Дино Будзати
Големият портрет (6)

VI

Строителните работи на Центъра, разказваше старши лейтенант Троцдем, започнали преди десетина години. Забранили достъпа на външни лица до зоната и докарали на платото стотици, а може би и хиляди работници и специалисти и ги настанили в бараки. Били извършени огромни изкопни работи, отначало всички мислели, че ще се строи водноелектрическа дига; и наистина била построена една дига със съответната централа, но същевременно били издигнати и стените на някакъв завод, така се говорело, дори на няколко завода. Тайната била много строга, всички работници били взети от военни фабрики и арсенали и имали най-малко петгодишен трудов стаж. Впрочем строителните площадки били изолирани една от друга, всяка работела за себе си и не знаела нищо за другата, следователно никой не можел да има представа за общия план.

След осем години по-голямата част от работниците били освободени. Горе останали само няколко десетки, а може би и по-малко. Ако е завод, например атомен завод, очевидно всичко трябва да функционира автоматично и са необходими много малко хора. Но дали е завод? На Троцдем му се струвало, че горе са закарани огромни количества електрически апаратури, но от какъв тип — той не знаел.

По настъпилото относително затишие можело да се заключи, че съоръжението е вече построено или че поне големите работи са приключени. Но беше ли пуснато в действие? Едва ли, защото твърде малко камиони се качвали и слизали — доста красноречиво указание, че продукцията е твърде малка или никаква. Освен ако суровините се намират на място и производството се складира там. Другото предположение било, че съоръжението, каквото и да е то, не е предназначено за производство на нещо, а за друга дейност, каквато човек трудно би могъл да си представи.

Троцдем често имал случай да говори с работници, които по различни поводи се качвали или слизали от платото, но успявал да изтръгне от тях малко или нищо. Всички били добре инструктирани и не се отпускали да говорят. Но дори и малцината, които не взимали много на сериозно задължението да пазят тайна, имали съвсем объркани представи.

Единственото съществено нещо, което успял да разбере, било следното: с изключение на ръководителите и на няколкото главни техници, никой от работещите там не е имал възможност да проследи работата от началото до края — на всеки две-три години хората били подменяни, следователно никой не е могъл да има точна представа за онова, което е било направено.

Много по-интересни, макар и необясними били според старши лейтенант Троцдем някои събития, свързани с контролния пост на външната граница на зона трийсет и шест; интересни най-вече защото той бил пряк свидетел. И между другото разказва:

— На войниците от външния контролен пост беше строго забранено да навлизат в периметъра на военната зона, ограден с бодлива тел (дори и по скалистите склонове). Те бяха обаче длъжни да съобщават незабавно в командуването на Центъра — чрез портативни радиопредаватели или по телефона, — ако забележат нещо подозрително или научат нещо важно. В последно време нарежданията отгоре за засилване на бдителността станаха някакъв кошмар — като че ли горе са имали причина да се опасяват от враждебно нападение отвън.

Но беше странно, че всеки път, когато патрулите или постовите забелязваха някого (почти винаги дървари или ловджии) и съобщаваха по радиото или с трикратно изсвирване с рог, всеки път биваха изпреварвани, макар и с няколко секунди, от също такава сигнализация. Например идва съобщение: „Внимание, в квадрат седемдесет и осем (цялата топографска карта на зоната е разделена на номерирани квадрати), вдясно от коритото на река Спреа.“ И тъкмо в тази точка войниците бяха видели в момента някакво чуждо лице. В някои случаи предупреждението биваше още по-подробно: „Двама непознати в квадрат X покрай скалите. Внимание.“ А понякога се случваше часовите да не са забелязали още нищо.

И Троцдем се запитваше:

— Какво означава това? Трябва да има някой, който ни контролира, без да го виждаме, и бди като нас, дори ни превъзхожда по бързина и точност. Но кой е той? И къде е? Войниците не бяха виждали никого по тези места, по върховете на надвисналите скали не бяха забелязали мъже на пост. Или трябва да приемем, че онези от командуването са магьосници?

— Вие, господин старши лейтенант — запита Измани, — никога ли не сте виждали съоръженията там горе?

— Никога. Казах ви, че ние, от контролния пост, нямаме достъп до там. Тук наоколо се виждат само гори и скали. Само от долината Валон дели Анджели, на един километър оттук, може да се види нещо.

— Какво нещо?

— Ами… част от стена, гладка, без пролуки и без прозорци. А зад стената се вижда една много висока антена, като радиоантена. И на върха нещо като глобус.

— Сфера ли?

— Нещо такова. Някои казват, че са я видели да се движи.

— Как се движи?

— Въртяла се около оста си.

— И за какво служи?

— Мене ли питате? Загадка. Тук всичко е една проклета загадка. И кой знае за каква глупост.

— Вие не смятате ли, че е атомно съоръжение?

— Казах ви вече. Доколкото може да съди един невежа като мен… аз мисля, че ако беше атомно съоръжение, трябваше да видим да пренасят много повече материали. А освен това…

— Този ли е единственият път? — запита Измани.

— За материалите има и една въздушна линия, но ние виждаме, когато минава, дали е натоварена или не — намеси се лейтенант Пико, който от съседната маса, където седеше сам, беше следил разговора. — Хайде, кажете му за гласа…

Троцдем свй рамене:

— Не му обръщайте внимание, господин професоре, аз не вярвам на това. Според мен това е някаква легенда. Много от войниците тук казват, че чуват някакъв глас. И не приличал на човешки глас.

— От високо ли идва?

— Да.

— И какво казва?

— Не могат да разберат. Някои твърдят, че е чужд език и затова не го разбират. Други казват, че идва от много далеч. Аз никога не съм го чувал.

Измани се обърна към лейтенант Пико:

— А вие?

— Ами… понякога ми се струва… но не мога да кажа със сигурност…

— Виждате ли? — рече Троццем. — Когато трябва да се отговори ясно, всеки започва да го усуква. Всички чули да се говори за това, всички твърдят, че е вярно, но никой не казва: „Аз го чух в еди-кой си ден, в толкова и толкова часа.“ Фантазии, чисти фантазии, и нищо чудно: там, където има някаква голяма тайна, се носят най-абсурдни слухове, както през време на война.

— Тогава защо не разкажеш за кучетата? — подхвърли Пико на старши лейтенанта. — Това поне видя и ти.

— Кучета ли?

— Да. Още едно от многото необясними неща — отвърна Троцдем.

— Кучета ли имате тук?

— Имахме. Две кучета вълча порода. Но не можахме да ги задържим. Щом дойдоха тук, изпаднаха в страшна възбуда!

— Лаеха ли?

— Не, не лаеха и това е чудното. По-скоро виеха. Все напираха да отидат горе.

— Къде горе?

— Бог знае къде. Нагоре по скалите, ей там… Накрая трябваше да ги махнем оттук.

— Само тези две кучета ли, или и други?

— Изглежда, че тук с всички кучета става така. Един ден сержант Интроци доведе едно куче лисичар и то веднага започна да вие към скалите и едва ли не побесня…

В този момент се чу моторът на автомобил, който изкачваше последната стръмнина. Погледнаха навън. Пристигаше колата с госпожа Стробеле.