Дино Будзати
Големият портрет (2)

II

Предложението хвърли професор Измани в голяма тревога. Ако се оставеше на инстинкта си, който го водеше единствено към спокойствие, към запазване на ressic stantes^[1], на принципа за уседнал живот без сътресения, незабавно би отказал.

Но неговата боязливост го караше да приеме. Ако идеята да бъде изпратен за две години на някакво тайнствено място за работа, която можеше и да не му допадне, при тежкото задължение да пази тайна, сред непознати хора (защото той беше виждал само няколко пъти светилото на физиката Ендриаде, в суматохата на някои конгреси), ако тази идея му вдъхваше чувства, близки до ужаса, то за него, рядко честния човек, беше много по-трудно да се измъкне от онова, което му бе отредено като негов дълг на гражданин и учен.

През време на войната той се беше проявил като храбрец, но не защото презираше опасностите. Напротив. Именно страхът, че ще се покаже малодушен, че няма да изпълни заповедта, че няма да оправдае доверието, което имаха в него войниците, че може да се покаже недостоен за своя чин, го караше да превъзмогва — с неописуеми душевни терзания — другия страх, физическия страх, страха от неприятелския огън, от раните, от смъртта. Сега беше в същото положение.

Побърза да се прибере вкъщи, за да сподели своята тревога с жена си Елиза, която беше петнадесет години по-млада от него, но много по-зряла и способна да се справя с проблемите в живота.

Възпълничка и набита, Елиза не беше висока на ръст. Независимо от обстоятелствата, широкото й и кръгло лице изразяваше тиха и успокояваща решителност. Където и да попаднеше, дори и на най-неприветливото и неподходящо място, след няколко минути тя имаше вид, че се чувствува прекрасно. Където и да се появеше, веднага необяснимо изчезваха и тревогата, и мръсотията, и безпорядъкът, и чувството на неудобство. Като съпруга тя беше неоценимо щастие за Измани, така безпомощен в практическия живот и тревожещ се от всяка дреболия. Вероятно именно контрастът между двата темперамента беше, както става често, първопричина за голямата обич, която изпитваха един към друг. За щастието на този съюз сигурно допринасяше и обстоятелството, че Елиза имаше само средно образование, нямаше и най-малка представа от научната дейност на своя съпруг и макар и да го считаше за гений, се интересуваше от работата му само дотолкова, че да не го оставя да работи вечер до късно.

Едва беше влязъл в преддверието и тя застана пред него с престилка и с лъжица в ръка, насочвайки показалец към челото му.

— Не ми казвай нищо. Аз знам. Предложили са ти нова работа.

— Откъде знаеш?

— О, мъжо, достатъчно е да те погледна в лицето, приличаш на Наполеон преди заминаването за Света Елена.

— Кой ти каза?

— Какво да ми е казал?

— За Света Елена.

— На Света Елена ли трябва да ходиш? — и сянка помрачи усмивката й.

— Наистина нещо като Света Елена. Но не бива да говориш с никого за това. Ако се разчуе, може да имам неприятности.

Той се обърна рязко, отвори внезапно вратата, която беше затворил зад гърба си, изскочи на стълбището и погледна надолу.

— Какво ти става?

— Стори ми се, че чувам стъпки.

— Е, и?

— Не бих искал някой да е чул.

— Ти ме плашиш, Ермано, значи работата е наистина сериозна… — и се разсмя. — Ела насам, ела в кухнята и разкажи. Тук няма кой да ни чуе.

С известно затруднение, защото в главата му цареше хаос, Измани разказа за разговора си с Джакуинто.

— И ти прие, нали?

— Защо?

— Ох, мъжо, мъжо, може ли да не приемеш!

— Заради заплатата ли, която ще ми дадат? — каза той разочарован, защото държеше да стои винаги над вулгарността на парите.

— Ами! Каква ти заплата. Дългът… мисията… любовта към отечеството… О, знаели са как да те подхванат, но нима те упреквам… — и избухна в смях. — Освен това ти предлагат повече от шестстотин хиляди лири на месец извън заплатата.

— Изчисли ли ги вече? — запита той и кой знае защо се почувствува успокоен.

— Кога си сънувал такава заплата? Вече си представям какви физиономии ще направят твоите колеги, ще позеленеят от завист. Но какво е, някакво атомно съоръжение ли е?

— Нищо не ми казаха.

— Щом е толкова секретно, трябва да е атомна бомба… Но ти… ти разбираш ли от тези работи? Не ми се струва да е от твоята специалност.

— Не знам нищо, нищо не знам. Елиза се замисли.

— Ами да. Ти не си физик. Щом са избрали именно теб…

— Това нищо не значи. Дори и при атомно съоръжение, особено във фазата на проектиране, може да имат нужда от човек като мен, специализиран в…

— Значи атомно съоръжение… И кога?

— Какво кога?

— Кога заминаваме?

— Нищо не знам. Аз още не съм дал съгласието си.

— Но ще приемеш, може ли да не приемеш. Само в един случай би отказал може би.

— В какъв случай?

— Ако трябва да заминеш сам, ако аз не мога да те придружа. Може би… — и се усмихваше.

— При това местността била много живописна.