Емили Брадшоу
Момичето от езерото (12)

Дванадесета глава

Гизела имаше на разположение цял ден, за да се отдаде на воля на въображението си. Вратата на стаята беше залостена отвън и ударите на Одо я срещнаха. Неодобрителният му поглед секна молбите й за освобождаване, преди да ги е изказала. Гизела кротко помоли за оцет и луга, за да доизчисти стаята. Одо кимна, тръшна вратата в лицето й и тя отново чу неумолимото щракване на резето.

Този път наистина бе загазила здравата. Мъжете убиваха жени и за по-малки прегрешения. Много по-умно щеше да е да приеме съдбата си и вероятно щеше да го е направила, ако знаеше, че отварата й би могла да убие жертвата й. Опита се да си спомни кои други бяха седели на господарската маса при Рутгар. Кой още бе пил от каната и в какво състояние беше сега? Чувстваше се безкрайно виновна. Беше предположила, че тези, които пият от бирата, ще се радват на една-две ергенски нощи усамотение, а не бе и помисляла, че може да страдат. Но кога ли пък се бе случвало да направи някоя магия и тя да не се обърне против нея?

Гизела пропъди опасните мисли и се залови за работа. Беше свикнала с такива мръсотии и след около час стаята миришеше на луга, сапун и оцет и от неприятния кисел дъх на повръщано нямаше и следа. Без да пророни и дума, Одо взе кофата и изцапаните парцали и остави Гизела сама зад залостената врата. Когато го попита кой още е болен, той не отговори, само се засмя. Тя копнееше за времето, когато Ардун бе населен с хора, които много внимаваха да не предизвикат гнева й.

С напредването на деня Гизела се опита да поспи, но леглото сякаш пареше, когато легна на него. То й напомни за преживяното през нощта, за това колко силна можеше да бъде властта на мъжа над жената. И колко лесно тази сила можеше да бъде направлявана за радост или за болка. Тя скочи от леглото и се премести на стола, но той бе прекалено твърд, за да може да заспи. Каменният перваз на прозореца не беше по-добър. Накрая тя се отказа от намерението да спи и се предаде на тревожното и напрегнато очакване.

Когато слънцето потъна зад заострените върхове на западната палисада, Фределин й донесе ядене — хляб, сирене и медовина — както и добрата новина, че онези, които се бяха разболели — а сред тях бяха отец Гонт, Лотар и неколцина други, бързо се оправяха.

Тя остави чинията до стола.

— Най-добре е да се наядеш — предупреди я Фределин.

Гизела въздъхна смутено.

— Не е нужна много сила, за да седиш цял ден.

— Заради онова, което ще се случи. — Фределин си взе парченце сирене и го мушна бързо в устата си. — Цялата крепост знае, че си затворена в стаята на господаря, а Рутгар е разгневен през целия ден. Днес следобед, когато се упражняваха, той така силно цапардоса един от мъжете, че трябваше да го изнесат на ръце от двора.

Гизела се ужаси.

— Умря ли?

— Не, Рутгар го засегна с плоската страна на меча, но ударът беше много силен. — Фределин се замисли. — Радвам се, че не съм тази, която така е подредила Рутгар. Хората му се обзалагат дали ще изцапаш с кръвта си пясъка около кола за бичуване, или ще увиснеш на въжето от наблюдателната кула. Чух един да казва, че господарят направо ще те разкъсва с голи ръце.

— Но туй е невъзможно!

Фределин сви рамене.

— Това чух. По-добре яж, че да нося чинията обратно в кухнята.

Апетитът на Гизела съвсем изчезна, щом Фределин започна да й разказва тези неща. Тя побутна храната настрана.

— Не си ли гладна, Гизела? Ерментруда ще побеснее, ако й върнеш храната. По-добре аз да я изям вместо теб.

Гизела си взе малко сирене и отпи от медовината, докато Фределин обра всичко и облиза чинията. После се оригна и се усмихна лукаво.

— Може ли, след като си идеш, да взема новата долна риза, която Драда ти прави? Ще бъде срамно да се хаби за Джилън или някоя друга, когато ти и аз сме с еднакъв ръст.

— Но аз никъде няма да ходя! — заяви Гизела. — Рутгар може и да е сърдит, но това не значи, че ще ме бие с камшик или ще ме беси. Не е чак такъв звяр, а и знае, че си е заслужил онова, което получи.

— Е, не се цупи толкова.

Фределин изсумтя недоволно, взе чинията и излезе, а Гизела отново остана насаме с мислите си. Здрачът се преля в мрак, дворът отвън утихна. Едно от кучетата зави към пълната луна и скоро самотният му вой се превърна в истински кучешки хор. От прозореца си Гизела можеше да види слабата светлина на някаква свещ в конюшните, но накрая, с напредването на нощта, тази светлина изчезна.

Едно присвиване в гърдите й подсказа, още преди да е чула стъпките му, че Рутгар приближаваше. Резето простърга, вратата се отвори. Гизела се обърна. Стори й се, че мощната фигура на Рутгар изпълни стаята. Лицето му бе изгубило восъчната си бледност и той вече не се олюляваше, а пристъпваше бодро и уверено.

Като постави свещта върху масата, мъжът я огледа доволно.

— Виждам, че не си се превърнала на птица, за да избягаш през прозореца. Но по-подходящо щеше да е да си пойна птичка, затворена в кафез, която се грижи за моето удоволствие.

Заобиколи я като хищник. Гизела замръзна и стисна зъби, но не отстъпи.

— Сигурно си разбрал досега, че не се грижа за ничие удоволствие.

— Трябва да наредя да те набият с камшик — каза той, без да спира да обикаля около нея. — Ако беше мъж, нямаше да се поколебая да го направя.

— Ако бях мъж, нямаше да се налага да се защитавам по този начин.

— По божиите и по човешките закони аз съм твой господар. Не можеш да се защитаваш от мен, Гизела. Част от теб дори не иска да го прави.

— Не е вярно.

— Нима от страх и омраза се разтвори за мен като цвете, което се разлиства под слънчевите лъчи?

Гизела не можа да скрие руменината, която обля лицето й. Беше твърде прозрачна в действията си и Рутгар я четеше като отворена книга.

Той й подаде ръка.

— Ела при мен, Гизела.

Тя събра достатъчно сили да се противопостави, като отклони ръката му.

— Добре е, че когато те видях за пръв път, беше гола и тичаше из гората като дива. Ти трябва да бъдеш опитомена, момиче!

— Е, хайде опитай! — Тя очакваше да посрещне предизвикателството й с гняв, но вместо това той се засмя и се спусна към нея.

Гизела пъргаво му се изплъзна.

— Грубиян! Това ли е най-доброто, на което си способен? — Дали това, което видя в очите му, бе същата лекомислена игривост като нейната, или само си въобразяваше, че противопоставянето им се превръща в игра?

— Ти се изплъзваш през пръстите ми като вода, Гизела, но дори и водата може да бъде уловена.

— Ами! Ти си толкова тромав. Нищо чудно, че Мечката те побеждава толкова лесно.

— Мечката не е примамлива плячка като теб.

Рутгар се опита да я хване в капан пред леглото, но тя падна назад и се преметна от другата му страна.

— Доста ловко! — призна той.

Гизела се засмя.

— Но не е достатъчно — продължи Рутгар.

Той светкавично заобиколи леглото. Гизела се спусна към завивките в желанието си да използва същия трик, но преди да успее да се изплъзне, Рутгар се озова върху нея. Смехът замря в гърлото й — играта бе свършила.

Рутгар приближи лице до нейното. Притискаше я с тяло и парализираше безполезните й опити за борба. Впи устни в нейните.

— Пусни ме да стана — колебливо настоя тя.

— Не, харесваш ми където си.

— Няма да ме насилиш — уверено заяви тя. — Чух присъдата ти над онези двамата. Ти не си човек, който ще държи хорала си отговорни за нещо, което самият той не спазва.

— Няма да има нужда да те насилвам. — Рутгар се отмести от нея и я загледа присмехулно как се мъчи да се изправи. Тъкмо когато успя да докопа ръба на леглото, той я побутна нежно назад и задържа тежката си ръка върху рамото й. — Но точно това те притеснява най-много, нали! Твоите хора може да си помислят, че любимката на техните стари богове се е поддала доброволно на франкския чар.

Той се засмя гърлено и смехът му предизвика странна тръпка по цялото й тяло.

Изведнъж мъжът заговори съвсем сериозно:

— Ти ме желаеш, Гизела, също така, както и аз те желая. Чувствам го винаги когато те докосна. Това, което природата е отредила за мъжа и жената, не може да бъде пренебрегнато.

Наведе се бавно над нея. Сивите му очи бяха станали почти черни и я горяха с такъв огън, че тя изпита силно желание да почувства устните му върху своите и инстинктивно вдигна лице. Докато я целуваше, плъзна ръката си под главата й и зарови пръсти в косите й.

— Трябва ли пак да късам дрехите ти? — прошепна той.

— Не, моля те. — Тя без колебание започна да му помага да я разсъблече.

— Тази туника е направо жалка, Гизела. Няма да ти позволя да я носиш отново.

— Ти скъса единствената ми нова — напомни му тя.

— Ще ти намеря по-добра. Облечена в коприна и кожи, ти ще блестиш по-ярко от всяка благородна дама в двора на крал Карл.

Когато на пода падна и последната й дреха, тя едва се сдържа да не се покрие — такова възхищение излъчваха очите му.

— А без никакви дрехи си по-красива от всички жени, които някога съм виждал. Как може подобна хубост да оцелее на такова диво място?

Рутгар побърза да изпрати дрехите си при нейните и щом отново посегна, тя сякаш се разтопи от допира му. Изведнъж Гизела осъзна, че той е прав — беше се поддала на чара му. Гневът, гордостта и възмущението бяха изчезнали. Сега я изпълваше единствено гореща страст и томителен копнеж. Тя страхливо го погали — плъзна ръце по широките му рамене и надолу по мускулите на гърба му. Светлината в очите му я накара да продължи. Нежните й пръсти докоснаха белезите по гърдите му. Той хвана ръката й и целуна пръстите й, после впи устни в нейните. Целувката я остави без дъх, усмивката му укроти душата й. Цялото й тяло ликуваше от тази завладяваща близост.

— Кълна се в мощите на всички светии: ако на този свят има истинска магьосница, то това си ти — прошепна в ухото й Рутгар. — Вълшебнице, ти успокояваш гнева дори на самия дявол. Май ще те накажа да топлиш леглото ми още много нощи.

Замаяна от горещите му целувки и възбуждащото галене на ръцете му, Гизела инстинктивно се извиваше и притискаше към тялото му, забравила за всичко останало. Но щом той проникна рязко в нея, болката я свари неподготвена и тя извика, забивайки нокти в мускулестите му ръце.

Рутгар остана неподвижно в нея, сякаш той изпитваше болка, а не тя. После отпусна глава и челото му се допря леко в нейното. Той докосна устните й и облиза сълзите й.

— Моля те, спри — изохка Гизела. — Боли ме.

— Няма да има повече болка — обеща той с отмалял от възбуда глас. После започна отново да я люби бавно и внимателно. Заровила лице в рамото му, Гизела усети как постепенно болката стихна и отстъпи място на все по-нарастващо желание. Не само телата им се сливаха и движеха в един ритъм, за момент тя си помисли, че може да докосне душата му, да надникне в скритите й дълбини.

Неговият стон на освобождение я изпълни със задоволство. Но една част от нея тъжеше като ангел, изхвърлен неочаквано от рая.

— Остани така, любов моя — прошепна той. — Искам да бъда още малко в теб.

Можеше да остане в нея завинаги, мислеше си Гизела. Сега разбра защо майка й я бе предупредила да не отдава моминството си безразсъдно. Жената изгубваше себе си, когато обичаше. Всичко останало на този свят избледняваше пред желанието да бъде едно цяло с мъжа. Гизела затвори очи и потъна в блаженството на близостта му.

 

 

Покорството на Гизела накара Рутгар да изпита неприятно чувство на вина. Той се отдръпна и легна до възбуждащото тяло, което го бе извисило толкова близо до рая, колкото никога не бе стигал.

Тя лежеше, отпусната до него като сирена — с разрошена коса, разстлана върху възглавницата, и с леко разтворени крака.

Той посегна и я придърпа отново към себе си. Телата им така прилепваха едно в друго, сякаш сатаната я бе създал специално да изкушава Рутгар. Тя беше изтъкана от смелост и дързост. На светлината от лампата заплетените й къдрици изглеждаха от чисто злато, кожата й беше като коприна под ръцете му. Изведнъж изпита странно желание да я защитава.

Трябваше да й повярва, когато му бе заявила, че е девствена. Трябваше да направи сливането им по-бавно и по-лесно за нея, но желанието го бе превърнало в необуздан жребец. Никога досега не беше искал жена така отчаяно и неудържимо.

А Гизела наистина се оказа недокосната, точно както бе заявила. За пръв път бе любил девица. Предпочиташе да задоволява нагона си с по-опитните жени, вместо с онези, които бърбореха за непорочност и криеха каменни сърца под нежна, изкусителна гръд.

О, светии! Гизела беше наистина нежна и изкусителна. Твърдите й заоблени гърди го докосваха възбуждащо. Стройното й дълго бедро се бе вклинило неразумно между краката му. Нежно заобленият й корем се притискаше в слабините му. Отново я желаеше.

— Гизела — прошепна той и ръцете му започнаха да изследват тялото й. Въпреки неудържимото желание да потъне в нея, Рутгар искаше да й достави удоволствие, да възбуди страстта й. Тя бе единственото нежно същество в неговия свят и нямаше да я остави да избяга.

Почувства как тя се отпуска под ласкавите му ръце.

— Ти си моя — шепнеше Рутгар в ухото й. — Твоята страст, нежното ти сърце, дори този остър език, който насочваш като жило. От тази нощ нататък ти не принадлежиш на саксонците, Гизела. Ти принадлежиш само на мен.

По-късно, когато тя се сгуши доверчиво в него и заспа, заситена от ласки и любов, Рутгар се запита кой кого бе покорил в действителност.