Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (68)

LXVIII

Така в ядене, пиене и песни премина денят. Легнаха да спят. Но когато се събудиха, морето беше цялото побеляло от пяна. Тежки облаци покриваха небето, потъмнял бе светът. Младежите и девойките бяха отчаяни.

— Няма да можем да тръгнем днес при такова вълнение! — казваха те. — Ще се забавим, а така ни се иска да видим час по-скоро бреговете на Атина!

— Слушай как гърми!

Започнаха гръмотевици, светкавици раздираха небето.

— Сега ще завали! — каза Хари на сестра си. — Колко жалко! Кой знае кога пак ще можем да вдигнем платната и да тръгнем!

— Няма значение! — отвърна Крино. — Гледай колко е радостна царкинята ни.

И наистина Ариадна тичаше като дете по пясъка под високите борове и викаше Крино да си играят. Играеше си с вълните, спускаше се към тях и те се отдръпваха, но изведнъж се нахвърляха стремително да я сграбчат. Тогава царкинята хукваше с писъци към бреговете и отново се връщаше и гонеше вълните.

Много се радваше, че ще останат още на сушата, на този прелестен остров.

Около пладне облаците се разнесоха, но морето още бушуваше. Ако беше сам, Тезей щеше да тръгне, но сега му беше жал за царкинята.

— Нека почакаме до утре… — каза той.

Цялата поруменяла от играта с вълните, Ариадна се приближи към Тезей.

— Тезей — каза му тя, — ще изпълниш ли една моя молба?

— Каквото пожелаеш! — отвърна й Тезей.

— Една много, много голяма молба?

— Каквото искаш, каквото искаш…

— Да ми позволиш да взема Крино и Хари и да направим голяма разходка по брега.

— Върви — каза Тезей. — Аз ще остана тук. Сега, след като не можем да тръгнем, ще трябва да поправя малко кораба, да го насмоля. Но се върни бързо, Ариадна…

— Не се безпокой, Тезей. Ще се върнем бързо, още преди да се мръкне.

— На добър час! — каза Тезей и загледа с любов царкинята, която се отдалечаваше и тичаше по крайбрежния пясък, а след нея бягаха и се смееха Крино и Хари.

Отминаха морския нос, не се виждаха вече.

Пясъчната ивица се проточваше ослепително бяла, изпълнена с малки мидени черупки, изхвърлени от морето.

— Елате да съберем мидени черупки! — извика царкинята.

Събраха, напълниха шепите си. Продължиха. Вървяха, вървяха, пред тях се показа една колиба. От нея излезе един рибар. Беше стар, държеше харпун, за да лови морски таралежи.

— Къде отивате, девойчета? — извика той.

— На разходка! — отвърна царкинята.

— Не отивайте по-нататък! — каза рибарят, като се приближи към нашите приятели.

— Защо? — попита Ариадна. — Ще отидем!

— За ваше добро ви казвам — поде отново благодушният старец. — Един чужд кораб с разни странни хора хвърли котва там зад онзи нос тази сутрин. Имат руси бради и мустаци, не ми харесват!

Ариадна се засмя.

— Ами ако пък на нас ни се харесат? — каза тя.

Рибарят вдигна рамене.

— Правете каквото щете. Аз ви казах мнението си, изпълних си дълга.

— Да вървим! — каза Ариадна. — От какво можем да се боим?

— По-добре да се върнем, царкиньо — обади се Хари.

— Страх ли те е? — възкликна подигравателно Ариадна.

Хари се изчерви.

— Не ме е страх — отвърна той и последва царкинята, която вече тичаше нататък.

Крино също тичаше, изпълнена с радост, защото виждаше господарката си щастлива. Никога не я беше виждала толкова весела в разкошните критски дворци. Там беше като птичка, затворена в златна клетка, но сега вратата се бе отворила и птичката летеше свободно във въздуха и чуруликаше.

Стигнаха при носа, който старият рибар им беше посочил — и какво да видят! Един прекрасен кораб беше хвърлил котва в кръгъл залив, в който бурните вълни не достигаха. Корабът имаше три мачти, около всяка от които се беше обвила лозница. На корабния нос седеше върху широк престол един много красив младеж, в нозете му се беше изтегнал един опитомен леопард. А до младия човек имаше още един трон, но празен.

Ариадна се спря изненадана. Русата й коса се беше разпуснала и се развяваше във въздуха. Бузите й бяха поруменели от тичането и чистия морски въздух.

Младежът на кораба се извърна и я видя. И се изправи. Върху русата си коса имаше венец от лозови листа.

Той се поклони най-вежливо и изрече:

— Заповядайте на кораба ми, за да ви почерпя. Идем от далечните страни на Изтока и носим чудни плодове, сладки като мед. Заповядайте да ви почерпя.

Седем руси мъже с розова кожа се появиха от трюма.

— Вземете лодката — заповяда младият човек, — помогнете на тази благородница да се качи на кораба ни.

Ариадна си търкаше очите. Всичко това й се струваше като сън.

Извърна се към Крино, която тъкмо стигна до нея.

— Крино — каза тя, — виждаш ли ти нещо? Виждаш ли, или аз сънувам?

— Виждам! — отвърна Крино, която стоеше със зяпнала уста.

— Да не би да сънуваме и двете? — произнесе Ариадна. — Да не би да сънуваме, че сме напуснали Крит, че сме стигнали на един остров, че сме вървели край брега и сме събирали мидени черупки и че сега виждаме пред нас този приказен кораб?

Лодката вече наближаваше, в нея двама мъже с яки мишници гребяха. Стигнаха до брега, лодката заседна на пясъка, мъжете скочиха и протегнаха ръце.

— Благородничке — казаха те, — ще те вдигнем на ръце, за да не те измокрят вълните.

Без да се замисли, без да се противи, сякаш наистина сънуваше, Ариадна пристъпи напред и се остави двамата русобради мъже да я вдигнат като перушина на ръце.

— Господарке! Господарке! — викаше Крино.

— Царкиньо! — викаше и Хари. — Къде отиваш?

Ариадна извърна засмяно лице.

— Не се бойте — отвърна тя. — Лодката ей сега ще се върне да ви вземе и вас!

— Господарке! — отново извика с отчаян глас Крино, сякаш виждаше как господарката й си отива завинаги.

Царкинята отново се извърна.

— Сякаш сънувам, Крино… Един хубав сън. Не викай, Крино, за да не се събудя!

Лодката беше вече стигнала до кораба. Красивият младеж протегна ръце, вдигна Ариадна.

— Добре дошла, царкиньо! — каза той.

Хвана я за ръка, отведе я до празния престол.

— Погледи — каза той, — този престол те очакваше.

Направи знак на хората си. И те веднага се втурнаха и вдигнаха котвата.

— Розовите платна! — заповяда младежът.

Три големи триъгълни розови платна се вдигнаха на трите мачти.

— Напред! — извика младежът, като вдигна повелително ръка към русокосите мъже. — Ариадна дойде, задачата ни приключи, да вървим!

— Господарке! — разнесе се сърцераздирателен вик от брега.

— Царкиньо! — викаше Хари.

Ала духаше силен вятър и гласовете се губеха. Корабът вече плуваше далеч и се виждаше като някаква голяма разтворена роза сред вълните.