Емили Брадшоу
Момичето от езерото (19)

Деветнадесета глава

Слънцето беше вече високо в небето, но в гората бе влажно и сенчесто, миришеше на изгнили листа. Колкото по-навътре навлизаше Рутгар, толкова по-гъст ставаше клонакът, докато накрая храсти и тръни се преплитаха в непреодолима преграда. Той слезе от Дуумсейър и го върза за едно дърво, точно както бе направил преди няколко месеца, когато за пръв път бе минал оттук в търсене на Едгар и Ноткер. Вместо тях бе намерил Гизела — непослушната и неустоима Гизела, която създаваше толкова неприятности.

Докато си пробиваше път през гъсталака, плътна бяла мъгла започна да се разстила пред него и въздухът стана по-топъл. Изведнъж се озова пред вира, но с инстинктивната предпазливост на воин не излезе веднага от храстите. Малкият вир изглеждаше като нещо извън времето и пространството, тъй като топлата вода и топлият въздух бяха превърнали бреговете му в мек зелен килим, докато заобикалящата го гора бе гола. От прозрачната повърхност на водата се издигаше пара и се виеше в причудливи форми.

Всичко останало изглеждаше замръзнало — дори Гизела, която бе като сянка в мъглата. Тя бе коленичила в плиткото и стоеше тъй неподвижно, та Рутгар си помисли, че е омагьосана.

Тогава тя се размърда. Наклони глава настрани и протегна ръце, а парата около нея се завихри и я обгърна като бял воал. Златистата й коса блестеше дори и на оскъдната призрачна светлина. Беше гола, облечена само в красота.

Сърцето на Рутгар заби лудо и нещо го стегна в слабините. Гневът му се изпари и отстъпи пред нежността и копнежа. Тогава той разбра, че няма никога да се освободи от тази жена. Гизела бе обвързана с него с нещо повече от крепостничеството, а той бе така оплетен в мрежите й, че нямаше надежди за спасение. Без значение колко силно се опитваше тя да му се противопоставя и как той си внушаваше, че просто я използва — техният съюз бе нещо, неподвластно нито на Църквата, нито на политиката, нито на техните собствени предпочитания. Тя можеше да го презира за това, което вършеше, но той никога нямаше да я изпусне. Рутгар се гордееше, че от деня, в който за пръв път го изпратиха да се бие за краля, не беше имал нужда от никого. Сега бе принуден честно да си признае, че се нуждаеше от Гизела… И то толкова силно, че можеше да умре за нея.

Без да се опитва да бъде безшумен, Рутгар се изправи. Звукът от чупенето на съчки наруши тайнствената тишина. Като изплашен горски дух Гизела се извърна с лице към него. Струйки мъгла се завихряха чувствено около голото й тяло.

— Ти! — Гласът й беше приглушен, вибрираше от нотки на изненада. Дали това не беше радост? Дали беше възможно, въпреки упоритите й откази, и Гизела да се нуждае така силно от него, както той от нея?

— Не трябва да си тук — меко каза той.

Гизела стоеше с гордо изправена глава, без да се срамува от прекрасната си голота.

— Никой няма да се осмели да ме нападне тук.

Без да откъсва очи от нея, Рутгар свали ботушите и наметката си.

— Водата изглежда топла.

Лека усмивка пробяга по устните й:

— Говори се, че вирчето ще погълне всеки, който се осмели да влезе в него.

— Но ти си още тук.

— Аз съм магьосница.

— Ако твоят вир обича магьосници, значи ще хареса и мен — каза Рутгар, докато продължаваше да се съблича.

— Защо?

Той пристъпи във водата.

— Защото аз съм любовник на една магьосница.

Водата наистина беше топла, както и парата, която обви краката му като жива и тръгна нагоре по хълбоците и гърдите му. Очите на Гизела се разшириха от изненада. Тя отстъпи, после спря.

Той я докосна. Тя потръпна, готова да отскочи назад, но все пак някак замръзнала в очакване на ласките му.

— Не ме отблъсквай, Гизела. Бях жесток с теб. Прости ми.

Очите й блестяха от страст, от напиращи сълзи. Тя го погали по лицето.

— Какво е това? Могъщият вожд моли за прошка?

Устните му потръпнаха и се разтеглиха в усмивка. Не беше се усмихвал, откакто тя се бе откъснала от него.

— Това рядко се случва — увери я той. — Не трябваше да те карам да прислужваш на Бертрис. — С безкрайна нежност отмахна златистите кичурчета коса от лицето й. — Но ти много ме ядоса. Слабост е един мъж да желае толкова силно една жена, чувствата започват да го ръководят… Исках да те нараня, да те накажа, затова те принудих да се кланяш на Бертрис.

Очите на Гизела изгубиха топлината си и тя се отдръпна.

— Бертрис е много нежна и загрижена девойка. Трябва да се отнасяш добре с нея.

Рутгар усети как Гизела се скри в себе си — като цвят, който пази сърцевината си от студа през нощта. Не искаше да я изпусне. Ръцете му се стегнаха около талията й.

— Ще се отнасям добре с нея. Но не искам да говоря за Бертрис. Тя е жената, която кралят ми дава. Както нарежда войските си, така нарежда и живота на мъже и жени — според разните си завоевания и политически маневри. Ти си жената, която възпламенява тялото ми и има власт над сърцето ми. Ти си ме омагьосала, Гизела. Не с вълшебна, а с чисто женска магия.

Тя поклати мълчаливо глава, той продължаваше да я държи здраво. Докосваше талията й, а кожата му започна да гори навсякъде, сякаш нейната мека плът прилепваше по цялото му тяло. Навярно изпитвайки същото усещане, Гизела отпусна глава назад в неустоима покана. Той се наведе и докосна с език бисерните капки по лицето й. После приплъзна устни по-ниско и засмука гърдите й, изпълнен и с детски, и с мъжки копнеж. От устата на Гизела се отрони лека въздишка. Когато я отведе в плитката вода и положи главата й върху мъха, поникнал на самия край на вира, тя се опита съвсем слабо да се възпротиви.

— Не, Рутгар, моля те.

— Не мога да те оставя — тихо каза той. — Използвах те най-жестоко и — бог да ми е на помощ! — ще го направя отново, ако се наложи, за да запазя мира в тези земи. Но най-вече те желаех за себе си. Само като те докосвам, изпитвам такава наслада, каквато доставя водата на човек, страдал от жажда цял живот.

Рутгар се наведе над нея и тя, притихнала, се отпусна в ръцете му. Зацелува я навсякъде, докато накрая тя сама поиска да я вземе. Той се плъзна възбуждащо по корема и гърдите й и отново впи устни в нейните, а тя така плътно се притисна в него, че той почувства прилив на сили, какъвто никога не бе чувствал в битка.

— Вода? Нима съм като вода за прежаднелия? Дори не съм вино?

Той целуна присмехулно извития край на устните й.

— Трябва повече да се упражняваш в съблазнителните слова, милорд.

— Така ли? — Рутгар се надигна и щом отдели тялото си от нейното, усмивката й трепна. — Прекалено смела си за обикновена жена.

— Винаги си го казвал.

Гизела плъзна ръце по гърдите му, като го милваше и възбуждаше. Сякаш си играеха кой по-дълго ще издържи на изкушението. Магьосницата печелеше… Той тръсна глава и се хвърли назад във водата, а като се показа на повърхността, видя, че Гизела, впила очи в неговите, се измъкваше на брега. Тя се облегна назад, вирнала гърди и разтворила крака в безсрамна покана. Рутгар изстена, разтърсен от силата на желанието си. Магьосницата бе победила в малката им игра. Тя беше там, чакаше го и неговата единствена мисъл беше да я обладае…

Дълго след като телата им бяха достигнали върховете на екстаза, Рутгар не искаше да я пусне от прегръдката си. Те се плъзнаха в топлата и приятна вода. Лицето й бе все още заровено в гърдите му, а краката й — плътно обвили тялото му. Рутгар чувстваше как дишането й се успокоява и мускулите й се отпускат. Въпреки че беше уморен и доволен, той отново изпитваше непозната досега нужда. Не беше сигурен дали това му харесва — тази нужда превръщаше сивата равнина на неговото съществуване в ярки върхове и черни низини. Независимо дали му харесваше или не — не можеше да се отдели.

Както и Гизела нямаше сили да го напусне.

 

 

Изтощена и смутена от вина, възторг и меланхолия, Гизела се бе отпуснала на ръката на Рутгар, а Дуумсейър пристъпваше тежко по горската пътека. Около тях се спускаше студена нощ. Покритите със скреж листа пукаха под копитата на коня, а дъхът й се сливаше с този на Рутгар в леден облак. Студеното небе над черната гора беше осветено от милиони звездни точици. Съчетанието между студения мрак и изящното великолепие над нея отговаряше съвсем точно на настроението й.

— Извършихме грях — каза с въздишка Гизела.

Рутгар я целуна, по тялото й преминаха студени тръпки.

— Не сме извършили грях — прошепна той. — В този живот за нас има твърде малко удоволствие, за да отхвърляме това като грях. Освен това не предполагах, че жена, която смятат за магьосница, ще се притеснява от подобни неща.

— Аз съм християнка, кръстена по нареждане на проклетия ви крал.

— Проклетия ни крал!

Тя замълча.

— Както и да е, ти си християнска магьосница. Вярваш ли, че Бог отбелязва всяко твое прегрешение в някоя дебела книга, така че да може да прокълне душата ти на вечна смърт? — Той се изсмя тихо. — Ако е така, сигурен съм, че Бог ще има много малка компания в рая, а Църквата ще има огромно паство в ада.

— Ти се шегуваш с тези неща.

Той я целуна по тила.

— Това, което извършихме, не беше правилно! — Гизела се опитваше да не обръща внимание на топлината, която се разливаше по мястото, където устните му милваха кожата й. С голямо усилие тя се извърна да го погледне. — След два дни ще дадеш свещен обет на Бертрис.

Той се намръщи.

— Казах ти, че не искам да говорим за нея.

— Мислиш ли, че като не говориш, тя ще изчезне?

— Не искам Бертрис да изчезне, Гизела. Тя ще бъде моя съпруга. Няма никаква връзка между моя брак и това, което изпитвам към теб.

Гизела измърмори някакво проклятие и отново се обърна напред. Ръцете на Рутгар затегнаха прегръдката си. Дъхът му стопли косата й.

— Ще продължаваш ли да ми отказваш, Гизела? — Тя мълчеше. — Няма да спечелиш никога. Не можеш да се дърпаш от мен, както и аз не мога да се въздържам да те искам. Бертрис ще бъде доволна. Ще й дам сигурност и деца, но страстта си ще давам на теб.

Гизела се изви и положи глава на гърдите му. Той придърпа наметката си, така че да ги обгръща и двамата, и тя долови равномерния ритъм на сърцето му. Беше спечелила това сърце. Рутгар казваше истината — тя не можеше да бяга от него, независимо колко грешно беше отдаването й. Той бе твърде силен, а тя — не.

През целия следващ ден я измъчваха угризения, докато помагаше на Бертрис да се приготвя за сватбата. Рутгар й бе предложил да я освободи от задължението да служи на невестата му. Сега, когато отново я бе оплел в мрежите на страстта си, нямаше нужда да я държи под око. Гизела отказа. Никак не й беше удобно непрекъснато да бъде с жената, спрямо която бе съгрешила, но Бертрис имаше нужда от нея. Само Гизела знаеше колко по-нещастна ставаше тя с приближаването на брачната нощ. Момичето се държеше смело, усмихваше се на гостите, беше безупречно любезно с пратениците на краля — епископа, който щеше да извърши брачната церемония, и графа, който щеше да я предаде на Рутгар от името на краля. Но когато останеше насаме с Гизела, Бертрис сваляше маската от лицето си и страдаше открито.

Гизела се опасяваше, че не помага особено много за повишаване духа на господарката си, защото тя самата вършеше задълженията си потисната и засрамена. Не бе свикнала с измамата и виновната й душа страдаше. Презираше се за вчерашната си слабост. Не й достигаше воля да се освободи от капана, в който я бе вкарало сърцето й.

Късно следобеда в деня преди сватбата двете седяха в стаята на Бертрис и правеха последни приготовления по дрехите на булката. Неочаквано Бертрис взе ръката й и я погледна с нежна загриженост.

— Моя скъпа приятелко, няма нужда от тези измъчени физиономии, които правиш. Зная за срещата ти с Рутгар.

Сърцето на Гизела се сви.

— Недей, Гизела, не гледай така. Ти не си ме обидила. Наистина, ако на моя господар Рутгар му е толкова приятно с теб, че изобщо да не ме докосне, аз ще бъда много доволна. Стига похотта му да не те обременява. Подозирам, че не си имала избор и не си могла да отклониш нападките му.

— Рутгар ли ти каза? — попита Гизела тихо, като не можеше да повярва, че той би могъл да бъде толкова жесток.

— Не. Нашата баба с огромно удоволствие ми съобщи, че двамата сте се срещали в гората вчера.

— Нашата баба?

— Лотар ми каза, че сме роднини, мила Гизела. Други могат да се преструват, че си обикновена крепостна, но аз не мога. Много съм щастлива, че до себе си имам жена от моята кръв.

Гизела не можа да сдържи сълзите си.

— Не плачи. — Бертрис изтри сълзите й с бродирания край на своята кърпа за глава. — Ти не си ми направила нищо лошо. Адалинда повдигна въпроса за похотта, с която те преследва Рутгар, като си мислеше, че това ме интересува, но честно казано — аз изпитах единствено облекчение. Не съм човек с лесно наранимо себелюбие.

Двете се прегърнаха, а Гизела продължи да ридае.

— Обичаш ли Рутгар? — попита я Бертрис срамежливо.

Гизела кимна.

— Много ми е чудно как не те плаши.

— Аз трудно се плаша. Макар че той се опитва и един-два пъти вече е успявал да ме стресне.

— И въпреки това го обичаш. — Бертрис погледна за миг ръцете си, после вдигна замъглените си очи към Гизела. — Струва ми се, че изпитвам подобно чувство към… към Лотар. Когато съм с него, съм щастлива. Веднъж се срещнахме случайно в Стрингау, на палисадата, и той ме целуна или аз го целунах. Не зная как стана. Усещането, беше… невероятно.

— О, Бертрис! — тъжно възкликна Гизела.

— Няма нищо. Аз не се заблуждавам с глупави мечти. Ние сме братовчеди и дори да не бях обещана на Рутгар, никога нямаше да мога да се омъжа за Лотар. Освен това Лотар иска да стане свещеник, а най-отдадените на Бога свещеници нямат съпруги, както знаеш. Смятам, че един ден Църквата ще забрани това на всички свои служители.

В словата на Бертрис Гизела долавяше болката и отчаянието й.

— Това най-много ме кара да се възхищавам от Лотар — неговото посвещаване на Църквата. — Тя въздъхна. — Не трябва да ме съжаляваш, братовчедке. Вече съм се примирила с този брак.

Гизела стисна ръката й.

— Колко се объркаха и твоят, и моят живот.

— Да — въздъхна Бертрис, но успя да си наложи да се усмихне. — Дяволски се объркаха.

 

 

— Гледай да не разлееш някоя кана върху важните гости — предупреди я Ерментруда по време на пиршеството вечерта преди сватбата. — Макар граф Лусиус да изглежда така, сякаш малко наквасване ще му дойде добре. Не си го и помисляй, момиче!

Сякаш съдбата я наказваше за прегрешенията й — Гизела трябваше да обслужва господарската маса, макар да нямаше никакво желание да бъде близо до Рутгар и Бертрис, както и до останалите техни гости. Адалинда седеше вдървено с изправен гръб и следеше празнуващите с безизразна физиономия. До нея Бертрис ровеше в храната си и изглеждаше крайно нещастна. Щом Рутгар й заговореше, тя се опитваше да се усмихва, но само разтягаше неестествено устни. Самият Рутгар изглеждаше достатъчно неприветлив, за да изплаши човек с далеч по-висок дух от бедната Бертрис. Отляво на Рутгар пресветият епископ Галван ядеше и пиеше с такава охота, която показваше, че светите му задължения не намаляваха земния му апетит. Граф Лусиус от Тюрингия се забавляваше, като се опитваше да стисне всяка прислужница, която имаше нещастието да мине по-близо до него. Седнал до графа, Лотар упорито се стараеше да не поглежда към Бертрис. Храната му стоеше недокосната, но виното и медовината караха очите му да блестят.

Гизела беше щастлива, когато пиршеството свърши и последните гости се озоваха в леглата си — в къщата, бараките, женското помещение, плевника и дори в параклиса. Масите в хола бяха избърсани и прибрани, а залата вибрираше от хъркането на онези, които бяха легнали по пейките край стената или на рогозките край огнището. Гизела седна пред огнището в кухнята и протегна уморените си крака. Откак служеше на Бертрис, тя спеше в стаята на господарката си, но тази нощ Бертрис искаше да се помоли насаме. Гизела също изпитваше нужда от усамотение, макар горещата медовина и топлината на огъня да й действаха приспиващо. Ерментруда и помощничките й вече хъркаха на рогозки до стената.

Гизела се сепна в дрямката си. Някой я докосна по рамото и прошепна името й. Беше Гунтар.

— Добре ли си, Гизела?

— Разбира се. Защо да не съм добре?

На трепкащата светлина от пламъците луничките по носа му сякаш танцуваха.

— Драда каза, че всички трябва да се отнасяме особено внимателно с теб за известно време. Болна ли си?

— Не, не съм. Драда просто… — Стара жена, която се бърка там, където не трябва, каза си Гизела. Но Драда я обичаше и самата мисъл, че старицата разбираше как се чувства тя сега, правеше мъката й по-поносима. — Драда просто смята, че съм уморена. А ти защо не спиш, Гунтар? Не успя ли да си намериш място?

— Ерментруда каза, че мога да спя тук. А Рутгар ме изпрати да ти кажа да занесеш вино в стаята му.

Гизела помръкна. Не тази нощ, не точно тази нощ.

— Ще занесеш ли виното вместо мен, Гунтар?

— Да, щом кажеш. Наистина си уморена, нали?

— Да, Гунтар. Наистина съм уморена.

Ще спя в лечебницата, реши Гизела. Там поне щеше да е сама и да излее свободно сълзите, които се надигаха в нея. В каменната стаичка имаше малко легло, което вероятно никой не беше открил.

Тъкмо се бе съблякла и бе дръпнала завивките върху себе си, когато вратата на лечебницата се отвори с трясък и Рутгар изпълни рамката й. Светлината на факлата в коридора го правеше да изглежда като черна сянка, обградена с червен ореол — вид, който напълно отговаряше на настроението му.

— Гунтар не може да замени човека, когото извиках — сопнато каза той.

Гизела беше наистина уморена — и физически, и душевно. Понеже нямаше желание да се разправя с него, тя зарови лице в завивките.

— Гизела? Болна ли си? — Ръцете му изведнъж се озоваха върху голите й рамене и я обърнаха с лице към него. — Болна ли си? Отговори ми!

Страхът, който долови в гласа му, я трогна.

— Не съм болна.

Той я задържа още малко и Гизела усети как очите му я оглеждат в мрака. Плътта й веднага пламваше там, където се спираше погледът му, и тя се презираше за слабата си воля.

Рутгар затвори с ритник вратата.

— Нямаш ли поне една свещ? — попита той, докато ровеше из нещата върху масичката й. — А, ето.

Слаба оранжева светлина затрептя в тъмнината. Когато се обърна към нея, Гизела видя, че на лицето му бе изписана безкрайна умора.

— Защо не дойде?

— Това е навечерието на твоята сватба.

— Значи имам още повече основания да се нуждая от теб тази нощ.

Тя скри лице в дланите си, неспособна да устои на съблазнителния му поглед.

— Няма да обиждам Бертрис така открито тази нощ. Сватбата е нещо специално за една жена. Няма да лежа с теб в леглото, което тя ще заема утре вечер.

Гизела се изненада, че Рутгар не избухна. Той дори я погали съвсем нежно.

— Това легло е много малко за двама ни.

Той хвана ръцете й и като ги махна от лицето й, целуна страните й, челото, носа и най-сетне устните й.

— Не ме отблъсквай тази нощ, Гизела. Имам нужда от теб.

— Знаеш, че не мога да ти отказвам. Колкото и глупаво да е, аз те обичам.

Той я дръпна от тясното легло върху пода заедно със завивките.

— Ще ни бъде студено тук — каза Гизела, докато Рутгар я притегляше в прегръдката си.

— Аз ще те стопля, обещавам.

 

 

Събудиха се от блъскане по вратата на лечебницата:

— Гизела? Там ли си?

Гласът на Лотар беше много настойчив. Гизела тръсна глава да пропъди умората, а Рутгар тихо изруга.

— Бертрис се разболя! Ела веднага и вземи лекарствата си!