Марио Пузо
Тъмната арена (15)

15

В дрезгавината руините на Нюрнберг имаха някаква тиха величавост, като че ли това разрушение беше станало много отдавна и от природни сили — пожари, земетресения, дъждове и слънце, — а част от тях бяха черни, като че ли земята е кървяла и замръзналата лава беше образувала огромни купища.

Лео караше през града и за първи път изпита удоволствие от гледката на опустошението. В покрайнините спря пред една малка квадратна къща, боядисана в бяло, абсолютно същата като останалите. Надяваше се, че професорът е готов, искаше да напуснат Нюрнберг, радваше се, че процесът е зад него вече. Той беше дал своите показания честно, само фактите срещу пазачите и капо, които познаваше. Беше срещнал стари приятели, стари съзатворници и сподели мрачното им задоволство от така дългоочакваното отмъщение. Но странно, не му беше приятно да бъде с предишните си приятели, като че ли те не бяха жертви, бяха участвали в някакво срамно действие и сега чувстваха вина. Опита се да си го обясни и разбра, че не иска да бъде с хора, които си спомняха и споделяха деградацията, терора, безнадеждната мизерия на живота му по онова време. И дори едно лице, свързано с онзи живот, го правеше реален отново. Той натисна клаксона на джипа си и разтърси вечерната тишина.

Почти веднага видя дребната, слаба фигура на професора да излиза от къщата и да се отправя към джипа. Имаше малка изненада за професора, мислеше мрачно Лео, но се опита да бъде учтив.

— Добре ли мина свиждането със сина ви? — попита той.

— Да, да — отговори професорът. — Много добро свиждане. — Той произнесе думите учтиво, небрежно. Изглеждаше болен, с тъмни сенки под очите, почти безкръвни устни и сива кожа.

Лео караше бавно, за да могат да разговарят, лекият ветрец духаше приятно в лицето му. После щеше да тръгне с най-голяма бързина и тогава поради силния нощен вятър те нямаше да могат да разговарят. Той извади пакет цигари от джоба на ризата си с дясната ръка, като лявата му беше на волана. Даде една на професора и професорът запали клечка кибрит, задържа я в двете си ръце и се наведе да запали цигарата на Лео, после своята. След няколко всмуквания Лео каза:

— Знам за сина ви, един мой приятел е свидетелствал срещу него миналия месец.

Видя как ръката на професора се затресе, като поднесе цигарата към устните си, но старият човек не каза нищо.

— Ако знаех за него, никога нямаше да ви доведа тук — каза Лео й се учуди защо тогава караше този човек обратно в Бремен.

Професорът отговори нервно, възбудено, като се държеше здраво за откритата страна на джипа:

— Не съм искал да ми помогнете. Знаех, че не е редно. Но хер Мидълтън каза, че ви е обяснил всичко, че вие сте разбрали.

— Кога ще екзекутират сина ви? — попита Лео с жестокост и след това се засрами.

— След няколко седмици — отговори професорът. Беше загубил цигарата си и ръцете му се търкаха една о друга в нервни спазми. — Това беше последното ни свиждане.

Той седеше и очакваше състрадание, като се надяваше, че Лео няма да му задава повече въпроси.

Лео мълчеше. Бяха в открито поле, с миризма на прясна трева и напъпили дървета. Джипът се движеше много бавно. Той обърна глава към стария човек. Говореше бавно:

— Беше осъден от германски съд, защото е убил един германец, а не за престъпления като пазач в лагера. Това е смешно. Никога няма да можете да кажете в дълбочината на сърцето си, че тези проклети евреи са го убили. Тази омраза никога няма да ви бъде утеха. Колко жалко.

Професорът наведе глава и гледаше ръцете си.

— Никога не съм си мислил такова нещо — каза той. — Та аз съм образован човек.

— Синът ви заслужава да умре — каза Лео. — Той е чудовище. Знаете ли какви неща е вършил? Зло създание, светът ще се отърве от него. Казвам това с чиста съвест. Знаете ли какви неща е вършил?

Омразата в гласа и сърцето му го накараха да спре джипа на пътя. Обърна се за отговор.

Но професорът не отговори. Той беше забил глава в, ръцете си, като че ли да се скрие от себе си. Целият се тресеше. Никакъв звук не излизаше от него, но дребното му тяло се извиваше напред — назад непрекъснато, като откъснато от механизма на мозъка му.

Лео почака да престане и когато състраданието и съчувствието започнаха да изместват омразата, той си каза не, не си припомни образа на баща си, високата измъчена фигура с обръсната глава да върви по каменната пътека и Лео в своята униформа да върви срещу него, за да го срещне, без да може да го познае, и баща му внезапно спира и казва: „Какво правиш тук?“, и Лео тогава си спомни, и сега си спомня, как в по-предишно време баща му го беше хванал в Тиргартен, а той трябваше в това време да е в училище, и баща му каза със същия тон: „Какво правиш тук?“ Само че сега, на тази каменна пътека с бяло боядисаните камъни, бодливата тел звъни по хоризонта и около тях, сега баща му произнася тези думи и плаче, наведен над своя син, червената черта на политически затворник през гърдите му, а момчето със зелен диагонал, знак за расата му. И Лео? Като си спомни това, чак сега разбра какво е преживял баща му тогава преди десет години, почувства само презрение към този стар човек пред него, който плащаше със собствената си мъка за мъката на баща му. Този човек, добре образован, който различаваше доброто от злото, който от страх, от малодушие, от безпомощност не е помогнал на баща му. Спал си е в топлото легло, добре се е хранил и всичко това е спечелил с безнадеждно вдигане на раменете, лесна резигнация. Лео откъсна погледа си от професора, вгледа се в шосето и в една зелена долина, която потъмняваше с падането на нощта. Той знаеше, че никога не може да остане в Германия, че никога не би могъл да живее с тези хора, дори не може да ги мрази, те, които бяха затворили младостта му между бодлива тел, бяха жигосали номер върху ръката му, който той ще носи до гроба, бяха убили баща му, накарали майка му да избяга в нощта хиляди километри надалеч, като бяха отнели на ума й способността да се ориентира, за да живее така до края си, защото не е могла да спи, в буквалния смисъл не е могла да спи.

И сега в тази страна и с тези хора той живее в мир и не върлува с огън и меч. Спи с техните дъщери, дава шоколади на техните деца, дава им цигари, кара ги из страната. Изпълнен от самопрезрение, Лео се отърси от последното съчувствие към стария човек. Подкара джипа с по-голяма скорост, като искаше по-скоро да се върне в Бремен. Професорът беше изтрил лицето си с кърпичка й седеше пасивен, като натискаше краката си о пода, тялото му беше изправено и балансираше люшканията на джипа.

В ранните утринни часове полето започна да се покрива със сенки поради първата светлина на деня. Лео спря в един бар, построен о американците по шосето. Взе професора със себе си и седнаха на дълга дървена маса. На нея спяха няколко американски войници, шофьори на камиони, сложили глави на ръцете си.

Те изпиха първата си чаша кафе в мълчание, но когато Лео се върна втори път с кафе и няколко бухтички, професорът започна да говори, отначало бавно, след това по-бързо, ръцете му трепереха, бързо пиеше кафе от чашата си.

— Още не знаеш какво чувства един баща, Лео, бащата е безпомощен. Знам всичко за сина си, а той ми беше признал и нещо друго. Когато майка му умираше, той беше на руския фронт и аз успях да му издействам отпуска — беше герой, беше смел, имаше много ордени, но накрая не дойде. Писа ни, че отпуската му била отложена. Сега ми призна всичко: че е бил в Париж, че искал да прекара хубаво. Той ми обясни, че не чувствал никакво съжаление, никаква обич към майка си. А след това всичко тръгнало на лошо и започнал да върши тези ужасни неща. Но — професорът млъкна, като че объркан, и след това продължи натъртено, — но как така един син да не оплаква смъртта на майка си? Той никога не е бил покварен, беше като всички други момчета, може би по-красив, по-интелигентен. Учил съм го да бъде щедър, да споделя играчките с другарчетата си, да вярва в Бога. И двамата го обичахме, майка му и аз, никога не сме го глезили. Той беше добър син. Сега, дори сега не мога да повярвам нещата, които е вършил, но той си признава, призна си пред мен. — Подутите очи се наляха със сълзи. — Той ми разказа за тези неща, а снощи плака в обятията ми и каза: татко, радвам се, че ще умра. Цяла седмица разговаряхме за живота ни заедно, а последната нощ той плака, както когато беше дете.

Професорът изведнъж замлъкна и Лео разбра, че лицето му изразява смесени чувства на отвращение и състрадание.

Започна отново, но сега гласът му беше спокоен, нормален и с нотка на извинение, като че ли изразяването на мъката е много неприлично. Той говореше много бавно:

— Като премислям съвместния ни живот, се опитвам да открия къде е началото на това. Не мога да го намеря. Нищо не мога да видя. Всичко е станало от само себе си. Тази мисъл е ужасяваща. Нарекохте го чудовище, Лео, и това е вярно. Вашият син може да бъде също такова чудовище.

Професорът се усмихна, за да покаже, че изказването е безлично, просто теоретизиране, и тази усмивка беше толкова ужасна в това измъчено лице, безкръвните устни изкривени така неестествено, че Лео трябваше да наведе главата си над чашата с кафе, за да не го гледа.

И с тази усмивка, която отнемаше силата му, старият човек, продължи:

— Казвам ти тези неща, защото ти си жертвата. Моят син и аз, аз също, ние създадохме този ад. Какво мога да кажа? Че беше случайност, като че ли съм карал кола и по невнимание съм те прегазил. Без злоба. Синът ми се е заразил от ужасна болест, като че ли е живял в блато, разбираш ли това? Той трябва да умре от тази болест. Знам. Но вярвам, че е добър въпреки всичко, вярвам, че е добър.

Професорът започна да плаче отново и извика високо, в истерия:

— Господ да има милост над него. Господ да има милост над него.

Един от войниците вдигна глава от масата:

— Млъкни, за Бога.

Професорът млъкна. Лео каза:

— Да подремнем малко и после ще си тръгнем, първо ще изпушим по една цигара.

Когато свършиха, облегнаха глави на ръцете си и професорът заспа веднага, но не и Лео.

Той отново вдигна глава и се вторачи в кафеникавите бухтички, разпръснати по мръсната дървена маса. Едно черно петно от кафе в тенекиеното кафениче отразяваше слабата жълта светлина на крушките в стаята. Не чувстваше съжаление към стария човек. Не можеше. Собствените му страдания се надигнаха в кръвта му като противоотрова. Но сега вече знаеше мъката на собствените му родители за него, жестоко страдание. Сънливото му съзнание се рееше над един полуоформен сън за безброй лоши мъже, осъдени на смърт напълно справедливо, и тази смърт се разпростира като болест върху безброй невинни хора. Нямаше друг начин, но преди главата му да падне върху дървената маса, той мързеливо си помисли, че има едно чудесно решение — при всяка екзекуция да се дава лекарство на най-близките, лекарство за забрава; а вече насън той потопи една голяма желязна игла в кафето, всмука светлите отражения в една епруветка с черна течност и после я бодна в задната част на главата на професора с малкия дебел врат? Натиска, докато иглата стига до костта и гледа как се изпразва иглата. Професорът обръща лицето си към него, смирено, с благодарност.

Почти се зазоряваше, когато се събудиха. Пътят им до Бремен беше дълъг и без разговори повече, отколкото беше необходимо. Следобедното слънце точно започваше своя път, когато стигнаха предградията на Бремен, и Лео спря джипа пред къщата, където професорът наемаше една стая.

Лео запали мотора, за да заглуши любезната благодарност на професора. Бързо си замина. Студено му беше, уморен беше, но не му се спеше. Влезе в града покрай полицейското здание на „Швахойзер“, след това зави по „Курфюрстен Алее“. Караше бавно по извитата улица с дървета от двете страни, слънцето и топлият следобеден ветрец му даваха нови сили. Когато приближи къщата на Моска, измести крака си от газта и се блъсна в бордюра, така джипът се наклони: едната част на платното, другата на тротоара. Той подкара към дървото, за да спре бавно търкалящия се джип, но беше карал по-бързо, отколкото си мислеше, и ударът блъсна главата му назад. Той изпсува, облегна се на възглавницата и запали една цигара, след това натисна клаксона на джипа три пъти.

Прозорецът бързо се отвори, но вместо Хела беше фрау Сондърс. Тя му извика:

— Фрау Моска не е тук. Тази сутрин я закараха в болницата. Детето дойде рано.

Лео се изправи развълнуван в джипа:

— А, не, тя добре ли е?

— Тя е отлично — отговори фрау Сондърс. — Детето е момче. Всичко било нормално. Хер Моска е там сега.

Лео не почака, за да й отговори. Запали джипа и зави, за да отиде до градската болница. По пътя спря в офицерския клуб, даде на прислужника германец един пакет цигари за един букет цветя.