Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (38)

XXXVIII

Утрото на великия ден настъпваше. Още от ранни зори стражите, изправени на кулите на двореца, надуваха големите морски тръби и възвестяваха настъпването на великия ден, когато човекът щеше да се бори с бика.

Придворните благороднички се бяха събудили рано-рано и се приготвяха. Излизаха от банята, робините бързаха да ги срешат, донасяха най-хубавите им дрехи и кичеха господарките си.

Царедворците, офицерите от царската охрана, военачалниците, сухопътни и морски, жриците също се бяха събудили и се приготвяха. Робите тичаха запъхтени от баните в спалните и им прислужваха.

Икар се беше събудил един от първите, беше постлал до своето легло и на приятеля си Минас, не искаше да се раздели с него и го беше взел да спят заедно.

— Минас! — произнесе тихо Икар, като побутна приятеля си. — Събуди се!

Минас отвори очи, прозорецът беше отворен, погледна — мрак!

— Тъмно е още — измърмори той сънливо. — Да поспим още малко.

— Не чуваш ли тръбите? — каза Икар и скочи прав. — Ставай! Не трябва да изпуснем нищо, това е нашият най-голям празник!

— Още мъничко, Икаре! Още мъничко! — промълви умолително Минас.

— Ставай и мълчи! — възрази му Икар. — Ще събудиш баща ми!

И посочи старият Дедал, който спеше дълбоко в отсрещния ъгъл под решетъчното прозорче. Беше работил цяла нощ и сега се бе унесъл в сън.

Минас помърмори още малко, но какво да прави? Стана. Измиха се набързо, сресаха особено грижливо косите си днес и излязоха, като стъпваха на пръсти, за да не събудят стария Дедал.

Но той се беше вече събудил, слушаше как двете момчета си говореха и се приготвяха, но не отваряше очи. Размишляваше. Умът му ден и нощ беше все при работата му. Много трудна, почти свръхчовешка беше целта му — да изработи крила, да ги закрепи на раменете на хората и да летят с тях!

„И все пак ще успея! — мислеше си той. — Човешкият ум е божествена искра! И ние имаме в себе си нещо божествено, и с труд, с любов, с търпение побеждаваме всички трудности!“

Отвори очи, видя светлината, която навлизаше през прозореца и падаше върху отсрещната стена, където бяха окачени сечивата му. В ъгъла се различаваха полуиздялани късове дърво, една дървена статуетка, която представляваше красив строен младеж с лилия в ръка, беше закрепена на стената над възглавието на Икар.

Старият Дедал се усмихна.

„Благодарение на тази статуетка — каза си той, — успях да накарам Икар да се научи на четмо и писмо… Беше пън и го издялах…“

Въздъхна.

— Ах, дано сваря да завърша делото си, преди да умра! — прошепна той. — Да изработя крилата и да освободя обичния си син, да не го оставя роб тук! Затова работя… Той да живее свободен… Аз вече съм си изял хляба, остарях…

Но едва изрече тези думи и скочи на крака.

— Не — каза той с твърд глас, — не съм остарял! Сърцето ми е още горещо, умът ми е крепък и работи. А ръката ми не трепери, когато дялам камъка или дървото!

Облече се бързо, изми се.

— Напред! — каза той. — На работа!

Откачи сечивата си и започна да работи.

Една сянка се приближи, някой застана пред решетъчното прозорче.

— Дори днес ли работиш, скъпи учителю? — чу се старчески глас.

Дедал вдигна глава, видя приятеля си златаря, който бе опрял благото си сбръчкано лице на бронзовата решетка.

— Добър ден, мили приятелю — каза Дедал и отново се зае с работата си.

— Няма ли да отидеш на празника? — попита златарят.

— Нямам аз празници — отвърна старият майстор. — Бързам.

Златарят се отдръпна от прозореца и продължи пътя си.

— Не бива да му досаждам — промълви той. — Работи. Кой знае какво пак е намислил да направи! Голям майстор е!

В двореца цареше оживление. Множество мъже и жени сновяха нагоре-надолу по стълбите, отваряха и затваряха врати, чуваха се викове и смях, и разправии, офицерите даваха заповеди, пещите в готварниците долу в подземията на двореца бяха запалени. Оттатък, в речния дол, робите колеха агнета, говеда и оттам се носеше голям рев.

Пастирите още в зори бяха изкъпали биковете, за да блестят съвсем чисти на слънцето, от много дни насам златарите обикаляха из ливадите и позлатяваха рогата на биковете, слуги боядисваха копитата им в пурпурночервено.

Хората се бяха вече насъбрали и насядали върху каменни пейки на склона на хълма. Отсреща се намираше малкият каменен амфитеатър, където щяха да се разположат царят, придворните велможи и благороднички и официалните гости чужденци.

В средата имаше голяма арена, опасана с висока ограда, там изкусните бикоборци щяха да изпитват силите си с биковете. Посред арената се издигаше стройна колона, на чийто връх беше закрепена двойна бронзова секира.

— Минас — каза Икар на приятеля си, — ела да седнем тук, на по-долните стъпала ще виждаме по-добре.

Седнаха, тогава Икар се извърна към приятеля си и му каза:

— Минас, да не се изплашиш!

— От какво да се изплаша?

— От биковете, дето ще дойдат сега. Може да стигнат чак дотук пред нас, когато се втурнат напред, но нали има ограда, няма да могат да я преминат.

В този миг сред множеството се разнесоха викове на възхищение, мнозина станаха прави, няколко девойки запискаха.

— Ето ги! Ето ги! Ето ги! Идат!

Минас се извърна към приятеля си.

— Какво става, Икаре? — попита той.

— Не виждаш ли? Отвориха се вратите на двореца, велможите и благородничките излизат. Гледай, гледай и не говори. Такова нещо втори път няма да видиш!

И наистина зрелището беше прекрасно. Големите врати на двореца бяха широко отворени, стражите със странните си бронзови щитове, с червените си копия излязоха и се строиха от двете страни на главния вход чак до каменния амфитеатър.

И бавно, с достойнство, величествено започнаха да излизат благородниците — военачалници, морски командири, жреци, дворцови офицери. Всички носеха гривни, обеци и скъпоценни огърлици на шията си.

Зад тях се показаха най-знатните придворни дами. Блестяха като пауни. С извезани със злато дрехи, с пера на косата, а гривните и обеците им звънтяха приятно в утринния въздух.

— Къде са царкините? — попита тихо Минас с треперещ от вълнение глас.

— Не бързай… Не бързай… — отвърна Икар. — Сега ще се появят.

Тръбите зазвучаха, народът стана, велможите и благородничките се спряха, старият цар се появи на прага. Носеше златна корона със седем големи пъстроцветни пера, които се вееха над плешивата му глава. Поясът му блестеше, целият обсипан със скъпоценни камъни, а краката му бяха обути в червени сандали, извезани с лилии.

От двете страни на стария цар бяха застанали дъщерите му, отдясно — Федра, отляво — Ариадна.

И двете бяха облечени като жрици — дълга пъстроцветна пола, пристегнато елече, разтворено отпред на гърдите, висока конусовидна шапка със златни пулчета. Босите им крака блестяха, а на голите им мишници се бяха омотали змиите.

Царят вдигна ръце, сякаш благославяше народа си, вдигна нога, прекрачи прага. И изведнъж цялото шествие отново тръгна.

Стигнаха до амфитеатъра, царят седна на престола си, седнаха и двете му дъщери, отдясно и отляво, на по-ниски престоли. После — всички благородници.

Тръбите секнаха, слънцето се беше вече показало иззад планините и огряваше блестящото сборище. Златните накити искряха, лицата просветнаха, леко шумолене все още се чуваше от фустите на благородничките, които сядаха.

Двама жреци пристъпиха към средата на арената, където се издигаше колоната с двойната секира. В основата на колоната имаше малък олтар, върху олтара бяха закрепени два каменни рога и между тях гореше огън.

Двамата жреци се спряха, протегнаха ръце, произнесоха няколко думи, сякаш се молеха, и после хвърлиха в огъня две шепи тамян. Димът се издигна изведнъж и изпълни въздуха с благоухание.

— Федра — каза тогава царят, — Ариадна, станете!

Двете царкини станаха, слязоха по стъпалата бавно, тържествено, със сведени очи.

Стигнаха до средата на арената и се спряха.

— Сега ще почнат да танцуват — прошепна Икар на приятеля си, — сега ще затанцуват… Гледай!