Емили Брадшоу
Момичето от езерото (24)

Двадесет и четвърта глава

Минаха осем напрегнати дни на очакване, преди да пристигне пратеникът от двореца Е-ла-шапел. Той носеше съобщения и за Рутгар, и за Галван. Съдържанието им беше почти еднакво — магьосничеството не може да се толерира в едно християнско кралство с християнски крал. Всеки заподозрян в такава дейност трябва да бъде съден, без значение какви са положението и роднинските му връзки. Като представител на краля в Ардун Рутгар трябваше да се погрижи това да стане възможно най-бързо.

В писмото за Рутгар имаше и едно изречение на съчувствие към личния му проблем. Накрая кралят изразяваше увереността си в честта и верността, които бяха превърнали Рутгар в един от най-доверените му братя по оръжие. Галван и Гонт бяха спечелили победа — поне засега. От Рутгар се изискваше да забрави, че е съпруг и да помни, че е човек на краля и Гизела трябваше да бъде съдена за магьосничество и убийство.

Рутгар чувстваше, че животът му се бе превърнал в кошмар.

Процесът започна три дни по-късно. Рутгар седеше до Лотар на единия край на подиума и наблюдаваше как Етих, който специално бе дошъл от Стрингау, водеше Гизела в залата. Съдиите чакаха със сериозни лица. Един-двама от тях очевидно се чувстваха неловко от решението, което им предстоеше да вземат, а Рутгар предполагаше, че онези, които прикриваха чувствата си, също бяха доста нервни. Всички бяха уважавани възрастни хора от Ардун, избрани специално заради тяхната мъдрост и безпристрастност. Рутгар се надяваше, че бяха достатъчно умни да прозрат позата на Галван и суеверните дрънканици на Гонт. Той не можеше да ги съветва обаче, защото се бе отдръпнал от съдийското тяло поради пристрастност.

Етих доведе обвиняемата до мястото й пред обвинителите и съдиите, после седна до нея. Лицето на Гизела беше спокойно, очите й грееха. За Рутгар тя бе болезнено красива дори след трите дни, които бе прекарала в килията в очакване да се съберат съдии. Някои хора от крепостта бяха допускали, че тя ще изчезне мистериозно от затвора, за да се присмее на онези, които смятат да я съдят. На Рутгар също му се искаше да беше така. Копнееше да чуе отново смеха й, да види усмивката й и дяволитите искри в кехлибарените й очи.

Епископ Галван пое ролята на обвинител. Той повика отец Гонт, който се заклатушка към пейката, седна пред подиума и се вторачи с омраза в Гизела. Внимателно насочван от въпросите на Галван, свещеникът описа в подробности всяко едно от магьосничествата, за които я обвиняваше — двуглавото агне, родено преди две години; главнята, попарила реколтата на един човек, който я бил обидил; хората, които бе излекувала, след като неговите свети реликви не успели. С повишен глас и зачервено лице той разказа как Гизела подмамила Хилда да изпие дяволската отвара, как създала сатанинско изчадие в тялото й. Той продължи, като й приписа вината за смъртта на Бертрис. Всички видели със собствените си очи, че на сватбеното тържество Гизела прислужвала на годеницата на Рутгар, а магьосницата вече била използвала такива средства, но не с чак толкова смъртоносни резултати. Още по-лошо, заяви свещеникът, горката и невинна Бертрис се изповядала на смъртното си легло, че Гизела я била омагьосала и я принуждавала да извършва сатанински ритуали, които попарвали не само тялото, но и душата й.

При това обвинение Гизела така се втренчи в Гонт, че половината от присъстващите очакваха отецът да избухне веднага в пламъци.

— Туй е лъжа — каза Гизела.

— Означава ли това, че всичко останало е истина? — лукаво попита Галван.

— Нито едно от изопачените ви обвинения не са верни.

— Тишина! — скара се един от съдиите. — Ще имаш възможност да говориш, милейди.

 

 

Когато свещеникът свърши, други се изредиха след него. Един франкски воин си спомни деня, когато Гизела беше наблюдавала упражненията му на двора и му беше направила магия, след която се беше наранил. Одо разказа с известна неохота колко зле се бяха почувствали болният му господар и още няколко други човека през нощта, когато Рутгар беше наредил на Гизела да го чака в стаята му. Джилън си спомни някаква своя версия на това колко гневно приела Гизела пристигането на Бертрис в Ардун и как веднъж, като си приказвали в кухнята, магьосницата й разкрила амбициите си да се омъжи за господаря. И за да приключат със свидетелите, отец Гонт разпита няколко изплашени крепостни за амулетите и отварите, които бяха купили от дяволската жена, както и за огромния звяр, с който била виждана неведнъж в гората.

Колкото повече слушаше, толкова повече Рутгар губеше надежда. Обикновените хора винаги с удоволствие търсеха кого да набедят за неприятните обрати на съдбата. Всичко беше изопачено така, че Гизела да излезе виновна. Всички знаеха как Хилда бе измъчвала момичето, което съпругът й толкова презираше; дори Рутгар бе слушал истории за това как Хилда се отнасяла със същата омраза с нея. Лесно беше да се повярва, че Гизела бе използвала възможността да си отмъсти. Освен това нейното облагодетелстване от смъртта на Бертрис беше съвсем явно. Никой, не можеше да го отрече. Никой не можеше също да отрече, че Гизела бе лекувала болести, които бяха нелечими според светите методи на отец Гонт, че бе давала амулети и символи, когато я бяха молили. Истината беше изопачена и осъдителна. Всичко представляваше една лудост — кошмарна лудост, одобрена с печата на краля.

 

 

Гизела търпеше всичко възможно най-спокойно, решена да не опозорява себе си или паметта на майка си. Саксонската култура почиташе магьосничеството и уважаваше мъжете и жените, избрани от боговете да го владеят. Не беше свикнала да го смята за нещо лошо, както и себе си за слуга на някаква зла сила. През целия й живот само Гонт и Хилда я бяха хокали заради него и тъй като те виждаха грях във всичко и във всеки, Гизела не бе обръщала внимание на враждебността им.

Докато свидетелите на Галван даваха показания за порочната й дарба, Гизела се опитваше да не поглежда Рутгар. Въпреки това някакво вътрешно чувство я караше да съзнава неговото присъствие. Седнал в края на подиума, той приличаше на градоносен облак, готов да бълва светкавици. Тя чувстваше неговото безсилие, гняв и страх. Каква ирония — смелият воин да се бои заради нея. Гизела осъзна, че докато той променяше живота й, за да служи на целите му, тя бе влязла в неговия. Беше събудила сърцето му и сега то воюваше с двете неща, които бяха най-ценни за Рутгар — верността и честта. Би му спестила всичко това, стига да можеше. Би пощадила и себе си, но Съдбата нямаше милост към никого.

— Призовавам Гизела, дъщеря на магьосницата Герсвинда, съпруга на лорд Рутгар, на разпит — монотонно обяви Галван.

Етих стисна ръката й, докато тя ставаше.

Галван нападна веднага:

— Ти ли отрови лейди Бертрис?

— Не. — Гизела срещна спокойно изпълнения му с омраза поглед.

— Ти ли я подстрекаваше да изпълнява дяволски ритуали с цената на безсмъртната си душа?

— Не.

Галван се усмихна недоверчиво.

— Ти ли стана причина съпругата на отец Гонт да роди демон?

— Не. Нямам такива умения.

— Но Хилда е признала на съпруга си, че е изпила отвара, която ти си й дала.

— Онова беше лекарство за тежка бременност.

— Това е грях! — заяви Галван. — Бог е наредил дъщерите на Ева да раждат децата си в болка, като наказание за греха на Ева. Следователно признаваш, че не съблюдаваш Божиите закони.

Гизела не беше наясно относно греха на Ева. Може би и нея я бяха смятали за магьосница?

— Отричаш ли, че господстваш над злите зверове в гората? — попита Галван.

Гизела въздъхна уморено:

— Отричам.

— Не ме лъжи, лошо създание! — предупреди я епископът. — Трябва ли да губя времето на съдиите, като разпитвам многобройните хора, които са виждали твоите хищници да обикалят крепостта, а също и теб да играеш и да говориш с тях в гората? Чу как Груда разказа за вълка, който те чакал, докато сте били с бунтовниците на Алран.

Този човек може да превърне дори и най-хубавите неща в грозни, тъжно си помисли Гизела.

— Преди две години спасих едно останало без майка вълче и му носих храна, докато започна само да се грижи за себе си. Станахме приятели. Няма никаква магия в това, освен ако не смятате любовта и приятелството за магия.

— Ами разказите за това как се превръщаш във вълк и тичаш из гората?

— Ако можех да се превръщам във вълк, щях сега да тичам из гората, вместо да отговарям на такива въпроси.

Най-накрая с драматичен жест Галван обобщи обвиненията си в един изобличаващ въпрос:

— Гизела от Ардун, ти магьосница ли си? Ще признаеш ли, за да спасиш душата си от ада?

Гизела се поколеба. Осмели се да извърне очи към Рутгар, който я гледаше напрегнато. Ако излъжеше, ако отречеше това, което бе наследила, щяха ли тези самозвани служители на Църквата да й позволят да остане при съпруга си, да роди децата му, да го обича, да продължи живота, който двамата биха могли да изградят заедно? Дори ако успееше да убеди съдиите, че не е магьосница, щеше ли Рутгар все още да я иска след всички тези грозни обвинения?

Галван злорадстваше. Гонт се усмихваше многозначително. Рутгар вдигна леко вежди. Изглежда, искаше тя да каже нещо, да направи нещо. Той не вярваше в магьосници. Беше й го казвал много пъти. А вярваше ли в нея?

— Е, милейди? — настоя Галван. — Признаваш ли?

— Дали признавам, че съм магьосница? — Тя срещна съвсем спокойно самодоволната му усмивка. — А какво точно е магьосница, Ваша Светлост?

— Безочие! Отговори на въпроса ми, жено!

— Ще отговоря, ако ми кажеш какво е това магьосница.

Галван изпъшка нетърпеливо.

— Прислужница на сатаната, жена, която получава магическите си умения, като се среща с дявола. Ето това значи магьосница и ти си точно това. Признай!

— Не — каза уверено Гизела. — Аз не съм нито едно от тези неща. Не съм отровила Бертрис. Не съм направила нищо на Хилда и нейното неродено бебе. През целия си живот не съм навредила съзнателно на нито едно живо същество. Не съм това, което наричате магьосница.

Гизела видя, че Рутгар се усмихва и сърцето й се стопли.

— А аз казвам, че си лъжкиня! — извика Галван. — Лъжкиня! Ще видиш, че Бог има начини да открие истината.

Когато най-сетне й позволиха да се върне на мястото си, Етих взе ръката й в косматата си лапа и я стисна нежно.

— Не се страхувай, малка котко — прошепна той. — Рутгар няма да остави тези чакали да те докопат. Той пази онова, което е негово, и тежко на онзи, който се опита да му го отнеме.

Тя отвърна на докосването му, но не можеше да сподели неговия оптимизъм.

Няколко смелчаци се опитаха да дадат показания в защита на Гизела, но бяха разкъсани от въпросите на Галван. Единственото, което успяха да измъкнат, бе, че е излекувала кашлицата или стомаха им — което беше повече вина, отколкото заслуга — или че е твърде мила, за да бъде лош човек — една обичайна хитрина на дявола, както заключи Галван. Накрая епископът се обърна самоуверено към съдиите:

— Добри господа, очаквам от вас да докажете. Вие служите на Бога и на краля си, като осъдите справедливо това лошо създание.

Докато се съвещаваха, съдиите хвърляха тревожни погледи към Рутгар, Адалинда и Гизела. Те бяха обикновени, честни хора. Повечето от тях познаваха Гизела от съвсем малка. Тя ги бе лекувала, бе израждала децата им, бе дала на двама от тях амулети, които да ги пазят от многото злини, които сполетяваха земята. Гизела знаеше, че съдиите страдаха заради нея, но погледите, които отправяха към епископа, бяха изпълнени със страх. Тълпата пазеше пълна тишина в очакване на тяхното решение. Нечия въздишка или бебешки плач само подсилваха напрежението.

Главният съдия се изкашля. Кронар беше стар човек — дървар, прекарал целия си живот в Ардун. Обикновено самоуверен, сега той изглеждаше нервен.

— Милорд Рутгар, ние стигнахме до решение…

— Да? И какво е то?

— Ние… ние решихме, че обвиненията на краля имат основание.

Един мускул на лицето на Рутгар трепна леко. Гизела искаше да не губи кураж, да запази достойнството си, да не се опозори пред съпруга си и пред целия си народ.

Кронар побърза да продължи:

— Намираме, че обвинението на краля има смисъл, но не можем да стигнем до съгласие за абсолютната истина по въпроса. Това трябва да се реши чрез двубой. Ще оставим крайното решение в ръцете на Бога.

Изведнъж стотици гласове заговориха възбудено. Кронар надвика всички:

— Епископ Галван, Ваша Светлост, кой ще бъде поборник на кралската кауза?

— Няма друг кралски поборник в Ардун освен Рутгар. Той ще се бие за каузата на краля.

Етих изстена тихо до Гизела. Лицето на Рутгар замръзна. Всички обърнаха очи към него. Сърцето на Гизела сякаш се превърна в камък. Тя знаеше, че щеше да се стигне дотук, с онази безпогрешна сигурност, която бе проклела целия й живот.

— Изберете другиго! — изръмжа Рутгар. — Или още по-добре — Галван! Тъй като си толкова сигурен, че жена ми е магьосница, излез да се биеш сам и остави Бог да направлява справедливата ти десница.

— Аз не съм кралски поборник, а само негов пратеник. Да не би да отричаш, че кралят изрично ти е наредил да се погрижиш справедливостта да възтържествува в този случай?

Рутгар мълчеше. Гизела чувстваше болката му като своя.

— Е, милорд? — попита Галван. — Какво ще кажеш? Отхвърляш ли нареждането на краля? Ще нарушиш ли обета си пред своя суверен?

Рутгар изгледа Галван така, че дори на Гизела й се прииска да отстъпи назад. Етих стисна още по-силно ръката й.

— Може би ще поканиш самия крал да се бие, за да докаже обвиненията си? Съмняваш ли се, че ще го направи? Той посече пет хиляди заложници след въстанието във Вердун. Смяташ ли, че му е останало някакво търпение за саксонците, които държат на своите езически традиции? Или пък за високомерните лордове, които се мислят за сила, отделно от своя крал?

Рутгар отвърна очи от Галван към Гизела. За всички останали лицето му може и да изглеждаше като изсечено от гранит, но Гизела го познаваше твърде добре, за да бъде заблудена. Тя видя болката и гнева му и прокле краля, който го подлагаше на такова изпитание. Като събра цялата си смелост, тя вдигна глава и му се усмихна, за да му покаже, че го разбира.

— Ще се бия. — Гласът на Рутгар прозвуча като ръмжене, но погледът, който отправи към Гизела, бе изпълнен с мъка и разкаяние.

— Лейди Гизела, кой ще защитава твоята невинност? — попита Кронар.

— Аз! — Алран, който бе освободен от килията, преди да затворят Гизела, пристъпи напред. — Милорд, аз ти дадох клетва за вярност само преди четири дни. Не поставяй под съмнение моя обет, но аз все още съм готов да размахам меч в защита на една саксонка срещу тези нашественици. — Той се изплю към Галван и Гонт.

— Ти не си годен да се биеш — изпъшка Рутгар. — Двубоят няма да бъде честен. Алран все още страда от раната си в бедрото.

— А ти от тази в ръката ти — усмихна се Алран.

— Тя не е толкова сериозна.

Гизела почувства как Етих се напряга, готов да скочи на крака. Тя сложи ръка на рамото му да го възпре.

— Аз съм единствената ти надежда — рече Етих.

— Не, Рутгар беше моята единствена надежда.

Преди Етих да продължи да я убеждава, Лотар се изправи до Рутгар.

— Аз ще защитавам Гизела. — Той й се усмихна, без да обръща внимание на гневния поглед на Адалинда.

— Не — отхвърли намерението му Гизела. — Не, Лотар. Няма да приема.

Той обаче не я чуваше.

— Гизела е моя сестра — каза Лотар на Кронар — и аз съм горд с това. Мое право е да я защитавам.

— Прието! — Кронар побърза да удари по масата, преди спорът да е продължил. — Утре при изгрев-слънце дано Бог закриля правия!

Зората все още не бе настъпила, когато Рутгар започна да се стяга за боя. Етих му помогна да провери дебелата кожена ризница с метални плочки, както и меча, който можеше да му донесе смърт, ако имаше някакъв недостатък или слабост. Рутгар провери острието на меча върху палеца си — то остави малка кървава ивица. Мечът беше на баща му — единственото нещо, което имаше от него. На дръжката, между два кървавочервени рубина, бе инкрустирано мотото „Смелост преди всичко“. Един ковач от Милано бе прекарал над двеста часа в закаляване на двустранното острие, а баща му бе прахосал цяло богатство, за да го купи.

Рутгар ценеше меча си над всичко останало. Той беше неговият живот и прехрана, той беше неговото семейство. Когато го погледна в тази ранна утрин обаче, сърцето му се сви.

Плочките на ризницата му изтракаха, когато Етих я полагаше върху леглото. Мечката говореше малко тази сутрин. Рутгар се бе изненадал, когато Етих бе дошъл в стаята му да му помага да се приготви за дуела, но старите навици умират трудно. Те бяха приятели от години. Той се питаше дали приятелството им щеше да надживее това безумие, преобърнало живота му.

— Трябва да се обличаш — предложи Етих. Гласът му беше безизразен. Нямаше я обичайната закачка, която ги караше да се стегнат преди кръвопролитие. — Не че ти е нужно цялото това желязо. Не би имал никакви затруднения да повалиш това пале Лотар с един-два удара, ако погледнеш сериозно на нещата. Той не може да се сравнява с теб.

— Стари приятелю — тихо каза Рутгар, — знаеш, че трябва да се бия.

Етих изпъшка.

— Невинната девойка е толкова убийца, колкото аз съм крал на мурите, и ако тя е магьосница, аз ще прилагам магиите й на Галван и Гонг всеки ден.

— Тогава Бог ще докаже, че е невинна. Това е целта на двубоя.

— Врели-некипели. Ти много добре знаеш, Рутгар. Бог би се радвал, ако можем сами да вземаме решения от време на време, а невинаги да оставяме това бреме в негови ръце. Трябва да кажеш на Галван да си навре лицемерния нос в задника, а не в твоите дела.

— Галван само говори, волята е на краля. Той е станал поборник на Кръста и е дал обет да задуши езичеството.

— И не може да не използва случая, за да провери твоята вярност — сега, когато имаш власт и собствено владение. Той е един хитър дявол, съвсем типично за него е да постъпи така.

— Аз съм му дал обет още дванайсетгодишен. Когато вторият ми баща ме изпрати да се бия за Карл Велики заедно с другите мъже, които беше длъжен да му изпрати, той очакваше да бъда убит. Карл ме научи как да оцелявам. Бил съм се до него и съм защитавал гърба му дълги години. Не мога да го предам.

Етих изрече някаква ругатня.

— Но си готов да предадеш Гизела? Не помниш ли, че наказанието за магьосничество е смърт?

Рутгар не беше забравил. Не беше забравил и усещането на тялото й до своето. Гизела с нежните очи, която можеше да омагьоса вълк да излезе от гората, а също и самотен воин да излезе от затвора, който сам си беше изградил. Която можеше да се усмихва нежно на човека, съгласил се да се бие срещу нея. На човека, горчиво си помисли той, който по право би трябвало да се бие за нея. Сърцето му сякаш се сгърчи от болка.

— Няма да се стигне до това — тихо, но решително каза той.

— Кое те кара да мислиш така?

— Бог не е толкова жесток.

Етих поклати глава.

— Залагаш твърде много на един бог, който приема за свои служители хора като Галван и Гонт. — Мечката присви очи и се вгледа в Рутгар отблизо. После се усмихна. — Да не би да възнамеряваш да помогнеш малко на Бога?

Рутгар видя блясъка в очите на Етих. Очевидно Мечката беше сигурен, че Рутгар е намерил начин да разреши тази сложна ситуация. Искаше му се това наистина да беше така.

 

 

Утрото бе сиво и хладно, но Гизела потръпваше не само от студа. Облечена в чисто бяло, тя вървеше между Антониус и Галван към мястото на двубоя. Нито единият, нито другият я държеше за ръка, но и двамата бяха нащрек. Очевидно подозираха, че тя може да побегне всеки момент. Или пък мислеха, че ще се превърне в птица и ще отлети. Бягството нямаше да й помогне. Събитията в живота й бяха извън контрол и се търкаляха към някакъв ужасен край.

Беше прекарала последните часове в молитва — към старите богове, към Земята и духа на майка си. Молеше се за Ардун, за Лотар, за себе си и най-вече за Рутгар. Отново й се случваше да бъде използвана, но този път от човек, когото не бе виждала — някакъв далечен крал в земи отвъд саксонските. Крал Карл я използваше като острие на копие, за да накара Рутгар да се гърчи от болка. Не можеше да си представи такъв жесток вожд, но тя и без това никога не бе могла да разбере какво изискват от другите и от себе си онези, които водеха войни.

Пътеката до края на арената й се стори безкрайна. Гизела искаше сърцето й да бе замръзнало като земята, върху която стъпваше. Щеше й се да беше вкочанена тази сутрин. Пред нея се издигаше платформата, от която щеше да наблюдава как се решава съдбата й. Зад нея имаше друга, по-висока платформа, където седяха съдиите. Адалинда беше при тях, но малко встрани — почетното място за старата господарка на Ардун. Баба й се усмихна окуражително, но Гизела извърна глава. Старата жена също я използваше, както беше разбрала едва предишната вечер, щом Адалинда бе дошла в килията й.

Изведнъж старицата я беше загледала с нещо като обич. Тя бе одобрила спокойното й поведение и сухите й очи.

— Знаех си, че една от моите внучки ще ми бъде полезна в тази борба — беше казала тя.

Гизела не я бе питала какво има предвид. Беше прекалено уморена. В сухите й очите бяха останали повече сълзи.

Но Адалинда бе отговорила на незададения й въпрос:

— Ти пропусна своя шанс да използваш положението си и да освободиш Ардун от нашественика, Гизела. Избра си свой собствен път. Дошла съм да ти дам кураж. Една жена с моята кръв във вените трябва да знае, че единственото лице, което може да покаже пред света, е смелото.

— Не разбирам какво говориш — бе въздъхнала Гизела.

Адалинда бе взела ръката й почти нежно.

— Ти имаш своята роля, внучке, и ще бъдеш великолепна в нея. Мъжете на Ардун са овце, но жените са силни. Жените са тези, които имат куража да се жертват. Сега повече от всякога ти си героинята на своя народ. Не го разочаровай.

С тези загадъчни думи старата жена беше излязла с по-царствена осанка от всякога. А сега се усмихваше на Гизела и попарваше куража й, вместо да го подхранва.

Гизела отчаяно се опитваше да запази достойнството си, когато стигна до мястото си под съдиите. Един поглед към Рутгар и цялото й външно спокойствие щеше да рухне. Той стоеше с Лотар, с лице към съдиите и с вид на мрачен и жесток воин, какъвто всъщност беше. Искаше й се да посегне и да облекчи по някакъв начин болката му, която чувстваше като своя, макар да нямаше как да я различи в железните му черти. Страхуваше се за него. Боеше се и за Лотар, и за себе си. Нищо от онова, на което я бе научила майка й, не можеше да й помогне в този ден.

Кронар говори известно време. В съзнанието й думите му се сливаха в еднообразен и безсмислен брътвеж. Тя чу само как той обяви, че двубоят трябва да започне. Когато Рутгар и Лотар се преместиха в средата на арената, слънцето се появи на хоризонта. Първите му лъчи запалиха алени огньове върху вдигнатите мечове на поборниците и изведнъж Гизела осъзна, че най-сетне кошмарното й видение бе станало действителност. Сблъсъкът на метал в метал закънтя в ушите й и кръвта скоро щеше да опръска ледената земя. Това тя знаеше със сигурност. Най-сетне анонимните противници от видението й имаха лица.