Джоузеф Стейтън
Атаката срещу Харвест (20)

Глава 18

Мощехранителница, висока орбита

Орбиталната структура на извънземните беше много по-просторна, отколкото Дадаб беше очаквал. Въпреки че интериорът й беше тъмен и много студен, той можеше да усети как пространството около него се извисяваше нагоре или по-точно се разширяваше навън и нагоре към един двоен корпус, който беше единствената бариера на орбиталната структура срещу вакуума. Бледосинята светлина от преносимите енергийни ядра, които той и другите Унггои бяха донесли от „Светкавично покръстване“ осветяваха шест сребристи греди, които минаваха по дължината на съоръжението. Гредите бяха подсилени с кръстосани скоби, които бяха по-дебели от неговия ръст.

Джиралханае бяха разбрали, че орбиталната структура е част от товароподемна система, която извънземните използваха, за да пренасят контейнери от и към повърхността. По заповед на Макабей Унггоите бяха поставили постове по седемте спойки на кабелите, които представляваха пролуки в корпуса за златистите шнурове, протягащи се нагоре от повърхността на планетата към орбиталната структура, а оттам към друга сребърна дъга още по-нататък.

На Дадаб не му беше много ясно защо вождът толкова държеше да има гарнизон в съоръжението, след като не му беше обръщал внимание в продължение на много цикли. Ако нещо опасно тръгнеше нагоре по кабелите, „Светкавично покръстване“ можеше да го изпари, преди да достигне до орбиталната структура. Ала не беше настоял за пояснение. Имаше нещо гнило на кораба на Джиралханае — имаше някакво напрежение между Макабей и глутницата му. Докато нещата постепенно се връщаха към нормалния си ритъм, Дадаб беше щастлив да напусне крайцера.

Да се качи на орбиталната структура беше някакво предизвикателство за него. Естествено никой от въздушните й шлюзове не беше с размери, които пасваха на един спускателен кораб „Спирит“, а пък и в края на краищата Джиралханае си бяха осигурили достъп по същия начин както Киг-Ярите се бяха качили на борда на товарните съдове — прогорявайки отвор в корпуса с гъвкав, подвижен модул. Това всъщност беше предложение на Дадаб и оригиналността на неговия план беше накарала козината на Тартарий да настръхне.

Когато офицерът по сигурността натисна Дадаб да обясни как е достигнал до такова гениално решение, Дякона приписа идеята на По-лек от някои. Той беше направил това главно, за да избегне разкриването на уличаващи го детайли от времето, когато беше на борда на каперския съд на Киг-Ярите, ала също се надяваше да повиши отслабващото уважение към Хурагока. По-лек от някои все още не беше приключил с поправките на повредения „Спирит“ и поради липсата на прогрес търпението на Тартарий беше започнало да намалява. Когато Дадаб беше пожелал „довиждане“ на своя приятел, преди да отпътува за орбиталната структура, Хурагокът беше казал, че почти е приключил с работата си. Ала за Дякона, като външен наблюдател, „Спирит“ изглеждаше счупен както преди.

Оказа се, че свързването на модула беше по-голямо предизвикателство, отколкото Дадаб си беше представял. За разлика от извънземните превозвачи, двойният корпус на орбиталната структура беше пълен с някакъв реагиращ материал — гъбеста жълта пяна, проектирана да запълва веднага дупки, направени от микрометеорити и други космически отломки. Ала въпреки това върхът на пробивното устройство на скачващия модул беше успял да го прогори. Тартарий и Ворений първи прескочиха през блестящата енергийна бариера върху централната пътека на орбиталната структура с извадени пушки, стрелящи с шипове.

Изненадващо за Дадаб, двамата Джиралханае не останаха дълго на станцията. Те се забавиха само за да потвърдят липсата на живот на станцията, както скенерите на „Светкавично покръстване“ бяха предположили. С безцеремонна заповед да се поддържа минимум комуникационен трафик Тартарий и Ворений си заминаха, оставяйки Дадаб да управлява шейсет уплашени Унггои в черния като катран интериор. Дякона беше наредил да задействат енергийните ядра и те се захванаха за работа, поставяйки устройства за презареждане на метан и друга луминесцентна апаратура.

Тартарий беше дал на Дадаб един плазмен пистолет и въпреки че Дякона нямаше никакви намерения да стреля с оръжието, все пак го беше закачил за колана си, за да успокои темпераментния офицер по сигурността. Този избор му беше донесъл неочаквана полза, понеже на най-ниската си настройка на мощността пистолетът грееше като истинска факла с яркозелена светлина, в която се преплитаха нюансите на други цветове. Скоро всички Унггои бяха разпределени, като имаше по седем-осем на всяко съединение.

Досега бяха прекарали почти три цикъла извън крайцера на Джиралханае. Дадаб си беше създал навика да оглежда съоръжението поне два пъти на цикъл и да прави проверка на всеки пост. След като беше направил няколко пътувания напред и назад, дори не си беше дал труда да включи пистолета си. Централната пътека беше права, с изключение на местата, където завиваше под ъгъл към спойките и беше оградена с обширен парапет. Веселата и ободрителна синя светлина от енергийните ядра на всеки лагер го улесняваше да се придвижва от един пост към друг.

Ала увереността на Дадаб и удоволствието от обиколките му извираха от по-дълбок източник. По някакъв странен начин циклите на борда на извънземната орбитална станция му напомняха за най-щастливия период от живота му — времето, което беше прекарал в семинарията на министерството на Спокойствието.

Общата спалня, която беше споделял с останалите Унггои, кандидати за Дякони, представляваше бедно убежище със слабо осветени килии, намиращо се дълбоко в основата на кулата на министерството във „Висша щедрост“. Те бяха прекарали много от свещените изкуствени нощи около енергийни ядра, бозаещи от обществените хранителни дюзи и помагайки си един на друг в запаметяването на глифите и свещените текстове. Въпреки че убежището им беше претъпкано, Дадаб с удоволствие си спомняше за другарските отношения през онези дни. Той се беше надявал новата му извънземна обител да има подобен обединяващ ефект върху Унггоите от „Светкавично покръстване“. Ала огромното мнозинство от тях все още показваха малко ентусиазъм към религиозните му проповеди.

— Никой от вас ли не иска да посети „Висша щедрост“? — попита Дякона.

Осемте Унггои, охраняващи една от централните спойки на орбиталната станция, седяха близо един до друг, а вкочанените им ръце бяха протегнати към една топлеща бобина, включена в едно от ядрата. Розовата плазма, трептяща във вътрешността на бобината, хвърляше зловеща светлина, сред която се взираха двойки тъмни очи, примигващи нетърпеливо Дякона да изкаже мнението си и да продължи към следващия лагер.

— Когато се завърнем, аз с удоволствие ще ви спонсорирам за едно пътуване до светите места.

Това беше щедра оферта, ала останалите Унггои не казаха нищо. Дадаб въздъхна във вътрешността на маската си.

Широко разпространено беше вярването, че всички истински последователи трябва да посетят „Висша щедрост“ поне веднъж през живота си. Проблемът беше, че свещеният град на Сан Шиум се намираше в непрекъснато движение и огромните пространства между различните флоти на Съглашението и населените светове правеха пътуванията изключително скъпи за не толкова заможните вярващи. Дори и така Дадаб беше шокиран от това, че тези Унггои нямаха дори желание да направят това пътуване.

— Само заради свещения кораб си заслужава да направите това усилие. — Дадаб използваше дебелите си пръсти, за да покаже триъгълната форма на бойния кораб на Предшествениците във въздуха. — Гледката е величествена. Особено от по-ниските нива.

— Моят братовчед живее в по-ниските нива — измънка Бапап.

Той беше единственият Унггой от първоначалната му учебна група от двайсет членове в този лагер. Един необичайно едър Унггой, носещ името Флим, простреля Бапап с лош поглед и единственият запален ученик на Дадаб направи всичко възможно да изчезне в ремъците на костюма си.

Флим седеше върху една купчина от кутии с оборудване и запаси. Дълбоки, сълзящи дупки в кожата на брадичката му показваха, че е водил дълга борба с паразитите, които бяха често срещани при Унггоите, работещи в канализацията на големите светове. Дадаб знаеше, че не е добре да се конфронтира с Унггой, достатъчно здрав, за да преживее тази дяволска окупация. Ала продължи, без да обръща внимание на неодобрението от страна на Флим.

— О? На кое ниво?

Бапап не пресрещна погледа на Дякона.

— Аз… не знам.

— Как се казва братовчед ти? — настоя Дадаб. — Може да сме се срещали.

Шансът за това беше едно на милион, ала той искаше да поддържа разговора. Всички лагери бяха започнали да наподобяват феодални владения и Дадаб нямаше търпение да се пребори с тази тенденция, тъй като също като Флим Унггоите вредяха на службата му като свещеник и правеха невъзможно облагородяването на стадото му.

— Яяп, син на Пум — каза нервно Бапап. — От пустите скалисти равнини на Балахо.

Унггоите нямаха фамилии. Вместо това те се идентифицираха с имената и рождените места на известни патриарси. Дадаб знаеше, че този Пум можеше да се окаже какъв ли не — чичо на Бапап или негов прапрадядо или някой митичен глава на семейство, който прадедите му са почитали. Балахо беше името на родния свят на Унггоите, ала Дадаб не беше запознат с района, който Бапап беше споменал. Дори и при това положение той продължи да упорства.

— Работи ли за някое министерство?

— Служи при Сангхейлите.

— Като войник ли?

— Като часовой.

— Трябва да е много смел.

— Или глупав — изръмжа Флим, изваждайки един пакет храна от купчината си. — Като Юл. — Той мушна една дълга тръба в пакета, зави другия й край в една дюза, стърчаща от маската му, и започна да смуче мътилката вътре. Другите Унггои се скупчиха по-близо до топлещата бобина.

Дякона знаеше много малко за първото спускане на Джиралханае върху извънземната планета и преговорите в градините. Беше прекарал цялата мисия върху мостика на „Светкавично покръстване“, грижейки се за Светилото. Ала Дадаб знаеше, че Бапап беше част от Унггойския контингент, както и по-голямата част от учебната му група. Отчасти благодарение на неговите богослужения това бяха най-уверените и надеждни Унггои на „Светкавично покръстване“ и Макабей ги беше подбрал специално.

За нещастие един от групата, Юл, не се беше завърнал. И когато Дадаб беше попитал „Защо?“, Бапап и останалите не отговориха. Дадаб беше събрал достатъчно кураж, за да се конфронтира с Макабей в залата за пиршества на „Светкавично покръстване“.

— Той не се е подчинявал на заповедите и Тартарий го е убил. — Вождът беше отговорил с шокираща откровеност. — Учениците ти не са научили нищо, Дяконе. Нищо, което да ги направи полезни за мен в момента.

Това беше дръзко обвинение, което дълбоко нарани Дадаб.

— Съжалявам, вожде. Какво друго искате да направя? — Ала вождът просто беше продължил да гледа надолу към мозайката в залата със здраво сключени ръце с посивяла козина зад гърба си.

Макабей не беше казал нищо на никого откакто беше получил отговор от министерството на тържественото му потвърждение за наличието на мощехранителницата и Оракула. В настъпилата странна тишина, нарушавана единствено от цвърченето на газените лампи, Дадаб се беше поклонил и се беше обърнал да си върви.

— Кое е по-голям грях? — попита Макабей, след като Дадаб беше направил няколко крачки назад. — Неподчинението или светотатството?

— Предполагам, че зависи от обстоятелствата. — Дякона си пое дълбоко дъх. Клапаните на маската му щракаха, докато бавно подбираше думите си. — Наказанията за онези, които съзнателно не се подчиняват на Пророците, са жестоки. Ала такива са и глобите за повреждането на свещените реликви.

— Пророците. — Макабей говореше с равен тон, сякаш прикриваха неизказаните му мисли.

— Вожде, няма ли нещо, което мога да направя? — Дадаб беше започнал да мисли, че това не е теоретична дискусия и че Макабей се намираше в истинско затруднение. Но единственото, с което отговори Макабей, беше бавно движение с опакото на лапата си, с което освободи Дадаб.

Когато Дадаб се измъкваше от залата, видя как вождът пристъпва към пръстена в мозайката, който представяше Епохата на Съмнението и беше изграден от ивица от черни опали, като всеки от камъните проблясваше в червено, оранжево и синьо. Дадаб очакваше вождът да вдигне ръце и да заеме молитвена поза или пък да покаже по някакъв друг начин уважение към един символ, който обикновено беше почитан. Ала вождът просто избърса пръстена с едното си космато ходило, сякаш почистваше петно.

Не след дълго Макабей беше дал заповед да закарат Унггоите на орбиталната станция.

— Ставай, Бапап. — Дадаб разтърка ръцете си пред топлещата бобина. — Време е да свършим работата на министерството и ми трябва способен помощник. — Когато Бапап не се изправи, Дадаб отиде до Флим и извади един комплект с инструменти от купчината му. По-големият Унггой вдиша малко от кашата, когато купчината му улегна и го наклони надолу. Ала дръзкият ход на Дадаб беше смутил дребнавия тиранин и Флим не протестира. — Донеси едно ядро — каза Дадаб на Бапап, когато нарами комплекта с инструменти. — Ще ни трябва светлина. — След това се насочи към центъра на станцията. Тъкмо беше заобиколил зад първия ъгъл към най-близкото съединение, когато чу стъпки зад себе си. Дадаб се усмихна и забави крачка. Бапап застана до него, като държеше в скута си въпросното ядро.

— Къде отиваме, Дяконе?

— Мисля, че в контролната зала на съоръжението.

— Какво търсим?

— Ще разбера, когато го видя.

Имайки предвид сигналите на Светилото на „Светкавично покръстване“, на станцията нямаше нищо интересно. Нито реликви, нито някаква следа за Оракула на планетата, който се изплъзваше на Светилото от преговорите насам.

Ала Дадаб знаеше, че би трябвало да има още от интелигентните кутии на извънземните на борда на станцията. Той се надяваше, че те съдържат информация, която ще помогне на Макабей да локализира местонахождението на Оракула. Така мрачното му и сурово настроение щеше да се разсее, понеже то, както предполагаше Дадаб, беше резултат от неуловимостта на Оракула и страховете на вожда, че докладът му към Пророците е бил дълбоко компрометиран.

От другата страна на съединението имаше цилиндрична стая, построена встрани от пътеката между две дебели жици, свързани с гредите отгоре. Стаята беше привличала вниманието на Дадаб всеки път, когато беше кръстосвал из станцията най-вече заради това, че беше най-голямото затворено пространство в съоръжението, а и поради факта, че плъзгащите й се врати бяха плътно сключени. Те можеха лесно да бъдат поправени с един лост от комплекта с инструменти и скоро Унггоите се озоваха вътре, а енергийното ядро на Бапап осветяваше сенките с блещукаща синя светлина.

Няколко стъпала водеха надолу към плитка, кръгла яма, чиято задна половина беше очертана със седем бели кули, поставени близо една до друга, за да образуват дъга. Преди Дадаб да отмести тънкия метален капак на една от кулите с острите си пръсти, той вече знаеше, че е познал относно съдържанието на стаята. Ала си нямаше представа, че инстинктите му ще донесат такива добри резултати.

Всяка от кулите беше опакована с интелигентни вериги, някои от които се намираха в познати тъмни метални кутии, а други се носеха в тръби, пълни с чист, студен флуид и всички те бяха свързани от сложна мрежа от многоцветни жици. Дадаб осъзна, че не гледа някакви индивидуални компоненти, събрани на едно място, а по-скоро една цяла мислеща машина. Това беше един общ интелект, в сравнение с който свързаните кутии на По-лек от някои изглеждаха примитивно.

— Къде отиваш? — Бапап попита Дадаб, когато той скочи по стълбите към пътеката.

— Обратно на крайцера! — изсумтя Дадаб. След което добави, докато си пробиваше път през наполовина отворените врати на стаята. — Стой тук! Не пускай никой друг вътре!

Търченето на Дадаб към скачващия модул, оставен от „Спирит“-а, го отведе покрай поста на Флим. Той не каза и дума на Унггоите, събрани там, нито на тези до следващото съединение. Беше толкова разтревожен, че някой от другите Унггои можеше да открие това, което е намерил, че изчака да се свърже със „Светкавично покръстване“, докато преминаваше през енергийната бариера.

Джиралханае, който беше отговорил на молбата му за незабавен трансфер, му беше казал, че ще трябва да изчака, тъй като два от трите работещи спускателни кораба били ангажирани, а третият бил оставен за резерв. Ала Дадаб беше пояснил, че разполага с жизненоважна информация за вожда, която не можеше да почака и дежурният офицер на мостика в кораба на Джиралханае грубо му беше казал да остане в готовност.

Малко по-късно Дадаб се намираше в кабината на „Спирит“, седейки до по-млад Джиралханае с рядка кафява козина и петниста кожа на име Калид, който не пророни и дума, докато „Спирит“ не се приближи до „Светкавично покръстване“ и не получи съобщение през сигналното устройство, което само той можеше да чуе.

— Трябва да изчакаме — изгрухтя Калид, докато пръстите му натискаха серия от холобутони върху контролния панел пред пилотското му място. По тона му Дадаб разбра, че вече е насилил късмета си, поисквайки полет, който не е бил включен в графика и че ще бъде мъдро да не разпитва защо е било това забавяне. Ала Калид обясни каква е била причината, без да го подканят, сякаш единственият начин да покаже, че съобщението имаше смисъл, беше да го повтори високо.

— Има битка. В хангара.

Цялото нетърпение на Дадаб бързо се превърна в паника, когато мислите му се насочиха към По-лек от някои, който си летеше незащитен из платформата за войници, превърната в работилница. Ала въпреки ужаса на Калид, който се издаваше от киселата му миризма, която скоро изпълни кабината на „Спирит“, Дадаб знаеше, че Джиралханае изпълняват стриктно заповедите. И единственото, което можеше да направи, беше да изчака.

 

 

Макабей беше прекарал живота си в причиняване на болка и в получаването й. Той имаше огромна търпимост към нея, ала едва успяваше да понесе агонията от счупената си бедрена кост. Ворений, който се намираше на уредите, когато Макабей беше получил това нараняване, беше екипирал вожда с магнитна шина, която поддържаше крака му неподвижен. Ала Макабей знаеше, че ще отнеме поне един цял цикъл в хирургичния кабинет на „Светкавично покръстване“ преди да може да се фокусира върху нещо друго, освен измъчващата го рана.

За съжаление той нямаше да получи такъв отдих. Не и веднага. Ситуацията в хангара беше потресаваща и ако Макабей не се погрижеше бързо, щеше да стане още по-лошо.

Палубата около „Спирит“ на вожда беше засипана с мъртви Янми’и. Беше трудно да се каже колко бяха. Пушката с шипове на Тартарий беше направила повечето от съществата на парчета и сълзящи черупки. Други Янми’и хвърчаха ядосано от стените на хангара към отдушниците на тавана и колоните, а черепите им с форма на стрели се въртяха диво, докато антените им оценяваха претъпканото въздушно пространство. С няколко мълниеносни удара на крилете си едно Янми’и се насочи по права линия към Тартарий, ала се превърна в жълти пръски, когато залп от нажежени до червено шипове преминаха през черупката му и се забиха в стената на десния борд.

— Успокойте се! — Тартарий размаха оръжието към гневния рояк. — Успокойте се или ще станете на парчета!

Сигнализиращото му устройство преведе думите му на простия език на Янми’ите, който представляваше какофония от пронизителни цъкания, наподобяващи търкането на ядосаните им криле, което отекваше из хангара.

Макабей събра сили и извика:

— Спрете стрелбата!

— Отново ще ни нападнат! — извика Тартарий. Под лявата си мишница той държеше гърчещия се Хурагок.

Накуцвайки, вождът слезе надолу по рампата, образувана от отворената врата на платформата за войници на „Спирит“, подпирайки се върху Юмрука на Рукт. При вида на вожда, Янми’ите се сгушиха близо до стените на хангара. Ала Макабей знаеше, че това внезапно отдръпване не означава, че са се успокоили. Крилете на съществата все още бяха извадени и трепереха и когато вождът тръгна с неподвижен крак към Тартарий, можеше да усети множество светещи оранжеви очи да следят напредъка му.

Веднага след като вратите на платформата за войници на „Спирит“ се бяха отворили в хангара, половин дузина Янми’и, които бяха оцелели при атаката върху извънземния град, бяха нападнали Хурагока, докато злощастното същество се носело от счупената кабина на „Спирит“ към работилницата си и пипалата му били пълни с обработващи кутии и други компоненти. Тази атака накарала дузини други Янми’и, които по това време се намирали в хангара, да се присъединят и ако не били бързите рефлекси на Тартарий и добрия му прицел, Хурагокът щял да бъде разкъсан.

— Отпусни хватката — Макабей потрепна, когато спря до племенника си. Въпреки шината той можеше да почувства как разтрошената му бедрена кост се движи и двата й счупени края се търкат един в друг — или ти ще причиниш смъртта му.

Очите на Тартарий се стрелкаха към възбудения рояк.

— Не! Янми’ите са полудели!

— Пусни го. — Макабей издиша, за да притъпи болката. — Няма да повторя отново.

Тартарий се обърна към Макабей, оголи зъби и изръмжа. Вождът разбра, че кръвта на младока беше кипнала. Ала болката беше изразходвала цялото му търпение. Той нанесе зловещ удар в челюстите на племенника си, оставяйки кървави линии от бузата до устните му. Тартарий изрева и бързо освободи Хурагока. Съществото незабавно започна да вършее със своите розови, полупрозрачни крайници. Ала това не бяха пъргавите движения, с които то разговаряше, а по-скоро усилия да възвърне баланса си. Хватката на Тартарий временно беше изпразнила голяма част от алвеолите му.

— Осигурете му пространство — изръмжа Макабей.

Тартарий направи няколко крачки назад, като раменете му бяха свити в поза, която не показваше цялостно подчинение. Ала вождът нямаше достатъчно сила, за да постави племенника си на мястото му. Денят беше изтощителен.

Ритул беше мъртъв. Умната атака на извънземните беше изненадала неопитния пилот. Когато „Спирит“-ът на младия Джиралханае се разби с носа си надолу в лозята, той беше хванат в капан вътре в кабината си. Тартарий, който беше закопчан в платформата за войници на същия „Спирит“, едва беше успял да се спаси, преди корабът да избухне в пламъци. Дори и в тази ситуация Тартарий беше рискувал да спаси своя другар от глутницата, като се беше опитал да отвори с нокти ивиците от нагънат и счупен метал, които държаха Ритул окован, докато най-накрая пламъците не бяха станали прекалено високи. Когато „Спирит“-ът на Макабей беше кацнал до другия, за да вземе племенника си, вождът беше подушил изгорялата плът на Ритул по козината на Тартарий.

Ала Макабей знаеше, че смъртта на Ритул беше по негова вина. Той можеше да остави глутницата си на борда на крайцера, докато той изгаряше извънземните по къщите им. Нямаше нужда да слизат в извънземния град, като се изключеше желанието на Макабей да потърси реликвите, което беше директно нарушение на инструкциите на министерството, според които планетата и всичко върху нея трябваше да бъде изпепелено. Ала Светилото беше показало, че градът е пълен със свещени предмети, които без съмнение са били разнасяни от извънземните, докато са отстъпвали. И вождът нямаше да понесе да види как оръдията на крайцера му опустошават такава съкровищница.

Въпреки че неподчинението на Пророците беше голям грях, Макабей беше решил, че унищожаването на божиите творения е още по-голямо прегрешение. И въпреки че не му пукаше за извънземните, които подлагаше на безмилостна сеч, все пак беше склонен да отложи унищожението им, ако това означаваше да открие реликвите, които притежаваха и най-вече техния Оракул.

Алвеолите на По-лек от някои изригнаха в паническо хълцане. Две Янми’и бяха пропълзели върху платформата за войници на повредения „Спирит“ и се канеха да се втурнат в работилницата на Хурагока през наполовина отворените врати. Тогава Хурагокът направи нещо, което Макабей не беше виждал никога преди. Всичките му алвеоли се издуха, уголемявайки се два пъти повече от нормалния си размер и той започна да се бие с пипалата си, възпроизвеждайки едно изненадващо и заплашително барабанене. По-лек от някои се понесе към Янми’ите и щеше да се пъхне директно в ноктите им, ако Макабей не беше сграбчил едно от пипалата му и не го беше дръпнал обратно.

— Слава на Пророците, какво е това ново безумие? — изгрухтя Тартарий.

— Ворений — каза Макабей, парирайки гневните удари от другите пипала на Хурагока. — Убий онези двете.

Джиралханае с жълто-кафявата козина извади пушката си с шиповете от колана и разкъса на парчета Янми’ите върху платформата за войниците. Тези два смъртни случая най-накрая обуздаха рояка. Всяко насекомо в хангара прибра крилете под черупката си и отпусна антените си. Ала огънят на Ворений изглежда беше увеличил ужаса на Хурагока. Той спря да бие вожда по ръцете, но само за да започне да сигнализира към него с още по-голяма ярост.

Макабей махна на Ворений и му повери Хурагока.

— Доведи Дякона — каза той, подпирайки се тежко върху чука си.

Сигнализиращият модул на Ворений избръмча.

— Вожде, Дякона чака зад въздушния шлюз.

— Тогава веднага го пуснете вътре.

Почти незабавно „Спирит“-ът на Дадаб се промуши през трептящата енергийна бариера на хангара и бързо спря до спускателния кораб на Макабей. Вождът изчака Дякона да си проправи път през мъртвите Янми’и, преди да посочи към Хурагока и да заповяда:

— Кажи ми какво казва.

Дякона и Хурагокът започнаха дълъг разговор, който представляваше тих спор от проблясващи крайници и пръсти.

— Достатъчно! — озъби се Макабей. — Говори!

— Ужасно съжалявам за забавянето, вожде. — Гласът на Дякона беше напрегнат. — Хурагокът искрено се извинява, ала скромно моли да направите така, че Янми’ите да не смущават работата му върху платформите.

Префърцуненото обяснение на Дякона накара Хурагока да изпадне в яростни обяснения.

— Сигурен ли си, че това е всичко, което той каза?

— Той също иска да знаете… — гласът на Унггоя сега представляваше заглушено скимтене във вътрешността на маската му, — че може бързо да развали това, което е направено.

— Какво е направено? Говори смислено, Дяконе!

Дадаб направи няколко прости знаци с ръка. И тогава, след като Хурагокът се отправи към работилницата си с нетърпеливо мучене, Дадаб падна на колене пред Макабей.

— Аз поемам пълната отговорност за неговите действия! И скромно моля да ми простите!

Макабей погледна надолу към Дякона. „Изглежда всички са полудели“, помисли си той. Ала преди да позволеше на Унггоя да се изправи, вниманието му беше привлечено от стържене на метал. Макабей видя удивен как двете повредени платформи се разпаднаха, образувайки дрънчаща купчина от парчета корпусни плоскости. Цялата им вътрешна структура беше махната. Хурагокът се понесе гордо над останките, сякаш от дълго време беше планирал това драматично разкритие. На Макабей му отне секунда, за да схване какво беше разкрило съществото.

На мястото на платформите сега стояха четири превозни средства. Всяко едно от тях беше сглобено от различни части, ала всички имаха един и същ дизайн — две колелета с шипове едно до друго във вътрешността на подсилено шаси. Зад всеки комплект от колелета имаше по един антигравитационен генератор. А зад генераторите имаше седалки с високи дръжки, които според Макабей бяха управляващите ги механизми.

— Ала има още! — сякаш казваше Хурагокът докато се движеше от едната машина към другата, активирайки енергийните ядра, монтирани над генераторите им.

След като изскочиха няколко искри и пурпурен пушек, седалките на превозните средства се изправиха от пода на хангара, идеално балансирани от тежестта на колелетата с шиповете.

— Какво представляват те? — попита Макабей. — И за какво служат?

— Извънземните! — изстена Дякона, припълзявайки още по-близо до косматите крака на Макабей.

Тартарий отиде до най-близката машина.

— Ала къде са им оръжията?

След кратка пауза Дадаб бавно надигна главата си от пода.

— Оръжия ли?

— Въпреки че тези ще свършат работа на запъртъците, с които се срещнахме днес.

Тартарий прокара пръст надолу по едно от колелетата, преценявайки бойната пригодност на остриетата. Вече не можеше да се каже, дали все още усещаше болката от удара на чичо си.

— Оръжия! Разбира се! — извика Дякона, изправяйки се на крака. След това добави с толкова тих глас, че Макабей едва успя да го чуе на фона на работещите генератори на машините: — Хурагокът ще бъде щастлив да добави нужното въоръжение според вашите изисквания!

Ако вождът не беше започнал отново да се фокусира върху безмълвното укротяване на болката, може би щеше да забележи внезапната промяна в тона на Дякона. Ала сега единственото нещо, което искаше, беше да се махне, за да бъде оправен кракът му.

— Може би по-късно. Когато се оттеглят Янми’ите.

— Може ли да направя едно предложение? — настоя Дадаб.

— Може, ако си бърз.

— Нека заведа Хурагока на орбиталната станция и да го пазя на сигурно място, докато разберем причината за неоправданото нападение на Янми’ите.

Макабей вече знаеше каква е причината — съществата бяха разстроени, че Хурагокът беше поел отговорностите по поддръжката и още повече се бяха разгневили от необичайната им бойна роля. След плачевното представяне на Унггоите в градините, вождът беше сметнал за мъдро да използва като войници всеотдайните насекоми. Ала сега изглеждаше, че всичко, което искаха, е да се върнат към старите си рутинни задължения и най-лесният начин да направят това беше да елиминират По-лек от някои.

— Мъдро предложение. Янми’ите могат да довършат неговата работа. — Макабей хвърли един последен поглед към странните машини на Хурагока. — Ако бъдат въоръжени както трябва, тези добитъци ще бъдат страховити оръжия.

Дякона се поклони ниско и изприпка до Хурагока. Хвана внимателно своя другар за едното пипало и го поведе бързо към чакащия „Спирит“ на Калид. Вождът видя, че Хурагокът се опитва да говори с Дякона, докато влизаха в отделението за войниците, защото явно беше любопитен какво са обсъждали Дадаб и вождът. Ала пръстите на Дякона останаха неподвижни и очите му внимателно наблюдаваха Макабей, докато вратата на отсека се затваряше зад тях. Стискайки зъби поради неизбежното разместване на костите, Макабей се обърна и с куцане се отправи към вратата на хангара, като Ворений държеше здраво ръката му, а Тартарий се промъкваше наблизо отзад.