Цончо Родев
Бурята (24)

10.

В душата си той беше стеснителен до безпаметство; уж бе обходил свят и бе срещал и разговарял с къде-къде издигнати люде, но тази вътрешна притесненост никога не можа да надмогне; единственото, което бе сполучил, бе да не я показва много явно, да я поприкрива, да си придава вид на самоуверен и на човек, който знае собствената си цена. Сега, докато се готвеше за срещата с учителите, Добри Чинтулов припряно и малко тромаво сновеше нагоре-надолу из стаята, кършеше ръце и събираше сили за предстоящия разговор. Знаеше, че никой от останалите не му беше равен по знания и опит, но все пак…

Когато стана часът, той още един път си припомни всичко, което в последните дни си бе казвал за тази среща, пооправи сюртука си, прекръсти се и като се насилваше да придаде на стъпките си спокойствие и сигурност, отиде оттатък. С един поглед обхвана стаята — ако изключим Димитър Кешиша, всички поканени бяха тук. Двете учителки, Зарафина Яндова и Елисава Желева, стояха прави до прозореца и събрали глави, си шушнеха нещо; стойката им бе съвсем еднаква — с изправени снаги, дръпнати назад рамене и ръце, мушнати под престилките, — та Чинтулов с основание си помисли, че навярно бяха придобили привичката за тази стойка от всекидневните седем-осем часа, в които по същия начин стояха прави пред своите ученички. Точно в противоположния ъгъл, седнали един до друг по турски, бяха двамата Димитровци — Инзов и хаджи Костов; приказваха си и те, но от ухилените им лица можеше да се съди, че разговорът им надали бе така благопристоен като на учителките, дори Добри Чинтулов си представи с какви изрази Злъчката подсоляваше своите слова и в общи линии предположенията му не бяха далеч от истината. Петият човек в стаята бе Яни Сотиров — висок охранен мъж с естествена розовина на бузите, умно широко чело и тъмни прави коси, сресани грижливо назад, по които — като бразди на току-що изорана нива — още личаха зъбите на гребена. Беше настрана от другите и Чинтулов не можа да прецени дали те го бяха изолирали от себе си, или той — „Vae victis“^[1], каза си главният учител, — разгроменият и осмян застъпник на елинизма в училищата, сам странеше от тях, страхувайки се да не срещне нови подигравки и низвержение.

Щом Чинтулов застана на вратата, разговорите в стаята секнаха веднага и двамата мъже в тъмния ъгъл станаха на крака. Посрещането зарадва младия учител — не защото суетата му бе погъделичкана от вниманието и израза на чинопочитание, а понеже в него той виждаше отговор на първия от въпросите, които го вълнуваха: че другите няма да оспорват мястото и правата му на главен и пръв между тях.

— Добър ден, госпожици и господа — поздрави той, като се постара да вложи в гласа си уважение, но не и фамилиарничене. — Моля, заповядайте в другата стая. Тъй като ни предстои не събрание, а малък разговор между колеги, погрижих се да подготвя една малка почерпка…

— А, това вече е нещо! — примлясна многозначително Димитър Инзов и така го направи, че всички се засмяха, включително и Яни Сотиров. Засмя се и Добри Чинтулов, но по други съображения — представи си разочарованието или поне удивлението, което щеше да изпита Злъчката, когато след малко се видеше с чашка чай, а не ракия в ръка.

Заведе ги. Когато се подготвяше за тази среща с колегите, той се бе постарал предварително да донесе онези малко вещи, които, не спестявайки от стипендията, а направо крадейки от залъка си, бе купил в Одеса и пренесъл в Сливен: кръгла масичка на един крак, която в Русия бе известна под френското си име — геридон, четири стола с плетени папурени седалки (доколкото бе чувал, в Сливен имаше столове, внесени чак от Виена, само в домовете на Добри Желязков и на търговците Русчо Миркович и Стефанаки Саръиванов), самовар и няколко чаши за чай. Самовара и чашите той не броеше за своя гордост, а за насъщна необходимост — в Одеса се бе пристрастил към чая и просто му ставаше чоглаво, ако минеше ден без чашка от това питие: точно както за пияча е ракията или за пушача глътката тютюнев дим. Добри настани двете жени, Яни Сотиров и Димитър хаджи Костов на столовете, за Злъчката, като по непретенциозен, и за себе си приготви места на миндера. Наля от самовара и раздаде димящото питие. Веднага пролича, че от петимата само хаджи Коста бе „на ти“ с чая; другите явно не бяха имали случай да се запознаят с него, дори Зарафина Яндова здравата си опари езика, но от себелюбие никой не си го призна.

Как да е изпразниха чашките и хапнаха от курабиите, приготвени за случая от снахата на Добри, жената на брат му Димитър Чинтулов. Едва тогава той се поокашля без нужда и повиши глас:

— Госпожици и господа, драги колеги. — Каза го и веднага съжали — това обръщение, подготвено отнапред, прозвуча изкуствено и надуто, неподходящо за наистина колегиалната атмосфера, която се бе получила. — Изправени сме пред новата учебна година. Старата как да е я приключихме, приключихме я така, както тя бе подхваната миналата есен. Но тази, новата, трябва да стане нова не само по календарному, но и по облик.

— Изяснете се по-добре, господин Чинтулов — предложи Елисава Желева — предложи го уж спокойно, но в тона й се усещаха далечни нотки на докачено самочувствие.

— Не искам да засягам никого — побърза да каже Чинтулов. — Тук в учебното дело е сторено много и не напразно Сливен се сочи за пример навсякъде, където живеят българи — в Турско, във Влашко, даже в далечна Русия. — Е, поувлече се; пазейки чувствата на колегите си, наистина се поувлече — за сливенските училища се говореше с похвала само доколкото едни от първите се бяха отърсили от силом насаждания елинизъм, но като ниво на обучението съвсем не се брояха между челните. Дори Котел, в края на краищата още само село, беше излязъл по-напред благодарение новостите въведени там от сливналията Сава Доброплодни. — Но ние не бива да се поддаваме на самозадоволство, колеги. И да не си затваряме очите пред голата истина, че други са ни изпреварили — Габрово, Трявна, Шумен, Свищов… май станаха доста онези, които са излезли по-близо до културния свят от нас.

Секунда на колебание — в душите на учителите се водеше борба между засегнатото самочувствие и откровеността пред лицето на истината. И тогава се обади Димитър хаджи Костов и даде пример на прямота:

— Със съжаление трябва да признаем, госпожици и господа, че господин Чинтулов е прав. Спрямо Габрово ние сме назад с цели петнадесет години. Открили сме девически училища, това добре, но къде ни е класното? Къде ни е преподаването, което да подготвя не само за водене на халваджийски тефтери, а да дава образование като европейското?

— Поне имаме утехата — полугласно рече Зарафина Яндова, — че сме давали, на каквото сме способни, не сме го пестили от децата…

Добри Чинтулов отмина забележката й, а иначе кимна с благодарност към хаджи Костов за решителната му подкрепа.

— Помолих ви да се съберем — каза, за да обсъдим как и какво да сторим, за да наваксаме пропуснатото, да догоним по-напредналите.

— Хайде да караме по-накъсо — предложи Злъчката — и без велеречия и празнодумства. — Той изговори нещо под носа си, което за щастие не се разбра. — Когато сте ни събирали, господин Чинтулов, сигурно отнапред сте премислили що ни чака. Вместо за Баните през Ново село^[2], хайде да ударим направо, а?

Подкрепиха го. И Чинтулов остана едновременно доволен и недоволен от развитието на нещата — Димитър Инзов му спестяваше усукванията, пък го лишаваше от сладостта да наговори всички онези хитроумни неща, за които така старателно се бе подготвял.

— Нашата слабост виждам в две посоки — започна той. — По-стегната организация на училищата, по-стегната и подчинена на единен ред и една програма, и ново, по-съвременно преподаване.

— Първото го разбрах — гъгниво го прекъсна пак Злъчката. — Но за второто не ми е съвсем ясно…

— Сега преподаваме като Димитър Кешиша или като даскал хаджи Илия или хаджи Кринчу още по-рано. Така не можем да мерим мегдан с европейските училища, госпожици и господа. И затова предлагам сега, преди началото на учебната година, да изкараме една наша, учителска преподготовка, в която с ваше позволение — да ви запозная с ланкастерската метода и после да я въведем като задължителна във всички училища на Сливен.

Учителите прихнаха в смях и Добри Чинтулов се изчерви така, че чак косите му смениха цвета си.

— Казахте го и вие, господин Чинтулов! — отговори за петимата Елисава Желева. — Още в четиридесет и четвърта тук дойде за учител Любомир Младенов из Банат, село Вършец. Две години преподава, но все по тази система, само че тогаз по-простичко й викахме взаимоучителна.

— И вие всички я познавате? — смая се главният учител. — Но тогава защо, за бога, никъде в Сливен не се преподава по нея?

Сега беше техен ред да се изчервят. Най-сетне хаджи Костов каза:

— Нека да си го признаем. Едни се чувствуват по-сигурни по старите, утъпкани пътеки. Други нямат таблиците и останалите нужни пособия. Пък трети, аз съм например измежду тях, не са запознати с взаимоучителната система — в Градец даскал Мано и даскал Дичо я караха по килийната, знаете. Накратко, тези са причините, господин Чинтулов.

— Онова, което чух, е прерадостна вест за мене, госпожици и господа. — Добри Чинтулов наистина засия. — Излиза, че половината от проблемите са вече зад гърба ни, и то благодарение на Любомир Младенов, трябва да запомня това име. Що се отнася до вас, господин хаджи Костов, аз лично ще ви въведа в ланкастерската и при вашата подготовка само за няколко дни ви обещавам да я усвоите. За таблиците ще се погрижа, зная към кого да се обърна с молба за тях. — Той имаше предвид своя покровител от Браила Димитър Диамандиев. — Надявам се да дойдат, преди още клепалата да са призовали азбукарчетата за първия учебен ден. Следователно остава само първата задача, колеги. Преустройването и единният ред в училищата.

— Хайде и тук да я караме по кестермето — подхвърли без ирония Димитър Инзов. — Кажете що сте измислили, господин Чинтулов.

— Смятам в цял Сливен да има общо пет училища — три за момчета и две за девойки. Да започнем с момчешките. Две взаимни в Ново село и Клуцохор, ръководени съответно от господин Инзов и хаджи Костов…

— Аз си избирам Клуцохорското! — избърза Димитър Инзов, който живееше нататък. Хаджи Костов разпери ръце и се усмихна, та зъбите му бляснаха сред гъстата черна брада; жестът и усмивката трябваше да означават: „Не възразявам — явно Новоселското ще водя аз!…“

— … и в същинския Сливен едно Централно взаимно, което ще бъде под мое ръководство. Що се отнася до девойките, в Клуцохорското пак ще преподава госпожица Яндова, а в тукашното, Баби-Иванкиното — тъй го наричаха тогава по името на улицата, на която се намираше, „Баби-Иванкиния сокак“^[3], — ще си остане госпожица Желева. — Той раздаде на учителите по няколко гъсто изписани листа. — Ето и програмите, по които ще се преподава по отделения, еднакво за всички училища в града.

— Не споменахте само моето име, господин Чинтулов. — Това бяха първите думи, произнесени в този ден от Яни Сотиров. — Не споменахте името ми, а ми връчихте програмите. Как да разбирам това? Пропуск или добре пресметната подигравка?

— Нито едното, нито другото, господин Сотиров. Когато се запознаете с програмите, ще видите, че вам е отредена извънредно важна задача. Във всичките пет училища ще се преподава гръцки език, четене и правопис, по-късно ще се изучават също класиците. Всичко това ще бъде поверено вам. Впрочем по същия начин ще препускам между училищата и аз, за да преподавам отечествена граматика и катехизис.

— А какво ще правят учениците от Централното, докато вие сте в Клуцохор или, да речем, в Баби-Иванкиното? — попитал хаджи Костов.

— За съжаление това е един проблем, цялата сериозност на който ми е съвсем очевидна, а не виждам никакво разрешение. Нужен ни е още един учител, а го нямам под ръка.

— А Кешиша? — подхвърли Инзов. — И неговото име не се чу одеве.

— По-добре е изобщо и да не се чува. Нито за добро, нито за лошо. Нито да се закача частното му школо. Докато има край себе си ученици, нека да я кара както досега, пък нататък… — Чинтулов не завърши, но го разбраха: Димитър Кешиша беше също от последните даскали елинисти, но познанията му бяха така скромни, че школото му вече крееше и както е думата, береше душа. — Нам трябва способен учител, образован, трудолюбив, предприемчив, изобщо човек с достатъчно дарби да поеме едно от трите училища, а на мен да остане общото ръководство и преподаването на някои по-специални предмети.

— Докато го търсим — обади се отново и все така носово Димитър Инзов, защо да не се обърнем към човек, който да поеме не училището, а преподаването на български език и катехизис? Какво ще кажете например за Панайот Минков? Нека не ми се сърди негова милост — той се поклони комично по посока на Яни Сотиров, — ала още като беше тук неговият господ Цукалата, господин Минков доказа, че знае езика на дедите си и е ревностен в защитата му.

Намекваше за една случка, която преди години бе вдигнала много шум в Сливен и още тогава създаде име на все още голобрадия Панайот Минков в средите на родолюбивите българи. Веднъж Георги Цукалас цял час говорил и развивал темата, че „всеки образован човек е длъжен преди всичко да познава основно матерния си език“. Тогава се изправил младият Минков и без да повишава глас, възразил приблизително следното: „Ако според тезата на моя уважаем учител всеки образован човек е длъжен преди всичко да познава основно матерния си език, то ние, българите, които също се стремим да станем образовани хора, би трябвало преди всичко да изучим българския език, който е матерният ни език, а след това вече да учим чужди езици; между това нас не ни запознават дори с азбуката на матерния ни език…“ Избухнал гръмогласен смях, а Георги Цукалас, загубил самообладание от гняв, захванал ни в клин, ни в ръкав да реди цитати от Херодота, Полибия, Тукидита и Страбона; по-късно той вече въвел термина „българогласни елини“ („еллинес вулгарофони“), за да поддържа теориите си, но било късно — Сливен вече бил станал тесен за него^[4].

Подсмихнаха се многозначително, само Яни Сотиров се постара да запази самообладание и да отговори сякаш не е разбрал злъчната шега:

— Не допущам господин Минков да приеме. Зает е с личните си дела, пък и в общината играе все по-значима роля…

— Имам едного предвид — обади се междувременно Димитър хаджи Костов. — Казва се Димитър Стефанов и ако го привлечем, един ден ще ни бъде полезен в много отношения. Ще му пиша. Нека да дочакаме, докато се получи отговора му.

— В бъдеще ще търсим и други учители, все по-подготвени и по-подготвени — заяви Чинтулов. — Защото утвърдим ли постигнатото, Централното ще трябва да се превърне в класно… — Неколцина се прекръстиха, сякаш призоваваха бога да протегне закрилната си десница над намеренията на главния учител. — Това е, колеги. Следващата ни среща ще бъде, когато ще се запознаете с програмите за обучението. И изобщо тези наши срещи занапред ще станат регулярни. — Добри Чинтулов все още допущаше много русизми в говора си. — Сега, ако нямате други въпроси…

Когато изпрати колегите си, той постоя замислено до прозореца, после отвори вратата на малкото килерче и от него се показа Иван Силдаров, който премигваше срещу светлината.

— За днес имахме да говорим за времето на Цезарите — каза учителят, докато си наливаше втора чаша чай от самовара. — Слушам те, Иване. И внимавай, човек изобщо не може да мине за образован, нито пък да се бори за място в утвърдено училище, ако не владее този дял от всеобщата история като петте си пръста.

Иван се настани чинно срещу него и заговори уверено.