Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (5)

Глава пета

Заспа чак към пет часа сутринта, след като разбра, че няма да има шум от ключ във вратата, нито телефонен звън с извинението „Връщам се веднага, обичам те“. В седем и петнайсет чу гласове из къщата. Джоуана? Не. Будилникът на Били започваше своя жизнерадостен механичен дует: „Скок-подскок, войниче, от нас пак има нужда.“ — „Прав си, Робин. Време е да събудим нашите приятели.“ Защо? Откъде да започне? Тя бе оставила всичко на него и сега той трябваше да каже на Били. Какво да му каже?

— Къде е мама? — Били обикновено задаваше този въпрос през тридесет секунди.

— Виж какво, снощи мама и татко се скараха… — Поне това да беше вярно, помисли си той. Бяха ли се скарали? — И мама реши, че иска да замине за малко, за да покаже, че наистина е ядосана. Нали знаеш как понякога ти, като се ядосаш, тръшкаш вратата и не искаш никой да влиза в стаята ти?

— Аз се ядосах, когато мама не ми даде да си взема сладка.

— Правилно.

— И тръшнах вратата и не я пуснах да влезе.

— Правилно, точно така. Мама е ядосана на татко и сега иска да бъде известно време сама.

— А-ха.

— Затова аз ще те заведа днес на училище.

— А-ха. Кога ще се върне мама?

— Не знам.

— Тя ли ще ме вземе от училище?

Денят едва започваше, а нещата вече се усложняваха.

— Ще те взема аз или Телма.

Той помогна на Били да се облече, направи закуска и го заведе пеша до детската градина, където „малките котенца“ щяха да играят на цирк този ден и Били щеше да бъде далеч от света на родителите си, щастлив като всяко момче, определено да играе укротител на лъвове. Тед не можеше да реши какво да прави — да седи до телефона, да отиде на работа, да се обади в полицията, да излее яда си или да осигури следобед жена за гледане на дете. Съпругата му го бе напуснала. Невероятно.

Винаги му беше трудно да измисля лъжи. Никога не се обаждаше в службата да каже, че е болен, за да му се съберат три почивни дни в края на седмицата. Беше убеден, че ако човек лъже, значи, е лош, а трябва да бъде добър и дори сега, съзнавайки, че не може да се появи на работа този ден, той не искаше да лъже. Но може ли да се обади в службата си и със същия глас, с който заявява, че е настинал, да съобщи: „Днес няма да дойда на работа. Жена ми току-що ме напусна.“ Той се обади на секретарката си и каза:

— Кажи на Джим, че не се чувствувам добре. — Това беше истина.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Не знам точно. — Това също беше вярно до известна степен. Той просто не можеше да лъже секретарката си и да твърди, че е болен, нищо, че можеше да лъже себе си, като си внушаваше, че бракът му е бил достатъчно солиден.

Обади се на Телма, тяхната съседка, и я помоли да вземе Били от детската градина и да го заведе да си играе с дъщеря й Ким. Тя каза, че няма нищо против, но все пак — какво се е случило? Той й каза, че ще й обясни по-късно. Били щеше да остане да вечеря у тях. Сега Тед трябваше да чака до седем часа вечерта Джоуана да се върне у дома, за да могат да си простят един на друг.

Според него в такъв случай човек трябваше да се обади на някой приятел. Да извика: „Ей, помогни ми. Случи ми се нещо отвратително. Няма да повярваш какво…“ Той не знаеше на кого да се обади. Изведнъж осъзна колко се е изолирал, откакто се е оженил. Нямаше никакви приятели. Имаше познати, с които се канеха на вечеря. Нямаше си близък другар. Сети се за Чарли зъболекаря, но той като че ли не го слушаше, като говореха последния път, а предпочиташе да му разказва със скрита гордост как се изявява като любовник на зъболекарския стол. Марв, рекламният агент от „Нюзуик“, не му беше приятел. С Дан се виждаше на футболни мачове. Най-задълбочените им разговори бяха за качествата и недостатъците на футболистите от „Джайънтс“. С Лари се бяха отчуждили, откакто не ходеха заедно на Файър Айланд. Той все още обикаляше с голямата си кола да събира момичета. Купи си нова кола, но я избра пак като старата, за да може да вози с нея жените по курортите. С брат си Ралф Тед не беше близък. Ралф живееше в Чикаго и когато идваше в Ню Йорк, се обаждаше, за да прекарат заедно една вечер. По цяла година не се интересуваха един от друг, уговаряха се набързо какво да купят за годишнината от сватбата на родителите си, за да не се повторят подаръците — на Тед и на големия брат, който печелеше много пари от търговия с алкохолни напитки. Едно време, когато живееха на старото място, Тед имаше приятели, имаше приятели и в колежа — там се беше запознал с Лари и с Дан, а през ергенските години се срещаше с хора от различни професии, които за известно време му ставаха приятели, но тях вече ги нямаше. Живееше в един кръг на семейни двойки, които си приличаха една с друга, и сред тях нямаше нито един мъж, с когото да общува редовно.

Изпитвайки нужда да сподели с някого, той се обади на Лари. Намери го в бюрото за недвижими имоти, където работеше.

— Тед, скъпи, как си?

— Не съм много добре. Джоуана току-що ме остави. Просто си отиде. Остави мен и малкия ни син.

— Защо бе, човек?

— Изобщо не ми е ясно.

— Какви са ти плановете?

— Нямам планове.

— Тя къде е?

— Не знам.

— Просто те заряза, така ли?

— Да, съвсем неочаквано.

— Има ли друг мъж?

— Мисля, че няма. Феминистките ще я приветствуват.

— Какво?

— Тя така каза.

— Значи, те остави с детето! Какво смяташ да правиш?

— Не знам.

— С какво мога да ти помогна? Искаш ли да дойда?

— Аз ще ти се обадя, ако се наложи. Благодаря, Лари.

Разговорът не беше особено задоволителен, но той се разтовари малко и изтощен емоционално и физически, заспа за няколко часа, стресна се и се събуди; също като човек с ужасно главоболие, който се опитва да заспи, но щом отвори очи, болката се връща — така и той отвори очи, но все още беше изоставен от жена си, сам с детето.

Ако успее да издържи до петък и след това до събота и неделя, тя може би ще се върне или ще се обади. Телма доведе Били, той го сложи да си легне и прояви извънредно внимание, като му прочете няколко приказки. Името на Джоуана не се спомена.

Тед се уговори с Телма да вземе Били от детската градина и в петък и тъй като вече й дължеше някакво обяснение, каза дискретно, че той и Джоуана са се „поскарали“. Джоуана „искала да остане няколко дни насаме със себе си“. „Разбирам“ — отговори Телма. После Тед се обади в службата, повтори изявлението си, че не се чувствува добре, и си записа кой го е търсил по телефона — от Джоуана нямаше вест. Зачака да дойде пощата, но се получиха само сметки за направени разходи. Седна до телефона и когато той иззвъня, Тед скочи, за да чуе, че фирмата „Телепромтер“ иска да му продаде телевизор, какъвто той вече има, и че Лари иска да му предложи нещо, от което той няма нужда.

— Как я караш, Тед, скъпи?

— Горе-долу.

— Разказах на едно маце за теб. То се побърка от състрадание. Защо не извикаш някоя жена да гледа детето тази вечер…

— Не, трябва да стоя тук.

— … тогава аз ще я доведа у вас и щом ми дадеш знак, ще си тръгна, както правехме едно време.

— Не, няма да стане, Лари, но благодаря все пак.

— Тя обича да спасява хората. Също като Развратната монахиня.

— Аз ще ти се обадя, Лари.

За един ден Тед беше станал обект на клюкарските разговори сред несемейните си познати.

Вечерта Тед и Били проследиха приключенията на слона Бабар в Ню Йорк, във Вашингтон и на друга планета. Може би Джоуана беше на някое от тези места? Изморен от пътуванията на Бабар, Тед угаси лампата. Половин час по-късно, когато смяташе, че Били вече е заспал, детето извика от стаята си:

— Татко, кога ще се върне мама?

Защо децата говорят винаги толкова направо, помисли си той.

— Не знам, Били. Но ще измислим нещо.

— Какво, татко?

— Ще видим. Заспивай сега. Утре е събота. Ще отидем с колелото в зоологическата градина и ще се повеселим. Помисли си за…

— Може ли да ям пица?

— Може да ядеш пица.

— Добре.

Момченцето заспа доволно. Те отидоха в зоологическата градина и Били прекара чудесно деня, измолвайки баща си да му купи пица още в единадесет часа сутринта. После се повози на каручка с малко пони, после на въртележка, след това отидоха на една близка площадка за игра, където той се катереше по уредите и си намери приятел. Вечерта Тед заведе Били на китайски ресторант. Мъчеше се да намери изход. Трябваше да се справи с положението, да вземе някакво решение. Можеше да изкара така още само един ден, а след това идваше понеделник, трябваше да бъде на работа, освен ако не си вземе няколко дни отпуска, за да печели време. Джоуана може би щеше да се върне, да се обади.

В неделя в осем часа сутринта пощаджията донесе препоръчано писмо. Беше за Били, без адрес на подателя. Печатът беше от Денвър, Колорадо.

— Това е от мама за теб.

— Прочети ми го, татко.

Писмото беше написано на ръка. Тед го прочете бавно, за да могат и Били, и той да го схванат.

Мой мили, сладък Били,

Мама си отиде. На този свят понякога татковците си отиват и майките отглеждат малките си момченца. Но понякога и мама може да си отиде и тогава детето остава с татко си. Аз си отидох, защото трябва да намеря нещо интересно, което да върша на този свят. Всеки трябва така да прави и аз също. Освен че съм твоя майка, има и други неща и аз трябва да се занимавам точно с тях. Нямах възможност да ти кажа това и ето че сега ти пиша, за да го знаеш от мен. Разбира се, аз винаги ще си бъда твоя майка и ще ти изпращам играчки и картички за рождения ден. Просто няма да бъда твоя майка у дома. Но ще остана твоя майка в сърцето си. И ще ти изпращам въздушни целувки, които ще идват при теб, докато спиш. Сега трябва да тръгвам и да бъда такава, каквато искам да бъда. Слушай татко си. Той ще бъде като твоя мъдър Мечок. Обичам те,

Мама

За миг Теди си представи болката, която Джоуана сигурно е изпитвала, докато е писала писмото, и я сравни с болката, която изпита той, четейки тези редове. Били взе писмото и го подържа в ръцете си. После го сложи в чекмеджето, където пазеше специалните си монети и картичките за рождените си дни.

— Мама си е отишла?

— Да, Били.

— Завинаги ли, татко?

Дявол да те вземе, колко си гадна, Джоуана. Дявол да те вземе!

— Изглежда, че да, Били.

— И ще ми изпраща играчки?

— Да, ще ти изпраща играчки?

— Аз обичам играчки.

Това беше официалният край. Тя си беше отишла и за двамата.

В понеделник, когато заведе Били в детската градина, той извика учителката настрана и й каза:

— С мисис Крамър преустановихме всякакви взаимоотношения.

Каза също, че Били е оставен на неговите грижи и че тя трябва да се отнася с него внимателно, за да не се разстрои. Учителката отвърна, че й е много мъчно за случилото се, и го увери, че ще се погрижи за Били — тази сутрин той щял да бъде готвач.

Тед много би искал този ден той да бъде готвач вместо доставчик на храна за семейството. Но трябваше да пази работата си, особено сега. Били беше изцяло зависим от него. Ако наистина му повишиха заплатата, когато се ожени, значи ли това, че сега, като рогоносец, ще му я понижат? Но рогоносецът е човек, който е измамен. А той не е такъв. Какъв е тогава?

— Горкият нещастник — ето какво беше мнението на шефа му за него. — Тя, значи, просто си отиде, така ли? — попита Джим О’Конър.

— Точно така.

— Хвана те, че й изневеряваш ли?

— Не.

— А тя изневеряваше ли ти?

— Мисля, че не.

— Лоша ти е работата, Тед.

— Виж какво, аз бих искал да си взема една седмица от отпуската сега. Да мога да се организирам през това време.

— Както кажеш.

— Разбира се, нямам намерение това да се отрази на работата ми тук.

— Тед, откровено казано, ти работиш добре. Но компанията е зле. Може би ще трябва пак да намаляваме заплатите.

Лицето на Тед се изопна. Толкова ли бързо му паднаха акциите?

— Но като се има пред вид твоето положение, това няма да те засегне. Схващаш ли? Щом не ти понижават заплатата, значи, ти я увеличават.

— Ако можеше и банката да се съобразява така с положението ми.

— Е, и какво ще правиш с детето?

— Какво искаш да кажеш?

— При теб ли ще живее?

— То е мое дете.

— Няма ли си баба и дядо? Това е трудна работа.

Тед изобщо не беше допускал, че Били може да живее другаде. Но О’Конър беше умен човек. Той повдигаше един въпрос. Тед се замисли дали О’Конър знае нещо, което той не знае.

— Смятам, че ще се оправя.

— Щом така искаш.

А какво в същност искаше? Тед реши да анализира докрай въпроса на О’Конър. Какво значи Били да живее при него? Може да има и друго разрешение — начин да принуди Джоуана да вземе Били. Първо ще трябва да я намери. Но дори и да я намери, нима тя ще промени решението си? Тя каза, че мразела живота си. Задушавала се. Тед не можеше да допусне, че Джоуана изведнъж ще приеме цялото онова напрежение, от което е избягала, само защото той успява да я проследи в някой мотел с някакъв професионален тенисист — Тед позволяваше на фантазията си и да съчинява малки сценарии. Не, ще трябва да забрави Джоуана. „Какво прекрасно, малко тържество по случай двестагодишнината на Америка ми уреди ти, Джоуана.“

Какви са другите възможности? Той не може да изпрати едно четиригодишно дете да учи в пансион. Баба му и дядо му? Тед смяташе, че собствените му родители са се изтощили да бъдат толкова години баба и дядо на двете деца на Ралф. Тед се дразнеше, че те проявяваха съвсем малък интерес към Вили, когато идваха от време на време в Ню Йорк. Баща му влизаше в спалнята, за да гледа повторенията на „Луси Шоу“, докато според Тед в този момент Били правеше нещо забележително, например усмихваше се. Майка му винаги изтъкваше колко прекрасен е бил Ралф като бебе или колко прекрасни са били децата на Ралф като бебета. Щом като родителите му не можеха да проявяват интерес към Били, когато идваха в Ню Йорк за събота и неделя, той не смяташе, че те ще имат достатъчно запаси от внимание, за да издържат с него през дъждовния сезон във Флорида. Нейните роднини прекаляваха с вниманието си. Но бяха патологично нервни. „Не му позволявай да стои там, ще падне от прозореца.“ — „Мамо, имаме решетки на прозорците.“ — „Той има температура.“ — „Не, Хариет, денят има температура. Тридесет и три градуса е!“ Можеше да изпрати Били при тях и да се надява, че детето ще оцелее. С тях Били положително нямаше да падне от никакъв прозорец. Дали изобщо се интересуваха от Били? Дали изобщо бяха все още роднини на Тед? Нищо вече не му се виждаше смислено. Никой от тях не можеше да вземе Били. Той си беше негово дете. Това мъничко човече принадлежеше на него. Тед щеше да направи всичко, каквото можеше. Той искаше точно това.

Тед посрещна Били от детската градина и го заведе в къщи. Телма се обади и предложи да го вземе у тях. Децата си играеха хубаво заедно. Били нямаше да ги притеснява. Тя искаше да разбере дали той е чул нещо от Джоуана. Тед реши, че дължи някакво обяснение на хората, и затова й каза, че Джоуана няма да се върне. Че се е отказала от Били. Телма онемя от изумление. Той я чу ясно по телефона да поема шумно въздух.

— Мили боже!

— Не е настанал краят на света — каза той, окуражавайки се сам. — Светът сега започва.

— Мили боже!

— Телма, ние си говорим като в оперета. Тези неща се случват — каза той, макар че не познаваше човек, на когото да се бяха случили.

Останалото време от деня прекара до телефона. Беше изпаднал в настроение да обяснява: Джоуана очевидно е трябвало да се измъкне от една ситуация, която за нея е била нетърпима. Не е искала да търси странична помощ и това е всичко. Хората около него предлагаха да се грижат за детето, да носят ядене, да помагат с каквото могат. „Дано тя се върне, мислеше той, само да се върне.“

Докато Били играеше у Телма, Тед прегледа дрехите на детето, играчките му, лекарствата, опитвайки се да се запознае с неговите нужди. Джоуана винаги се грижеше за тези подробности.

На другия ден Тед получи кратко писмо, пак без адрес на подателя, този път с печат от Лейк Тахо, Невада.

„Мили Тед, трябва да се уредят някои юридически глупости. Моят адвокат ще ти изпрати документите за предстоящия развод. Също и необходимите документи, за да получиш официално родителски права върху Били.

Джоуана“

Той си помисли, че това е най-отвратителното писмо, което е виждал през живота си.