Емили Брадшоу
Момичето от езерото (16)

Шестнадесета глава

Рутгар заблъска с юмрук по гредите на палисадата, разранявайки кожата си. Защо, защо позволи на тази жена безнаказано да се държи така? Никой мъж не се осмеляваше да го предизвиква, подлагайки на съмнения честта му. Какво разбираше една жена от чест? Нищо! Самата представа за чест беше чужда на женския ум.

Студеният нощен въздух не успя да охлади гнева му. Ако беше останал с дяволската жена още малко, щеше да направи нещо, което да подхожда на звяра, който тя често откриваше в него. От думите на тази жена можеше да те втресе, те бяха напоени с отрова на усойница.

Трябваше да я надупи на леглото и да я налага, докато започне да моли за милост. Малката магьосница си беше заслужила боя поне дузина пъти, но щом погледнеше в тези големи златисти очи, онова, което трябваше да направи с нея, се стопяваше. Тялото й не беше създадено, за да бъде бито. Но как да пречупи този жив и непокорен дух, който нерядко му създаваше неприятности?

Рутгар винаги бе смятал, че човек, който се оставя да бъде ръководен от чувства или страсти, е глупак, а сега самият той изпадаше в подобно положение заради една проклета жена. И защо? Жените бяха еднакви. Високи, ниски, закръглени, слаби, благороднички, селянки или крепостни — те всички можеха да облекчат мъжките нужди с тялото си. Какво особено имаше у Гизела, че му беше толкова необходима и искаше да бъде с нея, дори когато не изпитваше нужда да задоволява нагона си? Той отново заби юмрук в дънера. Болката, която прониза ръката му, беше по-поносима от съмненията, които разяждаха ума му. Едновременно му се искаше да удуши Гизела и да я люби. Сигурно изслужваше част от срока, който му се полагаше в ада, още тук — на земята. Вместо да създава жената, Господ, всемогъщ и всезнаещ, би могъл да намери по-добро разрешение за създаването на потомство. Жени! Те бяха или вероломни и използваха разни хитрини, за да получат онова, което искат за себе си или студени като собствената му майка, която го бе оставила на милостта на втория му баща, когато все още бе висок колкото меча му. Тази нежна дама се бе омъжила за завоевателя на Белтан и убиеца на баща му, а после спокойно и без да пророни нито сълза, бе наблюдавала как той изпраща малкото й момче да се бие за краля като част от военната повинност, която му дължи Белтан.

Горчивината на спомена контрастираше силно със спокойствието на нощта. Луната беше като сребърен сърп, който плуваше над върховете на дърветата. Тя едва осветяваше небето. Рутгар се запита дали вълкът на Гизела бе някъде там, в гората, в очакване тя да го посети. Съчувстваше на бедното животно, защото в момента самият той се чувстваше омагьосан като него.

Но никакъв вой не се издигна към луната. Онова, което достигна до слуха на Рутгар, след като се поуспокои, беше нечие женско хлипане. Той предпазливо сложи ръка върху ножа си и тръгна да търси откъде идва звукът. Спря там, където обновената западна палисада се съединяваше със северната. От всички хора, които обитаваха тази крепост, най-малко бе очаквал да намери тук Бертрис от Стрингау. Тя ридаеше сърцераздирателно, заровила лице в гредите, сякаш те бяха майчината й гръд.

Рутгар тихо я повика по име. Бертрис се сепнал веднага се изправи. Лицето й изглеждаше бледо на слабата лунна светлина.

— Лейди, какво правиш тук по това време на нощта?

— Ти ли си, милорд? Аз… съжалявам. Мислех, че съм сама.

— Тя избърса очи с кърпичката си и се опита да си придаде спокоен вид.

— Кое те кара да ридаеш така?

— Нищо, милорд. Мъчно ми е за манастира и сестрите. Аз… се извинявам. Обикновено съм дисциплинирана.

— Живяла си със сестрите в Гандершайм през по-голямата част от живота си, нали?

Бертрис въздъхна тихо:

— Кралят ме изпрати в манастира, когато бях само на дванайсет — тогава родителите ми умряха и чичо Еркангар пое отговорността за Стрингау.

— Така ми каза и кралят. Съвсем естествено е сестрите да ти липсват, но вече Ардун ще бъде твоят дом.

Тя се усмихна тъжно:

— Така ми каза и кралят.

Сякаш уплашена от тази своя кратка проява на остроумие, тя застина в неловко мълчание.

— Лейди, не трябва да бродиш сама посред нощ — предупреди я Рутгар. — Аз изчаках хората тук да се поуспокоят и тогава изпратих да те доведат, но все още се намират някои, които подклаждат искрата на бунта.

— Тези тук са моите хора. Те няма да ми направят нищо лошо.

— Най-вероятно. Но може да има някои, които не искат да виждат как се съюзяват старите родове с нови просто защото не желаят да спечеля доверието и верността на саксонците.

— О! — меланхолично въздъхна Бертрис. — Да, разбира се. Не трябваше да излизам навън.

Тя бе миловидна и привлекателна и Рутгар се питаше защо видът й не може да го развълнува. Беше млада и хубава. Още повече че бе кротка, покорна, тиха и учтива — всичко, което една жена трябваше да бъде.

В сравнение с Гизела обаче бе скучна, непредизвикателна.

Мисълта за Гизела още повече засили чувството му за безсилие. Тя е просто една жена, казваше си той, която не се различава от другите по нищо, освен че създава повече неприятности. Бертрис също би могла да накара кръвта му да закипи.

Рутгар пристъпи напред и Бертрис се дръпна с разширени от уплаха очи.

— Не се страхувай, Бертрис. В края на краищата ние ще бъдем съпрузи.

Тя изтърпя целувката му. Устните й бяха студени и безчувствени, тялото й вдървено. Когато я пусна, Рутгар видя, че бе стиснала очи. Изглеждаше така нещастна, сякаш току-що я бяха накарали да целува жаба.

Няма значение, каза си той. Бертрис щеше да се научи и щом започнеше да се отпуска, тялото му щеше да реагира както трябва. Гизела не бе единствената, която можеше да разпалва страстта му.

Решен на всяка цена да изпита някакво чувство, Рутгар целуна Бертрис отново. Въздействието на целувката не беше такова, каквото очакваше — нито за него, нито за нея. Тя се противеше така упорито, че трябваше или да я пусне, или да й причини болка.

Задъхана и ужасена, девойката се сви на разстояние.

— Бертрис — заговори той, потискайки раздразнението си, — няма защо да се страхуваш от мен. Ние сме обречени един на друг според повелята на краля и декрет на църквата. Остава само да ни венчаят.

Дишането й се поуспокои, но тя продължаваше да хапе устни.

— Дай ми няколко дни, за да свикна с новото място. От времето, когато ме изпратиха в манастира, никога не съм си представяла, че ще напусна стените му. Самата представа за женитба е съвсем нова за мен.

— Нима мисълта да станеш съпруга ти се струва толкова ужасна? — Той постави успокоително ръка върху рамото й, но тя се сви и се отдръпна. Сетне с видимо усилие Бертрис докосна ръката му в знак на извинение.

— Съжалявам. Прося за търпение, милорд. Ако можем да отложим венчавката за малко…

— Щом такова е желанието ти — въздъхна Рутгар. — Искам да бъдеш доволна от съдбата си. Няма причини да се страхуваш от мен. Не съм някой излъскан салонен ухажор, но пък и не ям девойки.

— Благодарна съм за проявеното разбиране, милорд.

— Ще ми позволиш ли да те изпратя обратно до стаите ти?

— Разбира се.

Бертрис не го погледна в лицето, когато взе ръката й и я поведе към къщата, а се вторачи напред с изражение на мъченица — още една чиста девица, жертвана пред олтара на изгодния брак.

Настроението на Рутгар не се оправи, като се върна и не намери Гизела в стаята си. Беше го очаквал, но въпреки това го заболя. Несъмнено тази проклета жена щеше да се изгуби в лечебницата си или в тъкачницата, където нямаше да я вижда дни наред. Толкова сигурна беше, че Рутгар няма да я насили. Смяташе, че го познава, че може да му дърпа конците като на парцалена кукла и да го кара да играе според свирката й.

„По дяволите, така е!“, разгневи се Рутгар. Той се разсъблече бързо и започна да плиска лицето си със студена вода. По дяволите, така беше! Гизела толкова настояваше Рутгар да отдаде дължимото уважение на Бертрис, че би трябвало да се зарадва на възможността да се грижи за господарката си. Бертрис имаше нужда от жена, която да й прислужва, и Гизела беше идеалният избор. Той щеше да държи малката палавница под око по цял ден и щеше да види дали така нареченото й чувство за чест можеше да устои на изкованата помежду им близост. Тя го желаеше, той знаеше, че беше така.

Рутгар полегна в празното легло и се загледа отнесено в мрака. Можеше да се справи по-лесно с всички мури^[1], хуни и баварци, взети заедно, отколкото с някоя разглезена и упорита жена. А сега, както изглеждаше, трябваше да се справя не с едно, а с две такива същества.

Първите слънчеви лъчи струяха през прозорците на тъкачницата и караха тънките нишки бяла вълна да блестят в ръцете на Гизела. Чекръкът пееше, пръстите на Гизела бяха бързи като светкавици и пухкавата купчина чепкана вълна до столчето й постепенно се стопяваше. От двете й страни също се чуваха чекръци, а становете им пригласяха в такт. Всички се трудеха да приготвят плат, който да бъде достатъчно хубав за чистата и благородна невеста.

Идеята беше на Драда. Жените от Ардун щяха да подарят на новата си господарка сватбените й дрехи. В Ардун не беше останала никаква коприна, затова долната риза и кърпата за глава щяха да бъдат от меко ленено платно, а полата и горната туника — от най-фина вълна. Полата щеше да бъде синя като северното море, а туниката — златиста като слънцето. Щяха да изработят и тежка вълнена наметка в тъмносиньо, за да подхожда на полата, но щяха да я подплатят отвътре с яркожълто.

Гизела нямаше нищо против, че веднага й бяха дали работа — още щом се бе появила в тъкачницата предишната нощ. Тя не бе достатъчно опитна в преденето и трябваше да съсредоточава цялото си внимание, за да бъде нишката й тънка и равна. Така поне не мислеше за други, много по-болезнени неща. Не искаше да се сеща, че Рутгар се жени за благородната й братовчедка. Не искаше да си представя как ще я заведе в леглото си и ще й шепне нежно, както беше правил с Гизела в тъмнината на много нощи, когато, затворени в своя любовен свят, те не се интересуваха от никого наоколо.

Не беше очаквала, че ще се превърне в използвана жена — като майка си, нито пък бе предполагала, че ще направи същата сърдечна грешка, която бе накарала майка й да страда. Не искаше повече да мисли за това. Искаше да мисли само за вълната, която се плъзгаше между пръстите й, за монотонното бръмчене на чекръка и за щракането на педала и наистина успяваше да се концентрира — до момента, в който Рутгар отвори вратата на тъкачницата и застана на прага. Яркото сутрешно слънце създаваше ореол около високата му фигура, а дългата му сянка падаше чак до нейния чекрък. Сърцето й се обърна, а кракът й се изплъзна от педала и бръмченето на колелото постепенно замря.

— Добре дошъл, милорд — каза сляпата Драда, без да спира работата си.

— Добричка ми Драда — ласкаво й отвърна Рутгар — дойдох да ти открадна Гизела. Ще й възложа работа на друго място.

Старата извърна глава към момичето, сякаш можеше да я види, а после към една от девойките, които седяха зад становете.

— Луитгард, седни зад чекръка на Гизела. Когато Карис донесе дърва за огнището, ще довърши работата ти на стана.

Гизела бе принудена да последва Рутгар.

— Каква работа има за мен? — попита го тя, като подтичваше, за да върви редом с него. — Не е ли малко необичайно господарят на владението да тича насам-натам да събира прислугата и да възлага задачи? Адалинда разпредели кой къде ще работи, а за по-дребните неща има достатъчно момчета, които няма какво друго да вършат.

— Не е ли също толкова необичайно една крепостна да държи сметка какво прави господарят й?

Когато Гизела спря, той й хвана за ръката и я задърпа по стълбите на господарската къща.

— По-бавно! Не всеки има толкова дълги крака като твоите.

— Или хаплив език като твоя. Нямам време за разходки.

Щом влязоха в приемната стая, Рутгар я извърна с лице към себе си. Погледът му я разтревожи — блесналите му очи издаваха някакъв триумф. Очевидно победата й през нощта не се бе оказала толкова решителна, колкото смяташе.

— Както казваш, господарят на Ардун има по-належащи задачи от това да наблюдава работата на прислугата, но аз имам специална поръчка за теб, Гизела.

Дали от вълнение, или от ужас се разтуптя така сърцето й? Нима не й беше повярвал, когато му заяви, че може да я има само ако я насили? Нима увереността й, че той няма да прибегне до насилие, беше проява на глупава наивност от нейна стана? Тя отстъпи крачка назад.

Рутгар заговори с ехидна усмивка:

— Моята невеста Бертрис има нужда от жена, която да й прислужва. Реших, че ти си най-подходяща за тази работа.

— Какво? Най-подходяща?… — Възмущение и обида разкъсаха гърдите й и я лишиха от думи.

Рутгар се отпусна в един стол и удобно протегна напред крака.

— Благородната лейди Бертрис изпитва трудности при привикването към новия си начин на живот — надуто каза той, сякаш не знаеше, че на Гизела й призлява само при споменаването на Бертрис. — Тя се нуждае от жена на своята възраст, която да й прави компания, да й съчувства, да я изслушва. И да й помага с… всичко, което е нужно на жена, на което предстои да се омъжи.

— Не — каза Гизела така твърдо и решително, че безсърдечният мъж да не изпитва съмнения за отказа й. — Не, не и не!

Устните на Рутгар се открехнаха в измамно приветлива усмивка.

— Продължаваш да си мислиш, че те моля да си вършиш работата, Гизела. Аз не моля. Аз нареждам.

Гизела сви юмруци така силно, че ноктите й се забиха в дланите.

— Ти си жесток, Рутгар. Прави ти удоволствие да наблюдаваш как се гърчат хората, които мачкаш.

— Наистина ми прави удоволствие да те наблюдавам, Гизела, независимо дали се гърчиш или не, затова предпочитам да си по-наблизо тук, в къщата.

— Ами невестата ти?

— Бертрис ще бъде щастлива в твоята компания. Ще можеш да й покажеш какви са традициите в Ардун, а тя може да те научи на женско покорство — качество, което осезателно ти липсва.

— Както на теб състраданието.

— Състрадание? — Рутгар поклати глава и се усмихна пресилено снизходително. — Аз съм най-състрадателният мъж, щом не обръщам внимание на твоето жило и се опитвам да те спася от собствената ти глупост.

— Нима е глупост да очакваш от господаря на Ардун да притежава чувство за чест? Няма да го направя. Има безброй жени в Ардун, които са по-подходяща компания за жена ти. Избери една от тях.

— Достатъчно! Търпението ми се изчерпа!

— Откога смяташ, че търпението е сред качествата, които притежаваш?

— Престани да говориш за неща, които не разбираш. Ще прислужваш на Бертрис! — заяви той, отпуснат на стола, но в следващия миг вече я стискаше за раменете, надвесил лице над нейното. — Ще служиш на Бертрис, Гизела, или…

Той я целуна дълго и страстно и й напомни за онова, което се бе зародило и все още съществуваше помежду им. Да се бори с него означаваше да се бори с изгряващото слънце или с прилива. От самото начало допирът с него изглеждаше толкова естествен и неизбежен, че съпротивата бе безполезна.

— Ще служиш на Бертрис — прошепна той и я целуна отново, този път бързо и силно. — Ще служиш или на Бертрис, или на мен. Избирай!

 

 

— Прекрасна е, нали? — Бертрис омота коприната е прасковен цвят около себе си и се засмя щастливо като дете. Разпуснатата й кестенява коса се завъртя около нея, лъскава и със златисти отблясъци, които съперничеха на яркото следобедно слънце. — О, боже! Такова поведение! Майка Анжелика би ме нарекла глупава гъска и би казала, че добре възпитаните млади жени не биха си позволили подобно лекомислие. Но предполагам, че майка Анжелика никога не е виждала коприна с такъв смайващ цвят. Като си помисля, че самият крал ми изпраща зестра и всички тези прекрасни дрехи. Изумително е! — По лицето й премина сянка, която помрачи усмивката и блясъка в очите й, както облак скрива слънцето.

— Прекрасна е — призна Гизела. — По-хубава от всичко, което съм виждала.

Бертрис опипа коприната.

— Лесно е да се оцени такава красота, но даровете на краля не топлят. Те са само малка отплата за туй, че ще му бъда от полза. Но това — тя вдигна финото ленено платно, което Драда й бе изпратила същия следобед, — това е направено с любов. То е истински дар от моите хора. Неговата красота стопля сърцето. Ако всичко, с което ще ме облечете за сватбата, е толкова хубаво, тя наистина ще бъде особена. Жените от Ардун ме трогнаха силно с даровете си, приготвени с толкова много труд.

— Разбира се, че ще се трудят в твоя чест. Ти ще им бъдеш господарка.

Бертрис се усмихна малко несигурно:

— Дали ще ме обичат?

— Разбира се.

„Кой не би обичал Бертрис?“, помисли с известна горчивина Гизела. Тя самата се бе опитвала цял следобед да се настройва против нея, но опитите й се бяха провалили, въпреки че най-много от всички имаше основание да я мрази. Тогава кой в Ардун не би обичал това дете?

Бертрис наистина изглеждаше като дете в много отношения, макар да бе по-голяма с година от нея. На Гизела й се искаше съперницата й да не беше невинна и открита, а цинична, суетна, надута или жестока. Тогава би могла да я мрази. Но тя не беше нито едно от тези неща.

— Вечерята няма да бъде толкова претенциозна като снощи, нали? — попита Бертрис, докато разглеждаха полите, туниките и украсените със скъпоценности колани, които кралят беше наредил да измайсторят за нея още докато беше в манастира и очакваше Рутгар да я извика. — Не бих искала да изглеждам прекалено важна. Имаше толкова хора! — въздъхна тя.

— Няма да бъде същата — увери я Гизела. — Снощи имаше пиршество в твоя чест. Обикновено залата е наполовина по-празна и далеч по-тиха.

Бертрис се засмя:

— Много забавно стана, като поля Рутгар. Той беше ли лош и груб с теб после?

— Рутгар има други начини да си отмъщава — отвърна Гизела замислено.

Бертрис я погледна уплашено:

— Рутгар жесток човек ли е?

— Не. — Въпреки обвиненията, които му бе отправила тази сутрин, Гизела каза на Бертрис истината. — Той е силен мъж, който се грижи за своите подвластни — поне се старае, според него. Това означава, че мисли като мъж, а мъжкото мислене невинаги е разбираемо за една жена. Но Рутгар е добър като господар.

— Значи ти го харесваш?

Гизела погледна мълчаливо към пода. Не знаеше какво да отвърне. Тя обичаше Рутгар. Завоевателят на Ардун трябваше да й бъде враг, а вместо това беше светлината в нейния ден и страстта в нощите й. Но дали го харесваше — това арогантно, безчувствено, непочтено франкско животно?

— Да, разбирам — тихо каза Бертрис, макар Гизела да беше сигурна, че момичето не разбира нищо. — С мен можеш да бъдеш искрена, Гизела. Разбирам колко трудно за една жена е да не се свива уплашено пред него, защото съм живяла цял живот сред жени. Дори онзи мъж, Етгар, колкото и да е грамаден, няма такова въздействие върху духа като Рутгар.

— Той вилнее повече на думи, отколкото в действие.

— Откакто пристигнах, е самата загриженост и внимание — въздъхна Бертрис. — И все пак… Е, ще изкараме някак заедно, нали, Гизела? Толкова съм благодарна, че си с мен и имам с кого да споделям. Майка Анжелика винаги казваше, че най-големият ми недостатък е бъбривостта ми. И е права. Само виж! Слънцето залезе, докато стоя тук и ти надувам главата с приказки. Сега трябва да бързам да се облека за вечеря. Ще ми сплетеш ли косата или да я оставя разпусната? Не, сплети я. Разпусната изглежда много буйна, а не искам Рутгар да си помисли, че се старая да привлека вниманието му.

Бертрис продължи да бъбри, а Гизела се зае да стяга гъстите вълни на кестенявата й коса. Тя й говореше за сестрите в манастира, които се бе надявала да последва със свети обети, за другите млади жени, дошли да бъдат обучавани. Говореше за прекрасните манастирски градини, за сладките дни, изпълнени с молитви и домакински задължения.

— Косата ти е готова, милейди. Нека ти помогна да се преоблечеш.

Бертрис сграбчи ръката й, както удавник клона, за който би могъл да се задържи, за да не го отвлече пороят.

— Ще дойдеш ли тук с мен след вечеря?

— Трябва да помагам в кухнята, милейди.

— Не! Ще кажа на Рутгар, че трябва да те освободи от всякакви други задължения. Трябва да си до мен, Гизела. Нужна си ми. Моля те!

— Не трябва да ме молиш, милейди. Ти си господарка тук, а аз — слугиня. На твое разположение съм.

— Не, не ми е нужна робиня — умолително продължи Бертрис. — Нужна ми е приятелка. Обещай, че ще ми бъдеш приятелка!

Гизела стисна успокоително ръката на Бертрис, но не можа да я погледне в очите. Тази жена щеше да се омъжи за Рутгар, да спи с него, да се люби с него, да ражда децата му и един ден щеше да се научи да го обича. А Гизела щеше да й бъде приятелка, да слуша женските й тайни за съпружеския живот и да гледа как двамата с Рутгар си живеят щастливо.

Как стана така, че изведнъж животът й толкова се обърка?!