Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
taliezin (2017)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Бурята, 1986

Редактор: Атанас Мосенгов

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

8.

Какви бяха тези битки, споменати с преднамерено зловещи краски от Хюсеин бей, които толкова уплашиха безжалостния иначе кадия?

… Макар да даде две свидни жертви, в Караисенските лозя четата показа, че много зло чака онзи, който в нея вижда каква да е въоръжена рая, а не добре обучена, маневрена и здраво дисциплинирана войска. Нападна ги потеря от няколко стотици башибозук[1], към която се присъединиха и петдесетина конни заптиета от Свищов. Юрушите следваха на вълни един подир други, но по съвет на Ванката Христович войводите разделиха момчетата на десятки и като ги прехвърлиха ту тук, ту там, но винаги на най-горещите места, пресрещаха всяко нападение с достатъчно хора. И то такива хора, които бяха приучени да стрелят еднакво добре и в неподвижни, и в подвижни цели, а когато пушките се изпразваха — да отвръщат на удара и с удар „на нож“. Битката продължи чак до смрачаване. А когато гърмежите заглъхнаха, на потерята потрябваха половината каруци на Караисен, за да извозят жертвите си.[2] С тях отнесоха и вестта за нечутата сила на Хаджи-Димитровите юнаци, която разтрепери цяла Турция.

Под прикритието на юлската нощ войводите изведоха четата и с безшумен марш се отправиха на юг. На развиделяване оставиха вдясно от себе си село Батак, а по-късно зърнаха една малка кория, която сякаш бе поставена там нарочно за тях — намираше се тя на малко възвишение посред ожънати ниви, та хем осигуряваше добро прикритие за юнаците, хем позволяваше врагът да се види и следи още отдалече…

Отидоха до корията четниците и след двете денонощия на безсъние, сражения и походи не легнаха, а се сгромолясаха на земята и заспаха като мъртви. Не мигна само един — Стефан Караджа; през цялото време той наглеждаше другарите си и обхождаше горичката, избираше позиции, наблюдаваше околността.

Поспаха два-три часа момчетата, но после една нещастна случайност ги издаде — на някакъв селянин бе скимнало да пусне воловете си в Карапановата кория, та като зърна на сутрешното слънце да проблясват пушките, хукна през глава назад и издаде четата на потерята. А тя, потерята, вече яла попарата при Караисен, беше умножена и подсилена, броеше се вече на хиляди[3], към нея скоро се присъедини и редовната войска на Яха ага от Русчук и на бинбашията Али бей от Търново. Огледаха турците местността от височината на отсрещната Добрева могила и заповядаха: „Юруш!“ Караджата обаче вече бе вдигнал на крак своите, разделил ги бе отново на групи и ги окуражаваше със следните думи:

— Не бойте се! Стреляйте на месо и се дръжте яката! Като ги смачкаме сега, после за едно денонощие ще хванем Балкана…

Нападнаха ги отвсякъде — по трийсет души срещу един! Но на безразборната стрелба на нападателите те отвръщаха с точен огън, който поразяваше турците и ги разколебаваше. Не, не, прибързваме, разколебаването още го нямаше. И причината за това беше един храбър юзбашия от русчуклиите, който дръзко приближаваше до петдесетина крачки от обкръжените и нехаен към куршумите — ще речеш, сам аллах го пазеше от тях!, — даваше кураж и на останалите, та те налитаха с вълче настървение. Видя се: не сваляха ли юзбашията, нямаше да прегънат и стръвта на пешаците. „Тогава Караджата — ще запише по-късно Христо Македонски — взе пушката на едно от момчетата, повика при себе си Спиро Георгиев, Христо Пенев и Паню Панев и по съветите на Спиро решиха да теглят (т.е. стрелят) и четиримата две педи пред коня на юзбашията, за да може да го убият. Щом четиримата гръмнаха, юзбашият веднага падна като сноп, а конят му подскокна като прободен, разрипа се и се гаврътна презглава на десетина метра далеч от господаря си… Юзбашията остана на слънце до вечерта…“

Пет или шест юруша устроиха турците срещу корията, но всичките се провалиха, а равното място в подножието се застла със синьо-червените униформи на аскера. Защото докато огънят на нападателите брулеше листата на дърветата, българските войници стреляха от укритията си само на месо… И загубили юзбашията си, виждащи пред себе си страшния синьо-червен килим, вече не само башибозуците, но и аскерът се разколеба.

Усетил обезверяването на своите, бинбашията Али бей се качи отново на Добрева могила и вече по-грижливо огледа околността. И скоро видя решението: там, където юрушите на слепешката не помагаха, трябваше да се приложи военна наука и опит, а в случая те подсказваха само едно — да се достигне до кръстците наблизо до корията, при тях да се изкопаят окопи и после с точна стрелба да се унищожат проклетите гяури… Решението беше умно и за да вдъхне смелост на своите, бинбашията реши сам да го осъществи. Взе няколко низами и скрито, с припълзяване, достигнаха до кръстците и извадиха кирките и лопатите.

Може би щяха да успеят, ако в същото време и Хаджи Димитър от другата страна не наблюдаваше с бинокъла си движението на боя. Той забеляза примъкването на турците към кръстците и оцени опасността, която щеше да настъпи, ако те успееха да се окопаят. Кимна на Найден Силдаров, който се случи до него:

— Видиш ли ги тия там? Трябва да ги унищожим, иначе…

Найден, преминал през подготовката на легията, поклати глава:

— Със стрелба оттука няма да успеем, войводо. След първия куршум, който ще вдигне праха около тях, ще се укрият зад кръстците. И тогаз може да хабим барут и олово до утре, без даже да одраскаме някого.

— Излиза, че трябва да ги ударим гърди в гърди — реши смръщено Хаджията. — И да теглим огъня на кръстците. Събери десетина момчета, ама искам да са доброволци — нека да знаят какво ги очаква. Аз сам ще ги водя.

— Ти? — попита Найден. А тази късичка дума всъщност означаваше: „Ти си главнокомандуващ, не е редно да се излагаш на такава опасност!“

— Аз! И нека да не разсъждаваме повече за това. Там копаят!

Като разбраха, че сам войводата ще ги води, всеки пожела да участвува в битката „на нож“. По заповед на Хаджията хвърлиха един залп от тридесетина пушки нататък, после десетте избраници се втурнаха към кръстците. Още докато тичаха, Найден Силдаров простреля един от низамите, Христо Дряновски (същият Христо Дряновски, който лани бе в четата на Панайот Хитов) тичешком съсече втори… Неколцина от турците побягнаха, други дадоха отпор, започна се битка гърди срещу гърди. За да вдъхне смелост на останалите, бинбашията се изправи в цял ръст, командите му зяплющаха насам и нататък. Срещу него — също прав и с открити гърди — тръгна един от българите. Али бей Търновлията се досети, че туй ще да е някой от главатарите на четата — личеше то по осанката му, по по-особената униформа от сиво брашовско сукно, по гордо развяното перо на калпака. И по оръжието: другите бяха си пушки и калъчи, а този само със сабя в ръка. Вървеше насреща му Хаджията, гледаше го със страшните си и остри очи и сочеше насреща му с върха на сабята си. Тънка усмивка сви устните на Али бей — какво върши една сабя срещу добре прицелен куршум? Каза си това и без да сваля очи от българския войвода, изтегли барабанлията си револвер и запъна ударника. И в този момент пред погледа му стана нещо нечувано — самата сабя на Хаджи Димитър блъвна огън… и това беше последното, което бинбашията видя в този живот…[4] Станали свидетели на гибелта на своя бинбашия, останалите трима-четирима живи низами побягнаха презглава надалеч от Карапановата кория. Ала след като подпалиха кръстците, също и българските юнаци разбраха, че са дали скъпа жертва — един куршум бе пронизал гърдите на храбрия и беззаветно предан на революцията Христо Дряновски. Беше още жив, когато го пренесоха на ръце обратно зад дърветата на корията. Но като виждаше безнадеждното си положение и същевременно не желаеше да падне пленник на турците, там той глътна отнапред подготвената отрова…[5] Едва когато окончателно отблъснаха падателите, щяха да разберат, че заедно с Дряновски са загинали и още четирима четници. И пак тогава се разбра, че през цялото време, когато е търчал като лъв по позицията и с ласкава дума и личен пример е утешавал уморените и е повдигал духа на отпадналите, Караджата е бил с непревързана рана от куршум на хълбока…

Когато се стъмни, турците се разшаваха, пушилката от крачките им се проточи към селото — явно не смееха да прекарат нощта в близост до страшните комити. Двамата войводи се възползуваха от отдалечаването им и под закрилата на нощта отново поведоха своите юнаци на юг.

Тази именно беше паметната битка и победа при Карапановата кория, след която всеки турчин усещаше как поробената земя се тресе под нозете му…[6]

Бележки

[1] Христо Македонски, участник в четата, на чиито Записки. С., ОФ, 1973, често ще се позоваваме, изчислява потерята на „около хиляда души башибозуци (черкези, турци, татари), размесена с редовна войска.“.

[2] Хр. Македонски определя, че в Караисенските лозя „турците трябва да са изгубили 40–50 души мъртви“. Но според в. „Народност“, бр. 35 от 16. VІІ. 1868, „мюсюлманите са страшно разбити. До 200 души черкези и до 80 заптиета, селяни и редовна войска паднали мъртви…“.

[3] Хр. Македонски я определя на 2000 души, а Бачо Киро Петров (Материали и документи. Под редакцията на Ал. Бурмов и Ст. Стойков, С., 1937) на 3000.

[4] В своята обстойна и изключително интересна статия „Строшена ли е сабята на Хаджи Димитър?“ (в. От. фронт, 13. ХІ. 1981.) инж. Тодор Козловски, вещ познавач на огнестрелните оръжия, спря вниманието на обществеността върху един любопитен експонат от Музея на възраждането — Варна: сабя с вграден при дръжката 6-камерен револвер, приспособен за револверни патрони марка „Льофошьо“. С богати исторически сведения, илюстрации от стари гравюри и компетентен анализ на оръжието инж. Козловски доказа, че то е белгийско производство в малка серия, че е била лично оръжие на Хаджи Димитър и че намирането й във Варна не е изненада (сабята на Хаджи Димитър е била предадена като трофей на Мидхат паша, който след окончателния разгром на четата е бил във Варна и там е показал това рядко комбинирано оръжие на английския консул в града Далиел — и следователно имало е възможност тя да остане в града). Когато през лятото на 1982 г. авторът се запозна лично с тази светиня — сабята-револвер на Хаджи Димитър, — тя вече се съхраняваше в сейфа на Варненския археологичски музей.

[5] Христо П. Генович (Дряновски), родом от Дряново, е една от очарователните личности на нашите националноосвободителни борби, която все остава някак си настрана от вниманието на нашите историци и писатели. Започнал буквално от нищо, Дряновски, благодарение на ума и енергията си, бързо се замогва, като натрупва крупно състояние. Предано любещ отечеството си, той се включва в революционното движение, разпродава дюкяните и стоката си и предава цялата грамадна сума от тях за въоръжаване на четите, сам се включва в четата на П. Хитов, после е с Левски в Белградската легия и накрая намира смъртта си в четата на Х. Димитър и Стефан Караджа.

[6] Битката при Карапановата кория, която (освен в някои подробности) предадохме с документална точност, е представлявала истински гръм за своето време. Тя е внесла уплаха сред турците включително и в самия Цариград, а за българите е била извор на патриотична гордост и обект за подражание. Тя е обезсмъртена и в една литография на Х. Дембицки, която може да се срещне запазена и до днес наред със старите икони по различни краища на родината ни.