Марио Пузо
Тъмната арена (8)

8

Моска се пъхна в паркирания джип като се опитваше да избяга от студения октомврийски вятър на този късен следобед. Замръзналият метал на пода изстуди цялото му тяло.

Нататък по улицата имаше оживена пресечка, военни коли спираха за миг, за да могат шофьорите да прочетат дългата поредица бели знаци, които ги насочваха към различни бази в града. Разрушенията се виждаха в четирите посоки като разровено пасище, а оттатък пресечката, където започваха невзрачни къщички, малък немски киносалон отваряше вратите си и една дълга опашка бавно се придвижи навътре.

Моска беше гладен и нетърпелив. Наблюдаваше три покрити камиона, пълни с германски военнопленници, да минават и спират на пресечката. Вероятно военнопрестъпници, си помисли той. Един джип с двама въоръжени пазачи ги следваше. Лео се появи на вратата на шивачницата и Моска се изправи на седалката.

И двамата видяха как жена от другата страна на улицата започна да бяга, преди да изпищи. Тя слезе от тротоара и се затича, ужасена към кръстовището. Махаше с една ръка като полудяла и пищеше продължително, като викаше някакво име, което не можеше да се разбере. От последния камион със затворници един замаха на жената в отговор. Камионът набра скорост, джипът след него като овчарско куче. Жената видя, че няма надежда, и спря. Тя падна на колене, след това припадна и с цялото си тяло се просна на улицата, като блокира движението.

Лео се качи в джипа. Ревът и тръскането на мотора създаваха илюзия за топлина. Те изчакаха жената да бъде пренесена на тротоара и тогава Лео подкара джипа. Не казаха нищо за това, което бяха видели. Не беше тяхна работа, но в съзнанието на Моска един смътен, но познат образ се раздвижи и се оформи.

Точно преди края на войната в Париж попадна в една огромна тълпа. Беше кошмарно да се измъкне и въпреки волята си се оказа в центъра. Там, като се придвижваше бавно през тълпата, която, изпълваше улици, тротоари, кафенета, имаше една редица камиони, пълни с французи, освободени военнопленници, работници роби, мъже, които са били смятани за умрели. Радостните викове и крясъци на тълпата удавяха тези на мъжете в камионите. Те скачаха нагоре-надолу, навеждаха се, за да ги целуват, да вземат белите цветя, които им подаваха или хвърляха. Внезапно един от тях падна от камиона, плъзна се по главите на хората и се просна на земята. Една жена си проправи път към мъжа и го обхвана в бурна прегръдка. От камиона хвърлиха патерица и се чу толкова нецензурна забележка, че при всеки друг случай жената би се изчервила. Но тя се засмя заедно с останалите от тълпата.

Болката, шока, които Моска почувства тогава, почувства и сега.

Когато Лео спря пред Ратскелера, Моска слезе.

— Не ми се яде — каза той. — По-късно ще се видим вкъщи.

Лео, зает със слагане на катинара на предпазната верига на джипа, вдигна учудено глава.

— Какво има? — попита той.

— Просто леко главоболие. Ще ми мине.

Стана му студено и запали една пура, тежкият димна пурата стопли лицето му. Тръгна по малки, тихи странични улички, непроходими за коли поради разрушенията, които покриваха улиците и тротоарите. Той стъпваше по нестабилни камъни и тухли много внимателно, за да не падне в мрачината.

Когато влезе в стаята си, почувства се зле, лицето му гореше. Без да пали лампата, той се съблече, хвърли дрехите си върху кушетката и си легна. Под завивките все още му беше студено и усещаше миризмата на пура, която беше оставил на края на масата. Той се сви и се сгуши, за да му стане по-топло, но студът го караше да трепери. Устата му беше суха, пулсирането в главата му се превърна в бавно и ритмично биене, малко болезнено.

Чу ключ да се превърта на вратата и Хела влезе в стаята. Лампата светна. Тя дойде до леглото и седна.

— Не си ли добре? — Странно усещане изпита, като го видя така.

— Просто ми е студено — отговори Моска. — Дай ми аспирин и изхвърли тази пура.

Тя отиде в банята за чаша вода и когато му я подаде, погали го по главата и промърмори:

— Странно е, като те виждам болен. Да спя ли на кушетката?

— Не — отговори Моска. — Адски ми е студено. Ела тук при мене.

Тя загаси лампата и се приближи към леглото, за да се съблече. Смътно в тъмнината на стаята той я виждаше как поставя дрехите си на облегалото на стола. Усети тялото си да гори от треска и желание и когато тя се вмъкна в леглото, той се притисна до нея. Гърдите, бедрата и устата й бяха хладни, бузите й студени, а той я държеше колкото се може по-силно.

Когато си почиваше отново на възглавницата, усети потта между бедрата си и по гърба. Главоболието беше преминало, но усещаше болка във всичките си стави.

Хела погали горящото му лице:

— Мили, дано от това не ти стане по-зле.

— Не, чувствам се по-добре — каза Моска.

— Искаш ли сега да си легна на кушетката?

— Не, стой тука.

Той посегна за цигара, но след като смукна няколко пъти, я смачка на стената и гледаше червения водопад от искри как пада на одеялото.

— Опитай се да заспиш — каза тя.

— Не мога. Има ли нещо особено днес?

— Не, току-що вечеряхме с фрау Майер. Йерген те видя, че влизаш в зданието, и дойде да ни съобщи. Каза, че не изглеждаш добре, и той си помисли, че ще искам да дойда при тебе. Много е мил.

— Днес видях нещо много смешно — каза Моска и й разказа за жената.

В тъмнината на стаята той можеше да усети тишината. Хела мислеше: „Ако аз бях в джипа, сигурно щях да я взема и да я последвам, да я успокоя за това, което е видяла. Мъжете са по-твърди, си мислеше тя, има по-малко милост у тях.“

Но не каза нищо. Бавно, както в други тъмни нощи, тя погали тялото му, но белега, който беше по дължината на торса. Прекара пръста си по неравния белег, както дете, което движи една играчка напред — назад по някоя пукнатина на тротоара, с леко качване и слизане, почти хипнотично.

Моска седна изправен, така че раменете му се облегнаха на дървената табла на леглото. Ръцете му бяха подложени на врата като възглавница и тихо каза:

— Късмет имах, че бях ранен там, където никой не може да види белега.

— Аз го виждам — отговори Хела.

— Знаеш какво искам да кажа. Щеше да бъде различно, ако беше на лицето ми.

Тя продължаваше да движи пръста си по белега.

— Не и за мен.

Треската създаваше неприятно чувство на Моска. Пръстите се движеха успокояващо по него и той знаеше, че тя ще приеме това, което бе направил.

— Не заспивай — я помоли той. — Винаги съм искал да ти кажа нещо, но никога не съм го смятал за достатъчно важно. — На шега той си престори гласа като човек, който ще разкаже някаква приказка на дете. — Ще ти разкажа една малка приказка — каза той. Посегна за цигара към нощната масичка.

Гробницата за муниции се простираше на километри и километри, шрапнелите бяха натрупани на купчини. Той, Моска, седеше в кабинката на една кола и наблюдаваше затворниците как разтоварват камионите. Затворниците бяха в зелени комбинезони и на главите си носеха кепета от същата материя. Много лесно биха се слели с гората наоколо, ако не беше голямата бяла буква З на гърба и на двата крачола на панталоните им.

Отнякъде в гората се чу тръба да свири за връщане. Моска изскочи от колата и извика:

— Хей, Фриц, ела тук!

Затворникът, когото беше направил началник на трите камиона с работници, дойде при него.

— Имаме ли време да разтоварим, преди да си тръгнем?

Немецът, нисък човек, около четиридесет години, със странно сбръчкано старо — младо лице, застана пред Моска, сви рамене и каза на завален английски:

— Ние късно за лапане.

Те се ухилиха един на друг. Всеки друг затворник би убедил Моска, че товаренето би станало просто за да запазят благоволението му.

— О кей, разтоваряй каквото имаш — каза Моска. — Нека копелетата крещят.

Даде на германеца една цигара и той я напъха в джоба си. Беше нарушение на наредбата да се пуши в района на отпадъците, въпреки че Моска и другите американски войници пушеха.

— Кажи на останалите фрицове да се прибират и ми съобщи броя им.

Немецът си отиде и затворниците започнаха да се качват в камионите.

Те се движеха бавно по калния път през гората. На пресечките други коли се присъединяваха към тях, докато накрая дългата колона от камиони остави зад себе си сянката на гората и излезе на открито, в лимонената светлина на ранната пролет. За пазачи и затворници войната беше много далече. Бяха на сигурно място, спорът беше решен помежду им. Те се движеха в тишината и изглеждаха доволни от гората и сметището за амуниции до бараките, оградени с бодлива тел.

На американските войници, които ги пазеха, хора, ранени твърде тежко, за да може да бъдат върнати на фронта, им беше дошло до гуша от войната. Затворниците съжаляваха за съдбата си само вечерно време, когато гледаха как техните пазачи се натоварваха на джипове и заминаваха за близкия град. Лицата на затворниците зад бодливата тел изразяваха завист, като деца, които гледат родителите си да се готвят да излязат вечер.

Тогава в ранната утринна светлина те отиваха заедно в гората. През почивките сутрин затворниците се разпръсваха по тревата, дъвчеха парчета хляб, които си бяха оставили от закуската. Моска даваше на своята команда повече време от обикновеното. Фриц седеше до него върху купчина шрапнели.

— Не е лош животът, а, Фриц? — попита Моска.

— Можеше да бъде и по-лош — отговори немецът. — Тук е мирно.

Моска поклати глава. Той харесваше немеца, въпреки че не се постара да запомни името му. Те бяха приятелски разположени един към друг, но беше невъзможно да се забрави отношението победител и победен. Дори и сега Моска държеше карабината си като символ. Никога не слагаше куршум в пълнителя, а понякога дори забравяше да постави пълнителя на мястото му.

Немецът беше в състояние на депресия. Внезапно започна да говори бързо на своя език, който Моска не разбираше добре.

— Не е ли странно, че ти си тук да следиш да не се движим по своя воля? Каква служба за човешки същества. А как се убиваме и раняваме едни други. И за какво? Кажи ми, ако Германия беше запазила Африка и Франция, аз лично щях ли да спечеля един цент повече? Аз помагам ли на себе си, ако Германия завладее света? Дори и да спечелим, аз ще спечеля униформа до края на живота си. Когато бяхме деца, колко се възхищавахме на златния век на нашата страна, как Франция или Германия или Испания, са владели Европа и света. Построиха паметници на хора, които са причинили смъртта на своите съграждани. Как става така? Ние се мразим, ние се убиваме. Бих го разбрал, ако печелехме нещо. Ако след това биха казали: „Ето, ето едно парче земя, което взехме от французите, всеки ще получи едно парченце от баницата.“ А вие, ние всички знаем, че вие сте победителите. И смятате ли, че ще спечелите нещо?

В топлото слънце другите затворници се търкаляха по гръб, спяха на хладната трева. Моска слушаше и само отчасти разбираше, малко недоволен, но незасегнат. Немецът говореше като един от победените, без авторитет. Той беше обиколил улиците на Париж и Прага, градовете на Скандинавия с весела гордост, чувството му за справедливост се появи едва зад бодливата тел.

За първи път немецът постави ръката си върху ръката на Моска.

— Приятелю — каза той, — хора като теб и мен се срещат лице срещу лице и се избиват. Нашите врагове са зад нас — повтори той с горчивина — и извършват престъпленията, за които ние умираме.

Но повечето време немецът беше весел. Показа на Моска снимки на жена си и двете си деца и една своя снимка заедно с приятели пред фабриката, в която работел. И той говореше за жени също.

— Аха — казваше немецът с тъга. — Когато бях в Италия или когато бях във Франция, жените бяха чудесни. Трябва да призная, че ги харесвам повече от германките, нека фюрерът да си говори каквото си иска. Жените никога не допускат политиката да се намеси в други, по-важни работи. Така е било през вековете.

Сините му очи святкаха в набръчканото старо-младо лице.

— Винаги съжалявам, че не стигнахме до Америка. Тези красиви момичета с дълги крака, с цвета на марципан. Просто невероятно. Спомням си ги от филмите и списанията. Да, жалко.

А Моска се включи в играта:

— Те не биха ви погледнали дори, жалки фрицове.

Немецът поклати глава бавно, но решително:

— Жените са твърдоглави. Смяташ ли, че ще умират от глад и няма да продават телата си на неприятеля? По тези въпроси жените са наясно. Да, окупационна служба в Ню Йорк би било нещо чудесно.

Двамата се усмихваха един на друг и след това Моска каза:

— Накарай останалите фрицове да почнат работа.

Последната вечер, когато тръбата засвири сбор, затворниците бързо дойдоха от всички обекти и за няколко минути колите бяха натоварени. Шофьорите запалиха моторите.

Моска почти се поддаде на хитрината. Автоматично той се огледа за Фриц. Все още нищо неподозиращ, направи няколко крачки към най-близкия от трите камиона и като видя напрегнатите лица на някои затворници, веднага разбра какво се е случило.

Той изтича до края на пътя и даде знак на шофьорите да слязат от колите. Тичешком сложи патрони в карабината. След това извади от джоба си свирката, която никога не беше използвал, свирна шест пъти късо. Почака един момент и отново свирна шест пъти.

Докато чакаше, накара всички затворници да слязат от камиона и да седнат в тесен кръг на тревата. Застана малко настрана, като ги наблюдаваше, въпреки че знаеше, че никой няма да се опита да избяга.

Джипът от службата за сигурност веднага пристигна през гората и можеше да се чуе чупенето на храстите, преди да се появи. Сержантът вътре в джипа имаше дълги завити мустаци, английски стил, и беше много едър и тежък. Когато видя мирната сценка, бавно слезе от джипа и тръгна към Моска. Другите двама войници тръгнаха към противоположните страни на полянката. Шофьорът взе своята ръчна картечница от джипа и седна зад кормилото, единият му крак висеше извън колата и докосваше земята.

Сержантът застана пред Моска и зачака. Моска каза:

— Зная, че един човек липсва. Моят човек, който наглежда работата на затворниците. Още не съм ги преброил.

Сержантът имаше пистолет и беше препасан с патрондаш, пълен с патрони. Движеше се сред затворниците и им заповяда да се подредят в редици по десет. Имаше пет редици и двама души от една непълна редица от шестима. Двамата, които бяха в нея, имаха вид на виновни, като че ли те бяха отговорни за хората, които ги нямаше.

— Колко прави това? — попита сержантът Моска.

— Четирима липсват — отговори Моска.

Сержантът го погледна:

— Чудесен номер ти погоди твоят лайнян приятел.

И за първи път, след като научи за бягството, Моска почувства срами малко страх. Но не изпита гняв. Сержантът въздъхна.

— Е, ще има дяволско хоро, ще хвърчи перушина. — Той се обърна към Моска по-меко: — Ще те върнат отново на фронта, знаеш това, нали?

Двамата стояха там и си мислеха за лекия живот, който водеха, никаква утринна зарядка, никакви тренировки, никакви инспекции, никакъв страх — почти цивилни.

Сержантът се изпъна ядосано.

— Да видим какво ще правим с тези копелета. Ахтунг — изкрещя той, като крачеше нагоре — надолу пред германците, които бяха застанали мирно. Мълча няколко минути и след това започна да им говори тихо на английски: — Добре. Знаем къде сме сега. Меденият месец свърши. Вие всички бяхте добре третирани. Даваха ви хубава храна, добро място за спане. Някога пресилвали ли сме ви в работата? Не сте се чувствали добре, че ви карахме да стоите в бараките? Кой има оплакване? Нека направи крачка напред. — Сержантът млъкна, като че някой наистина щеше да направи това, а после продължи: — Окей, да видим дали го оценявате. Някои знаят кога тези хора са напуснали и къде са отишли. Говорете. Ще запомним това. Ще го оценим.

Сержантът престана да се движи и се обърна с лице към тях. Той чакаше, те шепнеха помежду си, като някои обясняваха на другите какво е казал. Но след това замлъкнаха, никой от облечените в зелено затворници не направи крачка напред.

Сержантът тогава смени тона:

— Много добре, копелета.

След това се върна при джипа и каза на шофьора:

— Иди при бараките и вземи двадесет копача и двадесет лопати. Вземи четири души и още един джип. Ако никой офицер не чуе за това, ще можем да се измъкнем. А ако този глупак, артелчикът каже нещо за инструментите, кажи му, че ще се върна и ще му счупя главата.

Той махна към шофьора. След това даде знак на затворниците да седнат на тревата.

Когато джиповете се върнаха с други двама души и камион с инструменти, сержантът нареди затворниците в две редици една срещу друга. Раздаде инструментите и тъй като не бяха достатъчно, накара тези, които нямаха, да отидат на другия край и да легнат на тревата по очи.

Никой не говореше. Затворниците копаеха дълъг изкоп. Редицата с копачите удряше земята, а след това почиваше. Тези с лопатите изхвърляха пръстта. Работеха много бавно. Пазачите наоколо бяха се облегнали на дърветата и изглеждаха безучастни.

Сержантът намигна на Моска и му каза тихо:

— Хубавият блъф винаги има резултат. Гледай внимателно сега.

Той ги остави да копаят за известно време, след това заповяда да спрат.

— Има ли някой тук, който иска да говори? — Той им хвърли ехидна усмивка.

Никой не отговори.

— Окей. — Сержантът махна с ръка. Продължавай да копаеш.

Един немец пусна лопатата. Беше млад, с розови бузи.

— Моля, искам да ви кажа нещо.

Той се отдалечи от другите затворници към откритото място, което го отделяше от пазачите.

— Изплюй камъчето — каза сержантът.

Немецът стоеше безмълвен. Погледна с неудобство затворниците. Сержантът разбра. Хвана немеца за ръкава, и го заведе до джипа. Те останаха там да разговарят тихо, а затворниците и мазачите ги наблюдаваха. Сержантът слушаше с наклонена напред глава, тялото му също беше наклонено, а едната му ръка фамилиарно почиваше на рамото на затворника. След това той поклати глава. Даде знак на информатора да влезе в джипа.

Затворниците бяха натоварени в трите камиона и керванът се движеше през пустата гора сега, а другите пътища, които пресичаха техния, бяха също така пусти. В джипа, на края на колоната, седеше сержантът, дългите му мустаци се вееха на вятъра. Напуснаха гората и като навлязоха в открито поле, беше странно да видиш познатата земя окъпана в различна светлина, тази на по-зрялото и червено слънце на късния следобед.

Като обърна главата си за миг, сержантът каза на Моска:

— Твоето приятелче е подготвяло това отдавна. Но няма късмет.

— Къде е той? — попита Моска.

— В града. Зная къщата.

Керванът влезе в лагера и тогава двата джипа се отделиха от камионите и запрашиха към града. След това почти един до друг се насочиха към главната улица с църква на единия й ъгъл и завиха надясно. Спряха край една малка каменна къща. Моска и сержантът се отправиха към предната врата. Двама от другия джип бавно се придвижиха към задната страна на къщата. Другите си останаха в джиповете.

Вратата се отвори, преди да почукат. Фриц застана пред тях. Той беше в стари сини дочени панталони, бяла риза без яка и тъмно сако. Слабо се усмихваше.

— Останалите са горе — каза той. — Страхуват се да слязат.

— Извикай ги — заповяда сержантът. — Качи се горе и им кажи, че нищо лошо няма да им се случи.

Фриц отиде при стълбата и извика на немски:

— Всичко е наред. Слезте. Не се страхувайте.

Чуха врата да се отваря горе и другите трима затворници бавно заслизаха по стълбите. Облечени бяха в парцаливи цивилни дрехи. По лицата им имаше глупаво, почти виновно изражение.

— Излезте при джиповете — заповяда сержантът. След това попита Фриц: — Чия е тази къща?

Немецът повдигна очи. За първи път погледна Моска.

— На една жена, която познавам. Оставете я, тя го направи, защото, вижте какво, тя беше самотна. Това няма нищо общо с войната.

— Вън! — заповяда сержантът.

Всички излязоха навън. Сержантът свирна на двамата зад къщата. Когато джиповете тръгнаха, една жена се появи на улицата с голям пакет, увит в кафява хартия. Тя видя затворниците в джипа, обърна се и тръгна назад по посоката, от която се беше появила. Сержантът се ухили накриво на Моска:

— Дяволите да ги вземат тези жени.

На едно безлюдно място по пътя, почти близо до лагера, джипът на сержанта спря. Другият джип също спря. От едната страна на пътя имаше каменисто поле, което стигаше до тъмната ивица на гората повече от двеста фута далече.

— Свалете тези хора от джиповете! — заповяда сержантът.

Всички слязоха и стояха смутени сред безлюдното място. Сержантът остана няколко минути замислен. Пипаше си мустаците и каза:

— Двама от вас, заведете тези фрицове в лагера. Изпразнете инструментите и докарайте отново празното камионче. — Той нареди на Фриц: — Ти стой тук.

— Аз ще си отида — заяви бързо Моска.

Сержантът го изгледа от глава до пети бавно и каза с нахален тон:

— Виж какво, мръсно копеле, ти оставаш тук. Ако не бях аз, ти щеше да отидеш на фронта. За Бога, няма да тичам да гоня фрицове из цялата страна, когато ги засърби задникът. Ти ще останеш тук.

Двама пазачи мълчаливо тръгнаха заедно с тримата затворници. Качиха се на джипа и изчезнаха по пътя. Фриц ги гледаше как си отиват.

Четиримата мъже бяха с лице към самотния немец и към каменистото поле зад него. Сержантът гладеше мустаците си. Лицето на немеца беше сиво, но той стоеше прав, като че ли при заповед „мирно“.

— Тичай — заповяда му сержантът. Той посочи полето и гората. Немецът не помръдна. Сержантът го бутна: — Тичай — отново заповяда. — Ще те засилим.

Той бутна немеца към тревата, като го завъртя с лице към гората. Слънцето беше залязло и по земята нямаше никакви цветове, само сивотата на падащия мрак. Гората беше една дълга тъмна стена, много далече.

Немецът се обърна с лице към тях. Ръката му опипваше ризата без яка, като че ли търсеше някакво достойнство. Той погледна Моска, след това останалите. Направи крачка към тях извън тревата и камъните. Краката му трепереха, тялото му се затресе за миг, но гласът му беше твърд. Той каза:

— Хер Моска, их хабе айне фрау унд киндер.

По лицето на сержанта се изписаха гняв и омраза:

— Тичай, гадино, тичай!

Той се втурна към немеца и го удари по лицето. Когато немецът падна, той го вдигна и го бутна към полето.

— Тичай, мръсно копеле! — извика три или четири пъти.

Немецът падна и стана и отново, и отново с лице към тях каза, този път не се молеше, но като че ли обясняваше: „Их хабе айне фрау унд киндер.“ Един от пазачите се приближи и го удари в слабините с дулото на карабината, а после, като остави оръжието да виси върху едната ръка, стовари юмруци в лицето на немеца.

По набръчканото лице се появи кръв. И тогава, преди да тръгне през каменистото поле към тъмната стена на гората, той им хвърли последен поглед. Това беше поглед на безнадеждност и нещо повече от страх пред смъртта. Това беше поглед на ужас, като че ли беше видял нещо страшно и срамно, в което никога не е вярвал.

Те го наблюдаваха как върви бавно през полето. Чакаха го да започне да тича, но той вървеше много бавно. Правеше няколко крачки и се обръщаше да ги гледа, като че ли беше някаква игра, която поражда детско недоверие. Можеха да видят белотата на ризата му без яка.

Моска забеляза, че всеки път, когато немецът се обръщаше да ги погледне, отново тръгваше, но винаги малко надясно. Той видя купчината от камъни в гората. Номерът беше очевиден. Войниците коленичиха на пътя и сложиха карабините си на рамо. Моска остави своята с цевта надолу към земята.

Немецът внезапно хукна към рова, тогава сержантът гръмна и тялото беше започнало да пада, когато се чуха и другите изстрели. Тялото се свлече в рова, но краката му стърчаха.

В тишината, която последва след острите и нестройни гърмежи на карабините, под сивите облаци пушек над главите им, живите хора замръзнаха в положението, при което бяха стреляли. Киселият мирис на барут излетя във вечерния въздух.

— Качвайте се — каза Моска. — Аз ще чакам камиончето. Вие се качвайте.

Никой не беше забелязал, че той не е стрелял. Обърна им гръб и направи няколко крачки по пътя.

Чуваше рева на джипа, когато отмина, и се облегна на едно дърво, като гледаше към каменистото поле и стърчащите крака, към черната непроницаема стена на гората. В настъпващата нощ тя изглеждаше много близо. Запали цигара. Не чувстваше нищо, само вътрешна празнота и слабо му се повдигаше. Почака, като се надяваше, че камиончето ще пристигне, преди да стане съвсем тъмно.

В пълната тъмнина на стаята Моска протегна ръка през тялото на Хела за чашата вода на нощната масичка. Той пи и се облегна назад.

Искаше да бъде напълно честен.

— Нямам угризения — каза. — Само когато виждам нещо като това днес, тази жена, която тичаше след камиона. Спомням си какво каза той два пъти: имам жена и деца. Тогава това нямаше никакъв смисъл. Не мога да обясня, но е както когато харчим всичките си пари, защото да ги пестиш няма смисъл.

Той чакаше Хела да каже нещо. Продължи:

— Опитах се да си го обясня след това. Страх ме беше да се върна на фронта. Сигурно ме беше страх от този сержант. А той беше немец и немците бяха вършили много по-големи ужаси. Но важното е, че не чувствах никакво съжаление, когато го раниха, когато се молеше, когато го убиха. След това почувствах срам и учудване, но никога не почувствах жал, а зная, че това е лошо.

Моска попипа лицето на Хела и усети сълзите в очите й. За момент отново му прилоша. Искаше да й каже какво беше, нещо, което никога не бе изпитвал — като сън, като магия страхът пълзеше наоколо. В чужди, изоставени градове лежаха мъртви хора, битката продължаваше върху опустошените им гробове, черни цветя от пушек растяха в домовете им без прозорци, а после белите знаци навсякъде: по изгорелия неприятелски танк, за да се покаже, че не е бил очистен от мини, по врати на къщи като в детска игра; един знак с тебешир, който не бива да прекрачваме, а после все повече и повече, като лоша магия, белият знак около църквата, около мъртвите тела на площада, около каси с вино в зимника на фермера; и после в полята знакът на черепа с две кръстосани кости под него, който бележеше мъртвите животни, кравите, тежките впрегнати коне, всички улучени от мини: търбусите им разпрани, обърнати към слънцето. И как една сутрин новият чужд град беше толкова тих, и как по някаква непонятна причина той се уплаши, въпреки че сраженията се водеха няколко мили далече. И как внезапно започнаха да бият далечните камбани и те можеха да видят площада пълен с хора и той разбра, че е неделя. Същия този ден страхът му се изпари някъде, където не се виждаха черепът и костите, където някое дете беше забравило да отбележи с тебешир, където, поради някаква човешка грешка магическият бял знак не стоеше там, където трябва, той за първи път усети насилието върху тялото си и позна значението на ужаса да те убият.

Нищо повече не каза. Усети как Хела се обърна по кореми заби лицето си във възглавницата. Той грубо я бутна:

— Иди да спиш на кушетката.

Дръпна се към стената, като усети хладината й по тялото си. Опря се на нея.

В съня му камионите минаха през много страни. Безброй жени изскачаха от земята, стояха на пръсти по улиците, търсеха с жадни лица. Измъчени мъже танцуваха като чучела и се радваха, но после жените започнаха да плачат, навеждаха глави и тела за целувка. Белият знак ги обкръжаваше, също така камионите, мъжете, жените и целият свят. Болният ужас, породен от вина, беше навсякъде. Белите цветя изсъхнаха и умряха.

Моска се събуди. Стаята беше пълна със сенки, последните духове на нощта, и той можеше да види смътните контури на гардероба. Въздухът беше студен, но треската бе напуснала тялото му. Усети лека, приятна умора. Беше много гладен и за момент си помисли как една хубава закуска ще му дойде добре по-късно сутринта. Протегна ръка и усети заспалото тяло на Хела; като знаеше, че тя никога не го е изоставяла, той сложи бузата си върху топлия й гръб и заспа.