Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Στα παλάτια της Κνωσού, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от гръцки
- Георги Куфов, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и начална корекция
- Еми (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Никос Казандзакис. В дворците на Кносос
Гръцка. Първо издание
ИК „Отечество“, София, 1990
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Коректор: Невена Николова
История
- — Добавяне
LIII
Ариадна погледна баща си.
— Татко — произнесе тя умолително, — нека остана!
— Не! — отвърна старецът.
Царкинята се извърна към Тезей. Изгледа го право в очите с невъзмутимо лице. Сякаш не го познаваше. Царят не биваше да заподозре нищо.
И Тезей също се сдържа. Лицето му остана спокойно, невъзмутимо, като от мрамор. Само очите му просветнаха за миг. Вдигна ръка и опря за секунда върху устните си златния пръстен, сякаш го целуваше.
Голямото ветрило на Ариадна от щраусови пера се изплъзна от ръката й и падна на земята.
Тезей бързо се наведе да го вдигне, наведе се и царкинята. За миг очите им се срещнаха. Тезей подаде ветрилото на Ариадна и докосна леко пръстите й.
Царят тупна сърдито с жезъла си по плочите.
— Ариадна — каза той, — какво стоиш? Върви си!
Всички си бяха отишли, Ариадна тръгна бавно, с уморени крачки и потъна в тъмната врата на двореца.
Сега в огромния двор останаха само двама — старият цар и Тезей.
Царят извърна малките си очи и изгледа подигравателно Тезей.
— И тъй? — изсъска той като змия.
Тезей мълчеше.
— И тъй? — отново изсъска царят. — Как ти се струва моят дворец?
— Голям — отвърна Тезей, — голям, разкошен, но много стар.
— За първи път ли го виждаш?
Тезей мълчеше.
И отново се чу подигравателният старчески глас:
— Не смееш, о, горделиви младежо да кажеш истината, нали?
— Не е за първи път — отвърна Тезей. — Идвал съм и друг път.
— Кога?
— Лани през лятото.
— Защо?
— Пътувах. Дойдох и тук, да опозная двореца, който всяка година убива най-отбраните младежи и девойки на моята родина.
— Влезе ли в двореца?
— Влязох.
— Говори ли с някого?
— Говорих.
— С кого?
— Няма да ти кажа. Не искам да пострадат заради мен невинни хора.
Царят вдигна побеснял златния си жезъл.
— А! А!… — изкрещя той. — Ще те накарам да проговориш!
— Нищо не можеш да ми сториш!
— Нищо ли?!
— Нищо, защото съм си обрекъл живота, от какво да ме е страх вече? Само едно можеш да ми сториш — да ме хвърлиш на звяра. Хвърли ме!
— Ще те хвърля, не бързай! Но сега искам да те попитам още нещо. Какво направи с моя ковач?
— Взех го със себе си. Работи в двореца ми.
— Оръжия ли ти изработва? — извика разтреперан царят. — Какво ще ги правиш?
— Ще освободя, ако мога, родината си.
Царят прихна да се смее.
— Аз съм непобедим, не виждаш ли това?
— Стар си, пък прощавай, че ти го казвам — произнесе със спокоен глас Тезей. — Когато умреш, кой ще се възкачи на престола ти? Дъщерите ти ли? Жени са, не могат да се бият с мен. Зетьовете ти ли? Ще свариш ли да омъжиш дъщерите си? И ако свариш, зетьовете ти ще се изпоядат помежду си. За това изчаквам спокоен.
— Да умра ли?
— Да.
— Само че забравяш едно нещо! — изкрещя старецът.
— Какво?
— Че ти ще умреш преди мен! След три дни!
— И ние си имаме една велика богиня — отвърна Тезей. — Атина! Богинята на силата и мъдростта!
— Е, и какво от това?
— Тя може да ми помогне. Само едно нещо ще поискам от теб.
— Казвай!
— Ако убия звяра, заклеваш ли ми се, че няма да накараш войниците си да ме убият?
— Кълна се! Но няма да го убиеш!
— Ще видим!
Царят се позамисли.
„Трябва да си възвърна ковача — каза си той. — Трябва… Преди да свари да въоръжи всички там с железни оръжия… Трябва да подхвана с добро този безстрашен младеж…“
— Слушай, младежо — обърна се той към Тезей. — Искаш ли да спасиш живота си?
— Имаш ли да ми предложиш нещо?
— Имам. Слушай, ако ми върнеш ковача, ще ти подаря живота!
„Не искам да започна война, за да си го взема — мислеше си царят. — Стар съм, нямам никакво желание да воювам. Ще си го взема с коварство. Този младеж е опасен, щом ми доведе ковача, ще го убия…“
— Няма ли да ми отговориш? — попита той Тезей. — Да или не?
— Не!
— Не ли?! Загубен си! Внимавай!
— Уповавам се на богиня Атина! — отвърна Тезей, като стисна скришом двуострия си стоманен нож.
Царят слезе от престола си.
— Стража! — извика той.
Стражите дойдоха. Посочи Тезей.
— Отведете го в двореца! — заповяда той. — Но не при другите! В отделна стая. И двама войници да застанат пред вратата и да не пускат никой да го види! Хайде!
Погледна иронично Тезей.
— Доволен ли си сега? — попита го той.
— Доволен съм — отвърна гордият царски син и последва стражите.
Скоро прекрачи широкия каменен праг и се изгуби в прохладния полумрак на двореца.