Сюзън Кайл
След полунощ (8)

Глава осма

Кортес мразеше да се взират в него. В градовете той се движеше незабележимо.

Сега се представяше за дребен бизнесмен, който може да наеме „Бърк“, ако фабриката се премести в Чарлстън. Преследван беше от многобройни слухове за незаконен дъмпинг. В процеса на всичко това той научи доста за последната сделка на Бърк с Ломбард.

— От племето чероки си, нали? — бе го попитал неговият осведомител. — Бил съм при тях лично. Много са впечатляващи, особено вождовете им, когато застанат отпред с шапките си за война на главите. Сигурно е трябвало да убият доста орли, за да съберат толкова много пера.

Кортес без малко да си прехапе езика, докато се опитваше да се усмихне нехайно. Искаше му се да каже на този тип, че чероките никога не носеха шапки за война, освен пред туристите, че тези шапки се носят само от индианските племена в равнините. Искаше още да добави, че чероките са били много цивилизован народ, който е имал собствен вестник на собствен език през двадесетте години на деветнадесети век; че столицата им Ню Екота по нищо не е отстъпвала на който и да е град на белите през същия период. Можеше още да му каже, че убиването на орли е нарушение на закона, за което в наши дни човек би могъл да отиде в затвора.

Но не му каза.

С течение на годините той се бе примирил с факта, че много хора имаха стереотипни представи за индианците, и че тези остарели разбирания бяха тъй вечни, както слънцето. И това не беше последният случай, при който трябваше да се справя с такива погрешни схващания.

Докато ядеше сандвича си и пийваше кафе в едно малко бистро, което Дери му беше препоръчала, той мислеше върху това, което неговият осведомител му беше казал. След известно време забеляза две бледосини очи, които хладнокръвно го преценяваха. Изви глава и в отговор също се втренчи, без да мигне. Обикновено това обезкуражаваше любопитните. Но този път не подейства. Младото момиче леко наклони глава и светлината падна върху русата й коса. Не беше на повече от осемнадесет-двадесет години. Беше слаба и не особено красива, с изключение на косата. Носеше огромно мръсно джинсово яке и изглежда не беше много придирчива. Ботушите й тип „уестърн“ бяха доста износени, кални и изподраскани. Това му хареса.

Черните му очи отново потърсиха нейните. Момичето се усмихна, сякаш се извиняваше, сякаш разбираше, че той няма нужда от нейното внимание, и продължи да си пие кафето.

Кортес реши, че е видяла това, което й трябва, засмя се вътрешно и остави бакшиш на сервитьорката, преди да отиде на бара да си плати сметката. Беше дошъл тук, за да търси някакво блато. Един идиот, служител при Бърк, се беше изпуснал да каже нещо и сега Кортес искаше да провери местността.

Понечи да излезе от кафенето, но младата блондинка упорито го гледаше. Импулсивно се приближи до масата й и застана до нея, като в жилестата си тъмна ръка държеше очилата.

Тя вдигна поглед и се усмихна.

— Знам. Наблюдавах ви. Съжалявам, ако съм ви причинила неудобство.

И двете му вежди се повдигнаха. Това беше доста прямо.

— Защо ме наблюдаваше? — попита я безцеремонно.

— Умирам да ви задам един въпрос, но си помислих, че вече достатъчно съм ви ядосала.

— Какъв е въпросът?

Тя се поколеба. После произнесе съвсем сериозно.

— Имате ли лопатовидни резци?

Кортес веднага разбра коя е и защо Дери му бе препоръчала това кафене. Изцапаните с кал ботуши, мръсните дрехи. Всичко съвпадаше — била е на разкопки. Това беше племенницата на Дери — Фийби.

— Първата ми специалност е антропология, а втората — археология — обясни му и се разсмя.

— Изглеждаш така, сякаш си копала — посочи Кортес към ботушите й.

— Наистина копахме — каза въодушевено тя. — Намерихме част от домакински съд от Уудлендския период с овъглени жълъди в него. Моят преподавател казва, че дизайнът е от тези, които Коу цитира в книгата си за керамичните поредици, и че находката е на повече от две хиляди години.

— И това е намерено на речно дъно. Сериозно ли говориш?

— Да, защо?

— Нещо друго намерихте ли?

— Не. Слава богу, това не беше гробище. Никак не ми се иска да изкопая нечий прапрадядо. Мисля, че такива неща обсебват и преследват човека.

Той вече я харесваше! Не би имал нищо против още да си поговорят, но ставаше късно.

— И така. Да отговоря на въпроса ти. Както на всички местни американци, азиатци или други представители на монголоидната раса, резците ми са с лопатовидна форма — каза Кортес, като й се усмихваше. — А сега — добави, като се наклони напред заплашително, — ще ме попиташ ли колко скалпа нося на военното си копие?

Очите й заблестяха.

— О, това би било твърде личен въпрос — рече с престорена сериозност.

Той не можа да сдържи смеха си. Обърна се и излезе от кафенето като клатеше глава. Ако не беше толкова млада, кой знае какво щеше да последва. Но сега си имаше мисия. Племенницата на Дери щеше да почака.

Въоръжен с имена и биографии, когато пристигна в хотелската си стая, Кортес извади компютъра си от мекия калъф и го включи. С шифъра си влезе в главния компютър във Вашингтон, в главния щаб на ФБР и потърси информацията, която го интересуваше.

Компютърът беше свързан с малък принтер. На него направи едно твърдо копие на информацията и изключи уреда.

Сега знаеше, че Бърк не само беше нарушил изискванията на разпоредбата за данъка върху свръхпечалбата, но че вече два пъти беше подвеждан под отговорност. Свидетелите не се бяха явили да дадат показания и Бърк се беше измъкнал. Този път обаче Бърк и зет му бяха оставили следи. „Кой друг, ако не един местен американец би тръгнал по тях?“ — разсъждаваше Кортес.

Той се преоблече в джинси, ботуши, синя карирана риза, и си пусна косата. Тръгваше по следите.

Колата под наем, която караше, беше хубава, но не много лъскава. Обичаше да шофира. У дома, в резервата си, имаше един превъзходен пикап. С носталгия си мислеше за него.

Преди да напусне града, импулсивно мина покрай кафенето, където беше обядвал. Изобщо не се изненада, когато видя Фийби да стои до един изпоцапан с кал стар бронко^[1], паркиран наблизо. Лицето й беше зачервено, а косата й разрошена. Тя непрекъснато риташе задната спукана гума, като молеше Бога да стори някои доста странни неща на автомобила й.

Кортес спря зад нея и изключи двигателя. Фийби изобщо не му обърна внимание, когато се доближи.

— Спука гума, а? — каза й, като поклащаше глава. — Виждал съм такова нещо веднъж.

Тя отметна назад разрошените си от вятъра къдри й го погледна недоверчиво. Изглеждаше толкова различен със спусната коса и джинси, че отначало не можа да го познае.

Кортес свали очилата си.

— Заета ли си?

Фийби се беше задъхала от усилието.

— Защо? Нима предлагаш ти да я пориташ малко — посочи му спуканата гума, — докато аз си почивам?

— Не. Помислих си, че би могла да дойдеш с мен и да ми помогнеш да проследим един камион. А след това може и да ти предложа да ти оправя гумата.

Тя бавно кимна.

— Чудесно. Аз съм обхваната от паника и ти също имаш дял в нея.

Кортес я хвана за ръката. „Хубави, тя има хубави ръце“ — мислеше си, докато я водеше към колата си. Бяха силни, но меки. Отвори й вратата, но Фийби се поколеба.

С подчертано търпение извади портфейла си и го разтвори, като го държеше пред очите й. Видя как изражението й се смени. Документите му винаги или впечатляваха, или плашеха хората.

— ФБР — заекна тя, лицето й пребледня. — Шегуваш се. Ще ме арестуваш за нападение срещу един бронко?!

— Умишлено нападение срещу един старец — съгласи се Кортес.

Долната й челюст увисна. Той присви устни.

— Окей. Назначавам те за свой помощник при едно разследване. Така става ли?

— Мен?

— Теб.

Фийби сви рамене.

— Добре, само че няма да стрелям по никого.

— Дадено. — Той си прибра документите и й помогна да седне в колата. — Трябва да намеря едно място, наречено „Пайрътс Марш“. Знаеш ли къде е?

Както и предполагаше, тя знаеше.

— Ами да, само на няколко мили от тук. Карай направо и на следващото кръстовище завий надясно.

Кортес се ухили, доволен, че е следвал интуицията си. Минути по-късно вече напускаха града.

Той следваше без усилия указанията й и стигнаха до една голяма местност близо до морето с огромни буйни дъбове, от които се ронеше мъх. Бяха разпръснати по целия бряг, а два-три от тях бяха изтръгнати.

— Това е от урагана Хюго — каза Фийби, когато Кортес се взря в повалените гиганти. — Странно колко силен може да бъде вятърът.

— Вятър, дъжд, всичко е от природата.

— Всъщност, ти от кое племе си?

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Познай.

Фийби присви очи.

— Не може да си апах, защото си прекалено висок, макар че Кохис е бил над шест фута. Не си достатъчно лек, за да бъдеш кроу, нито достатъчно тъмен, а нямаш вид и на сиукс. Чероки може би, или чоктау.

Кортес повдигна вежди.

— А защо не команч?

— Не си достатъчно тъмен и си прекалено висок — повтори тя. — А и не си набит по структура, лицето ти не е квадратно и грубо, носът ти не е сплескан.

— Но родителите ми имат всички тези черти.

Фийби не помръдна.

— Значи команч?

Той кимна.

— Но…

— Апахите са ниски, но Кохис е бил над шест фута — напомни й Кортес. — В семейството ми е имало някакъв испанец — добави хладно.

— Испанците са известни като ниски…

— Цезар Ромеро не е.

Фийби вдигна ръце.

— Предавам се.

— Добре. Сега мълчи и ме остави да разгледам.

Тръгна, забил очи в земята. Краткото му пребиваване в „Бърк“ му беше позволило добре да разгледа гумите, които този човек използваше за своите брички. Те оставяха странни следи, които беше запомнил. По-добре беше с гипсови отливки, но това можеше да направи и по-късно. В колата имаше гипс и кана с вода. Това, което трябваше да направи сега, бе да открие нещо в това мочурище, както следи от гуми, които да го отведат при „Бърк“.

Имаше нужда от цяла верига доказателства, ако смяташе да обвинява „Бърк“ в нарушение на федералните закони. Може да не беше в неговите пълномощия, но познаваше някои от момчетата в Управлението по охрана на околната среда. Вече знаеше доста хора, които замърсяваха земята с промишлени отпадъци.

— Какво търсиш? — попита Фийби. — Ако мога да помогна…

Хвърли й бърз поглед.

— Следи от гуми и нещо гадно във водата.

— Окей. — Тя също тръгна.

— Имаш ли си име? — попита внезапно Кортес.

Фийби вдигна очи.

— Разбира се, че имам — отвърна и продължи да върви.

Устните му се разтеглиха.

— И какво е то?

— Фийби.

Кортес се засмя.

— Наистина така се казвам — продума тя, като му хвърляше гневни погледи. — Какво лошо има в това, да се наричаш Фийби?

— Просто е малко необичайно, нищо друго.

— А ти как се казваш?

— Наистина ли искаш да знаеш? — предизвикателно каза той.

После приклекна и се взря в някаква следа от гуми. „Прилича, но не е тази, която ми трябва“ — помисли си.

— Как се казваш? — настояваше Фийби.

Кортес се изправи, но все още гледаше към земята. Произнесе високо някакви срички, като ги накъса странно. После погледна смаяното й лице и се усмихна.

— Не може да се преведе добре. Сутринта, когато съм се родил, майка ми видяла един ястреб с червена опашка. Ако трябва да го преведем, означава нещо като „този, който дойде на крилете на червеноопашатия ястреб“.

— Красиво е.

— Естествено. — Той отново клекна, за да разгледа някаква следа.

Попадна точно в целта. „Бинго“ — рече си. Стана, без да обръща внимание на момичето, и тръгна по следите. Когато стигна до едно мочурливо място, спря и острия му поглед обхвана местността, докато накрая откри това, което търсеше — ръждивият край на един варел.

— Тъй, тъй — мърмореше си. — Някой ден нещата все излизат наяве.

— Намери ли това, което търсеше? — попита Фийби, като се присъедини към него.

— Да, благодаря ти за помощта.

Тя се ухили.

— Ще получа ли сега значка?

Кортес се разсмя.

— Не.

— Беше ми забавно — въздъхна Фийби.

Посегна, улови кичур от косата й и започна да си играе с него.

— Това естественият й цвят ли е?

— Да. И двамата ми родители са много тъмни. Казват, че нося признаци на атавизъм, заради някакъв норвежки прародител.

Кортес неохотно пусна косата й. Беше много мека. Продължително се загледа в лицето й, сякаш съжаляваше за нещо.

— На колко си години?

— На двадесет и две. Късно започнах да уча в колежа — призна си тя.

— Не чак толкова късно.

Тъмните му очи се плъзнаха по тялото й, скрито в дебелото яке, и му се прииска да има време, за да я опознае както трябва.

— Аз съм на тридесет и шест — каза й. — Името, което използвам сред белите хора, е Кортес.

Фийби протегна ръка.

— Приятно ми беше да се запознаем.

— И на мен. Благодаря ти за помощта.

Пръстите й леко потръпнаха върху неговите и той й се усмихна. Тъй като на Фийби не й бе известно името му, сигурно Дери не й беше споменавала за него. За момента това беше добре дошло.

— Живеем в два различни свята — тихо отбеляза.

— И аз си мислех същото — срамежливо се съгласи тя.

Пръстите му нежно погалиха нейните.

— Къде следваш?

— В университета в Ноксвил. Но съм свободна това лято, затова сега се навъртам наоколо с няколко приятели, които учат археология тук. Това ми е последната година в университета — през пролетта завършвам.

— Тогава може би ще се видим на тържеството по случай завършването ти, колежанке — каза неочаквано Кортес.

Нищо по лицето й не трепваше и той пусна ръката й.

Неговото придоби суров израз и тъмните му очи заблестяха от гняв.

— Но на теб това не би ти харесало, нали? — попита я грубо, като се завъртя на пети.

— Ах, ти, фанатик такъв! — извика тя, грабна от земята една суха клонка и го замери. — Ти, извратен фанатик! Обиждаш се, без да са ти дали никакъв повод за това, ядосваш се, преди още да си задал някакви въпроси, ти… ти!…

Фийби потърси друга клонка.

Кортес внезапно пристъпи и я улови за китката.

— Не е хубаво така! — скара й се. — Не хвърляй разни неща!

— Това не са разни неща, а клонки от дърво — подчерта тя, като се съпротивляваше. — Пусни ме!

— За нищо на света!

Той й отне клонката без никакво усилие, но не пусна ръката й.

Фийби се взираше в очите му, леко развълнувана и примирена. Беше силен, но тази сила въобще не й причиняваше болка.

— Би било чест за мен, ако дойдеш на дипломирането ми, дори и да си облечен така, както си сега — каза му малко грубо.

— Винаги ли риташ автомобили със спукани гуми? Други лоши навици да имаш, освен дето тази уста бълва все гадости?

— Няколко лоши думи са достатъчни, да покажеш на една спукана гума, че става въпрос за работа!

Той се усмихна.

— Наистина ли?

— Ти не ругаеш. Дори на собствения си език — каза Фийби самодоволно, което го изненада. — Досега не съм срещала местен американски език, в който да има ругатни и нецензурни думи.

— Нямаме нужда от тях, за да се изразяваме — рече й с израз на превъзходство.

— Ами тогава сложи ме на дъжда и ме наречи чадър — иронизира го тя.

— Нямам време. — Кортес пусна ръката й и се обърна. — Ще те оставя в някой сервиз. Ще ти трябва помощ, като сменяш гумата.

— Каза, че ти ще я смениш.

— Казах, че ще се погрижа да бъде сменена. Аз не мога да сменям гуми — отвърна й съвсем делово. — Бях един от последните, които служиха във Виетнам, точно когато се евакуираха бежанците. Един шрапнел ме улучи в рамото, нещо се обърка. Не че е кой знае какво, но не мога да вдигам тежко.

Фийби трепна.

— О, съжалявам, не исках да бъда груба. Винаги става така — сякаш не говоря с устата си, а с краката си.

— Хубави малки крачета — констатира Кортес, като ги гледаше. — Ботушите им отиват.

Фийби се усмихна.

— Значи не ми се сърдиш?

Той поклати отрицателно глава.

— Хайде, да тръгваме.

Откара я до най-близкия автосервиз и изчака, докато се върне, за да му каже, че си е намерила монтьор.

— Много ти благодаря.

— Удоволствието беше мое.

Фийби се поколеба, но всъщност нямаше повече какво да добави. С бебешката си усмивчица му помаха с ръка.

Кортес с мъка откъсна очи от нея и подкара колата, без да поглежда назад.

Вече си мислеше за доказателствата, които трябва да събере, за да обвини Ломбард и неговата компания в нарушение на законите за опазване на околната среда.

 

 

Ники седеше във всекидневната, когато приятелят на Кейн — Джейк дойде да го види. Тя и Кейн се разминаваха вече много предпазливо, след като три дни се бяха държали студено и учтиво един към друг. Искаше да си ходи вкъщи. Безразличието му я убиваше.

Джейк повдигна вежди и на лицето му за кратко се изписа огромна изненада. Но учтиво се усмихна, когато Кейн му я представи просто като „Ники“.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Джейк и хвърли поглед към приятеля си.

— Хмм, Кейн, искам да те видя насаме за малко. Нещо във връзка с яхтата — добави бързо.

— Разбира се. Извини ме, Ники.

Тя остана да седи на дивана. Беше облечена с джинсите си и лека блузка. Навън беше горещо и двамата мъже носеха къси панталонки, които повече отиваха на Кейн, отколкото на Джейк. Ники не си беше взела никакви къси панталонки, а и Кейн не й беше предложил. Достатъчно го изкушаваше и в джинси, а той с всички сили се опитваше да не усложнява нещата. Фактът, че направо си бе изгубил ума и не бе взел никакви предпазни мерки втория път, когато се любиха, го тревожеше толкова много, ме чак му прилошаваше. При цялата си възбуда в онзи върховен момент, той беше прекалено нетърпелив за удоволствието. Сега съжаляваше за това, но беше вече твърде късно.

— Е, какво има? — попита Кейн, когато останаха насаме с Джейк.

— Трябва да сменя радиото в яхтата. Хич го няма. Мислех да го поправям, но прецених, че цялата работа ще ми излезе по-скъпа, отколкото ако го подменя. Съгласен ли си, ако поръчам онова радио, което гледахме заедно с теб, и да наредя да го докарат експресно тук?

— Действай — кимна Кейн. — Защото имам планове за по-следващия уикенд.

Погледна назад към къщата. Лицето му беше спокойно и не по-щастливо, отколкото всеки друг път.

— Мисля да назнача нов директор на завода в Чарлстън и да отплавам за Карибско море, когато тя се прибере вкъщи.

Джейк се прокашля.

— Предполагам, че знаеш какво вършиш. Нито пък аз съм тоя, който трябва да ти се меси. Но дали е разумно?

Кейн се навъси.

— Какво искаш да кажеш?

— Не бих си и помислил, че ще допуснеш Клейтън Сеймур да наднича в интимния ти живот.

Голямата ръка на Кейн се стрелна нагоре и стисна Джейк за рамото с такава сила, че му причини болка.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Джейк се намръщи.

— Това там е Никол Сеймур, сестрата на Клейтън. Дъщеря ми е женена за един сенатор от Вирджиния, ако помниш. Тя и Ники са нещо като приятелки. Разпознах я веднага по снимките, които съм виждал. Бива си я, нали?

Кейн беше шокиран и моментално почувства как стомахът му се стяга. Чувстваше се предаден. Досега не се бе поинтересувал коя е Ники. Мислите му препускаха бясно. „Вече зная коя е… Ами тя дали знае кой съм? Трябва да разбера! Независимо обаче, дали знае или не, трябва веднага да я махна от живота си, и то бързо. Не мога да си позволя да давам безплатна информация за своята работа на Клейтън Сеймур!“

Джейк забеляза колко се е разстроил.

— Съжалявам, че ти казах лоша новина, но все някога трябваше да разбереш.

— Да, така е.

Чувство на празнота обхвана Кейн, когато изпрати Джейк и се върна обратно в къщата. Ники седеше и го наблюдаваше с големи, любопитни очи. А неговите излъчваха нажежена до бяло ярост. Тя знаеше, преди още Кейн да проговори, че Джейк я бе разпознал и му е казал. Всичките й надежди и мечти бяха изпепелени от тези пълни с омраза очи. Подготви се за битка и стана. Това й даваше единственото преимущество, което изглежда можеше да има.

— Значи знаеш!

— Много добре знам — отвърна Кейн, като ръцете му бяха свити в юмрук до тялото. — Брат ти и неговите съдружници търсят начин да ме компрометират. Ти една от идеите им ли си?

Искаше й се да го удари.

— Такава ли ти изглеждам? — отговори тя с пламнали очи. — Нима мислиш, че аз мога да накарам някакъв скутер да те удари така, че вълните да те изхвърлят в безсъзнание на брега пред къщата ми?

— Това не беше всичко, което се случи.

— Прав си, ние се прелъстихме взаимно — изрече Ники, без гласът й да трепне. — Ако брат ми знаеше, как би го използвал, за да те компрометира? Ако нещо…

Замълча. Последното изречение беше голяма грешка.

— Сестрата на претендента се опитва да измами най-големия поддръжник на неговия опонент. Как ти звучи това на първа страница на сензационния вестник на баща ми — попита Кейн с едва потисната злоба.

Тя позеленя. „Това е кошмарен сън! Не може това да се случва. Аз няма да стана причина Клейтън да изгуби изборите!“

Кейн вирна брадичка.

— Чувал съм доста неща за теб през всичките тези години. Казват, че си една от най-забележителните млади домакини в политиката. Трябваше да те разпозная по някой от онези модели на водещи дизайнери, с които се обличаш. Хора, които са вътре в нещата твърдят, че ти си мозъкът и двигателят на Сеймур. Само че на мен не ми изглеждаш толкова издръжлива.

— Пневмонията би накарала и най-твърдите да се размекнат за малко — отвърна Ники, като наклони встрани глава. — Значи война, така ли?

Той бавно кимна.

— И всички средства са разрешени?

— Аз така водя война — потвърди Кейн, като напъха ръце дълбоко в джобовете си.

— Изглежда справедливо. Но има едно условие. Да не се очерняме един друг.

Той повдигна едната си вежда.

— Ти знаеш по-добре.

Ники усети как бузите й почервеняват от гняв и ръцете й също се свиха в юмруци.

— Да не се очерняме един друг за това, което правихме заедно — насили се да каже тя.

Искаше му се да я удари там, където най-много боли. Ники го беше направила глупак и дори можеше да се възползва от този факт. Лицето му придоби непознато изражение.

— Нашето беше авантюра за една нощ — каза й. — Освен това, аз не се боря за власт. Ако се борех, може би тогава ти щеше да ме притесняваш.

С това й подсказваше мястото, което заемаше в живота му. Мери Танер веднъж я бе предупредила да не се поддава прекалено бързо на мъжката страст. „Мъжете обичат през нощта, а са безразлични през деня — беше й казала тя. — Дръж си очите отворени, а сърцето затворено, докато не се убедиш, че това е нещо повече от една преходна страст.“

По онова време този съвет не й беше нужен, защото Ники беше решила да няма нищо общо с мъжете. Но сега съвсем ясно си го спомни.

— Искаш да кажеш, че е малка вероятността да причиня тревоги на теб, мистър Ломбард? — произнесе, като възвърна предишния си дух. — Защо не запазиш преценката си за после.

Кейн се възхити на самообладанието й. По лицето й нямаше нищо, което да му подскаже, че загубата на тяхното приятелство я засяга по един или друг начин.

— Ще видим. — Кейн направи пауза. — Знаеше кой съм, нали?

— Разбрах чак след произшествието с теб. Името ти ми подсказа, а после го свързах и с ролекса.

Ники със съжаление наблюдаваше бурята в очите му.

— Сега си спомням, че Сеймурови са едно от най-известните семейства, но са доста бедни.

Тя гордо вдигна красивото си носле и се усмихна.

— Значи не си информиран както трябва. Казах ти, че се занимавам със скулптура. Бюстовете ми са с доста висока цена, а брат ми също печели добре. Е, разбира се, нямаме яхта. Но се справяме.

Стрелата намери мишена. Кейн замята огнени, яростни погледи.

— Сега си отивам. Благодаря ти, че се погрижи за мен. Предполагам, че ако знаеше коя съм, не би ме допуснал и до входната врата.

— В никакъв случай — отвърна той с приятен глас.

Но нито в очите, нито в усмивката му имаше нещо приятно.

— Това е разликата между нас. Аз бих се погрижил за теб, дори и да знаех кой си.

Ники отиде да си приготви багажа и реши да направи всичко възможно, за да прикрие истинските си чувства. „Ще се справя с всичко. Нали успях да надживея и провала с Майлс, в края на краищата…“

 

 

Кейн го нямаше, когато таксито пристигна. Мисис Бийл я изпрати с въпросителен поглед. Кейн не беше оставил бележка, но й беше поръчал да пожелае на мис Сеймур приятно пътуване. Ники си каза, че ще е по-добре Кейн да запази пожеланията за себе си. „Ще се нуждае от тях, когато аз и Клейтън се справим с неговия кандидат на изборите.“

Ако сърцето й се късаше, тя бе единствената, която трябваше да знае това.