Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
taliezin (2017)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Бурята, 1986

Редактор: Атанас Мосенгов

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

8.

Садък паша Чайковски не беше чест гост в конака, отбиваше се там от дъжд на вятър или когато работата го принуждаваше. Тази сутрин обаче той рано-рано облече униформата и се запъти нататък.

— Докараха ли хайдутите? — запита той първия онбашия, който се изпречи пред очите му.

— Евет, докараха ги посред нощ, паша ефенди — беше отговорът. — И преди малко захванаха да ги разпитват.

— Кои?

— Ами че преди малко вече надойдоха кадията, каймакаминът, миралай Мусрат бей… Там са също Али бьолюкбаши и някои други от нашите. — Онбашията се засмя многозначително. — За черната работа, нали знаете… А, ето, започнали са…

Пашата се заслуша. Да, бяха започнали — отнякъде се носеха глухи удари и крясъци на човек.

— Заведи ме там! — заповяда.

Заведоха го в една одаичка наблизо до кауша, същата, от която се носеха грозните шумове. Мехмед Садък отпрати с махване на пръсти придружвачите си и влезе, без да чука. Не забелязаха влизането му — така бяха заети с работата си. А тя, работата, се състоеше в следното. На пода, проснат по корем, лежеше невисок мъж, облечен само по потури и риза, а двама здравеняци (в единия пашата позна Али бьолюкбаши) го налагаха щедро с дебели сопи; от алените петна по ризата и кръвта по голите табани на поваления личеше, че двамата биячи достатъчно дълго и достатъчно старателно си бяха изпълнявали задълженията. Седнали настрана и запушили, трима души наблюдаваха тази дивашка сцена и по нищо не проличаваше тя да ги трогва особено — Али ефенди, Мусрат бей и Мехмед Салих бей; единственото, което ги вълнуваше, та се бяха вторачили в човека на пода, беше дали ще чуят някакво признание да се изтръгва из устата му. Но признание не идваше. Поваленият изобщо не произнасяше нито една свързана дума, а от болки само ревеше, стенеше и мучеше.

Докато пашата стоеше още прав до вратата, Али ефенди направи знак на удрячите да спрат за малко и се поприведе над падналия.

— Чуваш ли ме, Тотьо войвода? — запита и онзи полека и с мъка кимна утвърдително. — Говоря ти аз, кадията Али. Ако упорствуваш да мълчиш, тези бабаити ще ти натрошат кокалите. Има ли смисъл, Тотьо? Млад си още, хубавец и юнак си — защо да те направят на пихтия и да те заровят в някое бунище? Проговори, кажи, щото знаеш, и аз ти обещавам, че повече никой няма да те докосне.

Филип Тотю бавно издигна ръка, посочи към устата си и изрева нещо, което прозвуча като „У-у-у-а… у-у-у-а…“.

— Е, твоя работа — рече уж безразлично кадията, но личеше, че вътрешно беснееше от безсилието си да сломи коравия хайдутин. — Щом не ти е жал за животеца ти… Хайде, бьолюкбаши!

Двамата мъжаги си плюха в шепите. И в този момент Садък паша прецени, че е време да се намеси:

— Остави, бьолюкбаши! — произнесе хладно и заповедно. А когато тримата се извърнаха към него и станаха на крака, каза им по същия начин: — Докога ще продължавате с това безмислено изтезание, ефендилер? Докато проговори? Мигар не чухте още снощи, че Тотю Топалски е ранен в устата и не може да говори? Не го ли разбрахте и сега, когато ви го показа? Ами че тя вашата е все едно да се опитвате да принудите с бой хромия да тича.

— Ние трябва на всяка цена да изтръгнем показания от него, паша ефенди — извинително рече в отговор Мусрат бей. — Нам не стига да спипаме двама или трима от харамиите в Балкана, пък били те и като, хм, хвърковатия войвода. Не разкрием ли ятаците и скривалищата им, на мястото на уловените трима утре ще се появят нови трийсет.

— Не споря, вярно говорите. Но вярно е също така, че е безцелна жестокост да се опитваш да развържеш уста, която е скована от кървава рана. Излекувайте този мъж, ефендилер, пък тогава той може би и с добро, без насилие да ви даде края на нишката, която искате от него.

Онези се спогледаха и Али ефенди направи знак на удрячите:

— Изнесете го. И доведете някой друг… — той сви устни подигравателно, — някой, дето му е здрава мутрата.

Двамата здравеняци вдигнаха на ръце пребития мъж и го понесоха. Садък паша направи крачка встрани, за да им освободи вратата. Когато минаваха покрай него, Филип Тотю го погледна с благодарност, после му смигна дяволито. След седмица пашата щеше да си спомни затова намигване на светлите хитри очи; то щеше да стане тогава, когато научеше, че войводата всъщност през цялото време е можел съвсем сносно да говори, но е мълчал упорито, като се е оправдавал с раната си… Не се разсърди тогава Мехмед Садък, а напротив — разсмя се, че и едно „Евалла!“ каза. Защото беше от хората, които умеят да отдадат уважение на победителите — независимо дали победата е била спечелена с оръжие, или с просто надхитряне.

Не мина много и в стаята вкараха един плещест здравеняк — брадясал, свъсен, подозрителен, но поне външно не уплашен. Също и неговите дрехи издаваха, че вече е опитал здравината на сейменските тояги. Той застана прав посред стаята и Мусрат бей подхвана отдалече, като се стараеше да вложи в гласа си нещо като благоразположение:

— И тъй, чоджум, научихме вече, че ти си Костадин от Джиново. Знаем още, че си заловен заедно с тъй наречения Филип Тотю.

— Ще рече, вие знаете всичко за мене, бей. И не виждам за какво повече ще ме изпитвате.

— А, не, чоджум, не! — заплаши го с пръст миралаят. — Имаш да ни кажеш ти много неща. И от тебе зависи дали с добро ще ги кажеш, или с лошо.

— Не се досягай, бей, ала ти наистина си в грешка. Да ме нарежеш на парчета, пак не мога нищичко да кажа. И не защото не искам да го кажа, а понеже просто нищичко не зная.

— Хайде заедно да помислим дали е така. Бил ли си в дружината на Филип Тотю? Бил си. С оръжие в ръка ли си заловен? С оръжие. Знаеш ли другарите и ятаците на Тотя? Знаеш. Е, това не може да се нарече нищичко, чоджум. Или ти се ще да те премажат от пердах?

— Бога ми, не ми се ще, бей. И затова ще река следното: кажете ми онуй, щото очаквате да чуете от мене, и аз обещавам да го повторя.

— Какво, какво? — намеси се в разговора Али ефенди. — Това последното не го разбрах.

— Заптисването ми е една погрешка и зла случайност, ефендилер — все така свъсено, но с равен глас каза Костадин. — Изслушайте сега истината, пък сетне продължете истиндака си. Аз съм мирен селянин, жена и челяд храня, с пушки и пищови работа нямам — моето оръжие са ралото и сърпът. Преди три-четири дена ме срещнаха неколцина мъже, всичките в турски дрехи и с тежки силяхлъци на кръста. Разпитаха ме за пътя (заблудили се били в снега), после, изглежда, се размислиха, че може да спомена тук-таме за срещата ми с тях, та допряха един пищов до гърба ми и рекоха: тъй и тъй, ако ти е мил животецът, ще дойдеш с нас. Нямаше как — подчиних се. Сетне от дума на дума се разбра, че не били турци, а наши християни в турски дрехи, ама туй не ги накара да са по-милозливи към мене. В никакви бели и поразии не съм участвувал, никакви техни помагачи и ятаци не съм видял. Тъй ме заведоха до Кортен. И когато вчера помислих, че вашите сеймени ми връщат свободата, всички взехте да ме изкарвате, сякаш съм бил от тайфата, а не неин пленник. Туй е всичко.

— Ако е вярно — обади се каймакаминът, — защо си бил с пищов в ръка, когато са запалили къщата и сте изскочили навън?

— Защото един от хората ми заповяда да нося част от оръжието му, ефендилер. Много силях, много нещо имаха тия хора, не можеха сами да го носят, пък и не им се оставяше да изгори в къщата. Що можех да сторя? Че нали ако не се подчинях, щяха да ми теглят куршума?

За малко се възцари мълчание. После Мусрат бей поде отново:

— А какво беше туй, дето каканижеше одеве — че да сме ти кажели щото искаме да чуем от тебе, пък ти си щял да го повториш?

— Ами ей това същото, бей. Да ме биете до съдиране или на филии да ме нарежете, онуй, дето не го знам, аз няма как да го изсмуча от пръстите си. Ако обаче ми кажете: тъй и тъй, Костадине, искаме да кажеш пред нас, че тези хора имат за ятаци Иван от Сливен, Стоян от Ени Заара, Драган от Карнобат — просто тозчас ще го повторя, и то без бой и насилие. Само че…

— Само че какво? — за пръв път се обади Садък паша Чайковски.

— Само че дойде ли работата до съд, няма да си изкривя душата, ефендилер, и там всичко ще си кажа по съвест. А също и дето от вас съм научил имената на Иван, Стоян и Драган.

„Браво, умна защита! — похвали го в себе си пашата. — На думи изразява готовност да сътрудничи, пък същевременно отнапред се отказва от показанията си. И ако е достатъчно жилав да издържи на мъченията, на които тези садисти може да го подложат, погледнеш, че един ден е излязъл сух от водата…“

Изглежда, че някакви подобни мисли минаха през главите и на другите изпитвачи, защото те размениха продължителен и пълен с разбиране поглед и после Али ефенди нареди да откарат задържания и да доведат третия от хайдутите.

Този, третият, беше Никола Аджема, сливналията. И не го доведоха, а го донесоха — лоша рана имал той в крака, коляното му било на парчета, та не можел да стои прав, камо ли да ходи. Докато настаняваха хайдутина на трикрако скемле, Садък паша го изгледа се любопитство: пред него беше човек, години наред скитал в Балкана с пушка в ръка. Беше под среден ръст, почти нисък, подчертано як в раменете; може би поради ниския бой плещите му изглеждаха даже много по-широки, отколкото вероятно бяха. Имаше грозновато лице, но то само̀ по себе си не отблъскваше; онова, което отблъскваше и настройваше против хайдутина, беше неприятният израз на подлост и лукавщина, който даваше отпечатък преди всичко на очите, а сетне и на цялата му физиономия.

По всичко личи този негов израз не бе убягнал и от погледа на опитния полицай Мусрат бей, понеже той поведе разпита така, че да се възползува именно от подлостта на заловения хайдутин.

— Искам да се разберем по едно важно нещо, Аджем Никола — започна миралаят. — Ние отнапред знаем, че ти си напълно невинен. Сигурни доказателства имаме, че разни непрокопсаници като Георги Трънкин и Панайот Хитюв са те подмамили да ги последваш — къде с благи думи, къде със заплахи, къде направо с насилие. Затова искам още от начало да знаеш, че тебе не те чака нито бесило, нито даже затвор. Напротив, ние ще повикаме най-способни знахари, за да изцерят пострадалия ти крак и след това вратите на хапуса ще бъдат отворени пред тебе.

Никола Аджемов прекара език по устните си.

— Истина ли говориш, бей?

— Валлах-биллях[1], приятелю. И какъв смисъл има да те лъжа? Ами че ти, ако поискаш, можеш веднага да провериш думите ми. Достатъчно е да го пожелаеш и ти така, със счупена кост и подлютена рана, още днес можеш да си си у дома.

— О, господи! — откъсна се от гърдите на пленника.

— Но аз не съм ти казал всичко, Аджем Никола. Ние тук, дето ни виждаш, поприказвахме не само за миналото, но и за бъдещето ти. И като ценим юначеството и опита ти, всички до един имаме желание утре да те видим не само свободен, но и на служба, която ти заслужаваш по достойнство. Казано накратко, ние искаме да те поставим бьолюкбашия в Сливен, на мястото на печално загиналия преди години Топчи Ахмед.

Кратко замълчаване. Не повярвал на ушите си, Никола обиколи с поглед стаята. Всички му кимаха в потвърждение, а Али ефенди даже се насили да изговори:

— Евет, евет, Никола, не се съмнявай в думите на миралай бея — аз вече те виждам като утрешен бьолюкбашия, тук, в конака.

— Е — продължи Мусрат бей, — ти разбираш, Аджем Никола, че да те освободим и да те назначим бьолюкбашия, туй не е едно и също нещо. Свободата си ти ще получиш, защото нямаш кабахат към царщината. Но за службата на бьолюкбашия, чоджум, е друго нещо — сигурно разбираш, тя трябва да се заслужи.

Предишният нечист израз отново светна в очите на пленника и сякаш обля цялото му същество.

— Кажете веднага, ефендилер. Каквото е по силите ми, имате го!

— Ние знаем, чоджум, че по тия места имаме един истински душманин на падишаха — Панайот Хитюв, който те е подлъгал навремето. Е, него, разбираш, трябва баща-майка да заловим и да го окачим на въжето. — Затова чакаме от тебе, бьолюкбаши Никола, да ни кажеш къде можем да го намерим, кой му носи храна, кои са укривателите и ятаците му.

— Не мога да ви обещая, че ще ви посоча точното скривалище на Панайота, беим. Панайот не ходи само на едно място и навсякъде има приятели. Аз не зная всичките му скривалища, ала най-много се върти по Матейската планина и всичките села наоколо са негови.

— Ашколсун! — похвали го Мусрат бей. — Таквиз хора харесвам, Аджем Никола, дето каквото знаят — знаят, каквото не знаят — не уйдурдисват, ами направо си казват. Нищо, чоджум. Ти ни изповядай кои са Панайотовите другари, пък ние като вървим от човек на човек, рано или късно ще стигнем и до него. Хайде да започнем. Кой например му е другар и помагач тук, в Сливен?

— Че един или двама ли са, бей? Нека, да речем, да вземем поп Юрдан, чичо ми…

— Този човек или е луд, или ни прави на маймуни! — прекъсна го остро Садък паша. — Чувате ли го само? Наместникът на владиката и уважаваният член на меджлиса бил ятак на хайдутите… Не, не, не бива да се подвеждаме!

— Не сте прав, паша ефенди — защити се Никола. — Чичо ми неведнъж е идвал при дружината да ни причастява, оръжие да ни носи и хляб, а също така мехлеми, когато се е случвало някой ранен от нас.

Нещо сякаш се скъса в душата на Садък паша Чайковски. Доповръща му се — погнусил се беше от долното предателство, на което случаят го бе направил свидетел. Той се помая малко, но като се уплаши, че може наистина да повърне пред всички или в момент на гняв да отсече скверната глава на този нов Юда Искариотски, по едно време кимна на околните и излезе.

А зад него Никола Аджема разказваше ли, разказваше… В старанието си той не само че не изпусна нито един от Панайотовите приятели в Сливен, но даже и изреди имената и на мнозина невинни — Боян Силдаров например, сина на Бяно Абаджи, който нивга не бе имал вземане-даване с горските юнаци. Като свърши със сливналиите, той заизрежда и другите верни помагачи на дружината от околните места. Не пропусна той нито Генчо Сивов и сина му Сиви от Крива круша (на които толкова пъти бе ял хляба!), нито Бойчо от Калояново, нито Паскал от Глушник… — не десетки, а стотици имена изброяваше.[2]

Бележки

[1] „Кълна се в бога“ (араб.-тур.).

[2] Всички подробности около предателството на Никола Аджема са автентични, на места дори са използувани истински негови думи (срв. П. Хитов. Спомени от хайдутството. стр. 47).