Дино Будзати
Големият портрет (4)

IV

На другия ден се изкачиха до Вал Тексеруда.

Пътят беше хубав до Сера д’Олтро, курортно място, заобиколено от гори, после ставаше тесен и труден поради острите завои.

Постепенно и местността ставаше все по-дива, къщите все по-редки, горите по-гъсти, рядко се срещаха хора, а в дъното на дефилетата от двете страни от време на време се открояваха очертанията на стърчащи и разкривени планини, всички наклонени на една страна като някои дървета край реките, където вятърът духа все в една посока.

Мълчаха и тримата. Небето беше сиво и еднообразно, бездънно. Под него по хребетите се влачеха мъглии и потъваха в дълбоките урви.

— Още много ли има? — питаше Измани от време на време.

— Не вярвам — отговаряше Вестро. — И аз идвам за пръв път.

— А колко километра остават още?

— Още малко.

По едно време излязоха на кръстопът. Пътят вдясно навлизаше внезапно в мрачно дефиле, толкова стръмно, че не можеше да се разбере как продължава нататък. За част от секундата през една пролука между стръмните скали (с безформени борчета, израснали кой знае как по малките издатини на надвисналите стени) Измани зърна нещо като бастион от бели скали със заоблени върхове, които смътно наподобяваха черепи. Гледката му подействува потискащо. Помисли си: „…Ако местоназначението ми е там горе, в никакъв случай няма да остана.“ И веднага след това: „Обзалагам се, че сега ще завием надясно, в дефилето.“ Колата обаче продължи направо.

След около половин час долината се разшири, имаше повече светлина, а и планините от двете страни не изглеждаха така зловещи. Спряха до една бензиностанция. Слязоха да се поразтъпчат и да пият кафе.

Използувайки, че капитанът беше застанал малко встрани, Измани попита човека от бензиностанцията — в напреднала възраст и с кротко изражение на лицето, — като посочи пътя, който се изкачваше на зигзаг по единия склон на долината:

— Това ли е пътят за атомното съоръжение?

— Атомно ли? — Човекът се поогледа, като че ли търсеше помощ. — Ами… аз не съм от този край.

— Все си чул да говорят нещо. — (Междувременно Вестро се беше приближил.)

— Е, говорят какво ли не. Вярно, че времето сега… времето…

— Какво времето?

— Времето не е вече както преди. Сега е все хубаво. Вече не вали. — И се засмя.

Макар и казано в съвсем неясна форма (както впрочем можеше да се очаква поради вродената недоверчивост на тези планинци, откъснати от света), това би могло да се вземе като потвърждение. Но можеше ли да се вярва? Обръщайки случайно глава, на Измани се стори — но може и да беше погрешно впечатление, дължащо се на неговото възбудено въображение, — че онзи човек леко присви очи, сякаш намигна съучастнически на капитана, който обаче не трепна.

Когато седнаха отново в колата, капитан Вестро пошепна на шофьора нещо, което Измани не разбра. Вместо да продължи по долината, автомобилът пое в обратна посока.

— Връщаме ли се? — запита госпожа Измани. Вестро отвърна бавно:

— Моля да ме извините. Не познавам пътя. Отминали сме разклонението, без да забележа.

— Кое разклонение? — запита тревожно Измани, мислейки за дефилето, което му беше направило такова тягостно впечатление.

— Навярно три-четири километра. Трябваше да влезем в една странична долина.

Замълчаха. „Същата е, помисли Измани, щом я видях, разбрах. Почувствувах го. Но там горе не оставам в никакъв случай.“

— Господин капитан — каза след няколко минути, като се опитваше да се покаже съвсем спокоен, — извинете любопитството ми. Ако аз…

— Кажете, кажете, господин професоре — насърчи го капитанът, защото Измани се двоумеше.

— Ако аз… да речем… ако аз сега реша да откажа, изобщо ако променя решението си…?

— В такъв случай — засрича Вестро с присъщата си флегматичност — аз съм на ваше разположение да ви закарам обратно вкъщи.

— Защо? Предвиждаше ли се такава вероятност?

— Не знам. Аз получих нареждане. Дори и ако евентуално вие, господин професоре…

— Какво мислиш да правиш, Ермано? — намеси се с усмивка съпругата му. — Какво ти хрумна?

Измани не й обърна внимание. Отговорът на капитана го вълнуваше твърде много.

— Следователно не се изключваше възможността — продължи той — аз в последния момент…?

— Нормално е в такива случаи, господин професоре, да се вземат предвид всички възможности и министерството… Касае се, мисля, за доброволна мисия и всякаква принуда би била в противоречие с…

— Кажете ми откровено, господин капитан, имало ли е друг като мен, който… който да е дезертирал?

— Не знам, не вярвам. Не съм чул такова нещо. За пръв път, повтарям ви, идвам тук.

Измани замълча, като се двоумеше какво да реши. Един отказ, след като е стигнал дотук, би изглеждал чудноват и смешен, детинска постъпка. Но като помислеше за дивото дефиле с онези мъртвешки скали в дъното, изпитваше истинско физическо отвращение. Все пак реши да изчака.

Както предполагаше, колата забави ход тъкмо при зловещото дефиле.

— Оттук нагоре ли ще вървим? — запита Измани.

— Не, не — отвърна Вестро. — Тъкмо на срещуположната страна — и посочи другия склон.

Измани и жена му погледнаха надясно. Един мост, образуващ прав ъгъл с главния път, пресичаше реката (или по-точно бялналото се широко речно корито с малко вода на дъното) и водеше към една странична долина. В славнение с дефилето отсреща тази долина беше широка, потънала в зеленина и приветлива. Там имаше гори и ливади, безредно накацали едни над други като стръмни гърбици, и в дъното на тази романтична картина се открояваше скалиста планинска верига. Но било поради различния облик на върховете, било поради жизнерадостната светлина от небето, което на места се беше вече прояснило, този път Измани не изпита никакво неприятно чувство.