Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (20)

Глава двадесета

Имаха няколко часа, преди Джоуана да дойде.

— Какво ще кажеш, ако отидем да закусим навън, моето момче?

— А ще ми купиш ли геврек?

— След това. — Тед Крамър беше усвоил родителския стенографски език.

Отидоха в близката закусвалня и седнаха в едно сепаре — това беше закуска навън. Скоро той щеше да бъде като другите бащи за неделя, щеше да измисля занимания извън дома. Върнаха се в къщи и събраха най-важните неща на Били в два куфара. Не им оставаше нищо друго, освен да чакат Джоуана. Тед разреши на Били да гледа телевизия в неговата стая, а той седна да чете вестник във всекидневната.

Джоуана закъсняваше. Беше десет и петнадесет. Тя трябваше да се постарае поне този ден да мине по-безболезнено, мислеше Тед. В десет и половина той вече крачеше нервно из стаята. „Наистина постъпваш отвратително, Джоуана!“ В единадесет часа се сети, че не знае дори телефонът й. Номерът й не беше регистриран. Опита се да се свърже с Рон Уилис, но не можа. В единадесет и двадесет телефонът най-сетне иззвъня.

— Тед?

— По дяволите, Джоуана!

— Съжалявам.

— Откъде се обаждаш, дявол да те вземе?

— От къщи.

— Божичко!

— Тед, аз няма да дойда.

— Няма…

— Не мога.

— Джоуана!

— Просто не мога.

— Какво има, Джоуана?

— Аз… не мога… да тръгна.

— Не можеш да тръгнеш?

— Не мога.

— Искаш да кажеш тази сутрин, днес? Какво, по дяволите, приказваш?

— Не мога… просто не мога — разплака се тя.

— Какво не можеш?

— Искам да кажа… че докато седях в съдебната зала… и слушах какво си направил… с какво е било свързано всичко това… — Той едва различаваше думите й. — Отговорността…

— Какво за отговорността? Какво, Джоуана?

— Главата ми не може да го побере.

— Джоуана, детето чака тук с готови куфари!

— Той е прекрасно дете…

— Да, прекрасно е.

— Прекрасно дете.

— Джоуана…

— Мислех, че ще бъде различно. Но когато нещата опрат до нещо конкретно… искам да кажа, че когато се изправиш лице в лице с тях…

— Какво? Какво, по дяволите?

— Сигурно не съм организиран човек. Сигурно… нещата, заради които си отидох… са все още част от мен. Точно сега нямам много добро мнение за себе си.

— Джоуана, какво приказваш? Къде се намираме, за бога?

— Не мога да го направя, Тед. Не мога да се ангажирам…

— Джоуана!

— Той е… твой, Тед.

— Той е мой?

— Аз го исках. Наистина го…

— Сериозно ли говориш?

— Аз няма да дойда, Тед. Няма.

— Това сигурно ли е?

— Няма повече да те съдя заради него.

— Значи, Били ще остане при мен?

— Мисля, че никой съдия няма вече да оспори… — И тя избухна в силен плач. — О, Тед… Тед… Тед… Тед…

— Успокой се, Джоуана…

— Знаеш ли, сигурно съм провален човек. Провален човек, както каза твоят адвокат.

— Божичко, какво си причинихме.

— Той остава при теб, Тед. Той е твой.

— Наистина ли е мой?

— Да, Тед.

— О, божичко…

— Само че… може ли да те помоля за нещо?

— Какво, Джоуана?

— Може ли да го виждам понякога?

Тя беше толкова уязвима в този момент — той имаше чувството, че може да я унищожи само с една дума. Ако кажеше просто „не“, тя нямаше никога вече да се обади. Но сърцето му не даваше да направи това, а и смяташе, че няма право.

— Ще уредим нещо.

— Благодаря, Тед. Просто… не мога да говоря повече. — И затвори телефона.

Той се облегна на стената, беше така сломен, че краката му не го държаха. Седна на масата във всекидневната, изтръпнал, с треперещи ръце, опитвайки се да повярва на всичко това. Били беше негов. След всичко преживяно беше негов. Тед седеше и сълзите се стичаха по лицето му.

Веднъж Ета му беше казала, че е щастлив човек. Той се чувствуваше точно така сега — радостен, благодарен, истински щастлив човек. Стана, отиде в коридора, където стояха готовите куфари, и продължавайки да плаче, ги занесе обратно в стаята на детето.

Били гледаше телевизия. Тед трябваше да му каже. Опита се да се успокои, след това влезе в стаята, изключи телевизора и коленичи пред детето.

— Били, мама току-що се обади. И… в края на краищата ти оставаш да живееш при мен, Били.

— Мама няма ли да дойде?

— Днес няма. Тя те обича. Много те обича. Но ще живеем както досега.

— Така ли?

— Защото аз също те обичам, Били. Очите му отново се наляха със сълзи. — И… щях да бъда много самотен… без теб.

— Искаш да кажеш, че ще си спя в моето легло?

— Да. В твоята стая.

— И всичките ми играчки ще останат тук?

— Да.

— И моето Войниче?

— Да.

— И книгите ми?

— Всичко.

Детето се опита да схване.

— Значи, днес няма да ходя там?

— Точно така, Били.

— А ти ще ходиш ли на работа днес?

— Не.

— Тогава може ли да отидем на площадката за игра, татко?

— Да, Били. Може да отидем на площадката за игра.

 

 

Този ден те се занимаваха с обикновени неща, играха на площадката, на връщане купиха пица, гледаха куклено шоу, Били си легна и Тед Крамър продължи да живее със сина си.