Дино Будзати
Големият портрет (12)

XII

Стробеле се покашля, за да привлече вниманието им:

— Сега може да направим един малък експеримент за сетивата му.

— Като се обърнеш към него, той отговаря ли, подчинява ли се? — попита съпругата на Стробеле.

— Олга — рече Стробеле, — пак разглеждаш проблема тъкмо от обратната страна, от която го гледаме ние. Дали отговаря или не — за нас е все едно. Не трябва да действува, а трябва да мисли.

— А разбира ли това, което говорим?

— Откровено казано, не ни е известно. Не съществува някаква техническа предпоставка, за да ни разбира. Обаче… обаче установихме, че тази машинка притежава заложби, каквито не сме и сънували… Не бих се учудил, ако…

— И как го кръстихте?

— Всеки го нарича различно. Официално е Номер Едно. Аз го наричам „Приятеля“. Манунта казва „Малката“. Ендриаде казва винаги „Тя“: тя, творбата.

— Тя ли?

— Тя. А понякога обича да се шегува, нарича го дори с женски имена.

— С какви имена?

— Някакви женски имена, не помня точно.

Всички погледнаха в една посока. След като беше изчезнал зад ъгъла на един павилион, Ендриаде се появи доста по-далеч и по-високо, на ръба на една продълговата постройка, която доминираше над част от цитаделата. Беше се спрял и надвесил над железните перила и като че ли разговаряше с някого долу.

— Но с кого говори?

— Сигурно си говори сам. Това му е стар навик — обясни Стробеле.

— Да, да — потвърди Елиза Измани. — И ние го чухме снощи. Бяхме излезли да се разходим и го срещнахме. Дори се изплашихме. И той говореше, говореше на висок глас.

— Извинявай, Елиза — прекъсна я Олга. — Кажи, Джанкарло, тя, машината, говори ли?

— В обикновения смисъл на думата — не. Не знае езици. По този въпрос бяхме категорични. Тежко ни, ако го бяхме научили някакъв език. Говорът е най-големият враг на бистрия ум. В желанието си на всяка цена да изрази мислите си с думи, човекът накрая забърква такива каши…

— Значи е ням?

— Кажи, Манунта — подкани го Стробеле, — ням ли е нашият приятел?

— Вие, господин професоре, ме взимате на подбив — Манунта шеговито го заплаши с пръст. — Вие знаете по-добре от мен… Ето сега например… — и той направи знак с ръка да пазят тишина.

Замълчаха. Един особен звук, наподобяващ ромон на вода, жаловито скрибуцане и приглушено жужене, прекъсван от неравномерно щракане и тремоли, се носеше из въздуха и ту се приближаваше, ту се отдалечаваше с капризни въздишки. А при по-продължително слушане се долавяха, макар и не отчетливо, гласни и съгласни, една бъркотия, напомняща френетично забързания и неразбираем говор, когато магнетофонната лента се навива бързо. Глас ли беше? Или обикновен шум от механизми? Или пък в него имаше някакъв смисъл, зрънце разум? Или беше кикот?

— Това ли е? — попита Стробеле главния техник, който му кимна утвърдително. — И ти го разбираш, нали? Чух те веднъж да казваш, че го разбираш, сякаш е твоят език. Хайде, превеждай тогава. Какво казва?

Манунта започна да го усуква:

— А, аз! Какво разбирам аз? Очевидно тогава съм се пошегувал. Може би професор Ендриаде го разбира.

Стробеле направи пренебрежителна гримаса:

— Вие, вие сте луди! Ти и онзи свръхчовек Ендриаде. Ако ви слуша човек… — И се обърна към жена си: — Надявам се, че не му вярваш. Това са механизмите, клапите, селекторите, ретроактивните устройства и така нататък. Там има стотици хиляди такива. Логично е да издават звук.

— Ами това? — попита Елиза Измани.

— Кое това?

— Не чувате ли?

Слабият глас беше внезапно изчезнал. Над огромното съоръжение сега отново бе, настъпила тишина. Но дали това беше тишина?

Отначало, при несъсредоточено слушане, не се чуваше нищо. После, лека-полека, от самата тишина се отделяше някакъв неуловим резонанс. Като че ли от целия комплекс на машината, от цялата шир на апокалиптичната долина бликаше живот, някакъв кипеж в недрата и едно неопределимо излъчване. В смаяните уши бавно се оформяше мелодично бръмчене, толкова безплътно, че човек се питаше дали е действително, или само внушение. Като някакво необятно дихание, което бавно се надигаше и снишаваше, огромна океанска вълна, която на моменти замираше с весело клокочене в кухините на гладките канари. Или може би беше само вятърът, въздухът, движението на атмосферата, защото никога не беше съществувало на света подобно нещо — в едно и също време скала, укрепление, лабиринт, замък и гора, в чиито безбройни криволици с безбройни форми се образуваха нечувани резонанси.

Но по-силно от звука, грохота или диханието се долавяше някакво присъствие, един невидим прилив, една латентна и сгъстена сила, сякаш под обвивката на всички тези постройки се спотайваше армия от полкове или дремеше митически исполин с крайници като планини; или едно море от топла, млада, жива плът, която потръпваше. Но не диво, не враждебно море. Не притаена заплашителна сила, не кошмар, не чудовище; защото по-силно от всяко друго усещане в човека оставаше, като след хубава музика, едно необяснимо чувство на задоволство и бодрост, на благоразположение и веселост.

— Господи! — възкликна Олга Стробеле. — Никога не съм изпитвала такова нещо. Почти ме обзема страх.

— Страх ли? От какво? — попита Елиза Измани. — Толкова е хубаво. И като че ли… ми напомня нещо…

Може да е смешно, но ми напомня нещо определено, обаче не мога да… Странно…

— Сега гледайте — прекъсна я Стробеле. — Един малък експеримент. Ти, Измани, стой там, където си, без да мърдаш.

Измани не разбра дали Стробеле или Манунта натиснаха скрито копче, задействуваха фотоелектрическа клетка или произнесоха формула, която да постави в движение някакъв механизъм.

— Това е един малък интересен опит за зрителната памет — поясни Стробеле. — Ето…

Докато говореше, от горния край на стената, която преграждаше отдясно терасата (стена на един от многото павилиони, кантони или каземати — клетки на страхотното същество), една антена от светъл и матов метал се наведе към групата на петимата. От върха й висеше снопче, прилично на мека метличка.

Разгъвайки се като пантограф, безшумно, с гъвкаво движение на паяк антената се протегна към Измани и нежно спусна големия си пискюл, който се оказа направен от множество меки метални нишки.

— Много си далеч, Измани. Не може да те стигне. Трябва да се приближиш.

Сега антената се поклащаше нагоре-надолу, като че търсеше нещо.

Измани се усмихваше боязливо и се двоумеше.

— Ще отида аз — извика внезапно Олга и застана под кичура.

Рамото на антената се наведе бавно и мекият сноп от нишки докосна главата на жената; после се спусна още по-ниско, обгърна я до кръста като в лека качулка и се обви около гърдите й.

— Ох, гъделичка ме. Изтръпвам.

— Достатъчно, госпожо, достатъчно, отдръпнете се — избърбори смутено Манунта.

Но антената внезапно се вдигна и освободи госпожа Стробеле. Движението беше рязко, като жест на отвращение.

Жената оправи косите си. Усмихваше се, но беше пребледняла.

В този момент сред неясното бръмчене се открои гласът, предишният лек шепот. Стана по-плътен, описа дъга, стигна до високи ноти, после се сниши, разпадна се на кратки ридания и постепенно замря. Стенание на машина ли беше? Скърцане на триещи се една о друга части? — Вибриране на нещо, което се обтяга и отпуска?

По едно време Стробеле наруши мълчанието:

— Манунта, вие нали твърдите, че го разбирате. Какво каза?

Манунта се престори, че не забелязва ироничната му усмивка.

— Този път… този път не разбрах нищо. — И като помисли малко, додаде: — Но ми се стори, че се смее.

— Стана ми студено — каза Олга Стробеле.

— Студено ли? При такова хубаво време?

— Студено ми е. Аз се прибирам.

— Да не си се изплашила? Това беше малка шега. — После Стробеле се обърна към Измани, като че ли се извиняваше: — Или по-скоро ненужна глупост. Това е едно от първите устройства, още когато правехме опити. Олга, ако искаш, ти се прибирай. Аз ще остана да поговоря с Измани.

Двете жени си тръгнаха. Манунта ги придружи до изхода.

Докато напускаха терасата, от една постройка, подобна на силоз, на двадесетина метра зад тях се чу щракане на метал. Всички се обърнаха. Но вече нищо не помръдваше, дори и антената с кичура.