Марио Пузо
Тъмната арена (7)

7

Оркестърът свиреше бърза танцова музика, когато влязоха в германския нощен клуб — една дълга четвъртита стая без никаква украса и с бяло осветление без абажури. Стените бяха грубо замазани, а високият като кубе таван придаваше някаква атмосфера на катедрала. Останалата част на зданието беше разрушена от бомби.

Столовете бяха дървени и сгъваеми, масите — голи и строги. Нямаше украса. Стаята беше пълна с народ, който се блъскаше, така че келнерите в много случаи не можеха да сервират пряко, а трябваше да молят други двойки да предават питиетата нататък. Улф беше познат тук и те следваха стройната му фигура до една маса близо до стената.

Улф поднесе цигари на всички наоколо и каза на келнера:

— Шест шнапса — като същевременно сложи останалите цигари в пакета в ръката на сервитьора. — Истински шнапс.

Сервитьорът се поклони и бързо замина. Фрау Майер обърна русата си глава да огледа стаята.

— Не е много хубаво тук — каза тя.

Еди потупа ръката й:

— Бейби, това е за хора, които са загубили войната.

Моска се усмихна на Хела:

— Не е толкова лошо, нали?

Тя поклати глава:

— Просто е по-друго, ще видя как моите съграждани, германците, се забавляват.

Моска не забеляза леката вина в гласа й, но Еди разбра и деликатната му уста се сви в усмивка. Едно намерено оръжие, си помисли той и изпита внезапна силна радост, внезапно силно чувство.

— За това място има една много добра история — каза Улф. — Трябвало е да подкупят началника на образованието на военното правителство, за да удостовери, че зданието не е годно за училищна дейност, и след това да подкупят началника на изкуствата, за да даде своето съгласие да бъде използвано за забавления. Никой не знае дали наистина е безопасно — добави той. — Не че има някакво значение, защото ще бъде закрито след няколко дни.

— Защо? — попита Хела.

— Само гледай — каза Улф, като се усмихна с вид на човек, който знае.

Лео подхвърли с обикновеното си чувство за хумор:

— Гледайте ги, не съм виждал по-тъжни хора в живота си. И те плащат, за да прекарат така лошо?

Всички се засмяха. Келнерът им донесе напитките. Еди вдигна чашата си. Красивото му лице придоби престорена сериозност.

— Щастие за нашите приятели, една чудесно подхождаща си двойка. Погледнете ги. Тя такава мила и руса принцеса. Той намръщен грубиян. Тя ще кърпи чорапите му и ще приготвя чехлите му всяка вечер, а за награда ще получава добре подбрани груби думи и юмрук. Приятели, този брак ще бъде идеален. Ще трае сто години, ако той не я убие преди това.

Пиха. Моска и Хела се усмихваха един на друг, като че ли имаха отговор, някаква тайна, която никой на масата не можеше да отгатне.

Двете двойки отидоха да танцуват на малкия дансинг пред издигнатата естрада на другия край на стаята. Улф и Лео останаха сами. Улф се огледа с опитно око.

Цигарен дим се виеше над тълпата към високия купест таван. Публиката беше странна смесица: възрастни двойки, които вероятно бяха продали някаква мебел и решили да излязат поне една вечер, за да нарушат тъпото еднообразие на живота си; млади черноборсаджии, добри приятели на американските сержанти, които работеха в столовете, а и офицерите от интендантските части седяха на масите с млади момичета в найлонови чорапи и миришеха на парфюм; стари мъже, които търгуваха с диаманти, кожи, автомобили и други скъпоценности, седяха с момичета, не богато облечени, дългогодишни любовници, платена любов.

В претъпканата стая не беше шумно, разговорите не се водеха на висок глас. Напитки се поръчваха през дълги интервали и нямаше никаква храна по масите. Оркестърът се стараеше да свири американски мелодии в джазов стил, четвъртитата глава на барабаниста се тресеше, като сдържано се опитваше да имитира американски музиканти, но беше безпомощен с вътрешния ритъм.

Улф поздрави някакви хора по другите маси, черноборсаджии, с които правеше бизнес с цигари. Веднага ги разпознаха, че са американци, мислеше си той, и странното беше, че ги разпознаха по вратовръзките, а не по нещо друго. Останалите тук бяха добре облечени, но по някаква причина черният пазар не можеше да достави вратовръзки и хората носеха скъсани парчета плат вместо вратовръзки. Улф отбеляза това мислено. Още един начин да припечели лесно някой и друг долар.

Музиката спря и всеки се върна на масата си. Еди, зачервен от танца и контакта с тялото на фрау Майер, наблюдаваше внимателно Хела, когато сядаше: облегната на стола на Моска, ръката й върху рамото му. Мислено виждаше твърдото й бяло тяло проснато на кафяво военно одеяло, да се протяга, неговото лице до красивата й пасивна глава. За момент беше сигурен от успеха си — как ще стане, не знаеше, а след това образът се стопи като че ли в розовия кръг светлина, под който оркестърът свиреше, единствения приятелски цвят в стаята. Чуха се три кратки, командващи призива от една тръба.

Тихият говор замря, белите светлини угаснаха и стаята заприлича на пещера, високият купест таван не се виждаше в тъмнината.

На сцената се появи една редица от момичета, които танцуваха толкова лошо, че като си отидоха, нямаше никакво ръкопляскане дори от приличие. След тях се появи един жонгльор, а след това — акробати. А накрая една певица с пълна фигура и писклив слаб глас.

— Господи — каза Моска, — да се махаме оттук.

Улф поклати глава:

— Чакай малко.

Публиката все още беше в очакване. Тръбата отново затръби и светлините почти съвсем угаснаха; сцената на края на стаята се освети от един ярък жълт четириъгълник и в него влезе с небрежна стъпка един дребен човек, с пълно кръгло лице на роден комедиант. Той беше посрещнат с буря от ръкопляскания. Започна да говори на публиката, като че ли нямаше никаква бариера помежду им.

— Трябва да се извиня, че част от моя знаменит номер не ще може да бъде изиграна тази вечер. Кучето ми Фредерик изчезна. — Той спря, лицето му изразяваше жалост, след това престорен гняв. — Срамота е, това е наистина срамота. Дресирал съм десет кучета и те винаги изчезват. В Берлин изчезват. В Дюселдорф изчезват, а сега тук. Винаги е едно и също.

Едно момиче изтича на сцената. Прошепна му нещо на ухото. Комикът поклати глава и бързо се обърна към публиката:

— Приятели, ръководството ме помоли да ви съобщя, че ще има месни сандвичи след представлението. — Той намигна. — Не са нужни купони за храна, но, разбира се, на невероятни цени. Сега, както казват… — Той спря. На лицето му се появи такъв комичен израз на учудване, отчаяние, а след това на пълно разбиране, което накара публиката да избухне в смях. — Фредерик, мой Фредерик — крещеше той и избяга от сцената. Върна се отново, като дъвчеше един сандвич. След като смехът утихна, каза тъжно: — Твърде късно. Но докрай той си остана добър приятел. Наистина вкусен сандвич. — И с огромна хапка изяде почти целия.

Изчака ръкоплясканията да затихнат, избърса устата си, а след това извади някаква хартия от джоба.

Като вдигна ръка, за да въдвори мълчание, започна:

— Днес всеки се тревожи за калории. Тук чета, че се нуждаем от 1300 калории, за да оживеем, а получаваме 1550 калории според изчисленията на военното правителство. Нямам намерение да критикувам властите, но бих искал да изтъкна тази вечер колко трябва да внимаваме с допълнителните 200 калории. Сега няколко прости правила.

Той разказа всички стари вицове за калории, но така майсторски, че последваха избухвания от смях. Прекъсна го едно едва облечено момиче, което се появи с танцова стъпка на сцената, и се завъртя около него. Комедиантът я наблюдаваше с жаден и изпитващ поглед, а след това извади от джоба си един морков, една малка салатка и шепа зелен фасул. Брои нещо на пръстите си и поклати глава. След това сви рамене и каза:

— Ще получа най-малко хиляда калории.

Момичето се блъсна в него. Той й обясни с мимики какъв е проблемът. Тя бръкна в пазвата си и извади малка чепка грозде. Той отново обясни с мимики, че това не е достатъчно. Тя започна да рови в късите си панталонки, но той с вид на благородник каза високо:

— Моля, не бих могъл.

Когато момичето тъжно напусна сцената, комедиантът направи жест с ръката си и рече:

— Ако имах един топъл бифтек.

Смехът избухна и достигна купестия таван.

На сцената гуменоподобното лице на клоуна беше зачервено от усещането за властта си над публиката. Бързо направи няколко имитации: на Рудолф Хес — лигите му текат от устата, бесен, като бяга със самолет в Англия; Гьобелс обяснява как е прекарал вечерта навън на жена си с най-смешни и невероятни лъжи; Гьоринг обещава, че никакви бомби никога няма да паднат над Берлин, като се скрива под една маса, за да избегне ударите от падащи предмети.

Когато комикът напусна сцената, беше придружен от силни ръкопляскания. Продължиха, докато се появи отново. Публиката въздъхна и притихна.

Косата му беше сресана върху едното око и имаше черно петно над горната устна, което можеше да бъде малък мустак. Беше се маскирал като Хитлер. Той стоеше там, изразът на лицето му бе полупародиен, полусериозен. Излъчваше сила и магнетизъм. Прикова публиката с поглед и с висок глас, който звънтеше до купестия таван, попита:

— Искате ли да се върна?

Настъпи минута на мълчание, а той стоеше там, като бавно по набрашненото му лице се появи смъртоносната усмивка на един сполучил антихрист. Публиката разбра.

Залата избухна. Някои мъже скочиха върху столовете и масите и крещяха „Я, я“. Жените ръкопляскаха неистово. Някои тропаха с крака, а други удряха по масите. Шумът изпълни стаята, удряше се в стените и отново се издигаше към тавана.

Улф стана и през тълпата гледаше към сцената с усмивка на лице. Моска разбра и се облегна на стола, като пиеше от чашата си. Фрау Майер се опитваше да сдържа усмивката си на удоволствие. Еди я попита:

— Какво става, какво по дяволите, става?

— Нищо, нищо — отговори фрау Майер.

Хела погледна към Лео от другата страна на масата. Лицето му беше сдържано, но тикът на лявата му буза не можеше да се контролира. Тя се изчерви и несъзнателно поклати глава, като че ли да се отърси от отговорност, от каквото и да е участие в това, което ставаше наоколо. Но Лео отмести очите си от нея и отново се втренчи в сцената.

Сега лицето на комедианта отново стана нормално, беше махнал косата си от окото и се поклони. Илюзията вече я нямаше и той приемаше аплодисментите като че ли за удоволствието, което неговото изкуство създава.

Оркестърът засвири. Улф седна, като клатеше глава, като че ли разбираше много неща. Някои излязоха да танцуват. Много погледи бяха насочени към тяхната маса. Двама младежи просто накараха момичетата, които ги придружаваха, да изпаднат в истеричен смях поради остроумните забележки, които им прошепнаха.

Лео гледаше към масата, като усещаше как трепка бузата му. Беше разгневен и обзет от безпомощно отчаяние. Надяваше се, че някой от другите ще предложи да си отидат.

Моска го погледна, разбра и каза на Улф и другите:

— Да си тръгваме.

Като стана, той видя как един от младите хора беше обърнал стола си към тяхната маса и гледаше Лео с весела усмивка. Темето му беше почнало да оплешивява, лицето му беше пълно, чертите груби.

Моска каза на Улф с кимане на глава:

— Да вземем този с нас.

Улф погледна Моска, като че ли видя нещо, за което се беше сетил или надявал.

— Окей, ще използвам разузнаваческата си карта, за да го изведем навън. Имаш ли оръжие, за всеки случай?

— Едно от малките унгарски — отговори Моска.

Лео вдигна глава:

— Не, не искам нищо такова. Нека просто си излезем.

Хела хвана Моска под ръка:

— Да, нека си излезем.

Другите станаха. Улф клатеше глава нагоре-надолу, като че ли пак разбра нещо. Той погледна Лео със съчувствие и пренебрежение. Видя, че Моска се намръщи, сви рамене и тръгна да излиза. Когато Улф мина покрай другата маса, той се наведе, приближи лицето си до това на младия германец и го погледна в очите:

— Един висок смях може да бъде много нездрав, разбирате ли ме?

Той размаха своята карта на разузнавач, като знаеше, че немецът ще може да я прочете. Като последва другите, той се усмихна и никакъв смях не го сподири.

Отидоха в стаята на Моска да пийнат. Хела започна да приготовлява сандвичите с бекон на електрическия котлон.

Всички насядаха около голямата четвъртита маса, освен Еди, който се изтегна на тапицирания стол в един ъгъл на стаята. Моска отключи гардероба, боядисан в бяло, и извади оттам напитки и цигари.

Еди попита от своя стол:

— Как се измъкват такива копелета?

— Никак — отговори Улф. — Той и друг път е правил подобно нещо, но тази вечер отиде твърде далече. А как ти хареса реакцията, която получи? — Улф поклати бялото си пълно лице в почуда. — Тези фрицове никога няма да се научат. Човек би помислил, че ако просто се разходят по улиците, никога повече няма да искат да се бият. Но те мечтаят за това. Просто е в кръвта им.

Моска се обърна шеговито към Лео:

— Изглежда, че трябва да решиш къде да отидеш, в Палестина или в Щатите.

Лео сви рамене и сръбна от кафето си.

— Можеш ли да отидеш в Щатите? — попита Улф.

— О, да — отговори Лео. — Мога да отида там.

— Тогава иди. — Улф го наблюдаваше. — Ако тази вечер ти подсказва нещо, ти си твърде нежен за пионерска работа.

Лео попипа с ръка лявата си буза.

— Остави — каза Моска.

— Не. Не ме разбирай криво, Лео; когато казвам, че проблемът е твоята раса, никога не отвръщай с бой.

Някои хора смятат, че са страхливци. Аз смятам, че те са просто твърде цивилизовани. Не вярват в силата. Като тази вечер. Ако бяхме извели този тип навън и го бяхме натупали, това щеше да помогне, в известен смисъл. Ако вие някога получите своя държава, трябва да благодарите на вашите терористични организации. Терорът и силата са велики оръжия. Организациите във всяка страна ги използват и никога не подценяват силата им. Учудва ме, че не знаеш това след всичко, което си преживял.

Лео отвърна бавно:

— Не се страхувам да отида в Палестина и в известен смисъл зная, че това е мой дълг. Но също така мисля, че ще бъде много тежко. Сега искам удоволствия. Само за това мога сега да мисля. А, от друга страна, се срамувам, че мисля така. Но ще си отида.

— Не отлагай твърде много — каза Улф. — Тези фрицове никога няма да се променят. Това се вижда всеки ден.

Лео продължи, като че ли не беше чул:

— А що се отнася до терор и сила, не вярвам. Баща ми беше в лагера заедно с мен, той беше немец, майка ми беше еврейка. Моят баща беше политически затворник, той отиде преди мен.

Тикът на бузата на Лео започна пак и той сложи ръката си, за да го възпре.

— Той почина, но преди това ме поучи. Каза ми, че един ден ще бъда свободен и че най-ужасното нещо, което може да ми се случи, ще бъде да стана като тези хора, които ни държаха там. Аз му вярвам още. Малко е трудничко, но му вярвам.

Улф поклати глава:

— Познавам, познавам хора като баща ти. — Гласът му беше безизразен.

Хела и фрау Майер поднесоха топли сандвичи, Лео отказа:

— Отивам да спя.

Той излезе и те го чуха в съседната стая, радиото му беше на германска станция и се чуваше тиха цигулкова музика.

Фрау Майер отиде при Еди и го бутна игриво:

— Стига си мечтал.

Еди се усмихна, красивото му деликатно лице изразяваше сънлива нежност. Хела коленичи пред електрическия котлон, а той я наблюдаваше през чашата и си мислеше: „Ще бъде в тази стая“; всяко парче от мебелите се открояваше ясно, като че ли нямаше хора там. Той винаги правеше така, мисълта му рисуваше сцени с жени, до които дори не се беше приближавал.

Улф дъвчеше своя беконов сандвич.

— Смешно е какви идеи имат хората. — След това с по-тих глас: — Хората, които са се занимавали с лагера на Лео, вероятно са били обикновени хора като вас и мен. Просто са изпълнявали заповеди. През войната, когато бях в контраразузнаването, понякога взимахме пленници, а майорът ще погледне часовника си и ще каже: „Искам такава и такава информация до два часа.“ Ние я получавахме.

Улф прие пурата от Моска и запуши:

— Върнах се в Щатите в отпуск, преди да започна тази работа, и видях някои военни филми. Знаете ли, героят е изтезаван, но умира от болка, преди да капитулира и да проговори.

Улф размаха пурата си при този спомен.

— Разбира се, те не могат дори да намекнат за това, което всъщност става. — Той спря и внимателно погледна Моска. — Срамуват се да си признаят. Човек не може да се контролира, ако подходящи методи се прилагат към него. Никой не е в състояние да направи това.

Моска напълни чашите, всички бяха сънливи, освен Улф. Фрау Майер седеше свита в скута на Еди, а Хела се беше проснала на канапето до стената срещу леглото.

Улф се усмихна:

— Аз си имах своя тактика. Никога не задавах въпрос, преди да ги накажа малко. Като този стар виц за новобрачните. Съпругът я удря в зъбите, щом останат сами, и казва: това е просто така, за нищо. Внимавай какво правиш. Същият принцип.

Той се усмихна обезоръжаващо, мъртвешки бледото му лице изразяваше весело добродушие.

— Зная какво мислите, той е мръсно копеле. Но някой винаги е трябвало да върши такава работа. Не може да печелите войни без това. Повярвайте ми, не изпитвам никакво садистично удоволствие от това, както във филмите. Но то е необходимо. Дяволска работа, дори имам награда. — Добави бързо и искрено: — Но, разбира се, никога не сме били така груби като германците.

Еди се прозина:

— Това е много интересно, но мисля, че ще се прибера в стаята си.

Улф се засмя:

— Знам, че е твърде късно за лекция.

Той пропусна Еди и фрау Майер пред себе си. Изпи питието си и каза на Моска:

— Ела долу, искам да поговоря с тебе.

Слязоха и седнаха в джипа на Улф.

— Това, което Еди мисли, е тъпо — каза Улф с яден и презрителен глас.

— Просто му се спеше — отговори Моска.

— Как така носиш оръжие? — попита Улф.

Моска сви рамене:

— Защото съм свикнал, тъй като имах преди. А и няма много, откакто е свършила войната.

Улф поклати глава:

— И аз не обичам да излизам вечерно време без оръжие.

Настъпи минута мълчание и Моска се размърда нетърпеливо.

Улф пуфкаше с пурата:

— Исках да сме сами, защото имам идея как да си спечелим по един куп парички. Мисля, че всеки в тази работа има мазничко парченце. Имам много връзки, диаманти за цигари, все такива работи. Мога да те оправя.

— По дяволите — каза Моска нетърпеливо, — не мога да се добера до толкова много цигари.

Улф се поколеба, но после продължи:

— Знаеш ли, някой ден може да имаш нужда от много мангизи. Например, ако хванат Хела в стаята ти, това ще бъде лошо и ще те изпратят веднага обратно в Щатите. — Той вдигна ръка. — Знам, ще станеш нелегален, много момчета го правят. Но ще имаш нужда от пари. Или, да кажем, става опасно и ти ще трябва да я измъкнеш от Германия. Можеш да вземеш фалшиви документи, но те струват баща ти и майка ти. И където и да отидеш, Скандинавия, Франция или на друго място, животът е скъп. Някога мислил ли си за това?

— Не, не съм — отговори бавно Моска.

— Е, аз имам една идея. Нуждая се от помощ и затова те питам. Не съм филантроп. Интересувалите?

— Говори — каза Моска.

Улф отново спря, пуфкайки пурата си.

— Знаеш парите, които употребяваме, военно издание? Черноборсаджиите ще си счупят краката, за да се доберат до тях. Опитват се да ги разменят с войниците за парични ордери. Но това става много бавно. Ние можем да превърнем всичките тези военни пари, които пипнем, в парични ордери, нещо, което не можехме да правим със старите окупационни марки.

— Е? — попита Моска.

— Ето това е работата. Последните няколко седмици германските ченчаджии имат страшно много военни пари. Правя малък бизнес, като ги чейнджвам в парични ордери за тях. Ще те посветя в това. Сега това е номерът. Полюбопитствах, започнах да душа наоколо и чух страшна история. Когато военните пари били натоварени от Щатите, корабът акостирал в Бремерхавен. И въпреки че всичко било държавна тайна, нещо изтекло и една каса с военни пари, над милион зелени гущери, изчезнала. Армията мълчи по това, защото ще се изложат като последните глупаци. Харесва ли ти? — Като разказваше тази история, Улф се въодушеви. — Един милион гущери?

Моска се ухили заради вълнението в гласа на Улф.

— Много пари — каза той.

— Ето моята идея. Парите вероятно са разпръснати из цялата страна, но сигурно има тук някаква банда с голяма част от тях. Ако само можем да ги открием, това е всичко. Голям удар е.

Моска каза:

— Как ще намерим парите и как ще ги вземем?

— Намирането на парите е моя работа — отговори Улф. — Но ти ще помогнеш. Не е толкова трудно, колкото изглежда, и помни, аз съм опитен човек. Имам много връзки. Ще те взема със себе си и ще те представя за голяма клечка в пощенската разменна служба, която търси да продаде цигари по три или четири долара един кашон. Ще се хванат веднага поради цената. По този начин ще се освободим от три или четири кашона. Мога да взема цигарите. Светът ще се оправи. След това ще заявим, че трябва да се освободим от пет хиляди кашона наведнъж. Голяма сделка. Ще измислим някаква история. Ако всичко върви добре, някой ще дойде и ще сключим сделката. Те ще се появят с двадесет хиляди долара във военни пари. Ние ги взимаме. Те не могат да се оплачат на полицията, нито на тяхната, нито на нашата. Те са измамени.

Улф спря, нервно пафна за последен път и хвърли пурата на улицата. След това тихо добави:

— Ще е тежка работа да се върви по улиците на града няколко нощи през седмицата. А и последната стъпка в бизнеса изисква дупе.

— Истински полицаи и крадци — каза Моска и Улф се усмихна. Моска погледна тъмната улица и разрушенията. Далече, като че ли отделени от тях с езеро или прерия, той можеше да види самотен трамвай с жълта светлина бавно да се движи из тъмнината на града.

Улф добави бавно, сериозно:

— Трябва да осигурим бъдещето си. Понякога ми се струва, че предишният живот е бил един сън, нищо сериозно, може би и ти имаш същото усещане. Сега трябва да се подготвим за истинския си живот и това ще бъде трудно, истински трудно. Това е последният ни шанс да се уредим.

— Окей — каза Моска, — но звучи дяволски сложно.

Улф поклати глава.

— Може и да не успеем. Но междувременно ще ти подхвърля част от тази работа с обмяната. Ще спечелиш няколко стотици, независимо от това какво ще стане. Ако имаме късмет, мъничко късмет, ще си разделим петнадесет или двадесет хиляди. Може и повече.

Моска излезе от джипа, когато Улф запали мотора, и го видя как си замина. Като погледна нагоре, видя тъмната глава на Хела на фона на светлината от прозореца. Той й махна с ръка, влезе в зданието и се затича по стълбите.