Цончо Родев
Бурята (107)

7.

През една мрачна като в катраница нощ в самия край на април три лодки приближиха до едно пусто и блатисто място под Тутракан и от тях тридесетина въоръжени до зъби мъже наскачаха на поробения български бряг. Личеше, че са опитни — не проговаряха нито дума и пазеха да не се издадат с непредпазливо движение; дори когато единият от тях се подхлъзна и едва не се удави в придошлите води на Дунава — беше войводата им Панайот Хитов, — пак без нито едно слово му помогнаха да стъпи на крака и да стигне до твърда земя. И така изкусно действуваха тези три десетици хора, така умело заличаваха следите си и се криеха из лесовете на Делиормана, че нито граничната стража, нито полицията, нито селяните от многобройните тук турски села ги усетиха. Същото беше и в почти половинмесечното им придвижване към закрилницата Стара планина.

На шестнадесетата нощ след тях още една, втора чета също прекоси великата река, само че тя беше избрала друго място — в околностите на Свищов. Но дали момчетата бяха по-непредпазливи, или войводата им — хвърковатият Филип Тотю, както го зовяха турците — не проявяваше достатъчно строгост и съобразителност, или пък най-сетне просто слепият късмет беше срещу тях, но агаларите надушиха тези двадесет и петима мъже почти веднага след слизането им на българска земя. И от този час нататък за тях вече нямаха край потерите, засадите, сраженията.

Неясното „нещо“, което българинът от месеци чакаше с надежда и упование, се превръщащо в дело. И това дело отекна като грохот над цялата земя, населена с българи.