Сюзън Кайл
След полунощ (11)

Глава единадесета

Тържеството продължи дълго. Главният опонент от партията на Клейтън отстъпи още в началото и Клейтън, Бет и Ники се потопиха в ласкателствата и на неговите привърженици.

Ники забеляза, че Сам Хюит беше спечелил номинацията на Републиканската партия много по-лесно от Клейтън и с доста внушителен брой на гласовете. Беше сигурна, че той ще бъде най-страшната конкуренция за изборите през ноември.

В полунощ Клейтън отиде в телевизията, за да произнесе реч по случай спечелването на номинацията на Демократическата партия.

— Искам да знаете, че този път ще се боря упорито, за да спечеля изборите — каза той пред камерите. — И няма да нарушавам обещанията и програмата си. Вече забелязах свои слабости и грешки по някои въпроси, на които не съм обърнал достатъчно внимание. Хората са безработни, защото работните места се изнасят в други страни. Такива примери има и тук, в нашия град. Време е да спрем да плащаме на други държави, за да крадат работните места на гражданите ни. Време е да направим нещо за икономиката и да се научим да балансираме бюджета. Аз прозрях истината и ще ви заслепявам със светлината й, докато не се върна във Вашингтон и не направя нова програма. Въпросите на екологията са все още от първостепенно значение за мен, но трябва да дадем и работа на хората. Благодаря на всички ви за подкрепата. Напред към победата през ноември!

Привържениците му бурно го приветстваха. Клейтън се усмихна, но в очите му имаше нов блясък и всички наоколо го забелязаха. Бет — също, но с тръпнеща тревога, защото наред с британското предложение, тя беше получила още едно — да представлява лоби, подкрепящо външната експанзия на американския бизнес в Карибския район. Не беше казвала още на Клейтън. Усмивката й беше малко напрегната, докато мислеше за бъдещето.

Ники нехаеше как се чувства тя. Не сваляше очи от брат си и цялата преливаше от гордост.

Единственото нещо, което помрачаваше щастието й сега, бе мисълта за Кейн Ломбард.

Знаеше, че не е виновен за незаконното изхвърляне на промишлените отпадъци. „Цялото фиаско сигурно е станало, когато той лежеше ранен в къщата или когато прекарвахме доста време заедно, или когато се грижеше за мен, докато бях болна.“ Питаше се, защо не й бе казал тези неща — дали се опитваше да запази репутацията й или просто ги държеше като скрит коз. Чудеше се, дали Кейн изобщо се сещаше за прекараната заедно нощ. Тя самата толкова често си мислеше за нея.

Беше го видяла по телевизията няколко пъти и направо й прилошаваше при мисълта за изпитанията, през които той трябваше да премине, заради поддръжниците на брат й. Беше й интересно да разбере, дали това е накарало Кейн да намрази Клейтън още повече. Тревожеше я неговият ответен удар — какъв ще бъде и как ще го нанесе. Веднъж дори за малко да му телефонира, за да поговорят по въпроса. Но най-вероятно той не би говорил с нея.

Ники се огледа наоколо и видя учтивите усмивки на присъстващите. Толкова много тайни се криеха зад целия този бляскав панаир, наречен политика. Всеки си имаше поне една недостойна за името му тайна. Просто някои бяха скрити по-надълбоко.

 

 

Скоро след заминаването на Клейтън за Вашингтон Ники се премести в едно малко имение в Ройс Блеър в Мерилънд. Мадж Блеър й го бе предоставила. Мадж помагаше при организирането на гала тържеството по случай партийната победа на Клейтън в номинациите и при усилията за спечелване на по-голяма подкрепа. Организаторският талант на Ники бе приложен в действие — тя нае доставчик на храната, осигури обслужването, развлекателна програма; надзираваше поставянето на безукорни тематични пана по стените на голямата бална зала в имението. Няколко от нейните собствени скулптури бяха изложени в дома на Блеър и Ники сияеше от гордост, като виждаше какво искрено удоволствие доставят нейните творби на Мадж и Клод.

— Непрекъснато ме изненадваш, Ники — призна Мадж, като помагаше да окачат филигран от фини сребърни музикални ноти върху златисто петолиние на фона на бял атлаз. — Тържество на тема опера, на което всички гости трябва да дойдат облечени като любимия си оперен певец или герой. Предполагам, че ще пристигнат двадесетина Павароти — продължи тя, като се смееше. — Не го ли обожаваш? Слуша ли го в „Турандот“ на Пучини?

— Не, гледах операта, когато Пласидо Доминго изпълняваше главната роля — отвърна Ники. — Красиво е, нали? Бих могла цял живот да слушам Nessum Dorma и никога да не ми омръзне. Къде е Клод! — попита тя, като се огледа.

— Скрил се е — разсмя се Мадж. — Ненавижда тържествата, бедничкият ми. Затворил се е в библиотеката с Мад и яростно чете гръцки трагедии. Това го вдъхновявало.

— Мадж, той пише еротични мистерии за убийства. Световноизвестен е. Всичко, което напише, се превръща в търсен игрален филм. През следващия месец ще има отново премиера.

— Знам, скъпа. Нали съм омъжена за него — отвърна с ирония Мадж.

— Нали поне ще се появи на тържеството? Та той живее тук.

— Възможно е и да дойде. Но бъди сигурна, че ще се е овалял целият в брашно и ще се появи като нещо отвратително — например като призрака от онази опера на Моцарт, която мразя. А ти като кого ще се дегизираш? А, знам. Мадам Бътерфлай. Ще бъдеш съвсем като истинска, с лъскава черна коса.

— Не, ще облека прозрачна рокля и ще се появя като Камила. В трагично настроение съм.

— О, Ники, не и ти. Винаги си толкова сияеща.

— И аз преживях мъка и болка.

Мадж я погледна.

— Да, наистина. Но по лицето ти нищо не се чете. Сякаш всичко е минало покрай теб, без да те докосне.

На Ники й идваше да завие. Не всичко беше минало покрай нея, без да остави следи.

— Подай ми онзи телбод, ако обичаш.

— Заповядай, скъпа. Всички покани са изпратени, а ние тук почти привършваме. Само още няколко часа. Клейтън и Бет ще дойдат навреме, нали? — запита Мадж.

— Обещаха.

— Ники, Клод настоя да включим още едно-две имена в списъка, така че изпратих няколко покани повече. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Колко сте смешни. Ами че това тук е вашата къща. Как мога да имам нещо против?

Страшен вой разкъса тишината и Мадж простена.

— Чуй ги само тези котки! Мад е сиамка, а Клод е взел и две ангорски. Направо ме подлудяват! Как може да пише с всичките тези пухкави убийци по бюрото си, не знам!

На Ники внезапно й се зави свят и тя се хвана здраво за стълбичката, като ясно съзнаваше как Мадж се взира в нея с широко отворени очи, пълни с любопитство.

— Ники, добре ли си? — запита загрижено тя.

— Разбира се, че съм добре. Просто ми се мотае главата. Не съм яла нищо.

— Тогава трябва да хапнеш един сандвич. Ела с мен. Ще накарам Луси да ти направи един от нейните прословути хамбургери с пържола и пържени картофки.

— Благодаря все пак, но наистина не искам да умирам от холестеролно отравяне — усмихна се Ники. — Нека бъде една салата с малко хляб, ако е възможно.

— Врабче такова. — Мадж поглади с ръце пищните си бедра и се намръщи. — Ако обичах листенца от маруля, на някои места поне щях да изглеждам като теб.

— Хубава си такава, каквато си, и съм сигурна, че Клод непрекъснато ти го казва. — Ники я хвана под ръка. — А сега, нека още веднъж прегледаме доставените продукти.

 

 

Денят й беше натоварен до лудост, но Ники се справи превъзходно. Моментната й слабост бе изчезнала и тя сияеше като скъпоценен накит до вечерта. Огледа залата и остана доволна. След това тръгна към стълбището. Скоро щяха да запристигат гостите. „Само дано всичко мине благополучно.“ Винаги се притесняваше в такива моменти.

— Виждам как главичката ти трескаво прехвърля всичко — отбеляза Клод, като влезе в залата с Мад под мишница.

Голямата сиамска котка имаше сини очи, които набързо прецениха Ники и решиха, че не е интересна. Те се затвориха и Мад се намести по-удобно в якето на Клод.

— Мад е безнадежден случай — отбеляза той, като кимна към нея. — Събужда се само да яде. Толкова е мързелива, че даже оставя другите да я къпят. Психологът й каза, че това се дължало на депресията й. Не я пускаме навън и това я разстройва, разбираш ли.

Ники не посмя да се усмихне. Клод наистина приемаше сериозно терапевтичните сеанси на Мад.

— Как върви терапията? — попита предпазливо.

— Ами не виждам голяма промяна, но поне спря да гризе клавишите на компютъра ми. Проклето животно, толкова следи от зъби. Ревност, разбираш ли? Ревнува ме от компютъра, когато пиша.

— Ще дойдеш ли на тържеството?

— Възможно е. Мисля да дойда като Равел, с Мад под мишница. Равел е отглеждал котки, разбираш ли. Дузини котки. Даже разговарял с тях.

— Аз също разговарях с котката си — отбеляза Ники.

— Но не и на нейния език — отвърна с лукава усмивка Клод.

— Паф ме разбираше чудесно — спомни си с тъга Ники.

Паф беше умрял от старост преди няколко месеца и все още й бе мъчно за него.

— Трябва ти нова котка — каза Клод.

Тя повдигна рамене.

— Нямам време за котки.

— Ти като кого ще се облечеш? — попита с любопитство Клод.

— Като Камила — отвърна Ники.

— Трагичен образ? Някаква причина за това?

— Може би настроението ми е такова.

— Но Клейтън спечели номинацията.

— Не за това се чувствам тъжна.

— Тогава сигурно става дума за изгубена любов.

Ники се разсмя.

— Откъде знаеш толкова много за хората?

— Скъпо мое момиче, аз съм писател. Кой знае повече за хората от нас, писателите?

— Добро основание.

— Камила имаше ли котка? — попита Клод замислен. — Можеш да вземеш една от ангорските.

— Мисля, че ако накараме една жена, болна от туберкулоза, да носи котка, това ще бъде малко… как да кажа… неочаквано.

— О, да. Разбирам. — Клод се ухили. — Лошо предложение.

— Той има три котки — обясни Мадж. — Добират се до кутията с хартия за компютърен принтер и я изяждат, ако ги оставим сами. Или пък дъвчат ръкописите му. Мад даже може да отваря бюрото му.

— Нужен ти е шкаф.

Клод се намръщи.

— Това е жестоко!

— Кое?

— Да ми предлагате да заключвам Мад в шкаф.

Ники му хвърли ироничен поглед, врътна се и се втурна горе.

 

 

Леката бяла рокля й подхождаше. Чувстваше се като малко пухкаво облаче сред ярките костюми на гостите. Бет и Клейтън дойдоха от Вашингтон, дегизирани като Кармен и нейния войник. Клейтън се чувстваше неудобно в мундира с висока яка, но Бет беше убедителна като селско момиче с блестящите си очи. Те махнаха на Ники отдалеч, тъй като Клейтън се оказа обграден от свои привърженици.

Клод и Мадж бяха изключително живописни като Морис Равел и Мадам Бътерфлай.

— Ама че странна двойка — шеговито се заяде с тях Ники.

— Я виж ти, кой ни обижда, кашлящата куртизанка — отвърна Клод, като стисна Мад под мишница.

Мад беше разбудена и очевидно раздразнена от това, че трябваше да прави компания на тези хора. Погледна стопанина си гневно и изведнъж заби зъби в ръката му.

— Оох! — извика Клод.

— Потиснатата враждебност може да спре умствения растеж — кимна Ники. — По-добре й дай възможност да изразява свободно волята си. Не бихме искали да я потискаме.

— Ще я потисна аз нея, ако направи пак такова нещо — каза Клод, като яростно гледаше котката.

Ники се разсмя. Клод и Мадж бяха най-близките й приятели, и най-верните. Не знаеха всичко за миналото й, но дори да знаеха, това не би имало значение. Те бяха от малкото хора, които не съдеха другите.

— Каква навалица — промърмори Клейтън, като дойде при тях.

Смръщи се при вида на мъртвешки бледото лице и изрисуваните бузи на сестра си.

— Коя си ти — Вампира?

— Умирам от туберкулоза, не виждаш ли? — Тя се изкашля силно. — Аз съм Камила.

— Мразя операта — отбеляза Клейтън.

Ники не каза нищо, но многозначително повдигна вежди.

— Къде е Майлс? — попита Мадж.

— Имаше други планове и съжалява, че не може да дойде — отвърна Клейтън. — Той не е много общителен и светските събирания го изнервят.

— Защото всички жени се хвърлят в краката му — каза Мадж с дяволита усмивка. — Толкова е красив, нали? О, боже, дори моите колене омекват, когато го гледам.

Някога и на Ники коленете омекваха. Но сега си мислеше за Майлс с тъга и болка.

— Вижте, идват още гости — каза ентусиазиран Клод. — Трябва да отида при тях, скъпи мои.

Тържеството продължи почти до зори и имаше огромен успех. Клейтън получи много похвали и обещания за подкрепа, а Ники бе в центъра на вниманието на всички.

Единственото, което я безпокоеше, бе онзи пристъп на слабост. Никога преди не беше имала такива пристъпи. Бяха изминали почти два месеца, откакто се бе любила с Кейн. Не й хареса подозрението, което започваше да я обзема.