Експрес. Окей?

Знаеше, че това е честно и че Йерген фактически краде, но реакцията от срещата с адютанта все още не беше го пуснала. Той усещаше огромна умора, безнадеждност и изолация. В съзнанието си се прекланяше пред малкия германец, молеше за съчувствие, за милост. И Йерген, като усети това, стана малко арогантен.

— Аз трябва да платя в цигари — каза той. — Ще трябва да ми дадеш цигари.

Зад дървената преграда малкото момиченце изпъшка в съня си. Моска си спомни как Хела скимтеше от болка, тя го очаква вкъщи отдавна.

Опита за последен път:

— Трябва ми това лекарство тази вечер.

Йерген отговори:

— Трябва да получа цигарите тази вечер. — Този път в гласа му имаше несъзнателна злобна нотка на триумф. Изпитваше омраза към този американец.

Моска се опита да потисне чувствата си. Сега изпитваше срами страх от последиците от побоя в клуба. Трябваше да внимава, да не прави грешки. Сериозно, без гняв или заплаха, той взе картонената кутия и я пъхна в якето си. Каза учтиво и сериозно:

— Ела с мен у дома и ще ти дам двадесет кашона тази вечер и парите. Ще се постарая да получиш останалите цигари след няколко дни и тогава ще ми върнеш парите.

Йерген разбра, че нищо не може да спре Моска и че ще си отиде с лекарствата. Изпита моментен страх, слабост. Той не беше страхливец, но винаги се плашеше, че дъщеря му ще остане сама в тази разорена страна. Отиде зад преградата, за да оправи завивките на спящото дете, и след това си взе шапката и палтото. Тръгнаха за дома на Моска без да продумат.

Моска накара Йерген да чака за парите, докато той даде на Хела кодеиновата таблетка. Тя беше все още будна и в тъмнината бялата подутина се виждаше.

— Как е? — попита тихо той, почти шепнешком, за да не събуди бебето в количката.

Тя отговори също с шепот:

— Много ме боли.

— Ето нещо против болката. — Той й даде една голяма червена таблетка кодеин и видя как тя я бутна с пръсти в гърлото си, след това отпи вода от чашата, която той поднесе към устата й. — Веднага ще се върна.

Направи един голям пакет от кашоните с цигари. Занесе го при вратата и го даде на Йерген, след това извади от портмонето си чековете с Американ Експрес, подписа ги и сложи синята хартия в джоба на Йерген. От учтивост и известно чувство за разкаяние попита:

— Ще имаш ли неприятности поради полицейския час? Да те придружа ли?

— Не, имам разрешително — отговори Йерген и след това каза с тих смях, големият пакет цигари под мишницата го радваше: — Важен бизнесмен.

Моска го изпрати, заключи вратата и се върна в спалнята. Хела все още беше будна. Той легна до нея, без да се съблича. Каза й какво се беше случило в клуба и че трябва утре да замине за Франкфурт.

— Ще взема тези документи и след месец ще се махнем оттук със самолет за Щатите — прошепна й той. Разказа й за майка си и Алф и колко ще се радват, като я видят. Всичко това звучеше лесно, сигурно, неизбежно.

Той усети как тя се стопля и заспива, но изведнъж попита:

— Мога ли да получа още една таблетка?

Той стана и й даде, като поднесе чашата с вода. След това, преди да заспи, й каза за пеницилина и че утре трябва да отиде на лекар, за да й направи инжекция.

— Всяка вечер ще се обаждам от Франкфурт — каза той. — Няма да отсъствам повече от три дни.

Когато тя заспа, той изпуши няколко цигари, седнал на стол при прозореца, и наблюдаваше руините на града, ясно очертани в есенната лунна светлина. След това запали лампата в кухнята и сложи нещата, които му трябваха за пътуването, в синята си гимнастическа торба. Свари си яйца и чай, като се надяваше, че храната ще му помогне да заспи. Легна до Хела отново и зачака утринта.