Емили Брадшоу
Момичето от езерото (2)

Втора глава

Гизела не знаеше дали бе повече ужасена или възмутена. Облечена в мръсна риза и панталони, взети назаем от някакъв мърляв мъж, очевадно два пъти по-едър от нея, тя седеше върху папурената рогозка на земята в шатъра. Старият мъж се бе презастраховал, за да не може да му избяга — не само бе стегнал в примка ръцете й, но и я бе вързал като куче със синджир за кола в центъра на шатъра.

Никой мъж в Ардун не би се осмелил да се отнася така с нея. Той би се страхувал, че ще загуби мъжествеността си или пък че следващото му дете ще се роди с две глави. Не че Гизела имаше талант за такива силни магии, нито пък би търсила отмъщение по такъв низък начин, но всички в Ардун вярваха, че магьосничеството се предава по рождение. Господар и слуга, свободен и крепостник — всички проявяваха същата предпазливост с дъщерята на магьосницата Герсвинда, с каквато биха боравили с намазано с отрова копие.

Тези мъже, обаче не бяха от Ардун. Гизела познаваше по лице всеки местен жител, всеки воин, коняр, готвач, ковач, стопанка или орач. Можеше да назове по име воините, които Алран бе довел в Ардун, когато старият Еркангар му бе отстъпил властта на смъртното си легло. Познаваше и мъжете от Стрингау, макар това селище да бе на един ден път на север. А тези хора, събрани в бивака, бяха непознати за нея и по тези земи. Нашественици.

Думата натежа като камък, върху сърцето й. Нашествието означаваше война, а войната — трупове, които ще багрят майката земя с кръвта си; деца, които ще гладуват; болести, които ще дебнат крепости и села и ще ги опустошават като гладни вълци. Толкова години родното й място бе заливано от кръвта на своите хора, както и на онези, които искаха да ги управляват. Сега кръвта щеше да потече отново.

Следобедът минаваше ужасно бавно. Гизела се облегна на кола, за който беше вързана, и се замисли за големите дъбове, които ограждаха лагера. Майка й й беше казвала, че старите дървета са свещени. Те стояха като стража срещу злото, което непрекъснато заплашваше да наруши равновесието в света. Ако Герсвинда е била права, тогава защо тези дървета позволяваха на мъжете, дошли да обрекат Ардун на гибел, да лагеруват спокойно в тяхната сянка? Гизела си помисли за нищо неподозиращите невинни хора в Ардун. Прелестната единайсетгодишна Луитгард, която щеше да стане естествена плячка за търсещите развлечения воини. Сляпата Драда, която ръководеше нещата в тъкачницата — старите й ръце намираха всеки недостатък в плата, който излизаше от становете, и тя можеше да прецени само с опипване дали тъканото е достатъчно стегнато. Старото й сърце нямаше да издържи предстоящите битки. Ерментруда — кралицата в кухнята. Въпреки че езикът й беше остър, тя винаги даваше по някой сладкиш на децата, които нападаха кухнята й като рояк пчели.

Но Алран несъмнено щеше да се зарадва на възможността да се бие. Той се перчеше наоколо в новата си роля на господар на владението, но започваше да се прозява, когато трябваше да брои добитъка и да бъде съдия на подвластните си. Днес следобед сигурно планираше лов с Ерих и Айнмар, без да подозира, че отвъд полезрението на стражите го дебнат хора, които искат да го заловят.

Отчаяна и нещастна, Гизела пробва здравината на въжето и синджира, с които бе вързана. Изправи се и дръпна рязко веригата, но металната ключалка държеше здраво. Сепната от гърления смях зад гърба си, тя се извърна, но синджирът я спъна и девойката се озова отново върху папурената рогозка.

Похитителят й се присмиваше отвисоко, сложил ръце на хълбоците си.

— Виждам, че Одо ме е разбрал правилно. Вързал те е по-сигурно от куче, което си позволява да напада пилета.

Гизела се разгневи — непрекъснато изпадаше в положение, при което трябваше да го гледа отдолу нагоре, а това никак не й харесваше.

— Нападател на невинни девойки! Да ти изсъхне ръката, с която държиш меча, и да ти окапе косата! — Тя се опита да го ритне и да прехвърли гнева си върху пищяла му, но той ловко отскочи назад.

— Още се опитваш да жилиш, както виждам. Внимавай кого хапеш, малка буболечко, защото може да те смачкам като комар. — Той плесна с ръце, сякаш убиваше комар. — А сега се дръж прилично или ще те предам на вожда, който е известен като свиня, която яде крехки девици за вечеря.

Гизела погледна през отвора на шатъра. Един огромен мъж, говорещ с още няколко воини, удари юмрук в дланта си — явно показваше на някого от тях какво да прави. По-висок, по-широк и по-космат мъж Гизела не бе виждала. Тя си представи как земята се тресе, а старите дъбове треперят при всяка негова крачка. Очите й се разшириха от ужас.

Похитителят беше проследил реакцията й и се усмихна доволно:

— Прибери жилото си, а аз ще пренебрегна дълга си да съобщя на нашия предводител за малката си пленница.

— Това… това същество е ваш предводител?

— Изглежда зловещо, нали?

Франкът отиде до кофата в ъгъла на шатъра и донесе черпак с вода. Предложи й да пие и тя прие с благодарност. Когато му върна черпака, той я погледна съжалително:

— Какво да правя с теб?

— Пусни ме — предложи невинно тя.

Той се засмя гърлено и смехът веднага смекчи израза на очите му. Гизела забеляза, че когато се усмихваше, извивката на устните му бе твърде красива за лице на воин.

— Ако си беше стояла в колибата и си бе гледала работата, сега щеше да си в безопасност зад стените на Ардун.

— Каква е тази безопасност, когато твоята армия дебне да се нахвърли върху нас? Кои сте вие, дето се промъквате през гората в земя, която не ви принадлежи?

— Нашето място е тук, жено. Бунтовниците зад стените на Ардун са тези, които стъпват, където не трябва.

— Те са саксонци на саксонска земя.

— Това не е саксонска земя. Тя принадлежи на крал Карл. Той управлява от Саксония до Испания, от морето на запад до земите на аварите на изток, и няма да отстъпи никоя част от кралството си на бунтовници.

Гизела изстена уплашено. Тези мъже не бяха дошли тук заради някой дребен франкски владетел, който търси начин да разшири земите си, а заради техния крал. А той претендираше да стане крал и на саксонците.

— Ще се пролее по-малко кръв, ако се попречи на една дръзка девойка да предупреди приятелите си.

Гизела се сви, понеже той посегна с ръка и докосна одрасканата й буза. Допирът му беше нежен, но раната я болеше.

— Едгар или Ноткер ти направи това?

— Не, тези диваци не бяха достатъчно бързи, за да ме хванат. Един клон ме одра, докато бягах.

— Как едно крепостно момиче може да бъде толкова дръзко? Надявам се, че Алран не държи особено на дисциплината и сред своите воини. Ако е така, утре няма да имаме проблеми да спечелим наградата си.

— Нямате право да нарушавате мира ни.

— Не вини мен, девойче. Вашият господар Еркангар сам поиска война като предаде Ардун на саксонски бунтовници. А сега, ако не мълчиш, ще ми омръзне да деля шатъра си с теб, ще те изкарам навън и ще те предам на онзи великан.

Тя отвори уста да отвърне нещо злъчно, но съобразително замълча. Как й се искаше да предизвика някакво дяволско проклятие върху тези нашественици — франките. Но колкото и да се страхуваха в Ардун от нейните способности, тя вероятно не можеше да накара дори една пчела да ужили задника на онзи великан, още по-малко земята да се разтвори и да погълне цялата му войска. За всеки случай обаче тя прошепна тихо нужните думи, докато слугата помагаше на похитителя й да свали ризницата си. Сетне клекна в единия ъгъл на шатъра и започна да точи с брус острието на един меч, без да откъсва сластния си поглед от нея.

— Ти също, Одо, се пази! — предупреди го франкът. — Едгар и Ноткер вече опитаха от жилото й. Смятах, че си достатъчно стар и знаеш какво вършиш.

Слугата се засмя.

— Дори и побелял старец може да оцени женската хубост. Особено когато дни наред е бил лишаван от такава гледка.

— Донеси й хляб и сирене.

Когато Одо излезе, франкът разкопча синджира и отвърза ръцете й, за да може да раздвижи схванатите си пръсти.

— Не искам да имам повече неприятности с теб! Ако отново си покажеш жилото, ще те смачкам окончателно.

Но Гизела не можа да устои на изкушението — бяха сами, а тя бе развързана. Спусна се към отвора на шатъра, но той сграбчи косите й и я дръпна назад.

— Не разбираш от дума, а?

Тя посегна да издере очите му, но той я хвана за китките и ги стисна в едната си ръка. За миг погледите им се срещнаха. Гизела отново изпита смътното усещане, че отнякъде го познава. По друго време, на друго място тя бе надниквала в тези стоманеносиви очи, бе усещала ръката му върху себе си, бе чувала името си от тези изваяни устни. Изведнъж шатърът й се стори тесен, не й достигаше въздух.

Щом старият Одо влезе с храната, воинът я пусна. Напрегнатостта му изведнъж изчезна.

— Не си играй с търпението ми, момиче. Яж, после заспивай. Не искам повече да чувам гласа ти.

Гизела се обърна сломено и опита да се успокои. Одо тикна хляба и сиренето в ръцете й. Когато похапна, франкът нареди на слугата пак да върже ръцете и краката й.

— Чакай! — Гизела отблъсна въжето. — Трябва ли да прекарам нощта, вързана като животно!

— Това ще ти напомня, че всеки опит за бягство ще има неприятни последици. — Франкът измъкна някакво листо, полепнало за косата й, и го пусна да пада пред очите й — намек за кратката им борба в гората. — Приятни сънища.

Похитителят й последва собствения си съвет. След малко равномерното му дишане й подсказа, че бе заспал кротко върху сламеника в другия край на шатъра. Гизела се учуди как му даваше сърце да спи така спокойно преди утрото, когато го очакваше страшна битка. Сигурно вярваше, че неговият предводител-великан е толкова свиреп, че може да победи Алран без бой. В такъв случай не познаваше Алран.

Тя пробва възлите на въжетата — бяха добре затегнати. Започна тихо да реди молитва към старите богове, почитани от нейния народ от незнайни времена, както и към християнския бог. Не искаше да пренебрегне никой възможен източник на помощ. Въпреки това въжето, което я стягаше, си стоеше на мястото.

Гизела въздъхна уморено, франкът продължаваше да спи тихо върху сламеника си. Ритмичното му дишане постепенно започна да я унася… Сепна се изведнъж, но някакъв инстинкт я накара да запази мълчание. Звукът, който я бе събудил, се повтори. Нещо прошумоля до стената на шатъра зад нея, сетне се чу приглушено скимтене.

С разтуптяно сърце Гизела изви, доколкото можеше глава и видя едно мокро черно носле да се подава под края на шатъра. Тя благодари на онзи бог, който бе чул молитвите й. Топлият език на Силвър облиза разранените й ръце. После яките му зъби се заловиха за работа.

 

 

Гизела се спря задъхана. На възвишението пред нея се чернееше палисадата на Ардун. Най-после! Все още беше дълбока нощ и тя нямаше представа колко време зората ще се спотайва зад хоризонта. Струваше й се, че бе тичала с часове. Босите й крака бяха разранени, косата й — оплетена с бодливи къпини, а кожата и бе изподрана и ожулена. Бе тичала, без да спира, защото смяташе, че франките я преследват. Освен това се страхуваше, че ще се загуби в тъмното.

Пред очите й, като светулки в мрака, заплуваха петна…

Силвър я побутна с муцуна и тя сложи ръка върху меката козина на главата му.

— Благодаря, приятелю! — рече все още задъхана девойката. — Но сега си върви. И не се оставяй на нашествениците да те хванат. Не искам хубавата ти сребриста кожа да топли онзи франкски великан.

Влажен език облиза ръката й и в следващия миг вълкът изчезна в гората. Слаб шум я накара да се огледа разтревожено, но никакви преследвачи не се нахвърлиха отгоре й. Тя се упрекна, задето бе толкова страхлива. Нито похитителят й, нито слугата му биха могли да реагират толкова бързо на бягството й. Не че не бяха толкова силни — просто ги удари с опакото на брадвата, колкото да бъде по-спокойна, че няма да се събудят навреме. Цицините, които щяха да имат, като се съвземат, едва ли биха представлявали по-тежко нараняване от онова, което Алран би им нанесъл, когато нападнат крепостта.

По-трудно се бе оказало да се справи с часовите, които вардеха около бивака на франките. Единият за малко да я открие, когато някакъв клон изпука под нозете й в тихата нощ. Беше замръзнала абсолютно неподвижно. След цяла вечност, както й се стори, часовоят бе продължил обиколката си. Стражите дебнеха за врагове отвън, а не отвътре и тя бе успяла да се промъкне незабелязано.

Гизела отново започна да тича. Никакво препятствие не я възпря пред крепостните врати на Ардун и тя изруга Алран за неговата самонадеяност. Нима гледаше на сигурността на хората си така лекомислено?

Тя се развика към кулата над портите. След малко се чу едно сънливо: „Кой иска да влезе?“. Тя разпозна гласа на Галт, който обичаше медовина прекалено много, за да бъде полезен като стража.

— Гизела съм! Пусни ме да вляза.

— Кой?

— Гизела. Бързо! Нося важни новини.

Тя го чу да мърмори, докато слизаше по стълбите на кулата. Когато вратата най-сетне се отвори, той надникна навън подозрително.

— Гизела? Ти ли си?

— Галт, знаеш ме от десетгодишна. Не ме ли позна?

Той вдигна факлата, а Гизела се промуши през малката пролука — дотолкова се бе осмелил да открехне вратата. Галт се отдръпна назад, а в изражението му се смесваха страх и ужас. Явно смяташе, че само демони, феи и вещици се осмеляват да бродят из гората нощем. Затвори портата и здраво я залости. Въпросите бяха в очите му, но Гизела знаеше, че не смее да ги зададе.

Тя понечи да му обясни, но изведнъж се сети, че ако кажеше на Галт за франките, предприели поход към Ардун, той щеше да се паникьоса и да предаде на цялата крепост своята истерия. Алран беше човекът, когото трябваше да предупреди, но една проста прислужница трудно би получила достъп до господаря на Ардун в ранните часове на утрото. Изборът й тогава падна върху Лотар. Той сигурно спеше в бараките или в големия хол на каменната господарска къща, която се издигаше в центъра на крепостта.

— Галт, колко време има до зазоряване?

Пазачът сви рамене.

— Час, а може би и по-малко.

— Знаеш ли къде е Лотар?

— Не спи ли?

Гизела въздъхна и се отправи към бараките — една дълга дървена постройка, в която живееха воини и някои мъже от прислугата. Тя се молеше Лотар да спи там, а не в господарската къща.

Ала точно в този момент Лотар излезе от малкия параклис, сгушен до западната палисада. Гизела изтича към него. Трябваше да се досети, че той ще е в параклиса, докато всички останали още спят.

— Гизела? Какво правиш тук толкова рано сутринта?

Изведнъж тревогата от преживяното я завладя с нова сила и тя изгуби самообладанието, в което така отчаяно се бе вкопчила. Обгърна шията на Лотар и зарови лице в рамото му.

— Чакай! Какво има?

— Докато се къпех в топлия вир, ме заловиха воини на крал Карл. Те са тук, Лотар! Само на около час езда. Смятат да нападнат Ардун на зазоряване и да го върнат отново на своя господар!

— Воини на Карл! Бог да ни пази! Сигурна ли си?

— Чух го от устата на един от тях.

— Колко бяха?

— Преброих около трийсет и пет, може би с няколко повече. Плюс прислугата. Предводителят им е истински великан. Прилича повече на звяр, отколкото на човек.

Лотар я прегърна успокоително. След като майка й почина, той й предлагаше утеха в скръбта по Герсвинда. Нежният Лотар. Всички хора от Ардун знаеха за родството й с Еркангар, техния починал господар, но Лотар открито признаваше, за разлика от баща си. Докато другите ту я почитаха като светица, ту я набеждаваха за непредсказуемо зло и зад гърба й я наричаха магьосница, Лотар просто я даряваше с обич и я представяше за своя сестра.

— Баща ми постъпи много глупаво, като остави Ардун на Алран. Сега тези франки идват да отмъстят от името на краля.

— Може би ако не се бием, франките ще ни управляват мирно и справедливо.

— Алран ще се бие. Смисълът на живота му е в боя. — Лотар я отдръпна от себе си и я огледа. — Изглеждаш така, сякаш си се била с вампири. Нараниха ли те франките, сестро?

— Нараниха единствено достойнството ми.

— Върви да се измиеш, докато намеря Алран. Ако предначертаната ни съдба пристига с утрото, имаме много малко време да се приготвим за нея.

Гизела побърза към женското помещение. Влизането й събуди Драда и тя възнегодува срещу шума в този ранен час.

— Събуди се, стара майко. Имаме много работа.

Драда изсумтя.

— Хората на франкския крал са тук. Ще бъдат пред стените ни при изгрев-слънце.

Драда присви тънките си устни — шейсетте години, които бе прекарала на земята, бяха изпъстрени с войни и тя познаваше естеството на битката по-добре, отколкото й се искаше. Претърколи се тежко на сламеника и се изправи.

— Трябват ни превръзки, вода от кладенеца, огън за нагорещяване на железата за обгаряне на рани. Събуди и другите, момиче, а после се погрижи и за лечебните билки.

Другите жени се надигнаха неохотно, но когато чуха каква опасност им носеше утрото, пъргаво започнаха да се подготвят за лекуване на ранени. И те бяха прекарали по-голямата част от живота си, наблюдавайки как мъжете им се избиват за земя, а понякога и за едната гола мъжка гордост. Като получи съгласието на Драда, Гизела изпрати Луитгард до селото с предупреждение за предстоящото нападение. Хубавото дете щеше да бъде в по-голяма безопасност в селото, където гората предлагаше хиляди места за криене, отколкото в крепостта — тук можеше да бъде хванато от похотливи франки, празнуващи победата си. Щом като видя, че Луитгард се измъква през крепостните врати, тя отиде в малката лечебница в другия край на женското помещение. Там прегледа запасите си от билки и лекове. Липсваше достатъчно бряст и ливадник, но тези лекове за жлъчка не бяха толкова нужни за след битка. По рафтовете й имаше доста бяла върба против треска, чесън и смирна против гноясване на раните и чер оман за по-бързото им заздравяване. Тинктурата от тополови пъпки бе накисната само от седмица, а не от две или три, както се изискваше, за да има пълен ефект. Трябваше да се задоволи с това, с което разполагаше.

— Гизела! — повика я някой.

Тя вдигна глава и видя внука на Драда — Гунтар, пред вратата на лечебницата. Лицето му изглеждаше бледо на фона на червената му коса.

— Да, Гунтар?

— Господарят Алран ме изпрати да те намеря. Иска да говори с теб.

— Идвам веднага.

Тя постави гърнето с тинктурата обратно на рафта и съжали, че не се бе сетила да се преоблече и да прибере косата си с кърпа. Все още беше боса и в мръсните дрехи на франките.

— Гизела, всички ли ще умрем? — Момчето затанцува детински край нея, докато тя вървеше към господарската къща.

— Не, Гунтар. — Мислеше, че няма да го излъже. Не можеше да си представи похитителят й да съсича деца. Можеше само да се надява, че неговият предводител бе звяр само на вид. — Не, Гунтар, ще поживееш още доста години.

— Християнският свещеник казва, че всички ще бъдем избити и ще идем в ада. Казва също, че Бог е сърдит, задето господарят Еркангар е предизвикал краля на франките, и сега изпраща тези хора да ни съсекат на парчета.

— Не трябва да се плашиш от онова, което казва отец Гонт. Всъщност Бог едва ли разговаря с него, а дори и да го прави, съмнявам се, че отец Гонт го слуша.

— Защо Алран го остави? Не ми харесва.

— Отец Гонт остана, защото господарят Еркангар пожела това. Еркангар вярваше в християнския бог.

— А ти вярваш ли в християнския бог, Гизела?

— Да.

— Но майка ми казва, че служиш на старите богове. Казва, че си магьосница.

— Богът, в когото вярвам, има много имена и може да бъде почитан по много начини. А Той не изпраща воини да убиват деца.

— Мисля, че ще разберем кой е прав, а? — въздъхна Гунтар.

— Предполагам. — Голямата каменна къща се изправи застрашително пред тях. — Върви да помогнеш на жените да донесат вода от кладенеца, Гунтар, и остани при баба си, когато дойдат франките. Чуваш ли? Тя се нуждае от защитата ти.

— Добре — обеща той и изтича нанякъде.

Алран и Лотар я чакаха в голямата зала, която миришеше на лоени свещи, непроветрени рогозки и дим. Седнала до студеното огнище като кралица върху трон, майката на Еркангар — Адалинда, кимна с подобаващо високомерие на Гизела.

Алран не си направи труда да я поздрави.

— Сигурна ли си, че това са хора на Карл, момиче?

— Един от тях лично ми го каза. Изглеждаше благородник, затова мисля, че би трябвало да знае за кого се бие.

Алран изруга и удари юмрук по масата.

— Той ни беше оставил на мира години наред. Надявах се, че е забравил за съществуването на Ардун.

— Натрапникът ни оставяше на спокойствие, докато синът ми му плащаше дан от реколтата и изпращаше младите ни мъже да се бият за него. Сега, когато Ардун се управлява от онези, които не се кланят на нашественика, чудовището отново се разбуди.

— Гизела! — нервно се обърна към нея Алран. — Какво виждаш?

Всички в Ардун знаеха, че тя има тази способност, но рядко я молеха да разказва виденията си. В този свят човек беше по-добре, ако не знаеше бъдещето.

— Виждам мъже, които се бият, но само двама, и то в ужасен дуел. Виждам слънцето да блести по метални доспехи, да тече кръв, а накрая има, и огън. Не зная дали видението е самата битка с франките, милорд, но съм сигурна, че врагът, който идва насам, е страшен. Със собствените си очи тази нощ видях една дружина от закоравели воини, водени от чудовищен великан. Онзи, който ме държеше в плен, счита защитниците на Ардун за толкова лесно препятствие, че заспа спокойно в нощта преди битката. Мъжете говореха франкския език помежду си и споменаваха думата саксонец като проклятие.

— Хората на краля. — Алран разтърка чело и въздъхна. — Нашите воини изгарят от желание да се бият, но защитната стена е слаба на няколко места. Особено западната палисада. Не можем да защитим селото или стопанствата…

— Изпратих Луитгард в селото да ги предупреди. Те ще се скрият.

— Ако франките не могат да проникнат през нашите стени, ще изгорят посевите и ще изколят добитъка. Най-добре е да се предадем и да се закълнем във вярност на господаря, когото кралят е изпратил.

— Предател! — изсъска Адалинда. — Това е саксонска земя, управлявана от саксонци. Ще я отстъпиш на тези нашественици, както направи и баща ти.

— Бабо, от осем години кралят на франките има претенции за Ардун. Баща ми го отстъпи доброволно в замяна на мир и покровителство. Той не беше с всичкия си на смъртния си одър, когато даде Ардун на човек, отказващ да се подчинява на краля.

— Смяташ се за измамен от баща си ли? Ето защо устата ти бълва такива бунтарски съвети.

— Баща ми знаеше, че нямам желание да управлявам тук.

— Тогава си глупак! Земята значи власт. А саксонската земя трябва да е в саксонска власт.

— Алран — продължи да ги убеждава Лотар, — ако се противиш, ще ни тласнеш в една битка, която не можем да спечелим. Помисли за многото напразни жертви.

— Ще защитаваме Ардун — заяви Адалинда. — Ще го защитаваме до последната капка кръв, ако е необходимо.

Гизела си помисли, че Адалинда е доста щедра, когато се отнася до чуждата кръв. А от изражението, което внезапно изкриви червендалестото лице на Алран, разбра, че той мисли като нея.

— Смъртта в битката няма смисъл, освен да дава на поетите храна за нови песни. Ще се бием, но ако нещата се обърнат против нас, ще се скрием в гората и ще притесняваме франките, докато отново не си върнем Ардун.

Гизела изтръпна, като си представи нови години на нападения и смърт, когато нито хора, нито животни ще са в безопасност от воините, разкъсващи като вълци земята помежду си. Тя погледна като обречена към високия прозорец. През него нахлуваше сивата светлина на утрото.

Зазоряваше се.