Сюзън Кайл
След полунощ (3)

Глава трета

Кейн Ломбард се беше изтегнал в шезлонга пред собствения си дом и съзерцаваше обляния в лунна светлина океан. Усещаше някаква празнота в себе си.

Беше на трийсет и осем години. Някога бе имал съпруга и син. Десетгодишният му брак, макар и не идеален, му беше давал чувство за сигурност. Сега отново бе в списъка на самотните мъже, но вече без идеализма на младостта, който превръщаше брака в една жизнено способна перспектива. Беше уморен и някъде по пътя беше изгубил всички илюзии за вярата в хората и за живота. Не съм като онези вълни — помисли си, — които се разбиват безцелно в брега и после изчезват. Когато умра, няма да оставя нищо след себе си, нищо, което да напомня, че Кейн Ломбард е живял на тази планета. Не е точно така — укори се сам после, докато отпиваше от силния си коктейл.

— Ще оставя фирмата след себе си. Макар че името й може би ще бъде сменено след време. Имената са най-краткотрайното нещо…

Затвори очи. „Ники. Тя се казваше Ники, имаше черна коса, зелени очи и лице на ангел.“ Харесваше му излъчването й, начинът, по който се смееше — сякаш очакваше животът да й предложи чудесни неща. Кейн си даваше ясна сметка за всичко, но Ники го караше да се чувства оптимист. Имаше нужда от контакти с жена като нея.

„Не за постоянно, разбира се“ — каза си.

Нуждаеше се просто от една любовна авантюра. „Дали ще се съгласи? Изглежда ме намира за привлекателен. Разведена е, така че знае правилата. Дали ще приеме? Ако й предложа да излезем и да се позабавляваме?“ Разклати течността в чашата си и се заслуша в нежния звън на бучките лед в нея на фона на рева на океана. „Може би Ники също е самотна. Кой знае? Няма монопол върху самотата. Тя прониква навсякъде…“

Клепачите му натежаха.

Когато се събуди, вече се зазоряваше, а Кейн все така си лежеше в шезлонга, усещайки хладния утринен въздух по лицето си. Чашата — отдавна забравена — се беше търкулнала на пода. Уискито се беше разляло и бе попило в дъските. Кейн се изправи и се протегна с леко раздразнение. Главата му беше много по-добре, но главоболието все още не беше напълно изчезнало. Погледът му се зарея отнесено над океана. Преди да успее да прогони болката, която напираше в челото му, телефонът иззвъня силно.

Икономката извика с пронизителния си глас:

— Търсят ви, мистър Ломбард!

— Дайте го тук — отвърна кисело Кейн.

Тя му подаде мобифона и се оттегли.

— Да?

— Обажда се Тод Сандърс, мистър Ломбард — чу плътен мъжки глас. — Работя за баща ви и братята ви в Ню Йорк, в „Weekly voice“ — добави мъжът след дълга пауза от страна на Кейн.

Кейн си спомни това. Сандърс беше най-добрият журналист на баща му, ако думата „журналист“ беше подходяща за човек, който е по-добър в създаването на новините, отколкото в тяхното отразяване.

— Да, познавам ви — отвърна. — Какво желаете?

— Баща ви ме изпрати в Чарлстън да поогледан нещата. Тъй като брат ви ръководи предизборната кампания на Сам Хюит, баща ви иска от мен да направя някои проучвания за кандидата на Демократическата партия, Сеймур. Нищо необичайно — побърза да добави Сандърс. — Не търся разни сензационни историйки, просто нещо, което би могло да се използва в кампанията, нали разбирате? Току-що пристигнах в хотела. Някакви предложения? Да ми подскажете откъде би могло да се започне?

— Не мога да ви помогна. Не живея отдавна в Чарлстън и не познавам много хора. Но съм чувал за репутацията на Сеймур. Ако направя една погрешна стъпка, ще се опита да ми стъпи на врата като трапер — това го знам. Имахме течове по каналите за отпадъци преди две седмици — случайни, разбира се — и оттогава непрекъснато ме следи. Посочи ме с пръст по телевизията и каза, че съм бил типичен пример за алчен индустриалец, който е готов да съсипе природата. — Кейн поклати глава. — Направо е маниак на тема опазване на околната среда и, по-специално, индустриалното замърсяване. Това му е най-големият коз.

— Интересно е, че защитава интересите на дърводобивните компании на северозапад — вметна иронично Сандърс.

— Изсичането на гората на някакъв си бухал някъде на запад, очевидно, няма да повлияе чак толкова на политическия му имидж. Друго си е ровенето в мръсните канали на индустриалците, които се намират под носа му.

— Вие го казахте.

— Ще ме държите в течение, нали?

— Имайте ми доверие.

Кейн затвори телефона. Странна птица беше този Сеймур. Разполагаше с малко средства, но благодарение на старото си чарлстънско потекло, можеше да поддържа собствена кантора. Мълчаливата подкрепа на секретаря на Вътрешното министерство, Майлс Тауншенд, също му бе добре дошла. Бившият държавен сенатор от Южна Каролина беше влиятелен човек с безупречна репутация, макар да имаше един провален брак зад гърба си. Доколкото Кейн знаеше, този брак беше продължил съвсем кратко време и беше твърде загадъчен, но това се дължеше на крехката възраст на младоженката. Не си спомняше много добре, но му се струваше, че бе имало някаква връзка между Майлс и семейство Сеймур преди това. Трябваше да си спомни и да го съобщи на Сандърс при следващото му обаждане.

 

 

В главния предизборен щаб на Сам Хюит — първият кандидат в листата на Републиканската партия за района, включващ Чарлстън, Южна Каролина — се разгаряше остра дискусия между Хюит и неговите съветници.

— Не можеш да рискуваш да нападнеш Сеймур на лична основа на този етап — негодуваше Норман Ломбард.

Тъмният му поглед пронизваше високия и слаб кандидат, който беше доста нервен.

— Ще се погрижим за това по-късно. Баща ми е собственик на най-големия сензационен вестник в Америка, а аз и братята ми стоим здраво зад гърба ти във финансово и всяко друго отношение. От теб се иска само да се ръкуваш и да се сприятеляваш с хората. Засега не се тревожи за нищо друго, освен за поста, който ще заемеш. Когато му дойде времето, имаме достатъчно лостове, за да те избутаме пред Сеймур при гласуването.

— Ами ако не мога да събера достатъчно гласове? — попита притеснено Хюит. — Не съм чак толкова известен и нямам произхода на Сеймур.

— Когато си свършим работата, ще имаш име и собствен облик — подсмихна се под мустак Норман. — Татко знае как се печели популярност. Ще получиш гласовете със сигурност. Гарантираме ти ги.

— И няма да има нищо незаконно? — попита кандидатът.

Въпросът изглежда през цялото време бе занимавал ума на Хюит. Норман Ломбард въздъхна сърдито. Брат му Кейн имаше същите резерви всеки път, когато сензационният вестник даваше възможност на репортерите си да се развихрят по повод на някоя история. Бяха смъмрили Сандърс, задето бе надрънкал на Кейн твърде много след пристигането си в Чарлстън.

— Няма да се налага да правим нищо незаконно — увери го Норман най-малко за десети път. — Тук някоя клюка, там някакво съмненийце и мястото ще бъде наше. Просто се отпусни, Сам. Работата е опечена.

— Искам да спечеля честно.

— Последният, който е спечелил честно, е бил Джордж Вашингтон — подхвърли цинично Ломбард. — Но няма значение, ще направим всичко, за да бъде съвестта ти спокойна. А сега — излизай и се включвай в кампанията, Сам. И никакви притеснения, нали? Уверявам те, че всички работят за твоя успех.

Хюит не беше толкова сигурен, колкото бе неговият съветник, но все още беше новобранец в политиката. Всеки ден научаваше за избирателния процес повече, отколкото би искал. Отначалото бе бил идеалист и ентусиаст. Сега, с всяка измината минута, илюзиите му изчезваха. Не можеше да потисне постоянните си съмнения, дали точно това са имали предвид създателите на нацията, когато са полагали основите на избирателните закони. Изглеждаше направо смешно, че квалификацията не означава абсолютно нищо в това състезание. Беше въпрос на професионална реклама и пари, а не на лични качества и реални способности. Но всички избори почиваха на тази основа. Хюит искаше да спечели. За първи път, обаче, не беше сигурен защо.

Изпита огромно вълнение, когато разбра, че Ломбард е решил да подкрепи кандидатурата му. Първоначалната идея беше именно на Кейн Ломбард. Кейн харесваше Сам, защото и двамата си падаха по яхтите, и защото Сам ратуваше за ограничаването на данъците и за някои други инициативи, които биха подпомогнали новооткритото му автомобилно производство в Чарлстън. А опонентът на Сам, Клейтън Сеймур, още от първия момент бе проявил антипатия към Кейн и беше правил всичко възможно да осейва пътя му с всевъзможни пречки, когато фирмата за производство на автомобили се беше установила в Чарлстън. Антипатията беше взаимна. Сега, след последния фал на Кейн, когато част от отпадъците му бяха попаднали в реката, Сеймур го беше атакувал по всички възможни флангове.

Когато Норман Ломбард му предложи да поеме ролята на организатор на предизборната му кампания, Сам бе изпаднал във възторг от шанса, който му се откриваше. Но колкото и да желаеше да спечели тези избори, той искаше това да стане честно.

Тревожеше го репутацията, която сензационният вестник на фамилията Кейн в Ню Йорк си бе извоювал в цялата страна. Напоследък той бе започнал да добива все по-ярко изявена политическа насоченост и беше публикувал няколко отвратителни антрефилета по повод на някои от проектите на секретаря на Вътрешното министерство, Майлс Тауншенд — проекти, които всъщност поставяха опазването на околната среда над интересите на индустриалците. Ломбардови публично се бяха обявили срещу която и да било екологична групировка, а беше добре известно, че по-рано Тауншенд е бил член на „Сиера клуб“. Напоследък Ломбардови се опитваха да го дискредитират.

Всъщност, техният вестник бе отправил прикрити заплахи за лов на вещици и за разкриване на някои скандални истории сред висшите членове на президентския кабинет. Това бе станало по времето, когато Клейтън Сеймур бе обявил, че издига кандидатурата си и за следващия мандат.

 

 

Никол бе прескочила с малката си спортна червена кола до селския магазин, близо до медицинския център, да си купи мляко, хляб, а така също и пресни плодове, които толкова много обичаше. Тъкмо се беше върнала и пристъпваше през пътната врата, когато чу изскърцване на автомобилни спирачки зад себе си.

Обърна се и видя Кейн Ломбард да изскача от един потрошен стар джип. За миг се зачуди, откъде ли е взел такова допотопно возило, но в следващия момент снажното му тяло — в снежнобяла риза и джинси — накара сърцето й да забие учестено.

Той се усмихна. Ники също представляваше красива гледка в късите си дънкови панталонки и розова блузка. Тъмният тен й придаваше вид на туземка.

— Имаш хубав загар — отбеляза Кейн.

— Предците ми са били френски хугеноти, пристигнали в Чарлстън, за да избегнат религиозните преследвания в Европа към края на седемнайсети век — отвърна Ники. — Казвали са ми, че мургавата ми кожа е от тях.

— Връщам нещата, които ми беше заела. Изпрани и изгладени.

— Собственоръчно? — подразни го тя.

Харесваше му начинът, по който блестяха очите й, когато се усмихваше. Караше го да се чувства отново млад.

— Не съвсем.

Кейн мушна ръце в джобовете си и я изгледа внимателно със свити устни.

— Ела да се поразходим.

Пулсът й прескочи. Не можеше да си позволи да се забърква с политическия враг на брат си! Наистина не можеше. Но сърцето й я увещаваше друго.

— Само да оставя покупките си — рече тихо.

Той я последва в къщата и се поразходи насам-натам из гостната, докато Ники прибере всичко на мястото му.

— Трябва да се преоблека…

— Защо? Така ми харесваш.

— В такъв случай — готова съм.

Тя заключи вратата, благодарна, че няма някакви снимки наоколо, които биха могли да му подскажат за брат й Клейтън. Нито пък имаше нещо скъпо или някаква антика в къщата им на брега. Двамата с Клейтън не държаха ценни предмети тук.

Кейн отвори вратичката на джипа и й помогна да се настани.

— Тук вътре не е много чисто — опита се да й се извини. — Използвам тази стара бричка най-вече, когато ходя за риба. Водя баща си и братята си за костур по Санта Купър.

— Не приличаш на рибар — отвърна Ники.

После закопча предпазния си колан, като продължаваше да наблюдава обветреното му, тъмно лице. Изненада се от чертите му, от сребристите кичури по слепоочията. Беше по-възрастен, отколкото й се бе сторил първия път.

— Мразя риболова, по принцип — рече Кейн.

Включи двигателя и даде на заден, като направи голям завой, преди да поеме по крайбрежната магистрала. Слънцето грееше. Беше великолепно утро, покрай брега чайки и пеликани се гмуркаха за плячка, а по плажа се разхождаха неколцина от местните жители, загледани в океана.

— Тогава защо ходиш? — попита разсеяно Ники.

— Баща ми го обича. Двамата имаме много малко общо помежду си. Ходя за риба с него, защото това ми дава повод да го виждам от време на време и да разговаряме — както и с по-младите си братя.

— И колко са те?

— Двама. Нямам сестри. Точно трима мъже сме. Като деца подлудявахме майка ни. — Кейн я погледна изпитателно. — Имаш ли семейство?

— И двамата ми родители са мъртви. — Отвърна му с много тих и отнесен глас, но премълча, че има брат.

— Съжалявам. Сигурно се чувстваш самотна.

— Не е толкова страшно. Имам си приятели…

— Като този, който ти позволява да живееш в къщата му на брега? — подхвърли той многозначително.

Ники му се усмихна хладнокръвно.

— Да, като него.

Кейн си отбеляза мислено да провери чия е тази къща. Искаше да узнае името на мъжа, с когото Ники бе свързана. Все още не осъзнаваше, че именно това любопитство бе явен признак за нарастващия му интерес към нея.

По плажа хората започваха да разгъват шезлонги и да разстилат хавлии върху пясъка. Беше топъл пролетен ден и по лазурното небе проблясваха само няколко мънички облачета.

— Обичам океана — каза замечтано Ники, като се усмихваше, докато големите й зелени очи обгръщаха пейзажа наоколо. — Никога не бих могла да живея далеч от него. Дори товарните кораби и рибарските лодки ме очароват.

— Знам какво имаш предвид. Цял живот съм прекарал в пристанищни градове. Човек се пристрастява към вида и звуците на големите кораби.

Явно Кейн имаше предвид Хаупстън, но тя не можеше да му признае, че й е известно.

— Тук ли живееш? — попита го.

— В отпуска съм.

Всъщност това беше вярно.

— А ти постоянно ли живееш тук?

— Не. Живея доста по-нагоре по брега.

— В Чарлстън? — сондира я Кейн.

— Нещо такова…

— Какво означава „нещо такова“?

— Живея на самия бряг.

Наистина беше така. Живееше в един от изящните домове в „Бетърн“, който бе отбелязан в Националния списък на историческите паметници и беше отворен за туристи по две седмици всяка година.

Кейн се опита да си представи къщата й. Досега всичко, което бе виждал около Ники, приличаше на купено от разпродажба на стари вещи. Изпита неясно съжаление към нея. Бе му казала, че няма близък човек — с изключение на безразличния й любовник — и очевидно разполагаше с много малко собствени неща. Беше забелязал, че кара разнебитена червена кола, каквито бяха на мода през шейсетте години.

— Какво ще кажеш за едно кафе? — попита я, като посочи с поглед към заведението на открито близо до брега, с избледнели плажни чадъри отпред и масички под тях.

— Да. Ще пийна с удоволствие. Благодаря.

Кейн паркира джипа и слязоха. Ники мина бавно покрай масите и седна на тази, която беше най-близо до плажа, а през това време той отиде на бара да поръча кафетата. Нямаше нужда да я пита, как го пие. Донесе й го със сметана и захар и се усмихна лукаво на изненадата й.

— Имам почти фотографска памет — заяви, докато се наместваше на стола срещу нея.

— Ще го имам предвид.

Кейн отпусна глава назад и притвори очи, предоставяйки обветреното си лице на ласките на морския бриз. Чертите му леко напомняха физиономията на лъв — широки и категорични форми; прав нос, за който, обаче, не можеше да се каже, че е дълъг; изпъкнало чело и гъсти вежди, широка уста с тесни устни, която съчетаваше в себе си едновременно и сексапилност, и мъжественост. Очите му бяха големи и кафяви с гъсти, тъмни ресници, и се взираха в Ники с някаква странна веселост.

— Приличаш на испанец — отрони тя с половин уста, почувствала се неудобно, че я е хванал да го оглежда така безцеремонно.

Кейн се намръщи леко, като усмивката не слизаше от устните му.

— Прабаба ми е била авантюристка, потомка на знатна испанска дама — отвърна той. — Гостувала е на приятели край Хаустън, където прадядо ми имал ранчо. Разправят, че станал голям скандал, когато се преместили в Бюмонт да търсят нефт.

— Колко интересно! И намерили ли са? Искам да кажа — нефт?

— Прадядо ми бил обикновен работник, когато бликнал първият гейзер в Спиндълтон през 1901. За два месеца натрупал състояние и го изгубил.

Кейн реши да спре дотук и да не й споменава, че прадядо му бързо си възвърнал загубата и скоро основал собствена нефтена компания.

— Горкият човек. — Ники вдигна поглед над чашата с кафето. — Жена му не го е напуснала, след като е изгубил всичко, нали?

— Не е била от тези жени. Стояла твърдо до него през цялото време.

— Това вече не се случва толкова често. Имам предвид, жените да се привързват към мъжете си. Браковете вече не траят дълго — добави лукаво тя.

Кейн се навъси.

— Много си цинична за възрастта си.

— На двайсет и четири съм — отвърна Ники. — Съвсем не съм млада за днешните критерии. — Тя се загледа в ярко лакираните си нокти. — Колкото до останалото — циничен е светът, в който живеем. В отношенията между хората властва облагата. Чувала съм, че в джунглите на Амазонка без угризения избиват туземците, за да освободят земята, необходима на правителството за развитието на големите международни корпорации.

Кейн я изгледа втренчено.

— Наистина ли смяташ, че при милиардното население, което земята трябва да изхранва, можем да си позволим да оставим разни първобитни култури да се ширят върху най-плодородните почви?

Зелените й очи проблеснаха.

— Смятам, че ако застроим цялата плодородна земя, в близките години ще трябва да ядем бетон и стомана.

Беше доволен. Напълно доволен. При цялата й красота, в тази главица имаше доста ум. Плъзна чашата си по набраздената повърхност на масата и й се усмихна.

— Прогресът иска жертви.

— При темповете, с които унищожаваме природните си ресурси, този процес ще ни струва цялата планета. О, нима не знаеш, че около един процент от нас изхранват останалите деветдесет и девет? Човек трябва да има жилище и богата земя за обработване. За съжаление, най-добрата земя, подходяща за земеделие, се оказва най-подходяща и за застрояване.

— От друга страна — вметна Кейн, — ако нямат работа, хората няма да имат пари да си купят семе за посев. Един нов бизнес означава нови работни места и по-висок жизнен стандарт за тях. Осигурява по-добра храна за кърмачките и за малките деца.

— Всичко това е вярно — съгласи се Ники, навеждайки се разпалено напред, — но какво ще кажеш за цената, която хората плащат за този по-висок жизнен стандарт? Когато започна въвеждането на механизацията във фермите, фермерите трябваше да произвеждат повече продукция, за да могат да си позволят техника, която пък да им спестява време при посева и жътвата. Това вдигна и цената на храната. Пестицидите и торовете, които трябваше да използват, за да повишат доходите, натрупаха токсични отпадъци в почвата и замърсиха водите. Вярно, произвеждаше се повече, но с увеличаването на храната нараства и населението. Така нараства отново количеството храна, която трябва да се произвежда, за да се изхрани нарасналото население. Получава се омагьосан кръг.

— Не знаех, че си такъв икономист.

— Това го учихме в колежа.

— А каква ти е специалността?

— Още не съм завършила — отвърна тъжно Ники. — След третата година следване прекъснах, зарязах всичко. Един ден ще се върна и ще завърша. Не ми достигат само трийсет семестриални часа за диплома по история и за втора специалност социология.

— Бог да благослови Америка, когато завършиш. Би могла да се включиш в политиката, ако продължаваш да спориш по този начин.

Беше поласкана и й стана приятно, но не се издаде. Не биваше Кейн да разбира колко навътре в политиката беше навлязла още отсега.

— Ти самият си не по-малко наясно с нещата.

— Завърших бизнес администрация — отвърна той, — с втора специалност икономика и история.

— В бизнеса ли работиш? — престори се на наивна Ники.

— Би могло и така да се каже.

— Вълнуващо ли е?

— Понякога — отвърна уклончиво Кейн и си допи кафето. — Обичаш ли да се разхождаш по брега? Обожавам разходките сутрин рано и късно следобед. Помага ми да си избистря съзнанието и да мисля по-добре.

— На мен също.

— Сродни души… — продума почти на себе си той.

Изхвърли отпадъците в кошчето и хвана импулсивно ръката й.

Това беше първият съзнателен физически контакт между тях и, докато силните му пръсти се провираха чувствено между нейните, Ники усети, че цялото й тяло пламва. От години не беше се чувствала така.

Затаи дъх и вдигна поглед към него.

— Какво има, Ники? — попита я нежно.

Дълбокият му глас я развълнува, дори повече от допира на дланта му. Възприе го така, сякаш бяха притиснати плътно един до друг. Очите й надникнаха в неговите и почти усети вкуса на устните му.

— Нищо… — успя да промълви след минута и издърпа пръстите си от ръката му — едновременно и решително, и неохотно. — Тръгваме ли?

Кейн я наблюдаваше как крачи напред, мушнала ръце в джобовете си. Малката ветрилообразна торба на кръста й се удряше в заоблените й бедра. Изглеждаше уплашена. Странно поведение за жена, която го бе пуснала да прекара цяла нощ в дома й.

Когато я настигна, тя се спря. Чувстваше се виновна и малко не на себе си. Погледна го с унила, разсеяна усмивка.

— Извинявай. Не си ме обидил с нищо — призна му. — Мисля, че ти казах — вече съм била омъжена.

Той кимна.

— Несполучлив брак?

Очите й бяха замислени, тъжни.

— Не е бил жесток с мен — продума най-сетне. — Никога не ме е удрял, нито се е напивал, нито пък е ходил при други жени… — Сви рамене. — Просто не излезе нищо, това е… и сега съм нащрек. — Отново го погледна и леко се усмихна. — А ти?

— Аз съм вдовец… — въздъхна мрачно Кейн, защото болката все още се връщаше, когато заговореше за това. — Загубих жена си и сина си при един инцидент преди година.

— Съжалявам много…

— Аз също. Беше ми много тежко, докато го преживея. Понякога си мисля, че все още не съм успял.

Той също мушна ръце в джобовете си и отново поеха бавно по белия пясък. Зайчетата на вълните се гонеха, разбиваха се в брега, а чайките над главите им танцуваха върху вятъра, разперили белите си криле.

— Много си голям — подхвърли Ники.

Кейн се подсмихна.

— Висок. Не голям.

— Да, висок си. Аз съм един и шейсет и пет, а ти стърчиш над мен като кула.

— Един и осемдесет и осем съм само, а ти си просто дребосък и затова ти се виждам толкова голям.

— Внимавай какво говориш, великане. Още не съм спряла да раста — отвърна предизвикателно Ники с блеснал поглед.

— Остър език!

— Сега, след като и двамата установихме, че внимаваме да не се забъркваме, може ли да си хванем ръцете? Моите изстинаха.

— Бих могъл да си помисля, че имаш и задни мисли — рече Кейн, но все пак извади лявата й ръка от джоба и я скри в топлите си длани.

— На теб не ти е студено?

— Разбира се, че ми е студено. Просто не ми личи.

Кейн стисна пръстите й и се усмихна, забелязал лекото поруменяване на бузите й.

— Ей, четирийсет килограмов дребосък — смъмри я нежно, — не искаш ли да вървиш с моето темпо?

— При нормални обстоятелства бих могла да тичам около теб в кръг, докато се влачиш — отвърна му спокойно Ники. — Но все още не съм се възстановила от пневмонията.

Той спря рязко и се намръщи.

— Как можах да забравя! Нали чух доктора да те предупреждава да се пазиш от настинка! Какъв съм идиот! Не би трябвало да излизаш на този студен въздух толкова рано. Защо не ми каза нищо?!

Тази негова загриженост накара сърцето й да забие от вълнение.

— Вече цяла седмица съм на крака — увери го Ники. — И не съм стояла само вкъщи през цялото това време.

— Но все пак не си се възстановила напълно, нали?

— Не съвсем — призна си тя.

Ангажиментите й по фестивала в Сполето бяха свързани главно с телефонни разговори и канцеларска работа и Ники прекарваше повечето време на стола. Силите й все още не й позволяваха да върши всичко, което си пожелае.

— Какво бездомно дете, което понякога постъпва и неразумно! — продума нежно Кейн.

Когато понечи да му отговори, той внезапно се приближи и я скри цялата в голямата си топла прегръдка. Обърна се и поеха обратно.

Ники не можеше да си поеме дъх от неочакваното удоволствие. За пръв път в живота си усещаше мъжката сила по този начин. Не беше сигурна, дали й харесва това чувство на уязвимост, което се събуждаше в нея, и колебанието пролича в очите й, когато погледите им се срещнаха.

— Виждам думите ти ей тук — на връхчето на езика ти.

Плътният му глас едва забележимо потрепваше и звучеше много ласкаво.

— Но не ги казвай. Прегърни ме през врата и се отпусни на гърдите ми, докато те нося.

„Имитация от някой романтичен филм“ — помисли си ядосано Ники. Но най-странното беше, че се подчини, без да задава въпроси, без да се противи. От устните й се изтръгна лека въздишка. Притихна до шията му и усети един сладостен мирис, когато Кейн я притисна към себе си. Ръцете й обвиха врата му.

— Ники… — продума той с развълнуван, пресипнал глас и я притисна още по-плътно към силните си гърди, докато вървеше към колата.

Това вече не беше закачлива дружеска прегръдка. Ноктите й се забиха в раменете му и Ники усещаше близостта му с всяка фибра на тялото си. Зърната й бяха станали твърди като камък, сърцето й биеше лудо. Дълбоко в стомаха си усещаше горещина и желание, каквито не беше изпитвала никога досега.

— О, скъпа — прошепна й Кейн и тя почувства жадната му уста върху нежната кожа на шията си, където блузата й се беше смъкнала и бе оголила ключицата й.

Притвори очи с накъсана въздишка. Вятърът зави косите й около лицето и охлади огъня на бузите й. Кейн беше топъл и силен и Ники вдъхваше възбуждащия му аромат. Искаше й се да разкъса дрехите й и да впие красивите си твърди устни в гърдите й, в корема й, между бедрата й. Копнееше да я сложи на пясъка и да се любят под открито небе.

Забравила всякаква предпазливост и свян, провря пръсти в гъстата му коса и притегли главата му, докато устата му докоснаха нежното улейче в деколтето й.