Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il grande ritratto, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Дино Будзати. Големият портрет

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №62

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от италиански: Хубан Стойнов

Рецензент: Снежана Стоянова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Италианска, I издание

Дадена за набор на 27.XI.1984 г. Подписана за печат на 18.I.1985 г.

Излязла от печат месец януари 1985 г. Формат 32/70×100 Изд. №1828. Цена 1 лв.

Печ. коли 9. Изд. коли 5,83. УИК 5,46

Страници: 144. ЕКП 95366 21231 5557–275–85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 850–31

© Хубан Стойнов, преводач, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Dino Buzzati. Il grande ritratto

© 1960 Arnoldo Mondadori Editore S.p.A., Milano

История

  1. — Добавяне

X

Едва към полунощ Ермано и Елиза Измани, уморени, се сбогуваха със съпрузите Стробеле и под проливния дъжд тръгнаха към вилата, в която щяха да живеят. Придружиха ги Ендриаде и съпругата му, които живееха още по-нагоре. Джустина си беше вече легнала, но всичко беше приготвено.

Въпреки умората от пътуването на Измани не му се спеше. Беше възбуден, може би поради странността на мястото, новите хора, нетърпението да узнае, разредения планински въздух. Но вместо да се чувствува огорчен и нервен, той беше в бодро и весело състояние на духа-нещо рядко за него. Искаше му се да се разхожда, да се шегува, да се смее.

— Елиза, и ти ми изглеждаш весела тази вечер.

— Така е. Може би е от надморската височина. Чувствувам се едва ли не като момиченце.

Вилата, обзаведена в селски стил, беше уютна и много чиста. Като че ли преди тях никой не беше живял в нея. Колкото и да търсеше, Измани не намери нито един предмет или следа, която да напомня за пребиваването на Алоизи. Дори и книгите в пълния шкаф не говореха нищо за личността му. Бяха научни книги на различни езици, предимно из областта на електрофизиката, но сякаш бяха попаднали там случайно сред криминални и любовни романи, исторически и биографични книги, имаше дори и една готварска книга. Съвсем не приличаше на библиотека на гений.

Всички лични вещи на Алоизи бяха изнесени от къщата, не беше останал никакъв предмет, никаква снимка, кутия от цигари или лист хартия, не беше останало нищо, което да напомня за починалия.

Когато най-сетне се качи горе в спалнята, Измани, тъй като не можеше да спи на съвсем тъмно, най-напред провери прозорците. Както и предполагаше, капаците бяха плътно затворени. Отвори единия.

Остана поразен. След като бурята се бе набушувала, за няколко минути небето се беше изчистило съвсем и над света грееше ясна луна.

— Елиза, ела да погледнеш!

Стояха неподвижни и съзерцаваха. Пред тях се простираше платото, блеснало във вълшебна светлина: обширна площ с малки възвишения и падини и тук-таме някоя тъмна горичка от ели. А на около петстотин метра между дърветата се белееше ниска постройка с неправилна форма, с издатини и хлътналости, така че отдалеч на можеше да се разбере дали е обикновена крепостна стена, или сграда.

— Ето я голямата загадка — каза Елиза, — не ми изглежда много внушителна.

— Да идем ли да видим?

— В този час?

— Виж каква прекрасна нощ!

— Тревата ще е съвсем мокра и с тези обуща направо ще настинеш.

— Напротив, не пропускат никаква вода.

— Е, добре, но облечи си поне пардесюто.

Излязоха в приказната светлина. В окъпания от бурята въздух и най-далечните неща се виждаха съвсем ясно. Те вървяха, а хоризонтът се разширяваше пред тях. Отвъд обширните ливади се показа преграда от гори, а още по-нататък — бяла верига от скали. Всичко беше спокойно, тихо, много красиво и изпълнено с тайнственост.

Приближиха до бялата постройка. Доколкото можеше да се разбере, тя приличаше на дълго укрепление, което следваше падините в терена и чийто край не се виждаше. Получаваше се живописен комплекс от плоски постройки, привидно почти еднакви, но разположени една по-високо, друга по-ниско, съобразно наклона на терена. Доколкото обаче можеше да се долови на лунната светлина, винаги неопределена и подвеждаща, макар и силна, между самите постройки нямаше никакви пролуки. Те образуваха непрекъсната бариера, подобна на някои стари военни укрепления.

Като стигнаха в подножието на стената, която на това място беше осветена изцяло от луната, погледнаха нагоре. Висока седем-осем метра, тя беше гладка и еднообразна, без никакъв прозорец, балкон или капандура. Следователно не можеше да са жилища, нито работни помещения. По-скоро селенитови складове, подслонили неодушевени предмети, като например машини, които не се нуждаят от въздух и светлина; или бяха някакви специални укрепления.

Но този редут, или дълъг каземат, или низ от складове, или бог знае как още можеше да се нарече, нямаше безличния и мъртъв вид, какъвто има например един токоизправителен кантон, нито херметичната апатия, присъща на гробниците (затворени и вглъбени в себе си, безразлични към околния свят).

След известно време Ермано и Елиза Измани забелязаха, че на места в стената имаше някакви отвори, които им бяха убягнали на пръв поглед; те бяха кръгли или квадратни, или пък тесни амбразури, защитени от тънка мрежа. Някои от кръглите отвори бяха с изпъкнали стъкла, прилични на лещи, като зеници, и отразяваха лунната светлина.

Сега, като се вгледаха по-внимателно, забелязаха още, че над горния ръб на стената стърчаха като черна гора малки антени, филигранни екрани, вдлъбнати мрежи като на радар, тънки тръби, на върха с нещо като шапчица, което им придаваше вид на малки комини, а също и чудновати кичури, които напомняха на пера за чистене на прах. Бяха небесносини с матов оттенък и затова не се виждаха от пръв поглед, особено нощем.

Двамата гледаха, застанали неподвижно в дълбоката тишина на нощта. Но това не беше тишина.

— Чуваш ли? — попита Ермано Измани.

— Да, да, чувам.

И действително, като се вслушаха по-внимателно, чуха, че откъм бялата стена идваше някакъв шепот, необхватен и дълбок, макар и едва доловим, подобен на осезаемия шум от мравки, когато се срути мравунякът и те започват да извират със стотици от пукнатините, щурайки се като луди сред разрушенията. На фона на слабо цъкане от време на време се различаваха кратки неравномерни звуци, далечен ромон, щракане, приглушено бълбукане и ритмични въздишки, но така слаби, че беше почти невъзможно да се определи дали са действителни, или това е кръвта, която бие в слепоочията. Следователно някакъв живот пулсираше в затвореното пространство на привидно заспалата потайна цитадела. Впрочем всички онези малки и различни по форма антени, стърчащи на върха, не бяха съвсем неподвижни. При продължително наблюдаване се забелязваше леко трептене като някакво безспирно вълнение.

— Какво е това? — попита тихо Елиза Измани.

Мъжът й направи знак да мълчи. Беше му се сторило, че в подножието на стената, на петдесетина метра, нещо се движи. И тогава, по някаква незнайна асоциация в съзнанието му отекна гротесктната заплаха, произнесена от Ендриаде: „Ще станем господари на света.“

И тъкмо в този момент видя Ендриаде. Замислен, ученият слизаше бавно по тревистия наклон покрай оградната стена и говореше на висок глас, очевидно сам на себе си. И действително край него нямаше жива душа. С широкопола шапка на главата, целият осветен от луната, той имаше тромав и романтичен вид.

Така необикновена беше тишината на нощта, че въпреки разстоянието и онзи неясен шепот те чуха някои негови думи. „Възможно е, възможно е — казваше Ендриаде, — но не е това, което трябва да ни…“

После видяха нещо странно. Ендриаде се спря с лице към стената и Измани помисли, че ще пикае. Той обаче продължи да говори, докосвайки стената с някаква дебела пръчка; приличаше на баща, който убеждава сина си. Долавяха се само отделни думи, но достатъчни да се разбере смисълът. Повтори три-четири пъти: „Не разбирам, не разбирам.“

На Измани му стана неудобно да стои там, да го наблюдава и слуша, без онзи да знае. И се покашля, за да разкрие присъствието си.

Сякаш ударен с камшик, Ендриаде се обърна и бързо се отдръпна в една чупка на стената.

— Кой е? Кой е? — извика уплашено и от своето прикритие насочи към Измани пръчката: тя проблесна на лунната светлина и Измани видя, че е пушка.

— Аз съм, професоре, Измани… Излязохме със съпругата ми да се поразтъпчем…

Цевта на пушката се сведе надолу. Ендриаде тръгна към тях. Беше рязък и много смутен. Помъчи се да даде някакво обяснение.

— Обикалям, всяка вечер, преди да си легна, правя оглед. И, разбира се — засмя се той, — въоръжен; с това ме снабди майор Мирти. Американска е. И е много точна.

— Имали ли сте неприятни срещи?

— Слава богу, досега не. Обикалям, оглеждам, мисля… говоря… — и замлъкна, сякаш размишляваше как да продължи, — говоря… правя планове. Но вие наистина ме изплашихте… — И пак се засмя.

После посочи с глава към каземата:

— А за това ще говорим утре. Ще ви заведа да видите как е отвътре. По-добре през деня. През нощта… през нощта тук в планината… не е за препоръчване.

— Защото е студено ли? — попита Измани.

— Защото е студено и за много други неща…

Ендриаде ги придружи до вилата. Застанали на прага, Измани и жена му го гледаха как се отдалечава през ливадата — малко смешна и изключително жизнена фигура.

— Ермано, с кого говореше той? — попита Елиза.

— С никого. Говореше си сам. Толкова хора си говорят сами.

— Имаше някой. Мога да се закълна, че имаше някой.

— Щяхме да го видим.

— Сигурна съм, че имаше някой. Чух, като говореше.

— Говореше ли? Аз не чух нищо.

— Вярно, че гласът беше малко особен. Ти не си обърнал внимание.

— Сънувала си, мила моя Елиза.