Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sweet Sorcery, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мая Керезова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bobych (2010 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- painkiller (2013 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013 г.)
Издание:
Емили Брадшоу. Момичето от езерото
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1998
Редактор: Красимир Димовски
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954-459-448-5
История
- — Добавяне
Единадесета глава
Гизела се опита да се овладее и да отпъди тази странна отмалялост, която обхващаше тялото й. Гневът и възмущението бяха нейни съюзници, сладкият импулс да се предаде — неин враг. Тя събра енергия и се шмугна под ръцете му, които я обграждаха като в клетка.
— Няма да се предам, Рутгар. Аз не съм крепост, която трябва да се завоюва със сила.
Той не тръгна да я гони. Вбесяващо спокоен, се облегна на една от тежките гравирани колони на леглото, скръсти ръце върху голите си гърди и я загледа с такъв поглед, че в душата й започна да се разлива приятна топлина.
— Ти си повече от завоевание, Гизела.
— Аз съм магьосницата на Ардун. Ето това искаш ти.
— Магьосница! — изсумтя той с насмешка. — Ти не си магьосница, а жена. И аз ще ти го докажа. Можеш да използваш своите проклятия, както и да се молиш на боговете си за помощ, но аз съм единствената помощ, която имаш.
Нещо в очите му караше Гизела с готовност да се отдаде — копнеж, който беше повече от стремеж за завоюване или похот. Но то бързо изчезна и отстъпи пред студения сив блясък.
— Гизела, знаеш, че не можеш да ми откажеш.
По лицето й се изписа безпомощна решителност, докато той обходи с поглед фигурата й от глава до пети.
— Свали дрехите си, Гизела. Когато те видях за пръв път, беше гола, както Бог те е създал, и изкусителна като Ева пред Адам. Бих искал отново да те видя така.
Тя предизвикателно затегна връзките на широката си горна риза.
Рутгар се престори на изненадан.
— Нима имаш толкова много дрехи, че можеш да ми позволиш да разкъсам тези парцали на гърба ти?
Гизела стоеше нерешително със стиснати юмруци, но когато той пристъпи една крачка, нервите й не издържаха.
— Недей! — изписка тя.
Но беше твърде късно. Когато се опита да се втурне настрани, Рутгар докопа широката й горна риза. Тя неистово се задърпа да се освободи, но ризата се разпра шумно.
— Мирувай, момиче! Ти би изчерпала търпението дори на светец.
— Един светец не би правил това.
— Стой така!
Нещо в тона му я накара да се подчини. Бавно и неумолимо той я придърпа плътно към себе си. Когато устните му покриха нейните, тя се вкопчи в последните остатъци съпротива, както давещ се човек се вкопчва в някой плаващ дънер. Силата му я подканваше да се предаде. Желанието му беше вик, на който жената в нея копнееше да откликне.
— Ти си като трън в ума и душата ми — тихо каза Рутгар. Неумолимите му очи блестяха като острие на меч. — Май само огънят може да ме освободи от теб.
Гизела потъна в море от невероятни усещания, щом той започна да я целува отново, този път много по-нежно. Притисна я към слабините си, плъзна ръка по гърдите й, покрити само с тънката й долна риза. Тя се бореше с желанието си да се вкопчи в него. Не биваше да го желае така! Ръката му се спря върху връзките на полата й, но тя не направи нищо да го спре. Полата се свлече на земята и тя остана само по тънката прилепнала долна риза. Очите му не се отделяха от тялото й, замайваха я и я плашеха. Ръката му посегна към ризата й.
Когато и тя се свлече на дипли около глезените й, Гизела спря да диша. Предателска възбуда се сви между бедрата й.
— Ще имаш по-хубави дрехи, Гизела. Такова съкровище трябва да се облича в коприна. Ти си най-красивата жена, която съм виждал — тихо каза Рутгар.
Гизела притвори очи, едновременно унижена и възбудена от възхищението му. Защо прахчето още не действаше? Защо от всички магии, които бе научила от майка си, най-важната трябваше да се провали?
Рутгар я вдигна на ръце и я положи на леглото, а после легна до нея. Тя не смееше да помръдне, докато устните му изследваха тялото й, започвайки от лицето й, слизайки надолу по шията и после обхождайки чувствено гърдите й. Тя чу тих и страстен стон и с изненада осъзна, че се бе изтръгнал от нейното гърло. Той прошепна нещо успокоително и отново я зацелува. Гизела се опита да протестира, когато ръката му се плъзна между бедрата й, но той запита:
— Не се страхувай, няма да те нараня. Стой така, малка моя. Тук си като коприна, създадена да влудява мъжа.
Тя се остави на ласките му и несъзнателно започна да разтваря крака. Чувствените изживявания замъглиха ума й и изпита желание да му извика по-бързо да довърши сладкото си завоюване. Но тъкмо тогава Рутгар се отдръпна и като я остави да тръпне в очакване, бързо започна да развързва панталоните си. Изведнъж дишането му се учести, лицето му се сгърчи в гримаса, която не беше израз на необуздана страст.
— Рутгар? — прошепна тя огорчено.
— Какво, по дяволите… — не можа да довърши ругатнята си той и изстена. Очите му се разшириха, после се присвиха подозрително. — Стой тук! — заповяда й, вече без следа от нежност в гласа.
Скочи към нощното гърне зад паравана. Замаяна от желание и от облекчение, че се е спасила, Гизела искаше да се смее и да плаче едновременно. Майка й я беше уверила, че прахчето ще охлади страстите и на най-похотливия мъж, но не й беше обяснила, че той ще прегръща нощното гърне. Надяваше се само да не го убие.
Тя предпазливо се измъкна от леглото и навлече остатъците от дрехите си. Отвори вратата внимателно, за да не изскърца. Нямаше смисъл да го притеснява, пък и не й се искаше да е в стаята, когато той излезеше иззад паравана.
Докато стигна до женското помещение, възбудата от бягството й беше преминала. Тя трепереше от изтощение и странно разочарование. Като се събличаше, Гизела настръхна от спомена за възхитения поглед на Рутгар и ръцете му, които галеха голата й плът. Трябваше откровено да си признае, че когато лежеше под него, бе забравила страха и гордостта си и го желаеше с всяка фибра на тялото си. Сега, притихнала в тъмнината, тя изпитваше някаква огромна празнота. Веднъж да стане така, че магията й да подейства, а тя изобщо да не може да се зарадва на това.
Гизела дръпна завивките чак до брадичката си. Рутгар беше опасен играч, желанията й към него можеха да я унищожат. Въпреки малката победа, която бе удържала тази нощ, тя знаеше, че магиите й са слабо оръжие срещу силата му, съпротивата й беше безсилна срещу магнетизма му.
Свита на кълбо и изтощена от бурните чувства, които я раздираха, тя напразно се опитваше да намери успокоение в съня.
На следната сутрин от прозореца на стаята на Рутгар се разкриваше спокойната гледка на късния летен ден. Слънцето бе възседнало билото на възвишенията от изток и караше дърветата да блестят. Вратите на палисадата бяха отворени, сякаш да събират топлина от изгрева. Кравите се точеха една по една на път към пасищата около крепостта. В градината срещу северната стена жените се бяха привели над влажната почва и плевяха ряпата и цвеклото. Дрънченето в ковачницата показваше, че ковачът вече бе запретнал ръкави и работеше здравата.
Но цялото това сутрешно спокойствие се простираше само до прозореца на Рутгар. Той се чувстваше по-зле от всякога. Седеше, отпуснат в каменната амбразура на прозореца, запушил ушите си, за да не чува бодрото дрънчене от ковачницата. Беше само по панталони. Кожата му беше лепкава. Костите го боляха така, сякаш стържеха една в друга. Косата му бе влажна от пот и висеше на кичури край лицето му, а очите му бяха като разпалени въглени.
— Изглежда, бирата не е била добра — каза Гизела, когато Одо я доведе в стаята.
— Не бирата, а жената, която я сервира — успя да изръмжи Рутгар.
Гизела вдигна обидено вежди.
— Не се прави на невинна! Мислиш, че не помня думите ти да се забавляваме с тази кана бира ли? Не съм толкова тъп като саксонците, които въртиш на пръста си.
— Не съм си и помисляла подобно нещо, милорд.
— Така ли? Но си помисли достатъчно и едва не ме уби.
— Не съм те убила, а и да го бях направила, едва ли щеше да е повече от онова, което си заслужил.
— Да, това е истината. Заслужих го заради глупостта си, че не затворих завинаги в мазето си една бунтовничка! Изглежда, размеква се не само сърцето, но и умът ми. — Той присви очи. — Какво сложи в онази проклета кана, Гизела? Всички, които пиха от нея, са болни.
Кехлибарените й очи гледаха спокойно и безстрашно.
— Това няма да те убие, милорд. След няколко часа ще се възстановиш.
— Така ли мислиш? — зловещо попита той.
— Беше една отвара, подсилена с молитва, която да охлади похотта ти. Може би съм я направила твърде силна.
Рутгар се приближи бавно към нея.
— Да охлади моята страст? Тя я пресече от корен…
Тонът му я накара да отстъпи, но се блъсна в Одо, който я стисна през раменете като в менгеме.
— Какво, мислиш, трябва да бъде наказанието на една крепостна, която се е опитала да отрови господаря си? — с привидна учтивост попита Рутгар.
Гизела му се усмихна колебливо.
— Може би трябва да бъде наградена, че е запазила добродетелта си?
Ако не беше толкова изтормозен, Рутгар би се засмял. Беше смятал да я покори с груба сила и похот, а тя го бе превърнала в безпомощно същество. И сега стоеше пред него с предизвикателна усмивка и игриви очи. Един мъж трябваше да се възхити от такава жена — точно преди да я удуши или пропъди на такова място, където единствено да омагьосва плъхове и червеи.
Но все пак нещо в него го подтикваше да продължи двубоя — стига да оцелееше от първия удар, който му бе нанесла. Досега не бе отстъпвал пред никое предизвикателство, а какво по-голямо от този блясък в очите на Гизела! Тази жена — нямаше съмнение в това — все пак се бе оказала достоен противник.
Той се усмихна мрачно, макар мускулите на лицето да го заболяха от това усилие.
— Мислиш, че тя трябва да бъде наградена? Много справедливо. Тя наистина ще бъде наградена… — Внезапната уплаха в очите й бе като балсам за гордостта му. — Одо, донеси едно ведро с вода и четка за пода. Тъй като цяла нощ цапах заради нея, сега тя може да изчисти това, което е останало след мен.
Рутгар с мъка облече ризата си и се обърна към Гизела. Тя бе възвърнала самообладанието си и го гледаше дръзко, очевидно без да се разкайва за нищо.
— Одо ще ти донесе всичко необходимо, за да изпълниш задачата си. Няма да напускаш стаята. Довечера, когато се почувствам достатъчно силен, ще си получиш заслуженото.
— Но почистването няма да ми отнеме цял ден.
— Тогава можеш да прекараш остатъка от деня, като размишляваш върху продължението на двубоя ни. Ако не си тук, ще те намеря. А когато те намеря, ще ти се иска да не си бягала.
Рутгар излезе, без да поглежда назад, но гърбът му гореше от огнените стрели, които мятаха разгневените й кехлибарени очи. Той се облегна уморено на стената в коридора. За миг си представи как това красиво и бойко девойче, вместо да го гледа гневно, го дарява с усмивка. Самата мисъл го размекна. За щастие Гизела не знаеше, че има такова силно оръжие в арсенала си. И без него беше достатъчно опасна.
Рутгар не посмя да отиде в залата. Самата мисъл за храната, която ще види на масата, караше стомаха му да се обръща. Затова се запъти към лечебницата. При всяко свое посещение предния ден намираше Етих в безсъзнание. Бе успял да се увери, че приятелят му се е задържал на белия свят, но това бе всичко. Тази сутрин, щом влезе в лечебницата, Етих отвори очи.
Мечката изглеждаше в не по-добро състояние от самия Рутгар. Това донякъде го успокои — никой не обича да страда сам. Но Етих беше сразен в честна битка, докато Рутгар бе победен — макар и временно — от една жена. Железният воин, както го наричаха в двора на крал Карл, бе надхитрен, хванат в капан и повален не от меч, а от девойка, която едва стигаше, до брадичката му.
— Вината не беше нейна — хрипливо прошепна Етих.
Рутгар въздъхна. И Мечката очевидно му говореше за Гизела. Тя бе затворена в стаята му, но въпреки това Рутгар не можеше да избяга от нея.
— Чия вина? — попита той с надежда да е сбъркал.
— На Гизела. — Етих болезнено изпъшка.
— Разбира се… Гизела. Не съм казвал, че е нейна.
— Но си го мислеше, нали?
— Е, мина ми през ум и тази възможност — призна Рутгар.
По устните на Етих трепна усмивка.
— Винаги смяташ… жените за неверни.
— Имам си причини — припомни му Рутгар.
— Да. — Мечката се задъха и затвори очи. — Тя ме предпази — каза той с усилие. — С тялото си.
— Гизела?
— Да.
Угризенията още повече го объркаха. Саксонската магьосница се е хвърлила срещу меча на Алран заради Етих? Спомни си яростта, с която бе стиснал гладката й крехка шия. Изруга тихо.
Сухите устни на Етих се разтегнаха в горчива усмивка.
— Май те налегнаха съмнения, а, Каменно сърце?
— Ако не си напрягаш голямата уста — кисело отвърна Рутгар, — можеш да се радваш на по-бързо оздравяване.
— Само устата си… мога да мърдам.
— Тогава говори за нещо друго. Дойдох да успокоя един ранен другар, а не да слушам проповеди за добродетелите на някаква жена, която ни носи само неприятности.
Рутгар седна на едно столче до леглото. Въздишката му беше признание за правотата на Етих.
— Етих, приятелю, тя е повече от жена. Тя е символ на саксонската власт, на техните проклети езически традиции и на едно отминало могъщество.
Мечката му беше като баща още от времето, когато го бяха изпратили да се бие във войската на крал Карл едва дванайсетгодишен. Великанът познаваше и кътните му зъби, печално си призна Рутгар. Да бъдеш до него бе по-лошо, отколкото да имаш жива съвест.
— Ами… другата? — попита Етих. — Бертрис.
— Бертрис от Стрингау няма нищо общо с Гизела.
Етих успя да се изсмее тихо.
— Не разбираш от жени. И се заблуждаваш. Ще те изкарам на двора да ти наместя мозъка.
— Смели думи, Мечко. Като се изправиш на крака, ще видим дали държиш на думата си.
— Правил съм го преди — напомни му Етих.
— Да. И несъмнено ще го правиш пак, звяр такъв. А сега те оставям да си почиваш.
Рутгар се надигна с треперещи крака, които отново му напомниха за жената, която го привличаше и вбесяваше едновременно. Налагаше се да й благодари за спасяването на Етих точно преди да й покаже, че неговата воля е закон в Ардун. Той наистина я желаеше. И смяташе да й достави удоволствие и да я накара да съжалява, че изобщо е искала да го отблъсне.
— Рутгар — каза Етих, докато той тътреше крака към вратата. — Ако разтвориш сърцето си за една жена… — Не му достигнаха сила и въздух.
— Такава вероятност почти няма, приятелю.
— Няма да умреш от загуба на кръв.
Рутгар се засмя.
— Запази нападките си за нашия двубой, Мечко. С меча поне знаеш какво правиш.