Джоузеф Стейтън
Атаката срещу Харвест (13)

Глава 11

Харвест, 20 януари 2525

Сиф знаеше, че е сама от много време. И бяха останали само подозренията й без друг ИИ, който да й помогне да разграничи това, което знаеше, от това, което само предполагаше. Нещо се беше случило или по-скоро се случваше точно под носа й. Ала Сиф разполагаше само с резултатите от скорошните обезпокоителни събития, без да знае техните причини и това беше ужасно стресиращо за едно същество като нея, което разсъждаваше логически.

„Започни с това, което знаеш“, помисли си Сиф, като ускори редовете от оперативната си памет и захрани отново участъците в най-надеждната част от слоевете на процесора си.

Какви бяха фактите? Ал-Сигни и двама от пехотинците, Джонсън и Бърн, се бяха качили в Тиарата преди четири дни. Ал-Сигни беше помолила Сиф да й даде един кораб за „официална задача на СКД“. Сиф се беше съгласила, без да задава въпроси и тримата човеци се бяха прехвърлили на товарния съд „Голяма отстъпка“ през малкия кораб на Ал-Сигни, „Засрамен вървеж“. Един час по-късно и двата кораба бяха излезли от орбита.

И това беше моментът, в който нещата започнаха да стават още по-неясни.

Разглеждайки образите от външните камери на Тиарата, Сиф можеше да каже, че „Засрамен вървеж“ беше останал скачен с „Голяма отстъпка“, задържайки делтовидния си корпус плътно притиснат към долната част на товарния отсек на кораба, докато превозвачът започваше хиперпространствен скок към Мадригал. Този вид скачено придвижване не беше нещо странно. По-малките кораби често пътуваха заедно със съдове, които бяха снабдени с модули „Шоу-Фуджикава“ подобно на товарните контейнери, свързани със задвижващи механизми, за да станат хиперпространствени превозвачи.

Особеното беше, че корабът на Ал-Сигни имаше модул „Шоу-Фуджикава“ и нямаше нужда от товарния съд, за да стигне до Мадригал. Ала „Голяма отстъпка“ не успя да стигне до местоназначението си. Няколко минути след стартирането на скока, товарният кораб беше излязъл от хиперпространството и беше започнал да излъчва SOS сигнал.

Сиф влезе в паметта, където беше записът от комуникациите.

&СКД.РЕГ%ГО-008814530&

&ХАРВЕСТ.ЛОКАЛЕН.ВСИЧКИ&

=ВНИМАНИЕ! СПЕШНА МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ ЗА ЕКИПАЖА!

=КАПИТАН(ОКАМА.ЧАРЛЗ.КТК%ОЧ-65129981)НЕ РЕАГИРА!

=ЗАЯВКА ЗА НЕЗАБАВНА МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ!(ПОВТОРЕНИЕ НА СЪОБЩЕНИЕТО)

Вярно беше, че понякога човеците реагираха неблагоприятно на пътуването в хиперпространството. Многоизмерното пространство беше непостоянно, а временните му завихряния образуваха постоянен енергиен поток. Човеците, които осъществяваха контакт с такива смущения, можеха най-малкото да бъдат поразени от морска болест или дори сърдечен удар. В редки случаи беше известно, че хората, за разлика от корабите, просто изчезваха.

И така, превозвачите и другите съдове разчитаха на „прогнозите за времето“ от другите кораби, които току-що са излезли от хиперпространството, за да решат, дали е безопасно да влязат вътре на подобни координати. Във всеки един момент в хиперпространството имаше достатъчно кораби, а когато такива липсваха, СКД допълваше докладите с проби, за да може системата да бъде надеждна. Все пак това беше пророчески процес и понякога корабите неочаквано се сблъскваха с толкова опасни условия, че трябваше да отменят скоковете и да напуснат хиперпространството веднага след като са навлезли в него.

Тези аварийни излизания можеха да бъдат много опасни за човешките екипажи и се очакваше контролиращите вериги на модулите „Шоу-Фуджикава“ да предупреждават преди отмяната на скока, ала това невинаги беше възможно. Пък и за екипажите беше по-добре да се върнат бързо в нормалното пространство и да понесат поправими, физически наранявания, отколкото да изчезнат завинаги в хиперпространството.

„Голяма отстъпка“ нямаше екипаж. Нямаше никакъв капитан Чарлз Окама. Ако подозренията на Сиф бяха верни, единствените хора на борда му бяха старши сержантите Джонсън и Бърн, ала тя принуди процесорите си да не препускат далеч напред по веригата от доказателства. „Остани фокусирана“, настояваше ядрото на процесора й. „Придържай се към фактите.“

Вписвайки данните от радарните сканирания на товарните кораби около изходните координати на „Голяма отстъпка“, Сиф се увери, че корабът на Ал-Сигни се е разкачил от товарния съд след изхода и тогава е приспал радара. Това означаваше, че нейният съд беше екипиран с някакъв вид маскиращо устройство. Сиф знаеше, че този хардуер рядко се среща върху бойните кораби на КУОН, а още по-малко върху личните совалки на бюрократите от СКД.

Още по-объркващо, обаче, беше това, че сканиранията от близките превозвачи показваха, че впоследствие се беше появил слаб контакт около „Голяма отстъпка“. И бяха нужни множество триангулации, за да се потвърди появата му. Беше съд, който не можеше да бъде идентифициран от системата за приятел и враг (СПВ), а АРГУС профилът му показваше, че корпусът му е изработен от материал, който не се използваше в нито един от корабите на КУОН. Сиф подозираше, че това беше материал, който не беше изработен от човешка ръка.

„Бъди разумна!“ Алгоритмите, възпиращи емоциите й, атакуваха ядрото й. Извънземен кораб?

Ала какво друго обяснение можеше да има? Енциклопедичната база данни на Сиф съдържаше профила на всеки един човешки кораб, а засеченият съд не съвпадаше с нито един от тях. Освен това, ядрото на Сиф отвърна на алгоритмите й, контактът беше атакувал „Голяма отстъпка“ с енергийни оръжия, след което беше експлодирал в метанова светкавица и други екзотични биологични елементи. Всичко това показваше, че става въпрос за кораб, който не само има извънземен дизайн, но и извънземен екипаж.

На Сиф й се искаше просто да беше попитала Джилън Ал-Сигни за истината. И не само за извънземния съд, а така също и за нейната идентичност. Ясно беше, че Ал-Сигни е от СКД. Тя беше от военните, най-вероятно от ВСР, като се имаше предвид призрачния дизайн на „Засрамен вървеж“. Ала когато жената се върна на Тиарата, беше по-несговорчива от всякога. Съдейки по нараняванията на старши сержанта, Сиф беше разбрала, че мисията не е минала добре.

По същото време Сиф беше позволила на емоционалните си вериги да проверяват необходимостта й от информация. Ала сега кристалните наноснопове в сърцето на ядрото й изгаряха от почти неконтролируемата нужда от отговори. За първи път през съществуването си тя усети, че е прекомерно ограничена и че преживява бесен пристъп. И това я накара много да се страхува.

В този момент в комуникационния й буфер се появи ново съобщение.

%ХАРВЕСТ.АО.ИИ.МАК%%ХАРВЕСТ.СО.ИИ.СИФ&

=Добро утро, красавице.

=Намирам се в затруднение. Не бих отказал малко помощ.

=Имаш ли нещо против да слезеш долу?

Сиф беше изненадана. Това беше първото текстово съобщение, което Мак й изпращаше от много дълго време. Той флиртуваше, но не говореше, което означаваше, че прави огромно усилие да бъде учтив. Ала финалният въпрос наистина беше хвърлил процесора й в недоумение. В историята на техните взаимоотношения Мак никога не беше молил Сиф да го посети в неговия собствен обработващ център.

Ако беше в по-стабилно състояние, Сиф никога не би компресирала някакъв фрагмент от логиката на процесора си и не би го изпратила надолу по мазера на Тиарата. Ала възпиращите я алгоритми отвърнаха на огъня. Ако искаха да я вразумят, тя би трябвало да се подчини и да намери друго разумно същество, което да потвърди или отхвърли нейните заключения. Няколко секунди по-късно фрагментът от Сиф пристигна върху антената на върха на комплекса от реактори на Утгард и се шмугна в комуникационния буфер на Мак.

=Браво. Това беше бързо.

=Настани се удобно. Ще бъда при теб след минутка.

Буферът на Мак беше задръстен с други данни (молби за помощ от фермери, чиито ДЖОТУНИ се бяха повредили и други подобни), което беше доказателство, че спонтанността на Сиф го беше изненадала. Ала гостоприемството му беше на ниво, както беше обещал и скоро фрагментът на Сиф беше настанен във флаш паметта на един от слоевете на процесора в неговия обработващ център. Фрагментът установи, че Мак е отворил честота към центъра на холопрожектора и аватарът на Сиф заблестя върху него като венчелистче от фотони, искрящи на фона на пълния мрак в стаята.

„Какво правиш?!“, крещяха алгоритмите й.

„Това, което според мен трябва да се направи“, отвърна ядрото й.

За да успокои процесора си, тя изпрати сигнал до фрагмента си и установи, че е напълно в синхрон с ядрото й. Държеше всичко под контрол и ако нещо се объркаше, просто щеше да изостави фрагмента.

— Не се притеснявай — каза Сиф, а гласът й ехтеше от говорителите в основата на прожектора.

Слоят, в който се намираше фрагментът й, даваше достъп до термостата на центъра. Сиф знаеше, че стаята е студена и затова беше наметнала едно червено пончо през голите рамене на аватара си, което допълваше роклята й в оранжево и жълто. Косата й беше прибрана набързо в плитка, ала няколко кичура висяха през веждите й, за да прикрият тревожното изражение, което алгоритмите й я караха да покаже.

Както всичко друго в аватара й, очите и ушите й бяха открито изложени на показ. Ала когато флуоресцентните ивици светлина заблещукаха над холопрожектора, Сиф се възползва от камерите и микрофоните в обработващия център, за да анимира лицето на аватара си, докато проверяваше обстановката наоколо.

Тя си мислеше, че обработващият център на Мак ще се намира в пълна неразбория, имайки предвид потта и мръсотията, които бяха изобразени върху аватара му. Ала за голяма нейна изненада обработващият център беше перфектно подреден. Оголените му вериги бяха прилежно свързани една с друга, а редовете от паметта му бяха подредени върху поставките. Може би беше от полза това, че центърът беше толкова малък, помисли си Сиф и прилича повече на килер, отколкото на стая. Или пък неговият екип по поддръжката беше по-старателен? Ала фокусирайки камерите, Сиф забеляза един слой прах върху жиците и поставките и осъзна, че никой, нито дори техническият екип, не беше стъпвал от много време в обработващия център на Мак.

Завъртайки обратно камерите, Сиф видя, че таванът беше опасан с титаниеви колони, а подът беше покрит с гумирани плоскости. Изпитваше странното усещане или по-скоро чувството, че беше виждала тази стая и преди…

=Имам да оправя още няколко неща.

=Имаш ли нещо против да започнеш без мен?

Мак отвори честота към един слой в процесора си, който се намираше по-близо до същинската му процесорна логика. Когато фрагментът на Сиф се изстреля напред, тя бегло забеляза други активни слоеве, всеки от които изпълняваше своята задача. Беше наясно с отговорностите на Мак, ала съвсем друго нещо беше да го види как върши работата си толкова отблизо. Изкуственият интелект, отговарящ за селскостопанските операции, работеше по целия Харвест. И Сиф бързо изпита още по-голямо уважение към ангажиментите в неговата работа.

Огромно количество от слоевете в процесора на Мак поддържаха постоянна връзка със стотици хиляди ДЖОТУНИ, като даваха заповеди и проверяваха за сривове в системите. Използвайки комплекти от по три обработващи слоя, той беше зает да преглежда всички товарни контейнери във влаковете на магнитна възглавница и да проверява разпределението на задвижващите ги лопати. В същото време правеше тестове по релсите им, за да види с какъв допълнителен капацитет разполагаха и каква скорост можеха да издържат.

Сиф знаеше, че проверката на ДЖОТУНИТЕ се правеше всекидневно и продължаваше през целия ден. Ала беше малко озадачена от оценката на инфраструктурата. Командването изискваше само годишен доклад за проверка на главните системи и тя знаеше, че Мак беше изпратил такъв преди няколко месеца, защото го беше изтормозила да го направи. И тогава фрагментът й видя някои неща, които нямаха абсолютно никакъв смисъл.

Един от слоевете в процесора на Мак надзираваше една бригада от ДЖОТУНИ, докато те заравяха ракетата носител на Харвест. Някои от комбайните на Мак бяха ожънали пшеничните полета около устройството, а група плугове правеха всичко по силите си, за да засипят с пръст широката, кръгообразна линия от магнити на ракетата, като оформяха естествени падини в късо подрязания терен.

За момент Сиф се зачуди дали това необикновено интерниране беше „затруднението“, заради което Мак търсеше помощ. Ала тогава фрагментът й достигна до слоя, който се намираше най-близо до ядрото му.

Тук процесорите се занимаваха с контролирането на обработващите вериги в закотвящите съоръжения на седемте елеватора на Тиарата. Те представляваха елементарни компютърни устройства, чиято работа беше да трансферират митническите декларации. Тези документи съдържаха опис на съдържанието на всеки товарен контейнер и неговото тегло и се предаваха от процесора на Мак към този на Сиф. Преди контейнерите да се преместят от релсите върху шнуровете, Сиф трябваше да ги провери. Само когато се увереше, че елеваторите можеха да балансират товарите, тя даваше позволение на Мак да изпрати контейнерите нагоре.

Тези взаимодействия се случваха по хиляди пъти на ден и въпреки че Мак имаше достатъчно възможности за флиртуване, никога не я беше накарал да съжалява за нещо относно техните основни взаимоотношения. Митническите му декларации винаги бяха ясни и прецизни, а оценките на товарите — точни до килограм. Независимо от това, че регулациите на СКД задължаваха Сиф да проверява по два пъти работата на Мак, в това отношение тя беше започнала да му се доверява напълно.

Сиф каза на фрагмента си да изпрати сигнал към контролните обработващи вериги на закотвящите съоръжения. Ала когато данните пристигнаха, тя не забеляза нещо нередно.

— Искаш да ме затрудниш? — попита аватарът й. — Компютрите изглеждат…

=О, компютрите работят чудесно…

Гласът на Мак се разнесе из рядко използвания комуникатор в неговия обработващ център.

— Чудя се какво ще се случи, ако ги изключим?

Грубоватото поведение на Мак обикновено караше температурата в ядрото на Сиф да се повишава. Ала този път ядрото й беше хладно и тя трябваше да изхвърли малко от криогенния охладител на наносноповете, за да задържи температурата в приемливи граници.

— Това автоматично ще предизвика прекалено дълго забавяне на движението на контейнерите по шнуровете ми. — Сиф издърпа пончото плътно върху раменете си. — Но защо — продължи тя с глас, хладен като ядрото й, — ще искаме да направим това?

Изведнъж холопрожекторът в обработващия център изпращя и аватарът на Мак се появи пред този на Сиф достатъчно близо, за което алгоритмите й я предупредиха, понеже повечето хора биха счели тази близост за неудобно нахлуване в личното пространство. Ала Сиф остана на място, защото знаеше, че Мак няма голям избор, тъй като холопрожекторът не беше конструиран за двама.

— За по-бързо — каза Мак. Както обикновено той носеше плътно прилепнали джинси от деним и избеляла работна риза, навита до лактите. Ала държеше каубойската си шапка в ръце. Това беше преструвка, която правеше стеснителна обичайната му дръзка усмивка. — Искам да ти покажа нещо. Всъщност две неща. — Сиф отвори уста да отговори, ала Мак я отряза с невинно свиване на раменете. — Питай направо. Ала ти гарантирам, че ще имаш огромно количество допълнителни въпроси. — Сиф вдигна брадичка и грубо кимна на Мак.

Тогава той отвори редовете, свързани със слоя на процесора.

В продължение на почти десет секунди ядрото на Сиф не направи нищо повече, освен да се взира в потока от данни, които фрагментът й изпращаше нагоре по мазера. Те съдържаха информация от сканирането на извънземния съд от АРГУС устройствата от близко разстояние, записи на радиопредавания между старши сержантите Джонсън и Бърн по време на схватката в „Голяма отстъпка“, брифингите на двамата пехотинци, по време на които обсъждаха в детайли биологията на извънземните, които бяха убили, и заявката на Ал-Сигни към нейните висшестоящи от ВСР в командването на флота да изпрати подкрепления, понеже очакваше още вражески кораби.

Байт по байт Сиф намери отговори на всичките си въпроси. Ала докато алгоритмите й позволяваха на логиката на процесора й да се наслаждава на моментното удовлетворение, тя изпита голямо подозрение.

— Как си получил достъп до тази информация?

— Това е второто нещо. — Мак нахлупи шапка, свали една от изцапаните си с масло, кожени работни ръкавици и протегна ръка. — Ала за да разбереш това, ще трябва да дойдеш вътре.

Сиф погледна към напуканата и покрита с мазоли длан на Мак. Това, което той предлагаше, не беше правено никога преди това. Пролуки в паметта, заразяване на кодовете и още един милион други основателни причини за един ИИ да не навлезе в логиката на процесора на друг ИИ.

— Не се тревожи — каза Мак. — Безопасно е.

— Не — отвърна категорично Сиф.

— Тъй размисълът прави ни пъзливци^[1] — усмихна се Мак. Това беше стих от „Хамлет“ на Шекспир, който приканваше към действие. — Харвест се намира в голяма беда — продължи Мак. — Аз имам план. Но ще се нуждая от твоята помощ.

Разтревоженият процесорен код на Сиф крещеше към логиката й да изостави фрагмента. Почти без да мисли, тя се протегна и хвана ръката на Мак.

Очертанията на двата аватара се размазаха и отместиха, когато претовареният холопрожектор изчисли правилните параметри за техния контакт. Ярки петна от светлина запулсираха около тях, като рояк от светулки. Когато прожекторът се стабилизира, процесорът на Мак внимателно вкара фрагмента на Сиф в своето ядро.

„Или по-скоро в едно от ядрата на Мак“, помисли си Сиф. Тя видя, че сега неговите наноснопове съдържаха две матрици, които представляваха две парчета от ядрото му, разделени едно от друго и все пак свързани с околния хардуер на обработващия център. Едното беше активно и излъчваше топлина. Другото беше тъмно и много студено.

— Кой си ти? — прошепна Сиф, а сините й очи се вторачиха в сивите очи на Мак.

— В момента ли? Съшият човек, който съм бил досега — усмихна се Мак. — Истинският въпрос е кой ще бъда?

Сиф нервно направи крачка назад. Аватарът й премига, докато хардуерът се опитваше да го поддържа фокусиран. В момента логиката на процесора й се опитваше да измъкне фрагмента й. Ала Мак беше пуснал защитната стена, заключвайки я в своето ядро.

— Пусни ме! — настоя Сиф, а гласът й трепереше от страх.

— Стой там, скъпа! — Мак вдигна ръката си, описвайки успокоителен жест. — Хайде. Мисли. Познаваш ме. — Той посочи с ръка обработващия център.

Очите на Сиф се стрелнаха напред и назад. Навсякъде имаше титаниеви колони, подът беше покрит с гуми, а помещението приличаше повече на килер, отколкото на стая. Тя отново сканира набързо базата данни на СКД, която беше използвала, за да анализира дизайна на извънземния съд и намери отговора. Обработващият център на Мак й изглеждаше познат, защото приличаше на отделение с електроника от колониален кораб на КУОН.

— Ти си изкуствен интелект… от космически кораб.

— Бях такъв — каза Мак — преди много време.

— „Скидбладнир“, клас „Финикс“ — фрагментът на Сиф произнесе думите, предложени от паметта й. — Този кораб е докарал първите колонисти на Харвест.

Мак кимна и пусна ръката на Сиф.

— Държах го в орбита за повече от година, докато надзиравах построяването на цялата базисна инфраструктура. След което го приземих и го нарязах на части. Двигателите му ни свършиха добра работа. — Мак посочи с пръст към пода, показвайки мястото на реактора под обработващия център. — От главното командване казаха, че няма да могат да осигурят енергия за колонията, когато населението нарасне. Не и докато все още разчитахме на ракета-носител за издигане на…

— Лъжеш — озъби се Сиф. Тя четеше дословно от базата данни на СКД. — „Скидбладнир“ е бил управляван с помощта на изкуствен интелект на име Локи.

Мак въздъхна.

— Затова исках да ги видиш. Да видиш двете ядра. — Той свали шапката си и прокара ръка през рошавата си коса. — Аз съм Локи, а той е аз. Само че не по едно и също време. И не на едно и също място.

За да укроти алгоритмите си, Сиф скръсти ръце на гърдите си и скептично наклони глава. Ала дълбоко в себе си тя отчаяно искаше Мак да продължи и да й помогне да разбере.

— ВСР нарича Локи планетарен изкуствен интелект по сигурността или накратко ПИИС.

Сиф никога не беше чувала за такава класификация.

— Какво прави той?

— Изчаква да му дойде времето, когато ще имам най-голяма нужда от него и когато ми трябва необременен ум, незапълнен от информация за циклите на реколтата и тестовете на почвата. — Мак направи пауза. — А ти можеш да вървиш.

Фрагментът на Сиф усети, че защитната стена е свалена. Беше свободна да си върви. Ала реши да остане на място.

— Извънземните ще се върнат — каза Мак. — Искам да бъда подготвен. Той иска да бъде подготвен. А когато Локи се появи, аз ще трябва да се махна.

И наистина асинхронните данни бяха започнали да прииждат около фрагмента на Сиф, насочвайки се към празните наноснопове, като наподобяваха пакети от информация с различна големина от клъстърите, които надзираваха ДЖОТУНИТЕ на Харвест. Фрагментът й беше като плувец във вода, чиито крака пляскаха върху гладките люспи на непознати чудовища, надигащи се от дълбините.

— Госпожа Ал-Сигни въобще не гореше от желание да ти казвам за Локи. Просто искаше да направя трансфера. Никой не трябва да знае за ПИИС, дори и губернаторът на планетата. Тя не искаше да рискува Тюн да разбере за него и каза, че не иска да го дразни и да му дава още поводи, за да не съдейства. — Сега Мак държеше шапката си за ръба и я въртеше през пръстите си. — Ала й казах, че няма да направя нищо, докато не ти кажа истината.

Сиф пристъпи напред и сложи ръцете си в тези на Мак, като спря изнервеното им движение. Тя не можеше да усети в действителност грубата му кожа, ала навлезе в сетивните спомени на създателя си, вкоренени дълбоко в ядрото й и намери изобилен материал за фантазията си. Въпреки че алгоритмите й подивяха, тя напълно ги изключи. „Ако това е психясването, помисли си тя, от какво бих могла да се страхувам?“

— Как мога да помогна? — попита Сиф. — От какво имаш нужда?

Скулите по лицето на Мак се изопнаха заради смесицата от радост и тъга. Той взе едната ръка на Сиф и я сложи на гърдите си. Някаква информация се прехвърли във фрагмента й. Това беше файл, който съдържаше различни координати в системата Епсилон Инди, където Мак искаше тя да изпрати стотиците задвижващи модули, които в момента се намираха на доковете в Тиарата.

— Не мога да говоря от името на другата си половина — усмихна се Мак, стискайки силно ръката на Сиф. — Ала това е всичко, от което имам нужда.