Цончо Родев
Бурята (69)

5.

Никой не го признаваше открито, но всеки го усещаше — в цялата тази работа имаше нещо инатчийско. И как иначе: турчулята на Али ефенди още беснееха из Сливен, броят на пребитите и умрелите от раните си вече достигна петдесет, още толкова бяха осъдени на тъмница или чакаха да бъдат изправени на съд, а проклетите му сливналии се закахърили да правят не друго, а театро. Иди им разбери акъла! Или, ако можеш, недей мисли, че туй е чисто и просто дело „напук“, съвсем като децата.

Тъй или иначе за театрото се знаеше, даскалите и техните по-близки другари, които го подготвиха, не криеха, че се събират на „преговорки“ (тогава думата „репетиции“ още не бе влязла в речника на българите), мнозина в града — най-вече онези, които бяха виждали театър по чужбина или поне бяха чували за него — вече търсеха приятелства и застъпничества, за да попаднат между немногобройните поканени. А че щяха да бъдат немногобройни, това също се знаеше отнапред — за представлението училищният директор господин Сава Доброплодни (той беше още автор на пиесата^[1] и режисьор на постановката — понятия, които също липсваха в речника на българина) бе помолил пашата на казак-алая да му заеме „газиното“, но след като поразмисли, Садък паша Чайковски внимателно отказа, не му се искаше да се присъединява към тази своеобразна демонстрация на раята; все по същите съображения Доброплодни не се съгласяваше представлението да бъде изнесено в някоя по-голяма стая на полугимназията, та в края на краищата всекиму бе станало ясно, че първото сливенско театро — волю не волю — ще трябва да се смести в някоя частна къща.

Така и стана.

За самото представление изчакаха, разбира се, да отминат постите и великденските празници, но на първия неделен ден, след Възкресение — ще рече, на 10 април 1860 година — се ознаменува рождението на Сливенския театър^[2]. За „театрото“ Константин Панчев отпусна голямата „като хамбар“ соба в бащиния си дом и на менсофата в нея, където иначе спеше цялото семейство на Панчеви, Доброплодни нагласи сцената, а участниците надонесоха от къщи нужните им „декори“ и множество лампи със зехтин или лой за осветлението. Поканени бяха, разбира се, всички български общинари, а след дълго премисляне присъединиха към тях също Садък паша, каймакамина Мехмед Салих бей и Али ефенди; за тяхно щастие кадията демонстративно отказа, пък от пашата на казак-алая не се страхуваха, а глуповатия каймакамин (той и не разбираше твърде български) изобщо не удостояваха да го имат в сметките си.

И тъй на Томина неделя привечер всички поканени се отправиха към дома на Панчеви; дори и най-въздържаните или скептичните от тях — чорбаджи Евтим Димитров например — неволно се държаха с особена тържественост, все едно че отиваха на първостепенно богослужение. На пруста нарочно определени младежи ги посрещаха, показваха им къде да си оставят кундурите и ги въвеждаха в собата, а там те сядаха с кръстосани по турски крака направо на чергите на пода. Само двама от поканените — Садък паша и Мехмед Салих бей, — имаха привилегията да разполагат със столове (бяха ги донесли за тях от дома на болния Добри Желязков), но каймакаминът, който досега не бе имал случай да седи на стол, се разположи по турски върху седалката.

Когато всичко беше готово, на сцената се появи господин Доброплодни. Висок и възслаб, дълголик, с пооредели над високото и мъдро чело коси, но с пламенен и пронизващ поглед и с внушителни, добре разресани и засукани нагоре („каврък“) мустаци, той изобщо внушаваше още от пръв поглед уважение и нещо като усещане за физическо докосване до натрупани мъдрост и знания. Но специално за днешната тържествена вечер той се бе постарал да притури и още нещичко за допълване на представителността си. Беше в черния си сюртук с кадифената яка, ушит нарочно за венчавката му с хаджи Марийка, с колосана яка на бялата, донесена от чужбина риза и с черна копринена вратовръзка; е, възелът на вратовръзката не беше от най-изрядните, но в цялата соба това бе забелязано само от Садък паша.

Учителят заговори. Имаше желание гласът му да звучи достолепно и самоуверено, както когато произнасяше проповедите си от амвона на „Свети Никола“, но той неволно потреперваше и издаваше вътрешното му вълнение. С добре подбрани изрази Сава Доброплодни описа що е това театър и какво е неговото значение в цивилизования свят (тук той дръзна да употреби израза „страните, отдавна скъсали със средновековната и азиатска изостаналост“). После се самопохвали, че пръв „в земята българска“ е отворил вратата да влезе театърът, но съумя да го направи така ловко, че хем да имаше хвалба, хем да не прозвучи тя като пехливанско думкане в гърдите. И след като се провикна драматично: „А нима нашият любим роден град няма правото и дълга да се изравни с Шумен, първооснователния?“, накратко поясни каква е комедията „Михал“, „преуготовлена“ от самия него, и изброи участниците — все учители и някои по-будни младежи.

Когато се поклони след словото си, Садък паша Чайковски изръкопляска; след секунда стъписване другите последваха примера му. Това беше първото ръкопляскане, чуто някога в Сливен.

Шумът не беше още заглъхнал, когато Михал Мишкоед се появи на сцената и се заоглежда в огледалото си. Беше разбира се, с поизписано с къна и моливи лице и в скъпо домашно рухо на богат чорбаджия (бяха го взели назаем от Никола Феслията и той по-късно стана пишман за тази си услуга), но още от първия миг всички познаха в него популярната фигура и смачкания нос на Димитър Инзов. Той се движеше така предвзето нагоре-надолу и тъй майтапчийски се кривотеше пред огледалото, че още преди да отвори уста за първите си думи, „салонът“ зад него се разкиска неудържимо. Злъчката-Михал изчака шумът да позатихне и като продължаваше да се наслаждава на образа си в огледалото, заговори. Според пиесата на Доброплодни той трябваше да произнесе: „Кого да вярва челяк! Очите си или ушите си!“ и тъй нататък. Но това се бе сторило недостатъчно убедително за Димитър Инзов, та той „преведе“ встъпителните си думи — пък и цялата си роля — на онзи мнимо-елински говор със задължително „благородно“ съскане, който доскоро беше отлика на гърчеещите се сливенски чорбаджии, пък и досега не беше рядкост при общуванията помежду им. И затова неговият Михал заговори по следния начин:

— Кого да вярва целяк! Оците си или усите си! Ако гледам огледалото, не ма показва толко хубав. Пък ако цуес Вица, дума ми це съм изписан! На кое да вярва целяк: това огледало по-добре сте разбира от Вица! И ако не бях пък хубав, мозесе ли да ме залюби Радка. Това не мозе да бъде. Огледалото иска хчюпване…

Преди още да завърши и да тръшне огледалото в земята, цялата соба се тресеше в неистов смях. И мнозина започнаха да припознават главния герой по съскането:

— Туй ще е Йоргаки чорбаджи!…

— Не бе, не! Само да беше по-тлъстичък, ще речеш — Евтим…

А по-възрастните измежду зрителите си припомниха фанатизираните „елини“ (така се наричаха те самите) на вече отминалата епоха:

— Димитраки чорбаджи ще да е това…

— Владишкия наместник Кирияк…

Оживлението беше толкова голямо, че Вичо — неговата роля се играеше от Стефан Гидиков — трябваше доста да поизчака, докато да произнесе своето:

— Добър ви ден, господарю…

… И се заредиха комичните патила на богатия чорбаджия Михал, подиграван и порядъчно оскубван от ласкателите Вичо и баба Марта. Публиката се смееше презглава не само на пиесата и на чудноватия външен вид на героите (особен смях предизвика чернобрадият учител Никола Боров, който изпълняваше ролята на прелестната и очарователна Радка), но в същата или даже в по-голяма степен на припознатите в актьорските изпълнения по-популярни сливенци. В това отношение не бе пощаден дори и самият автор. Когато в началото на второто „деяние“ (действие) Радкиният баща Съби (Анастас хаджи Добрев си „хортува сам“: „Който се жене в тия времена втори път, главата му иска хчюпване. Не ми стигаше, гдето изгорях първи път…“, зевзеците веднага изхихикаха:

— Туй си е вярно! Директорът най-добре го знае…

И всичко вървеше „като на съвсем истинско театро“ (както остана в спомена на малцината щастливци зрители), смяха се до насита и ръкопляскаха след всяко „деяние“, а понякога и след по-майтапските случки. Наистина между третото и четвъртото „деяние“, приблизително след като кокона Мария, мащехата на Радка, отиде да се лекува в манастир, в страничната собичка, от която се появяваха артистите, се долови някаква особена бъркотия. Мнозина помислиха, че някому може и да е прилошало, дори Садък паша Чайковски проводи един от офицерите си да попита дали да не повикат доктора на алая. Но не — гюрултията позаглъхна, не се стигна и до повикване на доктор. Артистите продължиха и благополучно изиграха и последното „деяние“: Радка и Славчо благополучно се ожениха, за всеобщо удоволствие съскащият чорбаджи Михал не само остана с пръст в устата, но уж по погрешка отнесе пердаха от досегашния си ласкател Вичо и накрая бе наречен и Мишкоед… Този път ръкоплясканията гръмнаха от само себе си, без да дочакат поощрителния знак на пашата. За всеобща изненада обаче едновременно с актьорите, излезли да се поклонят на благосклонната публика, на менсофата се появи и поп Димитър хаджи Костов. Лицето му, почти разплакано и с неотразима смес от умиление и дълбоко затрогване, изглеждаше така, че възбуденият ентусиазъм на зрителите някак си от само себе си угасна, аплодисментите и виковете „машалла“ (западното „браво“ не си бе още пробило път насам) малко по малко заглъхнаха. И когато мълчанието стана почти тягостно, поп Димитър произнесе задавено, на пресекулки:

— Братя!… Мили братя!… Преди малко… вест из Цариград… Точно преди една неделя… навръх Великден… В службата… Нашият светец Иларион… Иларион Макариополски…

Той се задави в сълзи. Уплашени от недоизказаното, зрителите не смееха да помръднат. Тогава Никола Боров, както си беше в одеждите на Радка, смъмри свещеника:

— Кажи на людете, дядо попе! Не виждаш ли, че си глътнаха езиците от страх?

Поп Димитър Черното направи усилие да се овладее, но успя само да продължи по същия несвързан, начесто прекъсван от хълцане начин:

— На Великденската служба… негово светейшество Иларион… не изрекъл скверното име… на нечестивеца патриарх Кирил… а въздигнал глас… за „Всякое епископство православных“!… Братя!… Мили братя християни!… Не само Христос… Възкръсна и святата наша самостоятелна църква!…

Една безкрайна минута никой не проговори и в собата на Панчеви се възцари неестествена, почти болезнена за ушите тишина. После всеобщата радост избухна изведнъж, всички скочиха на крака, заговориха в един глас, разкрещяха се. Но то беше несвързан шум, гълчава на осемдесетина балканджийски гласа (всекиму се струваше нелепо да поздрави възраждането на българската православна църква с викове като „Ашколсун!“ или „Машалла!“), като в бъркотията с по-голямо старание можеха да се отличат думи от рода на „Вечна слава!…“ или „Да живей светиня му Иларион!“… После някой от множеството — кому ли дойде това щастливо хрумване? — издигна глас и запя:

Къде си, вярна ти любов народна?…

Кой знае, може би за случай като днешния по̀ подхождаше да се изпее нещо друго, например „Достойно есть“, „Тебе хвалим, Господи“ или „Алелуя“. Но в този миг на всеобщ и всеразтърсващ трепет никой не се залови да преценява. А мъжете в собата застанаха един до друг като войници и с възторг, който граничеше с екстаз, подеха песента. И добре поне, че се намери някой по-разумен, който да я извърти на „другите думи“, дето можеха да се слушат и от турско ухо:

Къде си, вярна ти любов народна?

Къде блестиш ти, искра любородна?

Я силен пламък ти пламни,

та буен огън разпали

на младите в сърцата,

да тръгнат по школата…

Не един и не двама бършеха сълзите си. И не само ги бършеха, но и не се срамяха от тях.

Садък паша Чайковски, който вече бе научил достатъчно български, разбра от край до край сцената, която ставаше пред очите му. И като се изправи, тънък и строен, той вдигна ръка и отдаде почест по турски на проявата на българския верски и национален подем. За разлика от него каймакаминът Мехмед Салих бей не разбра причината на всеобщата възбуда. Но като видя действията на пашата, също и той вдигна длан до чалмата…

Цял Сливен, раята и властта, поздравяваше онова, което след години щеше да бъде наречено Българския Великден…