Емили Брадшоу
Момичето от езерото (18)

Осемнадесета глава

Гизела осъзна какво беше сторила миг след като ръката й плесна Рутгар през лицето. Крепостен, ударил господаря си, можеше да умре от най-различни, изобретателно измислени наказания. Тя ахна, слисана от собствената си глупава дързост.

Очите на Рутгар я изгаряха.

— Вещица! — изсъска той.

Все още зашеметена от собствената си постъпка, Гизела не се възпротиви, когато той я дръпна към себе си и впи грубо устни в нейните. В гърдите й едновременно се разгоря страст и се надигна гняв. Тя заби нокти в дебелата му наметка. Ако гърбът му беше гол, сигурно щеше да го разкъса.

Когато Рутгар я пусна, Гизела бе останала без дъх. В тъмнината виждаше единствено очите му, в които се отразяваше студената лунна светлина. Огънят, който я изгаряше, утихна и се превърна в тих копнеж. Чертите на лицето му омекнаха и когато отново се наведе над нея. Целувката му бе вече страстна, а не гневна.

Рутгар прошепна името й. Тя се опитваше да запомни усещането за тялото му, притиснато в нейното, за чувствените нотки в гласа му. Толкова силно бе страдала от липсата му, че сега прегръдката му беше истинско пиршество за сетивата й. Тя се разтапяше в море от желание, забравяйки Алран, гората, нощта, студа. Чувстваше само мъжа, който я прегръщаше.

— Ела с мен — изстена той. — В моята шатра. Ще изпъдя останалите да спят другаде.

Изведнъж сякаш я заляха със студена вода. Сети се за Бертрис, която спеше невинен сън и доверчиво я приемаше за своя приятелка.

— Не мога — отблъсна го тя.

Рутгар отново я притегли към себе си, плъзна ръце по раменете и гърдите й. Тя затвори очи.

— Не мога.

— Можеш. Ще го направиш.

— Не, нищо не се е променило. — Тя се опита да се освободи, но той я държеше здраво.

— За бога, Гизела! Искам те. Имам нужда от теб.

— Пусни ме!

Тя се изтръгна от ръцете му и побягна към бивака, преди съвсем да се поддаде на изкушението. Бягаше, без да внимава, спъваше се в корени и камъни, ставаше от мократа земя и хукваше отново. Тичаше и проклинаше плановете на краля, неутолимата страст на Рутгар и своята собствена слабост.

 

 

Бертрис стоеше в средата на залата в Стрингау и оглеждаше голите каменни стени. Тя не си спомняше почти нищо от мястото, макар да бе живяла в него до дванайсетата си година. Едно нещо обаче помнеше съвсем ясно — завесите, които разкрасяваха студените стени по времето, когато майка й беше жива. На едната имаше сцена със саксонски кораб, на чийто борд правеха жертвоприношение с пленници. Тя напомняше древните времена, когато саксонските кораби върлуваха свободно покрай бреговете на Европа. Другите показваха сцени от приказките за снежните великани, Голямата земна змия и Локи — безсмъртния палавник. Любимата й картина беше със страшния вълк Фенрис. Тя потреперваше всеки път, щом го погледнеше, и много от детските й кошмари бяха свързани с това ужасно създание с дълги зъби, което едновременно я плашеше и очароваше.

Сега нямаше нищо — всички завеси, вълнени килимчета и възглавнички, бродирани с такава любов от майка й за стола на баща й, бяха изчезнали. Залата беше гола и студена като гробница; стаите над нея — отблъскващи като каменни пещери. Стрингау изглеждаше подходящо място за студен владетел.

— Тук е толкова мръсно! — каза Гизела, като слизаше по стълбището. Лицето й бе изцапано, а косата й бе оплетена в паяжини. — Икономът ми показа къде съхраняват мебелите. О, добре! Огънят в огнището гори. Скоро ще стане по-топло. Кухнята и килерът са доста чисти или поне по-чисти от останалата част от къщата. Изглежда, само там се е вършела някаква дейност през последните години. — Прокара пръст по стената и огледа саждите, които останаха по него: — Тук ще са нужни доста оцет и луга.

Бертрис се опитваше да проявява интерес, докато Гизела бъбреше възбудено как отново ще превърне Стрингау в удобно за живеене място. Като се има предвид колко бледа и унила изглеждаше тази сутрин, сега Гизела показваше неудържим прилив на енергия. Самата Бертрис не се интересуваше особено от една такава перспектива и не знаеше защо изобщо оставяше Гизела да я увещава. Много й се искаше тя самата да беше едно крепостно момиче с простичък живот, в който можеше да проявява ентусиазъм за такива обикновени неща.

Докато стане време да сервират вечерята, залата беше топла и чиста благодарение на Гизела. Бертрис ровеше в храната си, а Рутгар и Лотар разговаряха с иконома за защитни ограждения, складирано зърно и архивите на владението — все напълно безинтересни за нея теми. Тя си тръгна рано, като се извини с главоболие — според майка Анжелика това е женско основание да се измъкнеш почти от всякаква ситуация. Мисълта за скъпата игуменка я накара да изпита внезапна носталгия. Мъдрата стара жена често я бе уверявала, че Бог никога няма да поиска от нея нещо, което тя не може да понесе. Бертрис бе започнала да подозира, че в това отношение добрата игуменка бе останала заблудена.

Когато Гизела се качи в стаята им, на Бертрис не й се говореше. Тя не искаше Гизела да я развеселява или да й описва какво прекрасно място е Стрингау. Прати момичето да спи на рогозката си и когато се увери, че дишането й се успокои, сложи наметката си, прекоси крадешком спящата къща и излезе в нощта. Луната бе вече високо и Бертрис лесно намери пътя до платформата, която се издигаше успоредно на палисадата. Тя застана върху нея, загледана в нощта и замислена за бедите, които я бяха сполетели през последните седмици. Като дете в манастира бе открила, че тишината на нощта често действаше успокояващо след неприятен ден. Нощният въздух бе като балсам, а луната и звездите напомняха, че човешките грижи са съвсем незначителни пред величието на Божията вселена.

— Гизела? Ти ли си?

Бертрис ахна уплашено и се обърна. Като видя високата фигура да се приближава към нея, тя инстинктивно се приготви да побегне. Веднъж вече Рутгар я бе сварвал в подобно усамотение и никак не й се щеше да се повтаря преживяното.

— Бертрис! Какво правиш тук! Почакай! — Натрапникът замахна и свали качулката на наметката си. — Това съм аз, Лотар.

Бертрис въздъхна с облекчение.

— О, Лотар! Помислих, че може би е… Много е късно.

— Да, така. Да не би нещо да не е наред?

— Не, често се разхождам вечер да поговоря със звездите и луната. — Тя се усмихна притеснено. — Звучи глупаво, нали?

— Не, аз самият съм го правил. Това време на нощта е много спокойно.

— Воин, който цени спокойствието. Много странно.

Лотар се усмихна.

— На този свят много малко от нас имат избор в живота си. Аз самият не бих посегнал към меча и копието, но за един благородник има много малко други пътища в живота.

— Да, сигурно. Ти обаче не си като другите. — Бертрис срамежливо вдигна очи към него и се увери, че е права. Повечето саксонци-воини имаха дълги коси и брадясали лица. Лотар бе гладко избръснат. Леко вълнистата му коса бе подстригана до яката му. Лицето му имаше излъчване на поет или учен. Очите му също не бяха очи на боец. Бяха благи и леко присмехулни.

С този мъж Бертрис наистина се чувстваше в безопасност. Не защото Лотар изглеждаше лишен от плътски страсти, а защото долавяше неговата всепроникваща благост. Воин или не, той никога не би наранил живо същество, ако можеше да го избегне. Странно, но беше уверена в това.

— Като кои други, братовчедке?

Бертрис веднага сведе засрамено очи.

— Другите воини. Рутгар, Етих, останалите…

— Рутгар е прекрасен и почитан човек.

— Да, зная.

— Едва те познах, когато те видях за пръв път — каза Лотар след известно мълчание. — Ти беше дете, когато замина. Сега си красива жена.

— Красива ли съм?

— Да.

Бертрис се усмихна.

— А аз те помня от времето, когато мама и татко бяха живи и всяка година на Еньовден идвахме в Ардун за празненствата. Ти беше едно върлинесто момче. Ти… никога не изглеждаше много щастлив.

— Не бях, но се научих да приемам онова, което не можех да имам.

— И какво е то?

Той поклати глава и се усмихна нежно.

Бертрис погледна към земята.

— Аз нямам почти никакви роднини освен теб, Лотар, но въпреки това не те чувствам такъв. Не сме били заедно от толкова време.

Лотар се поколеба, после заговори:

— Имаш също и Гизела.

— Гизела?

— Предполагам, че не е била в Ардун, преди да заминеш за манастира. Тя е твоя братовчедка — също като мен. Еркангар е неин баща, макар никога да не го призна публично. Но всички в Ардун знаят истината.

— Но защо?…

— Майка й беше любовница на Еркангар, но той я отстрани малко преди да се роди Гизела. Мисля, че се страхуваше от влиянието, което тя имаше сред хората.

— Жените са тези, които страдат от такива неблагословени от църквата връзки. Сега Гизела се измъчва заради неустановеното положение, в което е била майка й.

— Гизела страда повече, защото майка й беше много добра магьосница. Някои говорят, че била омагьосала Еркангар, може би и той самият е вярвал в това.

— Бедната Гизела!

— Гизела също има такива способности. Тя ще се оправи в този свят.

Лотар неочаквано я погледна по начин, от който й стана неудобно, но въпреки това не й се искаше той да си тръгва. С него се чувстваше така, както не се бе чувствала от деня, в който пристигна в Ардун като годеница на Рутгар. Тя не се сдържа и посегна да погали лицето му.

— Ти си добър човек, Лотар. Ако светът беше устроен другояче, ако не бях обещана, ако не бяхме така кръвно свързани…

Дългите му пръсти обхванаха ръката й, без да я махат от лицето му.

— Ти си много красива, Бертрис.

За миг те останаха загледани един в друг. После Лотар отстъпи крачка назад.

— Завиждам ти за времето, прекарано в манастира — тихо каза той. — За голям ужас на баща ми винаги най-много съм искал да се посветя на църквата. Помолих го да ми позволи да отида в едно от кралските училища, където приемат всички умни и желаещи да учат младежи, а не само синовете на големите фамилии. Исках да придобия достатъчно знания, за да стана свещеник.

Бертрис беше възхитена.

— От теб ще излезе истински свещеник. Но… трябва да си образован, за да дадеш обет. Чувала съм, че ръкополагали невежи крепостни само за да има някой, който да изпълнява светите задължения, когато му нареди господарят. Понякога били толкова неграмотни, че дори не можели да четат Светите писания.

— И аз съм чувал същото, макар отец Гонт да чете и пише доста добре. Но мисля, че тези, които са избрани да говорят от името на Църквата и Бога, трябва да бъдат най-изучените и най-мъдрите сред нас.

— И аз така смятам — заяви Бертрис с копнеж. — Иска ми се да узнаеш какво блаженство е религиозният живот, Лотар. Той възвисява човек. Да можеш да прекараш деня в молитви и размисъл, да избягаш от грижите и безумието на този смъртен свят…

Тя въздъхна и вдигна глава. Лицето на Лотар се озова съвсем близо до нейното. Без да се замисля, тя предложи устните си и той я целуна. Нежно, почтително, а после със страст, доставила й такова удоволствие, което не би могло да бъде нищо друго освен плътско.

Изведнъж Бертрис се стресна и уплашено го отблъсна:

— Какво правим?

— Братовчедке! — Лотар посегна и тя се остави да я прегърне утешително. — Бертрис, мила, ти не си създадена за съпруга на смъртен. Моето себеотдаване също винаги ще принадлежи първо на Бога. Но нека моята любов към теб грее на тази тъжна земя като свята и чиста светлина. Признавам, че те обичам, но това не е греховна любов. Човек не може да не боготвори едно от най-прекрасните божии създания.

— Бог може да не ме е създал, за да бъда съпруга на смъртен… Но кралят е заявил, че ще съм такава, и то на човек, който е много земен, човек, който излъчва власт и насилие.

— Бертрис, Рутгар е добър човек. На два пъти е пощадявал живота ми, вместо, за да си осигури спокойствие, да ме убие. Хората от Ардун вече започват да му се доверяват и да го уважават, както ще правиш и ти, мила моя.

Бертрис наведе глава в мълчаливо съгласие.

— Ще направя всичко, което кралят и Бог изискват от мен. — Тя вдигна очи и срещна погледа му. — Но искам да знаеш, че ако трябва да се отдам някому по любов, това си ти…