Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (53)

LIII

Ариадна погледна баща си.

— Татко — произнесе тя умолително, — нека остана!

— Не! — отвърна старецът.

Царкинята се извърна към Тезей. Изгледа го право в очите с невъзмутимо лице. Сякаш не го познаваше. Царят не биваше да заподозре нищо.

И Тезей също се сдържа. Лицето му остана спокойно, невъзмутимо, като от мрамор. Само очите му просветнаха за миг. Вдигна ръка и опря за секунда върху устните си златния пръстен, сякаш го целуваше.

Голямото ветрило на Ариадна от щраусови пера се изплъзна от ръката й и падна на земята.

Тезей бързо се наведе да го вдигне, наведе се и царкинята. За миг очите им се срещнаха. Тезей подаде ветрилото на Ариадна и докосна леко пръстите й.

Царят тупна сърдито с жезъла си по плочите.

— Ариадна — каза той, — какво стоиш? Върви си!

Всички си бяха отишли, Ариадна тръгна бавно, с уморени крачки и потъна в тъмната врата на двореца.

Сега в огромния двор останаха само двама — старият цар и Тезей.

Царят извърна малките си очи и изгледа подигравателно Тезей.

— И тъй? — изсъска той като змия.

Тезей мълчеше.

— И тъй? — отново изсъска царят. — Как ти се струва моят дворец?

— Голям — отвърна Тезей, — голям, разкошен, но много стар.

— За първи път ли го виждаш?

Тезей мълчеше.

И отново се чу подигравателният старчески глас:

— Не смееш, о, горделиви младежо да кажеш истината, нали?

— Не е за първи път — отвърна Тезей. — Идвал съм и друг път.

— Кога?

— Лани през лятото.

— Защо?

— Пътувах. Дойдох и тук, да опозная двореца, който всяка година убива най-отбраните младежи и девойки на моята родина.

— Влезе ли в двореца?

— Влязох.

— Говори ли с някого?

— Говорих.

— С кого?

— Няма да ти кажа. Не искам да пострадат заради мен невинни хора.

Царят вдигна побеснял златния си жезъл.

— А! А!… — изкрещя той. — Ще те накарам да проговориш!

— Нищо не можеш да ми сториш!

— Нищо ли?!

— Нищо, защото съм си обрекъл живота, от какво да ме е страх вече? Само едно можеш да ми сториш — да ме хвърлиш на звяра. Хвърли ме!

— Ще те хвърля, не бързай! Но сега искам да те попитам още нещо. Какво направи с моя ковач?

— Взех го със себе си. Работи в двореца ми.

— Оръжия ли ти изработва? — извика разтреперан царят. — Какво ще ги правиш?

— Ще освободя, ако мога, родината си.

Царят прихна да се смее.

— Аз съм непобедим, не виждаш ли това?

— Стар си, пък прощавай, че ти го казвам — произнесе със спокоен глас Тезей. — Когато умреш, кой ще се възкачи на престола ти? Дъщерите ти ли? Жени са, не могат да се бият с мен. Зетьовете ти ли? Ще свариш ли да омъжиш дъщерите си? И ако свариш, зетьовете ти ще се изпоядат помежду си. За това изчаквам спокоен.

— Да умра ли?

— Да.

— Само че забравяш едно нещо! — изкрещя старецът.

— Какво?

— Че ти ще умреш преди мен! След три дни!

— И ние си имаме една велика богиня — отвърна Тезей. — Атина! Богинята на силата и мъдростта!

— Е, и какво от това?

— Тя може да ми помогне. Само едно нещо ще поискам от теб.

— Казвай!

— Ако убия звяра, заклеваш ли ми се, че няма да накараш войниците си да ме убият?

— Кълна се! Но няма да го убиеш!

— Ще видим!

Царят се позамисли.

„Трябва да си възвърна ковача — каза си той. — Трябва… Преди да свари да въоръжи всички там с железни оръжия… Трябва да подхвана с добро този безстрашен младеж…“

— Слушай, младежо — обърна се той към Тезей. — Искаш ли да спасиш живота си?

— Имаш ли да ми предложиш нещо?

— Имам. Слушай, ако ми върнеш ковача, ще ти подаря живота!

„Не искам да започна война, за да си го взема — мислеше си царят. — Стар съм, нямам никакво желание да воювам. Ще си го взема с коварство. Този младеж е опасен, щом ми доведе ковача, ще го убия…“

— Няма ли да ми отговориш? — попита той Тезей. — Да или не?

— Не!

— Не ли?! Загубен си! Внимавай!

— Уповавам се на богиня Атина! — отвърна Тезей, като стисна скришом двуострия си стоманен нож.

Царят слезе от престола си.

— Стража! — извика той.

Стражите дойдоха. Посочи Тезей.

— Отведете го в двореца! — заповяда той. — Но не при другите! В отделна стая. И двама войници да застанат пред вратата и да не пускат никой да го види! Хайде!

Погледна иронично Тезей.

— Доволен ли си сега? — попита го той.

— Доволен съм — отвърна гордият царски син и последва стражите.

Скоро прекрачи широкия каменен праг и се изгуби в прохладния полумрак на двореца.