Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
taliezin (2017)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Бурята, 1986

Редактор: Атанас Мосенгов

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Втора част
Кипежът

Убеден съм, както съм го и доказал, че ние само чрез това средство, т.е. като си останем непоколебими в прадедната ни вяра ще можем да увардим мила си народност, коя с толкова трудолюбие сме разбудили.

Г. С. Раковска

(Писмо до Йосиф Дайнелов)

Хаджи Ставри, може смело да се каже, е първият революционен ученик на Раковски.

Табаков (т. ІІ)

Отдолу идат сеймени,

сеймени, билюкбашии,

хайдушка глава носяха.

Народна песен

1.

Сам той лъжеше, а беше убеден, че лъжат и останалите. Гледаш ли ги отстрани, не можеш да речеш, че на̀ — целите са обзети от единствената грижа как да допринесат, щото новогодишната нощ да стане по-пищна, по-весела. Ето го например Христо. Той вече е приготвил наръч тръни за в комина[1] и сега, запретнал мускулести ръце до над лактите, сече цепеници за огнището, че трески хвърчат из целия двор. Във вкъщито майка му Трънка така се е разчевръстила, та ти се струва, че с едната ръка пържи пилетата, а с другата меси тестото за курабиите и кравайчетата, с които утре ще даруват сурвакарите. А Яна пък се е посветила на баницата с късметите — никога тя не е отстъпила другиму правото да прави тази най-важна за цялата година баница. Всъщност нали си бе дошла с градешките и котленските привички, не точеше баница, а „млин с лепило“ — между корите не слагаше само сирене, а отнапред забъркано „лепило“ от ориз, яйца и сирене[2]. Пък вареното жито и чорбата от емиш вече са готови до нея.

Докато също се преструваше, че е целият погълнат от заетост (всъщност просто се помайваше без работа насам-натам), Бяно горчиво премяташе из ума си: „Боже мой, милина[3] с късмети!… Какви ти късмети в дом като нашия? Разпилени, погубили се по света и още по-зле — насъскани едни срещу други… А уж било прочуто с жилавостта си Силдаровското семе!… От Найден никакъв хабер. Колко стана вече, откак си вдигна чуковете и замина? И дали все пак е жив, или… Или като Иван, мир на праха му, който остана някъде там, край Севастопол? Дали поне се е намерила милостива ръка да сложи ако не камък, то барем две пръчки, вързани на кръст, на гроба му?… Боян сигур ще дойде, не може да не дойде — не е той човек, който да не отдаде почит на баща и майка в такъв празник. Ако, че малката Яна е още в пелени. Ами ако са го насъскали като Руска?… О, Руска! — простена в себе си бащата. После продължи да си говори: — Не, не, Боянови ще дойдат. Райна не е като Кутьо…“

И се оказа прав — още си предъвкваше тези нерадостни мисли, когато външната врата се отвори и дворът се изпълни от едно гласче, от което сърцето на Бяно премаля:

— Дядо!… Деденце!…

Той разпери ръце и след секунда малкият Стефан, с нова шубурка и в потурки — същински мъж! — се хвърли в прегръдката му. Изведнъж всичко наоколо се промени: вечерната здрачевина се превърна в слънчев ден, мъртвеещият дом оживя — просто празникът нахлу заедно с този детски глас!…

С внучето в ръце Бяно отиде да посрещне гостите. Също и те не можеха да му подадат десници — Боян носеше вързопи, вероятно булката му се бе постарала нейната Жеравна да не липсва на празничната трапеза с разните му там меся̀ни гозби, каварми и дивиник[4], а Райна — румена и широколика като ябълка и закачила на бузите двете си разкошни трапчинки — притискаше до себе си малката Яна, повита в дебело юрганче от най-мека вълна. „Голямата Яна“ изтича от вкъшито ей тъй, както си беше по риза и запретнати ръкави, сякаш утре щеше да бъде Петровден, а не Васильовден с лютия си студ, и като че сляпа за всички останали, грабна от снахата тази скъпоценна внучка, която „й продължаваше името“…

Райна се усамоти с дъщеричката в нарочно затоплената соба, мъжете и Трънка — и, разбира се, Стефан, той важно-важно се мъдреше на дядовото си коляно — насядаха на приказка в одаята. Разговорът им потръгна и уж потече много оживено и искрено, но имаше няколко „малки“ темички, които по неизречено споразумение всички, включително прочутата с нетактичността си Трънка, грижливо заобикаляха — човъркащия ги извътре въпрос дали ще дойдат Кутьови, липсата на вест от Найден, току-що отминалата Коледа, която Бяно изкара, въшлясал, в хапуса, Тотка, второто детенце на Боян и Райна, което се намери преди около година и половина и само седмица или две след това поп Димитър хаджи Костов опя и предаде на земята… Помайваха се те в по-леки приказки, пък тайничко се ослушваха дали няма да хлопне портата. А когато разговорът някак позамираше, Трънка защипваше пухкавите лапички на малкия Стефан и заедно с невъобразимо фалшивата си песен ги слагаше една върху друга:

— Пиу, пиу, Ганке.

— Къдя ходи, вранке?

— У баба на гости.

— К’о ти даде баба?

— Във сандъчи копчи,

на края бобчи — фъррр!…

Това самозалъгване не можеше да трае вечно, та Бяно предложи:

— Хайде да сядаме, а? Хей го тоя юнак, нещо захвана много често да си търка очичките… Слагай, Христо, тръните в комина и да завъртим милината. Че погледнеш — пара̀та се паднала баш на Стефан!…

Не след много всички с изключение на малката Янка, която спеше оттатък, стояха прави около софрата, на една керемидка в ръчичката на Стефан димеше тамян, върху дебелата пръхкава боговица грееше пламъчето на залепена вощеница, а над всичко се носеше пълният с упование глас на Бяно:

— Отче наш, иже еси на небесех…

* * *

Тъкмо привършваха кавармата, когато навън, някъде съвсем до стълбата, се разнесе един познат глас:

— Хей, хора!… Изядохте ли милината бе?…

За миг останаха като сковани.

— Свети боже, Найден! — прошепна прималяло Яна и се прекръсти. — Дали не ме излъгаха ушите ми?…

Христо и Боян скочиха пъргаво на крака, но новодошлият ги изпревари — вратата се отвори и в очертанията й застана цял-целеничък Найден. Беше от глава до пети в скреж, а усмивката му — от ухо до ухо.

— Бе хора — продължи по същия шеговит начин, — мигар не останаха две парчета милина с късмети?

— Златина ли водиш? — попита Райна; веднага се разбра, че въпросът й е бил съвсем неуместен — сияещият като месечина Найден изведнъж помръкна, усмивката му стана някак насилена, неискрена.

— Не, не е Златина — каза. — Другар имах от Котел насам, та мислех да не го оставяме самичък в такава…

— Недей да говориш повече! — прекъсна го Бяно. — Викай го по-скоро и сядайте, зер ще останете без късмет…

Гостът беше петдесетинагодишен, възнисък, плещест; като си свали калпака да поздрави, се видя, че е почти напълно плешив, но сякаш за да навакса, той си бе оставил голяма, рошава, силно прошарена брада. Носеше очила, запотени при влизането в топлата одая, та ги свали да ги избърше и докато беше без тях, синият му поглед изглеждаше плах и неуверен. Това впечатление се поправи в същия момент, когато ги постави отново на месестия си нос.

— Наш съгражданин — представи го Найден. — Иван Добровски. Прелъгах го да се върне, за да стане помощник на господина Доброплодни.

Всички прегърнаха Найден, а сетне разтърсиха десницата на госта.

— Не знам защо, ама ми се види, че ви познавам, господине — рече Бяно, като го задържа пред себе си и го огледа. — Помня ви отнейде.

— Съмнявам се — усмихна се другият. — През април ще станат четиридесет години, откак за последен път съм бил в родния град[5], а тогава, по Преселението, космите ми не бяха на лицето, а на главата.

Всички се засмяха — оцениха шегата му.

— От кои сте вие, господине? — попита Бяно. — Не чувам за пръв път това име Добровски, пък не си спомням…

Докато сядаше край трапезата, Иван Добровски отговори по същия шеговит начин:

— Трябваше да се казвам Еню хаджи Добрев, пък аз си го докарах сам на Иван Добровски. От Еню се отказах, понеже гърците го извъртаха на Яни и ми се повдигаше, колчем ме зовяха така. А когато по едно време се бях кръстил Добрович, турчулята пък постоянно зяпваха срещу мене: „Бу я сърб-гяуру, я москов-гяуру.“ Ето как се полутах между имената и си избрах Добровски.

— А си го чувал, тате — обади се Найден, — защото негова милост е списвал „Мирозрение“.

— Боже мой! — възкликна Бяно. — Ама разбира се, Добровски от „Мирозрение“!… Имах всичките пет книжки, които издадохте, господине, ама ги подарих на читалището — грях пред българщината е да се задържа такова нещо лично за себе си. — Гостът не отговори, но пролича, че се е трогнал от тези думи. — А сега се сещам и за приликата. Вие сте син на хаджи Добри Зафиров, нали? Е, полъгах се преди малко, понеже във вашите черти видях лицето на дядо ви…

— Топал Зафир Джинджия — завърши вместо него Добровски.

Двамата се засмяха съучастнически — говореха за нещо, един от големите някогашни сливенски „джумбуши“, което другите не знаеха. За дядото на Добровски някога се бе приказвало, че владеел тайната да призовава и заклева духовете и го правел толкова често, че веднъж те го хванали и хвърлили от чардака, та той си счупил крака. И оттогава му излязъл този прякор, по български „Куция Зафир Спиритиста“…

— Хайде, че изстина милината! — подкани Яна.

Но не мина чак толкова бързо — най-напред Найден раздаде армаганите, които носеше; имаше за всички с изключение на „малката Яна“ — когато тръгваше, той не знаеше, че е на път нова племенница. Но неудобството бе избегнато благодарение на Добровски. В джобовете му се намери едно захарно петле и макар че то съвсем не беше като за бебе на няколко седмици, все пак и Яна не остана без дар. Най-много се зарадваха Бяно на новата си „европейска“ лула и „голямата Яна“ — на чудесната тъмносиня шамия; може би защото те най-малко бяха свикнали да получават подаръци.

Насядаха и разчупиха баницата. Падна голям смях покрай късметите, понеже всекиму се случи онова, което и без това си имаше — например за Бяно беше долапът, за Яна — къщата, само не се улучи за Найден: нему, дето току-що се връщаше отдалече, се паднаха „друмищата“. Тогава никой не подозираше колко точно ще покажат Найденовите дрянови пъпки…

Не беше време да се говори за това, но като заседнаха на чаша вино, Трънка не се сдържа и заразпитва:

— Значи, думаш, не я намери, а?

— Не, лельо — заби поглед надолу Найден. — Прерових, кажи го, всичко от южната и от северната страна на Стара планина, в Белград и във Влашко ходих — никой не е чувал за Златина Евтимова, никой не е зървал лице като нейното. Просто е пропаднала в земята.

— Е, много свят си видял… — промени разговора Бяно.

— И добро, и лошо видях по тоя свят, тате. Например в Русчук видях да водят овързан в синджири Димитър Калъчлията. Помисляте ли си, хора? Димитър Калъчлията, най-волният човек, в синджири!… И сигур ще го обесят… ако не са го сторили вече. А в Одеса…

— Ама ти и там ли ходи! — със завист извика Боян.

— В Одеса срещнах братовчеда Георги Раковски. Ех, предраги мои, ако поробена България си има свой княз, това е само синът на Стойко Раковалъ̀ из Котел! Просто гордост ме хващаше, когато виждах, че ние, робите, имаме такъв личен предводител, когото и хъшовете в хана, и царедворците в палата срещат с еднакви поклони до̀земи!

— Блазе ти, Найдене, че си видял толкоз свят — върна го към първия разговор Боян. — Като помисля за себе си, аз комай по-далече от Котел не съм стъпвал…

— Я не говори това пред негова милост! — възрази Найден, като посочи към госта. — В сравнение с неговите скиталчества аз все едно че още не съм имал прощъпалник.

Заразпитваха Добровски и той без особена охота, но и без стеснителност поразказа за себе си. И от разказа му комай на всички се зави свят: толкова градове, страни и народи не можеха „да смелят“ на един път.

С родителите си Иван Добровски се изселил във Влашко, после се озовал в Одеса при Парашкева Николау, оттам в Цариград, а сетне на остров Андрос, където Теофил Каири току-що открил знаменитото си училище. Учил, що учил при него Иван, ама останал първоосновател на едно „Славянобългарско ученолюбиво дружество“ — между членовете му спомена такива имена, като Захария Струмски, Иларион Макариополски, Стоян Чомаков, които сега се произнасяха с благоговение от всеки истински българин!, — та островът станал тесен за него. И оттам започна един водопад от имена, който обърка всички: Атина и Солун, Букурещ и Белград, Триест и Виена (там той издавал своето „Мирозрение“), после Одеса, Киев, Москва, Петербург, Берлин, Хамбург, Ливерпул, Ню Йорк… И от Ню Йорк — учител в Котел…

— Истина ли е всичко това — неуверено попита Христо, — или приказка за възрастни деца като нас?

— Истина до последната дума. Каква полза имам да ви лъготя? Че вие вече ме нахранихте, а и подслон за нощувка обещахте…[6]

Не се засмяха на поредната му задявка — разказът му ги бе замаял. Бяно вдигна чашата си и замислено погледа рубиновата течност в нея. Попита тихо:

— И какво научихте от толкова скиталчества, господин Добровски?

— Че нищо на този свят не може да замести родното място — беше сериозният отговор.

Бележки

[1] Думата е за един вече позабравен обичай на сливенци — вечерта срещу Васильовден (т.е. срещу Новата година) слагат тръни в комина, „за да не влизат дяволите и дяволиците“. В някои балкански селища (срв. Красин Кръстев, „Нейковчани“, в. Сливенско дело, 1980, бр. 33) този любопитен обичай се спазва и днес.

[2] Също позабравен обичай — за него вж. Иванка Икова. „Новогодишни обичаи в Котленския край“, в. Сливенско дело, 30.12.1975.

[3] Милина — диалектна дума от Сливен, която се употребява и днес; означава баница — новогодишна с късмети или обикновена.

[4] Дивиник — типично жеравненско традиционно ястие от царевично брашно, подобно на качамак.

[5] Малко отклонение от истината. Иван Добровски се е върнал за кратко около 1840 г., когато заедно с Димитър Инзов взел участие в ожесточената борба против елинизма в училищата и Георги Цукалас, с когото между другото преди това са били съученици; присъствието му е притеснявало много Цукалас, защото Добровски го е превъзхождал по знания и житейски опит. На съответното място — също и тук — премълчахме тази подробност, за да не обременим читателя с имена и на герои, които не се появяват пряко в действието.

[6] Съвсем сгъстено маркираната биография на Иван Добровски (1812–1896) е изцяло автентична. Този виден — и за съжаление твърде позабравен — наш възрожденски учител, книжовник, пътешественик и политически и църковен деец е преживял извънредно пъстър и винаги извънредно народополезен живот. Учудващо е, че биографите отдавна не му отдават подобаващото му се внимание (за него има само биографични бележки от д-р Ив. Шишманов и д-р Д. Минков от началото на века, после кратки сведения в Табаков (История на…, т. ІІ) и в сборника Той не умира. — Сливен на безсмъртните си синове. С., 1935), а в енциклопедията са му посветени само няколко скромни редове.