Дино Будзати
Големият портрет (3)

III

Измани и жена му заминаха за „военна зона 36“ в началото на юни с кола на Министерството на отбраната. Шофираше един войник. Придружаваше ги капитан Вестро от Генералния щаб, към тридесет и пет годишен, набит, с малки проницателни и иронични очи.

При тръгването те научиха, че отиват към Вал Тексеруда, прочута курортна област, където Елиза беше летувала като момиче преди много години. Но не знаеха нищо повече. На север от Вал Тексеруда се издигаше голям планински масив. Местоназначението беше може би там горе, в някое отдалечено кътче, затворено сред скалите или сред горите, или в някоя алпийска местност, опразнена от населението и превърната във военна база.

— Господин капитан — питаше госпожа Измани, — вие къде по-точно ни водите?

Вестро говореше бавно, сякаш подбираше думите една по една, може би от предпазливост, като че ли се страхуваше да не разкрие някаква тайна.

— Ето тук, госпожо — отвърна той, като й показа един лист, написан на пишеща машина, но без да и го дава, — тук е посочен маршрутът. Тази вечер ще спрем в Креа. Утре сутринта потегляме в осем и половина. По главния път до Сант’Агостино. Оттам започва военен път. Аз ще имам удоволствието и честта да ви придружа до контролния пост. Там моята задача приключва. Друга кола ще дойде да ви вземе.

— А вие, господин капитан, ходили ли сте там?

— Къде?

— Във военна зона трийсет и шест. Не, госпожо, никога не съм ходил.

— А какво има там? Атомно съоръжение ли?

— Атомно съоръжение… — повтори той като ехо, с двусмислена интонация на гласа. — Ще бъде интересно за господин професора, предполагам.

— Но аз питам вас, господин капитан.

— Мене ли? Но аз не знам абсолютно нищо.

— Е, съгласете се тогава, че е наистина странно. Вие не знаете нищо, мъжът ми не знае нищо, в министерството не знаят нищо, впрочем в министерството са били твърде сдържани, нали, Ермано?

— Сдържани ли? Защо? — учуди се Измани. — Бяха много любезни.

Вестро се усмихна леко.

— Виждаш ли, че бях права? — каза Елиза.

— За какво си била права, мила?

— Че са те извикали за атомната бомба.

— Но господин капитанът каза, че не знае нищо.

— Тогава — настояваше жената. — какво правят в тази военна зона тридесет и шест, щом не е атомна бомба?

— Внимавай, Мора — извика капитанът, този път без да подбира думите си, защото изпреварваха един голям камион, а пътят беше възтесен. Но всъщност нямаше причина за безпокойство. Пътят беше прав и насреща не идваше никакво превозно средство.

— Та исках да кажа — подхвана отново Елиза Измани, — щом не е атомна бомба, какво правят там, където отиваме? И защо не ни кажат? Дори и да е военна тайна, ние нали отиваме там, на самото място…

— Вие споменахте за атомно съоръжение.

— Не споменах. Аз питах вас.

— Вижте, госпожо — на капитан Вестро сякаш му струваше усилие да отговори, — мисля, че трябва да имате търпение, докато пристигнете на място. Уверявам ви, че аз не съм в състояние да ви отговоря.

— Но вие знаете, нали?

— Казах ви, госпожо, че никога не съм ходил там.

— Но знаете за какво става дума, нали? Измани слушаше напрегнато.

— Уважаема госпожо, моля да ме извините за педантизма, но ето, има три вероятности: това, което се върши там, не е тайна, но аз не го знам; или аз го знам, но е тайна; или е тайна и аз не я знам. Виждате, че при всички случаи…

— Вие обаче бихте могли да ни кажете за коя от трите вероятности става дума — възрази Елиза.

— Зависи — отвърна офицерът, — зависи от степента на тайната. Ако се отнася за тайна от първа степен, както често е например в оперативните планове, тя се разпростира — и правилото го подчертава изрично — и върху всичко онова, което я засяга дори и съвсем бегло и частично, дори косвено и негативно. А какво означава негативно? Означава, че ако някой знае, че съществува такава тайна, но тя не му е известна, му е забранено да покаже дори и това свое незнание. И забележете, госпожо: ограничението привидно е абсурдно, но има своето основание. Да вземем например нашия случай — военната зона трийсет и шест. Е, добре. Самото мое признание, че не съм в течение — като се има предвид моят чин и моята длъжност, — би могло да даде известно, макар и малко указание на онзи, който…

— Но вие знаете кои сме ние! — избухна госпожа Измани. — Самото обстоятелство, че вие ни придружавате, изключва според мен всяка възможност за подозрение.

— Уважаема госпожо, при входа на Военното училище, в преддверието — предполагам, че никога не сте ходили там — стои следният девиз: „Тайната няма нито семейство, нито приятели.“ Това при някои обстоятелства може да се стори някому тежко и неприятно, признавам… — Изглеждаше изтощен от дългото обяснение.

Госпожа Измани се засмя:

— Изобщо вие най-дипломатично ми обяснявате, че не можете или не искате да ни кажете какво има в тази прословута военна зона…

— Но аз, госпожо, никога не съм ви казвал, че знам — подчерта капитанът със своя назидателен и флегматичен тон.

— Добре, да сложим точка. Бях малко досадна. Извинете.

Офицерът замълча.

Изминаха няколко минути, после Измани запита плахо:

— Моля да ме извините, господин капитан. Вие казахте, че вероятностите са три. В действителност са четири. Защото може онова да не е тайна и вие да знаете какво е то.

— Не споменах тази вероятност — обясни Вестро, защото ми се струва излишно.

— Излишно ли?

— Ами да. В такъв случай… в такъв случай отдавна щях да съм ви разказал всичко! Внимавай, Мора!

Но и забележката, отправена към шофьора, беше излишна: завоят, в който навлязоха, беше много широк и скоростта не беше повече от шейсет.