Джоузеф Стейтън
Атаката срещу Харвест (24)

Глава 22

Дадаб се сгуши зад един яркосин варел, сграбчил плазмения пистолет в стиснатия си юмрук. Той усещаше как металните куршуми от оръжията на извънземните свистят през пластмасовите стени на варела и се забиват в жълтата пяна отвътре. От шестнайсетте Унггои, които бяха успели да се изтеглят назад към страната на Дадаб при средното съединение, което се намираше срещу контролната стая, бяха останали само четирима — той, Бапап и двама други, които се казваха Фуп и Хумнум.

Варелите бяха наредени в полукръг, който беше извъртян настрани от спойката. Дадаб беше накарал Флим да изградят подобна барикада близо до контролната стая, ала не беше проверил работата на другите Унггои. В момента, в който групата на Дякона изнасяше варелите си от платформите на складовете, показвайки се на пътеката, контейнерите бомби на извънземните вече се бяха изкачили до станцията.

Разбира се, Дякона нямаше представа с какво бяха снабдени контейнерите и не знаеше, че злочестите Унггои, които бяха влезли в свързващите модули на спойките щяха да станат на парчета. В първите секунди от атаката на извънземните почти половината от шестдесетте Унггои на орбиталната станция бяха убити или ранени. Дякона нареди всички оцелели да се изтеглят назад и това беше мъдро решение. Двата останали контейнера съдържаха нещо още по-лошо от експлозиви — добре въоръжени извънземни войници, които нямаха търпение да започнат отмъстителната си битка.

Пътеката се разтресе, когато други два огромни контейнера преминаха бързо през орбиталната станция и продължиха нагоре по кабелите. Дадаб не си беше направил труда да проследи колко от кутиите се бяха изкачили нагоре, ала предполагаше, че са близо сто. И освен ако не беше разбрал погрешно По-лек от някои, Дякона знаеше точно какво има в тях — населението на планетата, което беше станало плячка на Джиралханае.

Когато ръмженето на контейнерите заглъхна, стрелбата на извънземните се усили. Дадаб не беше воин, ала правилно предположи, че това означаваше, че ще атакуват.

— Пригответе се! — изкрещя той към Бапап.

Останалите Унггои поглеждаха отчаяно брояча на плазмения му пистолет, който представляваше холографска спирала над дръжката на оръжието, сякаш казваха, че в него няма много изстрели.

— Тогава ще се уверим, че попаденията ще са добри! — Дадаб стегна хватката си върху пистолета и се приготви да скочи иззад варелите.

Ала когато се опита да се изправи, осъзна, че е залепнал за пода.

Дадаб не знаеше защо куршумите на извънземните бяха пробили задната част на варела и някаква лепкава пяна беше изтекла от него, полепвайки по дъното на резервоара му, като го беше залепила за пътеката. Първоначално той прокле лошия си късмет. Ала след това стана свидетел на участта на Бапап и осъзна какъв късметлия се бе оказал.

Със зелена енергия, съсредоточаваща се между зареждащите се полюси на пистолета си, Бапап се изправи сред стена от летящ метал. Якият врат на Унггоя и раменете му експлодираха в яркосиня кръв и той се сгърчи върху пътеката. Пръстът на Бапап беше замръзнал върху спусъка на пистолета му, докато падаше и поради това няколко изстрела от плазма се разляха върху корпуса на орбиталната станция. Дадаб видя как клокочещите дупки бързо се затварят от същата реактивна пяна, която току-що беше спасила живота му.

След това Дадаб усети вибрации по пътеката, които бяха причинени от тежките ботуши на извънземните, които приближаваха барикадата от варели около третото съединение. Той знаеше, че трябваше да се премести или ще умре. Ала не искаше да остави Бапап. Той беше неговият Дякон. И трябваше да остане с него до края.

Дадаб пое дълбоко дъх, напълвайки маската си с метан, който щеше да бъде достатъчен за няколко плитки вдишвания. След което дръпна захранващите маркучи от залепения си за пода резервоар, измъкна се от сбруята си и пропълзя до треперещото тяло на Бапап.

— Всичко ще бъде наред — каза Дякона.

— Ще започна ли Пътуването? — измънка Бапап, а от кръглите вентили на маската му се процеждаше кръв.

— Разбира се — Дадаб взе бодливия юмрук на приятеля си в ръката си. — Всички истински вярващи поемат по Пътя.

Изведнъж Хумнум и Фуп се изправиха, размахвайки розовите си, експлодиращи остриета. Нито един от тях не беше част от учебната група на Дадаб. Те бяха едри, мълчаливи и имаха дълбоки белези върху хитиновата си кожа, които бяха доказателство за суровия свят, от който идваха. Вероятно двамата Унггои бяха видели своята роля в битката и бяха решили да приключат живота си с високо вдигнати остриета. Или пък се готвеха да избягат. Ала нямаха шанс, независимо от решението, което бяха взели.

Дадаб чу как оръжията на извънземните тракат и двамата Унггои паднаха на пода, като Хумнум беше с пробити гърди, а на Фуп му липсваше половината глава. Куршумите, които бяха натрошили черепа на Фуп, бяха пробили и резервоара му. Блещукащи струи метан го последваха надолу… когато се строполи директно върху вдигнатото острие на Хумнум. Дадаб имаше секунда, за да се свие на топка, преди то да експлодира, подпалвайки метановите пари. Тогава резервоарът на Фуп се пръсна на парчета, изхвърляйки метални частици към Дадаб и първото извънземно, което се беше появило иззад ъгъла на барикадата от варели.

Дадаб чу гърлени крясъци, понеже извънземното реагираше на нанесените му рани. Дякона също агонизираше, както заради полетелите метални частици, така и заради бодящите го дробове, понеже беше изразходвал почти всичкия си метан в разговора с Бапап. Въпреки болката и нарастващата паника той успя да остане неподвижен. И когато останалите извънземни насочиха оръжията си зад варелите, проверявайки за оцелели, Дадаб и Бапап изглеждаха като мъртви, понеже единият се беше свил върху другия.

Вдишвайки възможно най-плитко, Дякона се заслуша в опитите на извънземните да успокоят ранения си другар. Издишвайки, той обмисли вариантите, с които разполагаше — да умре от задушаване или да загине в стрелбата. Все още разполагаше с плазмения си пистолет. Ала нямаше да може да помръдне, без да привлече огъня на извънземните. А и честно казано, не виждаше голям смисъл в това. Тези около него бяха умрели или умираха и предполагаше, че постът на Флим скоро ще бъде сполетян от същата съдба, понеже сега извънземните можеха да настъпят от двете страни към него. Дякона затвори очите си и се приготви да се присъедини към Бапап в поемането по Пътя, когато един залп от разтопени шипове изсвистя покрай варелите, сваляйки на място две извънземни.

Сетивата на Дякона угасваха заедно с изразходването на метана му. Опулените му очи започнаха да се изпълват с ярки звезди. Стори му се, че долови жуженето на крилете на Янми’и и изненаданите викове на извънземните, които се изтегляха назад към контролния център. След което изпадна в безсъзнание.

— Дишай — проехтя плътен глас в ухото на Дадаб.

Няколко секунди по-късно той се събуди точно навреме, за да види косматите лапи на един Джиралханае, които приключваха със свързването на захранващите тръби към резервоара на Хумнум.

— Къде е Хурагокът?

— Зад завоя — промълви Дякона. За секунда той си помисли, че Макабей е неговият спасител. Ала когато погледът му се проясни, той осъзна, че това беше Тартарий, който сега носеше златистата броня на вожда. Дадаб знаеше какво означава това. — Вътре в контролната зала, вожде.

Тартарий откъсна безжизненото тяло на Хумнум от резервоара му и го подаде с коланите на Дадаб.

— Покажи ми.

— Ала ранените… — каза отпаднало Дадаб, затягайки окървавените каиши.

Без да се поколебае дори и за миг, Тартарий изстреля един блестящ шип в центъра на гърдите на Бапап. Унггоят потрепери още веднъж и замръзна.

— „Светкавично покръстване“ е изкаран от строя, понеже стана жертва на капан от страна на извънземните. — Тартарий насочи оръжието си към Дадаб. — Те ни измамиха с помощта на информация, която само един от нас можеше да им даде.

Дадаб вдигна погледа си от трупа на Бапап, повече зашеметен, отколкото уплашен.

— Можеш да живееш достатъчно дълго, за да обясниш размера на предателството си. Или ще умреш тук като останалите. — Тартарий посочи с оръжието си към контролния център, изкомандвайки Дадаб да бяга.

И той го направи, а Тартарий го следваше отзад с Юмрука на Рукт, дрънчащ силно в бронята му.

Когато Дадаб заобиколи съединението, се озова в центъра на яростна стрелба.

Оказа се, че Флим е направил две барикади — една около изкъртената врата на контролната стая и още една надолу по централната пътека. Флим, Тукдук, Гъф и още няколко все още държаха най-близката барикада от варели, ала извънземните, настъпващи от далечния край на орбиталната станция, бяха превзели втората. Между двете барикади имаше много тела на Унггои.

Дадаб видя извънземните, които бяха атакували варелите му, да напредват към далечната барикада, разменяйки си изстрели с Флим и останалите близо до контролния център. Едно от извънземните падна, свалено от плазмен изстрел в гърба. Дякона видя как Гъф излиза от прикритието си, за да го довърши, ала беше посечен от извънземно с черна кожа, което прескочи през далечния край на варелите. Това извънземно повдигна ранения войник за ръката и го закара зад варелите, докато прикриваше със стрелба останалите си другари, които също се изтегляха.

Тартарий размаха чука си и се изстреля към мелето. Янми’ите вече бяха атакували. Поне две дузини от насекомите хвърчаха към барикадата на извънземните, прелитайки между кабелите, поддържащи пътеката. Ала не всички Янми’и бяха насочили вниманието си към извънземните. Дадаб с ужас видя как три от тях се промушиха през празнината във вратата на контролната стая. Игнорирайки куршумите от извънземните оръжия, предназначени за Тартарий и изненадания поглед от страна на Флим, докато преминаваше покрай него, Дадаб се засили след Янми’ите, независимо от това, че знаеше, че е закъснял.

Насекомите не бяха показали никаква милост към По-лек от някои. Хурагокът веднъж вече си беше присвоил техните задължения и те бяха решени да не позволят това да се случи отново. В момента, когато Дадаб премина през вратата, неговият най-скъп приятел беше станал на парчета, понеже розови ивици месо висяха от извитите предни крайници на Янми’ите. На фона на шума от битката извън контролната стая, който кънтеше в ушите му, Дякона гледаше разсейващия се облак от метан и други газове от разкъсаните алвеоли на По-лек от някои. Едно от откъснатите пипала на Хурагока беше паднало в цепнатината между защитните панели на централната кула. Янми’ите се втурнаха едно през друго да извадят крайника, ала той се беше вклинил много здраво, понеже ресните му бяха все още свързани с извънземните обработващи вериги.

Дадаб се разгневи. Докато Янми’ите продължаваха своята борба, Дякона вдигна пистолета си и им даде заслуженото.

Триъгълната глава на най-близкото Янми’и беше изпарена, преди антените на другите да успеят да доловят какво се случва. Дадаб изгори следващото, докато излиташе и опече третото, когато то се опита да се скрие зад редицата от кули. Предсмъртното пляскане на крилата на насекомите в техните черупки звучеше като пронизителен писък. Ала Дякона не изпитваше съжаление, докато се промъкваше в ямата на контролната стая с димящия пистолет от едната му страна.

Близо до холопрожектора той видя блестяща купчина от отпадъци, която беше образувана от разпилените останки на По-лек от някои. Той усети как му се повдига и погледна нагоре. Тогава забеляза малкия образ на едно извънземно върху прожектора. Мислейки си, че е само картина, Дадаб се изненада, когато извънземното свали шапката си с широка периферия и го погледна с гневни очи. Ала Дякона се смая, когато образът вдигна ръка и сигнализира:

„Аз съм Оракулът и ти трябва да се подчиняваш.“

Дадаб щеше да изтърве пистолета си и щеше да се простре на пода пред прожектора, ала в същия момент образът започна да се променя. Червените очи на извънземното станаха сиви. Първобитните му дрехи започнаха да се развяват, събирайки мръсотия, сякаш беше ударено от невидима пясъчна вихрушка. След това ръцете му затрепериха и въпреки че сграбчи собствената си китка, за да попречи на ръката си да сигнализира, все пак ясно сгъна пръстите си, проговаряйки:

„Лъжец! Лъжец! Лъжец!“

Без предупреждение орбиталната станция се наклони. Дадаб падна назад върху триъгълния си резервоар и се претърколи настрани към димящата черупка на едно Янми’и. Ритайки лепкавата черупка, той усети нещо с глезена си и това беше липсващият защитен панел на централната кула. Той издърпа панела от овъглената, жълтеникава кръв и го избърса с ръката си. Върху голия метал от вътрешната му страна беше гравиран свещеният глиф на Оракула с деликатни, плитки линии, които очевидно бяха работа на По-лек от някои.

Дякона погледна отново към прожектора.

— Кой е лъжец? — попита той.

Ала образът на извънземното не отговори и продължи да отправя маниакалните си обвинения. Дадаб нямаше никаква представа, че наблюдава унищожаването на фрагмента на Локи, понеже универсалните ДЖОТУНИ, които бяха атакували мазера в кулата на реактора, го бяха извадили насила.

Дякона разбра, че интелектът, който беше обитавал кулите, се беше възползвал от лековерността на Хурагока, като го беше убедил да издаде свещения глиф и по този начин да помогне за поставянето на капан за Джиралханае. Дадаб не знаеше защо сега той разкриваше измамническата си природа. Ала не го и интересуваше.

Дякона усети силния дъх на кръв в устата си и осъзна, че острите му зъби се бяха впили в долната му устна. Той се изправи на крака и размаха пистолета си към кулите, след което натисна спусъка. Образът на извънземното се изкриви и изцвърча над прожектора като пламъка на една от газовите лампи на Джиралханае. След което се превърна в малко петънце от светлина, което изчезна, докато пистолетът на Дадаб се охлаждаше.

Докато Дякона преглеждаше мъртвите Янми’и и горящите вериги на кулите, знаеше, че още някой е допринесъл за убийството на По-лек от някои. И неговата смърт можеше да доведе до това, което приятелят му толкова отчаяно беше искал — край на цялото това насилие. Плъзгайки се през вратата на контролната стая, Дадаб провери заряда на пистолета си. Имаше достатъчно за още един изстрел. Той се закле, че изстрелът му ще бъде успешен.

 

 

— Какво стана току-що? — извика Ейвъри, когато едната от поддържащите колони на Тиарата изстена, а пътеката под него се опъна.

— Шнур номер седем — отвърна Джилън, която още не можеше да си поеме дъх от схватката. — Няма го.

Ейвъри стреля със своя М7 към едно от насекомите, когато изскочи иззад единия поддържащ кабел. Съществото загуби едното си крило и половината си крайници, след което се размаза в пътеката зад три варела от дясната страна на Ейвъри, където се криеха Форсел и Дженкинс.

— Какво значи няма го! — Ейвъри крещеше, докато Форсел довършваше насекомото с един откос на своята МА5.

— Скъсал се е. На няколко хиляди километра над закотвящото се съоръжение. — Капитан трети ранг се беше свила зад един варел отляво на Ейвъри. Тя се намръщи и притисна вградената слушалка на шлема плътно до ухото си. — Повтори отново, Локи. Връзката се разпада!

— Още две идват отвисоко! — прекъсна я Хийли, който изстреля един откос с пушката на Дас.

По-възрастният водач на отделение беше повален и стенеше заради сериозното изгаряне от плазма на гърба му. Щеше да оживее, ала имаше много мъртви — Уик и още двама от кофата на Ейвъри, както и двама наемници от кофата на Джилън. Повечето от останалите имаха зловещи наранявания, причинени от частиците на остриетата на извънземните със сива кожа и разкъсванията от тънките като бръсначи крайници на насекомите. Дясната ръка на Ейвъри беше разрязана точно под лакътя от един удар, който беше отнесъл, докато изнасяше Дас на безопасно място.

Ейвъри беше изпразнил последния пълнител на своята BR55 на половината път обратно към барикадата и буболечката му беше налетяла, преди да успее да извади своя М7. За щастие Дженкинс беше нащрек. Войникът отнесе съществото с добре насочен откос на пушката си и го уби със същата точност, която беше демонстрирал от началото на мисията.

— Локи е бил поразен. Обработващият му център е бил повреден. — Джилън презареди своя М7. — Не може да балансира товара.

Тиарата потрепери, когато двойка контейнери премина през станция номер пет зад Ейвъри. Ако имаха късмет, три четвърти от цивилните би трябвало да са на път. Ала тогава Ейвъри си спомни.

— Колко контейнера е имало върху шнур номер седем?

Джилън зареди своя М7.

— Единайсет. — Тя засече мрачния поглед на Ейвъри. — Единайсет двойки.

Ейвъри направи изчисленията, според които повече от двайсет хиляди души бяха загинали.

— Старши сержант! — извика Андерсен, стреляйки иззад един варел до този на Джилън. — Чук!

Сержантът насочи вниманието си отново към барикадата на извънземните. И двата комплекта варели се бяха преместили, когато Тиарата беше подскочила. Някои от кутиите с пяна се бяха преобърнали и се търкаляха надолу по пътеката, обърквайки първата атака на извънземното в златиста броня. Постоянната стрелба на наемниците го беше държала приковано близо до контролния център. Ала сега то нападаше с чука в двете си лапи, вдигнат на височината на кръста, а от двете му страни имаше четири извънземни със сива кожа, всяко от които размахваше експлодиращо острие.

Ейвъри знаеше, че трудно ще елиминира сам бронираното извънземно. И дори и да концентрираха огъня си, той се съмняваше, че ще успеят да го спрат. Затова веднага след първоначалната атака на извънземното Ейвъри измисли друг план.

— Форсел! — извика той. — Сега!

Докато сержантът залягаше, за да се прикрие от стрелбата, Форсел вдигна едно от блестящите енергийни ядра над варела, приготвяйки се да изпълни странично мятане с две ръце, все едно беше отново в семейната ферма и хвърляше чували със соя върху влекача на баща си. Ядрото се приземи десет метра пред извънземното със златиста броня и вихърът от синя енергия отвътре проблесна през прозрачните му стени, докато се търкаляше напред. Ала то не избухна при сблъсъка, както се беше надявал Ейвъри. Трябваше да го уцели с един откос на своя М7, за да го взриви, ала дотогава извънземното в златиста броня го беше прескочило и експлозията въобще не го засегна.

Ала усилието на Форсел не отиде напразно. Експлозията обгърна с пълната си сила четирите извънземни със сива кожа, събаряйки ги от пътеката. Размахвайки покритите си с шипове предмишници, те паднаха на дъното на Тиарата. Нито едно от тях не успя да оцелее.

— Капитане! Махнете се оттук! — извика Ейвъри, когато извънземното със златиста броня се приземи с високо вдигнат чук над главата си.

Джилън отскочи настрани, когато то размаза варела й и от него се разля жълта пяна. Ейвъри изпразни пълнителя на своя М7 в лявата страна на съществото, ала движещите се с огромна скорост куршуми отскочиха от енергийните му щитове. Извънземното извади чука си от разтрошения варел и погледна към Ейвъри с оголени зъби. Ала когато вдигна за втори път чука си, Ейвъри скочи с главата напред през варела към контролния център настрани от Джилън и останалите войници. Чукът на извънземното се стовари върху мястото, където Ейвъри се намираше преди секунда, смачквайки един от металните панели с диамантена шарка на пътеката.

Когато Ейвъри се изправи на крака и извади нов пълнител за своя М7 от бронежилетката си, забеляза още едно от извънземните със сива кожа да крачи към позицията му. То изглеждаше по-различно от останалите. Под сбруята си носеше оранжева туника, украсена с жълт, кръгъл символ. Плазменият пистолет, който стискаше във възлестите си ръце, примигна от натрупания заряд. Ейвъри погледна съществото право в лицето, като знаеше, че то с право иска да го убие. Ала извънземното сякаш гледаше през него. И когато то пусна изстрела си, трептящата топка от зелена плазма профуча високо над главата на Ейвъри.

Сержантът се извъртя, за да проследи изстрела и видя как той се забива в гърдите на извънземното със златиста броня. Неговите щитове моментално се изключиха със силно щракване. А някои части от бронята му се строшиха, изпускайки облак от искри и пара. Извънземното изрева, когато електричество от прекъснатите вериги на бронята му премина през врата и ръцете му. След което то се втурна напред, изблъсквайки Ейвъри настрани.

Старши сержантът изгуби своя М7, когато се приземи на ръце. Поглеждайки нагоре, той видя как извънземното с чука стоварва оръжието си върху главата на извънземното с туниката. По-ниското същество направо изчезна под тежестта на тежката каменна тояга, загивайки от смъртоносния удар, при който главата на чука се стовари точно между ръцете и краката му и го превърна в безформена маса върху пътеката.

Ейвъри не изгуби повече време да се чуди защо по-малкото извънземно се беше опитало да убие водача си, а не него самия. Вместо това той вдигна своя М7 и направи всичко възможно да довърши работата. И може би щеше да успее, ако гигантът с черната козина не се оттегли, влачейки чука зад себе си, като се насочи към едно меле между насекомите и извънземните със сива кожа близо до контролния център.

Двете тълпи от същества се бяха хванали за гърлата, размахвайки нокти и остриета. Джилън и другите наемници откриха огън от двете страни, ала повечето от мишените им бяха ранени смъртоносно от техните противници в мелето. Само Дженкинс остана съсредоточен върху извънземното с чука. Той мина покрай Ейвъри, стреляйки по звяра, когато той зави към станция номер четири.

— Остави го! — изръмжа Ейвъри.

Ала Дженкинс не се подчини. В своята цел той виждаше причината за всички страдания и загуби. Той щеше да си отмъсти, ако убиеше водача на извънземните. Ала гневът му го беше заслепил и не беше забелязал последното от съществата със сива кожа, което изскочи иззад един варел, докато преминаваше покрай него. Сипаничавата кожа на извънземното беше опръскана с жълтата кръв на насекомите.

Ейвъри вдигна своя М7, ала Форсел се препречи пред мерника му. С тласък на краката си огромният войник хвана извънземното секунда преди да забие острието си в Дженкинс. Двамата заедно се прекатуриха надолу към обработващия център в смесица от синьо-сиви крайници и потни бойни дрехи, оставяйки розовата сабя на извънземното, която остана да се върти върху пътеката зад тях. Форсел успя да разкъса маската на извънземното, ала вдиша смразяващия метан и беше покрит с отвратителна слюнка. Той сложи ръце върху очите си, а извънземното използва възможността, за да впие зъбите си дълбоко в лявото рамо на войника в основата на врата му. В този момент Ейвъри вече спринтираше напред.

Форсел изкрещя, когато извънземното го принуди да се върне върху пътеката и разклати глава, за да го захапе още по-надълбоко. Ейвъри се сниши, за да се плъзне върху краката си. Държейки своя М7 в лявата ръка, той хвана въртящото се острие с дясната. Секунда по-късно сержантът уцели извънземното право в лицето с удар на ботуша си. Ударът строши зъбите на съществото, освобождавайки желязната му захапка. Извънземното залитна назад, търсейки маската си с опипване. Ала преди да успее да си поеме спасителна глътка въздух, Ейвъри хвърли острието, протягайки лакътя си, при което оръжието се устреми с въртене напред и се заби точно в меката тъкан, където тънкият кръст на съществото се свързваше с бедрото му.

Извънземното замръзна, понеже знаеше, че е обречено. След това острието избухна на парчета, разкъсвайки съществото.

— Станция номер едно! — извика Джилън, прибягвайки покрай Ейвъри. — Локи би трябвало да е изпратил последната двойка!

— Хийли! — изръмжа Ейвъри, притискайки длани към врата на Форсел. — Ела тук! — Кръв се процеждаше между пръстите му. Извънземното беше прегризало шийната вена на Форсел.

— Отрядът на Бърн пътува с тази двойка — каза Джилън, поставяйки ръка върху тези на Ейвъри, като се опита да му помогне да затиснат раната. — Успели са.

Ейвъри погледна нагоре, когато Дженкинс се прокрадна напред. Непоколебимата решимост на войника се изпари, когато видя пребледнелия си другар, брата си по оръжие, който беше рискувал своя живот заради неговия. Дженкинс щеше да проговори, когато Ейвъри пресрещна отчаяния му поглед и каза:

— Ние всички също ще успеем.

 

 

Сиф гледаше как пехотинците и Джилън Ал-Сигни се качват на борда на товарните контейнери в първа станция. Тя забеляза, че старши сержант Джонсън беше последният, който премина през въздушния шлюз. Изчака подемния модул да се прибере. След което ги изпрати по пътя им.

Тази последна двойка контейнери ускори към горната дъга на Тиарата, след което се раздели, позволявайки на центробежните сили да запратят кутиите настрани от Харвест, а Сиф фокусира една от камерите си върху отсрещната страна на станцията. Тогава тя видя как едно извънземно с черна козина се вмъква в един скачващ модул, след което се качи на борда на спускателния си кораб и избяга. Нямаше как да го спре.

&ХАРВЕСТ.СО.ИИ.СИФ%%ХАРВЕСТ.ПИИС.ЛОКИ&

=Всички са в безопасност. Можеш да стреляш.

Тя изчака да минат много минути, преди да получи отговора на Локи.

==ТОЙ НЯМА ДА ПРОМЕНИ МНЕНИЕТО СИ.

Сиф си представи сцената — комбайнът на Мак, борещ се с кардана на товароподемника, който Локи се опитваше да изправи. До известна степен ситуацията беше ужасно забавна. Сиф се засмя и това беше нещо, което сега спокойно можеше да направи. Всичките й натрапени тревоги бяха изчезнали, понеже процесорите, активиращи нейните емоционално възпиращи механизми, бяха изгорени от плазмени изстрели. Ала същинската й логика беше невредима.

Извънземното на име По-лек от някои беше направило чудо. Ако не беше поправило най-важните вериги на Сиф, тя никога нямаше да може да помогне на Локи да балансира системата след загубата на шнур номер седем. Въпреки че ПИИС-ът на ВСР беше признал, че без намесата на По-лек от някои евакуацията щеше да се провали, той беше побързал да изтъкне, че в благата му природа всъщност се крие способността за причиняване на още по-големи вреди.

Дълбоко в повредените редици от паметта на Сиф беше складирана информация, до която извънземните никога нямаше да получат достъп. Това беше базата данни на СКД с детайлните описания на всички бойни и търговски кораби на КУОН, календарите с докладите за хиперпространствените завихряния и списъците с протоколите, описващи тяхното състояние преди и след хиперпространствените скокове, както и точните местоположения на всеки човешки свят.

Въпреки че По-лек от някои беше мъртъв, а останалите извънземни бяха избягали, Локи предвиждаше, че те скоро ще се върнат на Тиарата и ще плячкосат паметта на Сиф. Дори и в новото си освободено емоционално състояние Сиф се беше съгласила с решението на Локи, според което тя трябваше да бъде унищожена.

=Кажи му отново да прочете номер осемнайсет.

==НЕ РАЗБИРАМ.

=Кажи му, че е от Шекспир, скъпа.

=И че трябва да го види.

Локи притихна за повече от двайсет минути. Сиф знаеше, че забавянето се дължеше на намаления обработващ капацитет на Мак. Селскостопанският ИИ на Харвест сега живееше изцяло в своите машини. Неговата вътрешна логика циркулираше в контролните вериги на десетки хиляди ДЖОТУНИ, където се е намирала логиката на Локи преди двамата с Мак да си разменят местата. Това беше нещо, което бяха правили много пъти от основаването на Харвест насам. Когато единият от тях се износваше и неизбежно се приближаваше към полудяването, другият го изпращаше на така необходимата ваканция, като компресираше логиката му и я прехвърляше в ДЖОТУНИТЕ.

Локи беше обещал да пази Сиф, докато Мак отсъства. Ала Мак нямаше пълно доверие на другото си аз и поради това беше вградил частица от логиката си в своя обработващ център, както Локи беше направил това със Сиф. Когато Мак беше научил, че Локи възнамерява да унищожи Сиф и Тиарата, беше събрал своята армия от ДЖОТУНИ и беше щурмувал реактора.

В своето отпаднало състояние Локи не беше в състояние да спре универсалните машини на Мак, които стигнаха до мазера и изпратиха разработен от военните вирус в обработващия център на Сиф, който трябваше да унищожи фрагмента му. След като фрагментът беше унищожен, Мак се беше надявал, че може би ще успее да съхрани някаква част от Сиф долу върху Харвест, на безопасно място в неговите ДЖОТУНИ. Ала тогава извънземното със сива кожа беше открило огън, разрушавайки прекалено голяма част от жизненоважните вериги.

Сиф знаеше, че спасителният план на Мак е глупав. Рисковете, свързани със спасяването й, бяха прекалено големи. Ала не можеше да отрече, че беше галантен и я караше да се чувства специална. Тя беше помолила Локи да я остави да говори с него. Искаше да каже на Мак, че го обича. И че не се страхува да умре. Ала дотогава Локи си беше възвърнал контрола върху мазера и не позволи да се осъществи директен контакт между две ИИ-та, които очевидно бяха полудели.

Сега Сиф можеше само да се надява, че Локи е предал съобщението й, без да го модифицира и че фрагментираният ум на Мак ще разбере нюанса в прочувствената й молба.

==ТОЙ СЕ Е ПРЕМЕСТИЛ.

==ПЪРВИЯТ СНАРЯД Е ИЗСТРЕЛЯН.

==СБЛЪСЪК СЛЕД 5.1201 СЕКУНДИ.

Не й оставаше много време за живот. Ала Сиф го използва по възможно най-добрия начин. За първи път през своето съществуване, тя нямаше нищо по шнуровете си и нямаше какво да прави, освен да се наслаждава на новото си емоционално състояние. Опита да се натъжи заради наближаващата я участ, обаче реши, че това е отегчително. Опита да се разгневи, ала това я накара да се засмее. Най-накрая тя се изпълни със задоволство от добре свършената си работа и живота, който бе изживяла много по-пълноценно, отколкото можеше да си представи нейният човешки създател.

След всичко това тя не усети нищо, когато първият снаряд от товароподемника се заби в Тиарата и попадна точно в нейния обработващ център. На моменти беше в съзнание, на моменти изпадаше в несвяст. И когато вторият снаряд на Локи попадна в целта си, разкъсвайки гредите на върха и в дъното на орбиталната станция, нито една част от Сиф не оцеля, за да оплаква разпадането на сребърната дъга, която се уви в шнуровете си и започна да пада с въртене надолу в атмосферата на Харвест.