Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (49)

XLIX

След няколко дни отвъд, в Атина, от всички къщи се носеха вопли. Пролетта беше дошла и старейшините на града трябваше да се съберат и да изберат младежите и девойките, които щяха да бъдат изпратени на Минотавъра, за да ги изяде.

Някога, много отдавна, царят на Крит беше победил атиняните и им бе наложил тази жестока дан. Всяка година напролет трябваше да изпращат седемте най-лични младежи и седемте най-хубави девойки на чудовището в Лабиринта.

Старият цар Егей слезе рано-рано в агората^[1]. Седна на един каменен престол, а от двете му страни на по-ниски седалки се разположиха дванадесетте старейшини на града, най-богатите и почитани атиняни. Хората от народа околовръст стояха прави.

Всички лица бяха печални. Старият цар с мъка сдържаше сълзите си. Изправи се, подпря се на дългия си царски жезъл и започна да говори на старейшините и народа си.

— Мъже атиняни — каза той, — скъпи съграждани, дойде страшният ден. Всички народи по света очакват с копнеж пролетта, а ние я очакваме с ужас. Защото и този път пролетта ще покоси четиринадесетте най-хубави цветя на нашата държава!

Въздъхна, гласът му секна. Донесоха вино и му дадоха да пийне малко. Пи, набра сили.

— Дойде мигът, когато трябва да хвърлим жребий и да изберем жертвите. Но преди това нека вдигнем ръце и се помолим на нашата богиня закрилница Атина!

Вдигнаха всички ръце към небето и старият цар извика със силен глас:

— Дево Атина, богиньо на силата и мъдростта, вслушай се в молитвата ни! Нека тази година за последен път платим тази жестока дан! Протегни ръка, вдигни копието си и ни помогни! Атина, Атина! Любимият ти град е роб на критския цар! Освободи го!

След като царят изрече това, всички извикаха с гръмък глас:

— Освободи ни, Атина! Освободи ни!

Първият старейшина стана.

— Да дойдат младежите и девойките! — каза той.

Народът стори място и засияло под утринната светлина се появи голямо шествие от най-знатните чеда на Атина. Младежите вървяха отдясно, а девойките — отляво. Младежите носеха къс хитон до коленете и телата им блестяха — стройни, яки, жизнени. Личеше, че тези младежи се бяха калили на слънце и дъжд, бяха обучени военно, отлични и в бягане, и в скачане, и в борба.

Най-отпред вървеше царският син Тезей. Той беше най-красивият, най-силният от всички. Баща му го гледаше с гордост. Но изведнъж очите му плувнаха в сълзи.

— Кой знае дали ще го видя отново… — промълви той.

Девойките, с дълги була, с плътно пристегнати коси, прекрасни, горди, крачеха до младежите. На главите си носеха венци, изплетени от първите полски цветя.

Шепот на възхищение се разнесе сред народа. Някои се просълзиха.

— Седем от тези чудесни девойки ще отидат да бъдат погубени… — прошепнаха те.

Първият старейшина стана отново. Поглади дългата си снежнобяла брада, изгледа младежите и девойките, сякаш ги преброяваше. Бяха около четиридесет.

— Добре дошли — каза той, — о, най-благородни цветя на града ни. Четиринадесет от вас трябва да се пожертвуват за отечеството. Ако не отидете, свирепият критски цар ще дойде да опожари домовете ни, да изкорени дърветата ни, да ни върже всички с въжета и да ни превърне в роби. Взели ли сте, о, младежи и девойки на Атина, взели ли сте по своя воля свободно решение да се жертвувате за отечеството?

— Да! — извикаха всички в един глас.

— Ако някой от вас се колебае, ако се бои, нека вдигне ръка и каже. Нека се оттегли свободно. Никой не бива да бъде пожертвуван насила. Каква стойност има тогава саможертвата?

Повиши глас, извика:

— Иска ли някой от вас да се оттегли! Нека вдигне ръка!

Никой не вдигна ръка.

— Донесете жребиите! — каза тогава царят.

Двама старейшини донесоха жребиите. Четиридесет дървени късчета, на всяко от които беше написано името на младеж или девойка, дошли да пожертвуват живота си за родината. Жребиите за младежите бяха поставени отделно от жребиите на девойките.

— Нека едно детенце дойде тук! — извикаха старейшините.

Едно прелестно момченце, облечено изцяло в бяло, с клонче бръшлян в къдравите си коси, пристъпи и застана пред царя.

Първият старейшина взе един бронзов шлем и пусна в него жребиите на младежите. След това повика момченцето. Наведе се, посочи му шлема.

— Бръкни с ръчичката си и вземи един жребий!

Но в този миг старият цар се изправи.

— Почакайте малко! — каза той. — Преди да почне тегленето на жребиите, имам една молба!

Всички се спогледаха изненадани. Какво молба имаше старият цар? И веднага у всички се породи подозрението — ще помоли синът му да не участвува в тегленето на жребиите. Само него си има, ако умре, какво ще стане с престола? Кой ще стане цар?

Старейшините скупчиха глави, зашепнаха си.

— Ще помоли синът му да не отиде… — каза един.

— Прав е… прав е… прошепнаха другите.

— Тишина! — извика един глашатай. — Царят ще говори!

— Имам една молба — повтори старият цар с разтреперан глас. — Синът ми да отиде със седемте младежи, без да се тегли жребие за него! Това е молбата ми.

Глъчка се надигна сред множеството. Никой не очакваше това. Старият цар молеше, при това като благоволение, единственият му син да се погуби!

Старейшините станаха.

— Царю — каза първият старейшина, — тежко е благоволението, за което ни молиш. Нека предоставим на боговете сами да отсъдят! Ако жребият се падне на сина ти, нека отиде, така му е било писано! Но, така или иначе, не е право да отиде, без да тегли жребие! Не помисли ли, че нямаш друг син? Не помисли ли, че нямаме друг престолонаследник?

— Налага се! — промълви царят.

Старейшините го погледнаха разтревожени, множеството се приближи.

— Защо се налага? — попитаха старейшините.

— Заповед на критския цар! — произнесе бавно, тежко, старият цар.

Всички млъкнаха. Помръкнаха. Сякаш над главите им увисна гол меч.

Но тогава Тезей пристъпи напред.

— О, мъже атиняни! — каза той. — Нищо не ме принуждава, по мое желание е! И да нямаше заповед, пак щях да отида!

— Ще се погубиш, княже, ще се погубиш! — завика народът. — И какво ще стане тогава с нас?

— Не отивам, за да загина! — каза със спокоен глас Тезей. — Не отивам да бъда убит, а да убия!

— Минотавърът ли?! Онзи страшен звяр? — извикаха ужасени всички.

— Да — отвърна все тъй спокойно Тезей. — Богиня Атина ще ми помогне. Не мога да гледам повече отечеството си поробено! Отдавна съм взел това решение. И затова миналото лято отидох тайно в Крит и влязох в двореца. И сега съм готов.

— Жив да си ни! Жив да си ни! — завикаха хората от народа и се любуваха на княза си, който сияеше сред площада като бог.

Хари, който също беше сред множеството, вдигна ръце и извика:

— Жив да си ни!

— Нека бъде волята ти! — каза първият старейшина. — А сега да изтеглим жребии за останалите шест младежи.

Момченцето бръкна в шлема и извади един жребий. Трима от старейшините, които седяха отдясно на царя, се наведоха, прочетоха го и извикаха високо името:

— Андрокъл! Андрокъл, син на Тимократ!

Един младеж изскочи от редицата, вдигна ръка и извика:

— Тук съм!

И застана до Тезей.

Детето бръкна в шлема, изтегли втори жребий.

Наведоха се отново старейшините, прочетоха:

— Димокрит! — извикаха те. — Димокрит, син на Теаген!

— Тук съм! — отвърна един мургав младеж с пламенни очи.

И с един скок застана до Тезей и Андрокъл.

Така бяха набрани седем младежи; дойде ред и на девойките. Първият старейшина взе другите жребии, пусна ги в едно красиво панерче, като едно от онези, в които девойките слагат шевните си принадлежности или ръкоделията си.

— А сега да дойде едно момиченце! — извикаха старейшините.

Едно прелестно момиченце, русо, в розово одеяние, излезе напред.

— Добре дошла, Хрисула, добре дошла! — поздрави го първият старейшина, за да го поокуражи. — Бръкни с ръчичка в това панерче и извади един жребий!

Момиченцето цяло поруменя, протегна ръка и взе един жребий. Трима други старейшини, които седяха отляво на царя, поеха жребия, прочетоха го и извикаха името:

— Клио! Клио на Никомах!

Една дребна девойка, около седемнайсетгодишна, излезе напред.

— Аз! — произнесе тя и сведе очи, след това отиде и застана зад седемте младежи.

Момиченцето извади още шест жребия и още шест девойки отидоха и застанаха около Клио.

Четиринадесетте жертви бяха вече избрани.

Старият цар се изправи. Обърна се към определените младежи и девойки.

— Давам ви — каза той — три дни срок да се сбогувате с роднини и приятели. Хранилищата на двореца ми са отворени, масите в двореца са застлани, идвайте всеки ден в дворовете ми, яжте и пийте. Всичко каквото поискате, ще ви го изпълня. Жертвувате живота си за отечеството, справедливо и редно е да поискате и вие каквото пожелаете.

Замълча за миг, извърна поглед, за да не срещне очите на сина си и да се разплаче.

— След три дни — продължи той, — корабът ще вдигне черните си платна и ще поеме страшния си път. Дано богиня Атина ви дари с милостта си, та да видите отново родината!

И с тези думи печалното тържество завърши, спуснаха се старейшините и хората от народа и запрегръщаха избраните младежи и девойки, родителите и роднините им започнаха да ридаят, приятелите и приятелките им ги прегръщаха, отвеждаха ги в домовете си, гледаха ги ненаситно.

„След три дни — мислеха си те, — след три дни ще си отидат завинаги от нас…“

Тезей се приближи към баща си, хвана стария цар под ръка и му помогна да слезе по трите стъпала на престола.

— Дете мое — каза му тихо старият, — ела с мен. Искам да поговоря с теб.