Джоузеф Стейтън
Атаката срещу Харвест (2)

Пролог

Колония Уърлд Трибют на КУОН, система Епсилон Еридани

16 юни 2524 (по военния календар)

Пехотинците бяха във въздуха, преди да се е зазорило. Два взвода от по четирима души се закопчаха с куките на коланите си за два летателни апарата „Хорнет“ за бърза атака — компактни, с високо разположени криле, които пъргаво потеглиха въпреки общата маса на мъжете. За близо час хорнетите прелетяха над лудешките, вълнообразни очертания на едно вулканично поле и сега, докато рязко се втурваха назад и напред, за да избегнат вкаменените дънери на една гора, която отдавна беше изгоряла, сержант Ейвъри Джонсън трябваше да положи усилия, за да задържи ботушите си върху опорната релса на десния борд на неговия „Хорнет“.

Също като останалите пехотинци, Ейвъри носеше дрехи с цвят на въглен и матовочерно покритие срещу куршуми, които предпазваха всички уязвими места от врата до коленете му. Шлемът му обгръщаше наскоро обръснатата му глава, а сребристо огледалният визьор напълно закриваше квадратната челюст и кафявите му очи. Единственото място, където се показваше черната кожа на Ейвъри, беше около китките, където кожените му ръкавици не прилепваха напълно до ръкавите на горнището му.

Но дори и с ръкавици, пръстите на Ейвъри бяха вкочанени от студ. Свивайки ръце в юмруци, за да поддържа циркулирането на кръвта в тях, той провери часовника върху дисплея на визьора си, който отброяваше времето за мисията. Точно когато светещите сини цифри показаха 00:57:16, летателните апарати прехвърлиха една хълмиста местност, а Ейвъри и останалите пехотинци за първи път имаха открит изглед към своята цел — едно от разбунтувалите се индустриални селища на Трибют. А някъде там, в града, се намираше предполагаемата работилница за експлозиви на Съпротивата.

Още преди пилотите на хорнетите да задействат зелените икони за готовност върху дисплеите в шлемовете на пехотинците, Ейвъри и неговият екип вече се бяха раздвижили. Пъхаха пълнители в оръжията си, издърпваха зареждащите механизми и превключваха предпазителите — една добре отработена симфония от подготвителни щраквания и почуквания, която оставаше нечута сред виещия вятър, докато хорнетите профучаваха надолу по задните склонове на хълмовете, след което изведнъж спряха с повдигнати носове в периферията на града. Дюзите на върха на крилете им се завъртяха, за да задържат апаратите неподвижни, а в това време пехотинците се откопчаха от местата си, скочиха върху покритата с лед пемза и побягнаха.

Ейвъри беше ръководителят на ударен екип „Алфа“ и той определи посоката. Забелязвайки как собствената му броня изглеждаше на фона на бледата утринна светлина, той разбра, че скоростта е определяща, ако двата взвода искат да достигнат незабелязани до работилницата. Затова зададе бързо темпо, профучавайки покрай ниска, подобна на верига ограда и махна бързо с ръка на останалите през купчина от пластмасови контейнери и палети, които бяха разхвърляни из паркинга на това, което изглеждаше като занемарен сервиз за превозни средства.

Когато Ейвъри и неговият взвод приближиха предната врата на работилницата, вече бяха останали без дъх. Ако не бяха шлемовете на пехотинците, дъхът им щеше да образува бели като кости кълбета сред ледения въздух. Обикновено не носеха екипировка срещу взривове по време на бързи въздушни удари. Но Съпротивата беше започнала да залага капани от умело замаскирани експлозиви в своите работилници и този път командващият офицер на пехотинците не искаше да рискуват.

Ейвъри натисна с брадичка една пластина във вътрешността на шлема си и изпрати кратък сигнал от статичен шум по кодираната радиочестота — знак за заемане на позиция към сержант Бърн, командир на екип „Браво“, който в момента се беше разположил около задния вход на работилницата. Сержантът изчака отговора от два сигнала статичен шум на Бърн, след което се отлепи от покритата с вдлъбнатини стена от полимерен бетон, повдигна коляно към гърдите си и ритна с всичка сила тънката метална врата точно над ключалката.

Военната служба по разузнаването (ВСР) беше предположила, че ще има яростна съпротива. Но се оказа, че повечето от метежниците вътре бяха невъоръжени. Имаше такива, които носеха автоматични пистолети с къси дула, които не бяха опасни оръжия, понеже изстрелите от тях просто отскачаха от бронята на Ейвъри, докато той и екипът му се промъкваха през разбитата врата като огромни раци, с насочени напред оръжия и включени скенери.

За разлика от ВСР, пехотинците знаеха, че истинската заплаха можеше да дойде от бунтовниците, които не стреляха — онези, чиито ръце бяха празни, но можеха да задействат скрити експлозиви, които да направят работилницата на трески. Единственият метежник, който се осмели да изстреля три заряда, се строполи под огъня на автоматичното оръжие на Ейвъри с разперени и все още потрепващи ръце върху една стоманена работна маса. Ейвъри забеляза малък, цилиндричен детонатор, който бавно се изплъзваше от отпускащата се ръка… и накрая падна на пода с безобидно дрънчене.

След като основната заплаха беше неутрализирана, пехотинците се съсредоточиха отново и „Вътрешните“, размахващи пистолети, си го получиха.

Ейвъри се беше научил да нарича по този начин Съпротивата и това беше забавна обида, като се имаше предвид колко много искаха да бъдат свободни и да се отцепят от КУОН — агенцията, която отговаряше за сигурността на Трибют и всички човешки колониални светове. Разбира се, пехотинците използваха и други, по-кратки и по-груби наименования за бунтовниците в рамките на настоящата операция, наречена с кодовото име ТРЕБЮШЕ, която беше планирана да ги разбие. Всички те имаха една и съща цел — по-лесно беше да убиеш друго човешко същество, когато не мислиш за него като за човек. Ейвъри приемаше, че „Вътрешният“ беше враг. „Нещо, което убиваш, преди то да те убие.“

Младият сержант беше изричал тези думи толкова много пъти, че почти беше започнал да вярва в тях.

Автоматичната пушка на Ейвъри М7 беше леко оръжие. Но нейните петмилиметрови, изцяло метални куршуми, разкъсваха ужасни дупки в бледосините облекла на неговите мишени. Някои от „Вътрешните“, в които се беше прицелил Ейвъри, бяха изпопадали на земята като круши. Други сякаш танцуваха в ритъма на изстрелите, въртейки кървави пируети по зацапания с петна от масло под на работилницата.

От началото до края на стрелбата бяха изминали по-малко от десет секунди. Една дузина метежници лежаха мъртви. Сред пехотинците нямаше жертви.

— По дяволите — плътният ирландски акцент на сержант Бърн премина по комуникационния канал, — дори не сложихме други пълнители.

На изпотените офицери в претъпкания Център за тактическо командване (ЦТК) на борда на корветата „Бъм Ръш“ на КУОН, намираща се във висока орбита около Трибют, случващото се им изглеждаше като перфектна акция — рядко срещана победа в това, което досега наподобяваше безплодна игра на котка и мишка. Но тогава Ейвъри предупреди:

— АРГУС работи. Още нищо не сме засекли…

Сержантът дръпна брадичката си от комуникационния порт в шлема и продължи да размахва из въздуха около него клиновиден предмет, не по-голям от човешка длан, направен от пластмаса, в който бяха пробити микроскопични дупки. Това беше тактическата версия на устройството АРГУС — портативен лазерен спектрометър, който се използваше за проследяване на остатъци от химически съединения, служещи за експлозиви. Подобни, по-големи и по-мощни устройства бяха разположени по космическите площадки на Трибют, пропускателните пунктове по магистралите и гарите за влаковете на магнитни възглавници, които бяха основните опорни точки на транспортната инфраструктура в колонията.

Въпреки гъстото покритие, бомбаджиите на „Вътрешните“ бяха станали доста изкусни при надхитрянето на системите, като замаскирваха експлозивите си с помощта на постоянно променящи се безвредни химически съединения. Всеки път, когато поразяваха някаква цел с вещество, за което АРГУСЪТ беше отчел, че не е по-опасно от парче сапун, ВСР анализираше състава на остатъците от веществото и добавяше новата химическа абревиатура към базата данни за проверка. За съжаление, това беше мудна стратегия, която изцяло устройваше Съпротивата, която постоянно променяше своите формули.

Ейвъри правеше намръщени физиономии към АРГУСА. Устройството щракаше силно, опитвайки се да прихване това, което може би беше нова химическа смес. Само че стрелбата беше изпълнила въздуха с невидим букет от химически съединения. Останалите трима пехотинци от екип „Алфа“ осъществяваха визуална проверка на купчините автоматични синтезатори и инструменти в работилницата. Но до този момент не бяха намерили нещо, за което можеха със сигурност да потвърдят, че прилича на бомба.

Ейвъри си пое дълбоко дъх, след което предаде лошите новини към ЦТК.

— АРГУСЪТ не засича нищо. Моля, инструктирайте ни какво да правим, край.

Сержантът се беше борил със Съпротивата достатъчно дълго, за да се досети какво щеше да последва сега и какви действия трябваше да предприемат, за да осигурят разузнавателната информация, която неговите офицери изискваха. Но знаеше също, че умният пехотинец нямаше да направи такова нещо, без да е получил директна заповед.

— ВСР счита, че сме получили постановлението — отвърна командирът на Ейвъри подполковник Абойм. — Свалете ръкавиците, Джонсън. Имате потвърждение от мен.

Докато екипът на Ейвъри претърсваше работилницата, този на Бърн бързо доведе четиримата от „Вътрешните“, които бяха оцелели по време на престрелката и стояха на колене в центъра на помещението. Качулките на работните им дрехи бяха свалени, а китките им бяха завързани на гърбовете с черни пластмасови ленти. Ейвъри засече отразения във визьора поглед на Бърн и кимна с глава. Без да се поколебае и за секунда, Бърн вдигна единия си ботуш с дебела подметка и го стовари върху прасеца на най-близкия от „Вътрешните“.

Мина цяла секунда, докато мъжът изкрещи, сякаш беше изненадан от това, че звукът, който издаваха ботушите на Бърн, когато стъпваше върху пода, беше по-силен от звука при строшаването на крака му. След което започна да вика силно и продължително. Бърн търпеливо го изчака да си поеме въздух. След което попита по външния говорител на шлема си:

— Бомбите? Къде са?

Ейвъри предполагаше, че един счупен крак щеше да бъде достатъчен. Но „Вътрешният“ беше корав и не искаше да предаде другарите си на агентите на правителството, което презираше. Той не помоли за милост, нито изрече някои от обикновените антиимперски обиди. Просто си стоеше там, впил кръвнишки поглед във визьора на Бърн, докато сержантът премаза и другия му крак. Без крака, с които да балансира, мъжът се стовари по лице върху пода. Ейвъри дочу звук от чупенето на зъби, подобен на трошенето на тебешир в черна дъска.

— На ред са ръцете ти — каза безучастно Бърн. Той коленичи до мъжа, хвана с длани главата му и силно я изви настрани. — След което започвам да проявявам творчество.

— Гумите. В гумите са — думите излязоха с бълбукане от устата на „Вътрешния“.

Пехотинците от екипа на Ейвъри веднага отидоха до големите купчини от гуми, наредени около стените на работилницата, поставиха ги внимателно на пода и започнаха да тестват вдлъбнатините им. Но Ейвъри знаеше, че „Вътрешните“ постъпват много по-хитро. Ако можеше да вярва на думите на жертвата на Бърн, то той предполагаше, че самите гуми бяха бомбите — най-вероятно „Вътрешните“ бяха вкарали експлозивите в синтетичните гумени грайфери, което беше още една иновация, която АРГУСЪТ скоро потвърди и качи в данните на ЦТК.

Съединенията на експлозивите в гумите не бяха в базата данни. Но офицерът от ВСР извести, че нямаше как тази мисия да бъде още по-успешна. Поне веднъж бяха на крачка пред врага и отне по-малко от минута, преди да получат потвърждение. Един от дузината въздушни АРГУС друиди, които патрулираха по главната магистрала на столицата на Трибют, Касбах, улови следа от веществото в следи от спирачна челюст, оставени от влекач с шестнайсет гуми, докато е маневрирал към паркинга на крайпътния ресторант „Джим Дънди“. Някои, ако не всичките му гуми, бяха бомби, които чакаха да бъдат задействани.

Докато друидът, който представляваше тънък диск, широк около метър, задвижван във въздуха от един-единствен закрит ротор, кръжеше високо около влекача, засече втора следа от експлозива вътре в самия ресторант „Джим Дънди“. Разглеждайки внимателно кадрите, които получаваха в реално време от термалната камера на друида, която беше затрупана с данни от АРГУСА, офицерите в ЦТК определиха, че следата идва от претъпкания щанд за храна в ресторанта, където един мъж седеше на три стола разстояние от входната врата.

— Пехотинци, връщайте се при транспорта си — нареди подполковник Абойм. — Имате нова цел.

— Ами пленниците? — попита Бърн.

Кръвта от счупените крака на „Вътрешния“ и натрошената му уста беше образувала локва с тъмен цвят около ботушите му.

Следващият, който проговори, беше отговарящият за операцията офицер от ВСР, когото Ейвъри никога не беше срещал лично. Като повечето призраци от ВСР, той предпочиташе да остане в анонимност, доколкото това е възможно.

— Този, който проговори, жив ли е още? — попита офицерът.

— Тъй вярно — отвърна Ейвъри.

— Вземете го с вас, сержант, а останалите неутрализирайте.

В гласа на офицера нямаше никакво съчувствие — нито към коленичилите „Вътрешни“, нито към екзекутиралите ги пехотинци. Ейвъри стисна зъби, докато Бърн превключи пушката си М7 на полуавтоматичен режим и застреля всеки „набутан“ по два пъти в гърдите. Тримата мъже паднаха назад и повече не помръднаха. Но въпреки това Бърн провери дали са мъртви, като пусна по един куршум в челата им, за да бъде сигурен.

Ейвъри не можеше да спре да гледа масовото клане, но направи всичко възможно да не позволи на сините разкъсани работни дрехи на „Вътрешните“ и белия пушек, излизащ на кълбета от оръжието на Бърн, да се запечатат в паметта му. Спомените имаха навика да се завръщат, а това беше сцена, която би предпочел да не си припомня.

Докато Бърн повдигаше единствения им пленник на раменете си, Ейвъри изведе останалите пехотинци извън работилницата и ги поведе към чакащите хорнети. Бяха изминали по-малко от петнайсет минути, след като бяха слезли и сега двата екипа отново се закопчаха по местата си. Дюзите на апаратите изръмжаха и те се понесоха обратно по пътя, по който бяха дошли. Но този път се движеха колкото се може по-бързо, прелитайки над вулканичното поле.

 

 

Офицерите в ЦТК накратко дискутираха, дали друидът, кръжащ около „Джим Дънди“, трябва да унищожи влекача, ако машината се опита да се върне отново на магистралата, преди да са пристигнали пехотинците. Четирилентовото платно беше претъпкано от обичайния трафик, а само една миниракета „Ланцер“ от друида беше достатъчна, за да изкорми боен танк. Дори и прецизно попадение в кабината на влекача можеше да достигне до гумите му и да убие няколко десетки души в околните превозни средства. Доста по-добро беше предложението от страна на един от офицерите на ВСР, да ударят влекача на паркинга на „Джим Дънди“. Но подполковник Абойм беше загрижен в претъпкания ресторант да не попаднат шрапнели.

За щастие мишената на пехотинците прекара двайсетте минути, необходими за полета на хорнетите, в безгрижна закуска. Според излъчваните от друидната камера кадри в реално време, които в момента вървяха в ъгъла на дисплея в шлема на Ейвъри, мъжът довършваше втората си чаша кафе, когато хорнетите спряха с бучене зад една многоетажна офис сграда със затъмнени стъкла на отсрещната страна на магистралата.

Кадрите представяха картина от голям ъгъл на вътрешността на ресторанта, в която горещите предмети бяха оцветени в бяло, а студените — в черно. Мъжът, който беше тяхна цел, беше много блед, както и всички клиенти на щанда за храна. Хладното кафе в чашата на мъжа беше оцветено в тъмносиво, което означаваше, че той щеше да поиска ново или щеше да вземе таблата си и да стане. Но най-важното, което Ейвъри забеляза, беше червеното сияние около мъжа, което беше знак от АРГУСА на друида, че е покрит с остатъци от експлозива. Ейвъри предположи, че мъжът скоро е бил в атакуваната от пехотинците работилница и може би дори беше помогнал да монтират гумите с експлозивите на влекача.

Докато хорнетът на Ейвъри се завърташе странично, за да се обърне с носа си към офис сградата, той се присви към черните найлонови колани, закопчани към защитните пластини на раменете му и освободи пневматичната пушка М99 „Станчиън“ от крилото на летателния апарат. Оръжието представляваше двуметрова цев от съединени магнитни бобини и изстрелваше малки снаряди с много голяма скорост. Технически беше предназначено да поразява материалната част на врага, проектирано да обезврежда бомби и друго артилерийско снаряжение от разстояние, но беше също и изключително ефективно срещу така наречените „меки“ човешки цели.

Ейвъри постави „Станчиън“-а върху абсорбиращата отката стойка и го опря на рамото си. Прицелващата система на пушката веднага установи безжична връзка с дисплея в шлема на сержанта, а тънка синя линия се появи под ъгъл върху кадрите от камерата на друида. Това беше векторът за прицелване на М99 или с други думи казано — траекторията, по която щяха да прелетят 5,4 милиметровите волфрамови куршуми. Ейвъри насочи по-ниско пушката, докато векторът не се оцвети в зелено, което беше сигнал, че неговият първи изстрел щеше да премине директно през гръдния кош на мишената. Сякаш усещайки невидимата линия, която влизаше през лявата му подмишница и излизаше точно под дясната, мъжът подаде своя кредит-чип към щанда с храната и се завъртя върху стола си.

Ейвъри натисна с палец копчето за заемане на неподвижна позиция върху стойката на „Станчиън“-а. Оръжието изцвърча два пъти, сигнализирайки, че батерията му е напълно заредена. Сержантът пое два пъти дълбоко дъх, след което застина неподвижно и прошепна:

— Мишената е на прицел. Искам разрешение за стрелба.

През тези няколко секунди, в рамките на които подполковник Абойм трябваше да отговори, мишената, без да бърза, се отправи към двойните дървени врати на „Джим Дънди“. Ейвъри гледаше, как мъжът задържа входните врати отворени, за да влезе едно четиричленно семейство. Той си представи как мъжът се усмихва и казва нещо учтиво на двамата родители, които бързаха да настигнат лакомите и шумни момчета.

— Имате разрешение за стрелба — отвърна Абойм. — Стреляйте по ваша преценка.

Ейвъри се концентрира отново и увеличи налягането, което показалецът му, покрит от ръкавицата, упражняваше върху спусъка на „Станчиън“-а. Той почака мъжът да направи няколко стъпки по-нататък, докато един проектиращ се знак по дължината на вектора не показа, че първият му изстрел ще рикошира в паркинга, без да навреди на никого. Когато мъжът бръкна в торбестия си комбинезон, за да търси най-вероятно ключовете за влекача, Ейвъри стреля.

Куршумът на „Станчиън“-а излезе от цевта със заглушено щракване и проби два етажа от полимерен бетон в офис сградата, подсилени със стомана, без това да окаже някакъв ефект върху траекторията му. Движейки се с петнайсет хиляди метра в секунда, куршумът изсвири над магистралата и уцели мишената във върха на гръдната кост. Мъжът стана на парчета, след което куршумът се заби в асфалта, образувайки малко облаче прах.

Веднага след това двата хорнета изхвръкнаха нагоре, прелитайки над офис сградата, и полетяха над магистралата. Този, на който беше Ейвъри, остана да кръжи, за да осигури прикритие, докато хорнетът на Бърн се спусна към ресторанта. Сержантът от ирландски произход скочи от опорната релса, докато апаратът беше все още няколко метра над земята и насочи с бърза крачка екипа си към влекача. Частици от розово-бяла съсирена кръв бяха покрили кабината на машината. Парцаливи остатъци от кафяв комбинезон бяха залепнали от двете страни на ремаркето за товара. Едната ръка от трупа на мишената се беше заклещила между две гуми.

— Чисто е — изгрухтя Бърн по комуникатора.

— Съвсем не — отвърна Ейвъри. Проверявайки оловносивите кадри от камерата на друида, той забеляза настойчиво червено сияние около стола на мъртвия мъж. — В ресторанта има бомба.

Бърн и неговият екип побягнаха към входа на „Джим Дънди“ и нахълтаха през двойната му врата. Хранещите се хора се завъртяха върху столовете си и зяпнаха глуповато, докато бронираните пехотинци навлизаха в задръстеното от вендинг автомати фоайе. Една от сервитьорките им подаде меню с механичен жест, който накара Бърн да я избута грубо, докато си пробиваше път. АРГУСЪТ на сержанта тракаше като обезумяло насекомо, докато той издърпваше нещо изпод щанда за храна — дамска чанта от тъмночервена мрежеста материя със златна верижка.

В този момент вратата към тоалетните на ресторанта на другия край на щанда за храна се отвори. Жена на средна възраст с черни панталони и кадифено палто влезе вътре, като от време на време забърсваше водата от току-що измитите си ръце. Когато видя бронираните гиганти от екип „Браво“, тя замръзна. Силно гримираните й очи се стрелнаха към чантата — тя беше нейна.

— На колене! — извика Бърн. — Ръцете на главата!

Ала докато сержантът оставяше дамската чанта на щанда за храна и слагаше на рамо своята пушка М7, жената скочи към една маса, където четиричленното семейство току-що се беше настанило. Тя уви ръката си около врата на по-малкото момче и го изтръгна от стола му. То не бе на повече от четири години. Малките му крачета започнаха да ритат заради задушаващата хватка.

Бърн изруга достатъчно високо, за да го чуят офицерите в ЦТК. Ако не беше окован в бронята, щеше да е проснал жената на земята, преди да беше помръднала. Но сега тя имаше заложник и владееше ситуацията.

— Назад! — изкрещя жената. — Чувате ли? — със свободната си ръка тя извади детонатор от палтото си, който беше със същия размер и същата форма като този, който Ейвъри беше видял в работилницата. Тя държеше устройството точно пред лицето на момчето. — Назад или ще избия всички!

За момент никой не помръдна. След което всички хранещи се скочиха и побягнаха към изходите на „Джим Дънди“, все едно заплахата на жената беше задействала някакъв механизъм, който допреди малко ги беше държал приковани към местата им.

Ейвъри гледаше настъпващия хаос върху дисплея на шлема си. Той забеляза ярките бели фигури на повече от трийсет ужасени цивилни, които минаваха на талази от двете страни на екип „Браво“, като избутваха пехотинците назад и пречеха на прицела им.

— Джонсън, стреляй! — процеди Бърн през комуникатора.

Докато хорнетът на Ейвъри висеше над ресторанта, прицелващият се вектор на „Станчиън“-а се завъртя към жената, пресичайки оста на гръдния й кош. Но маркировката на топлината на тялото й не се отличаваше от тази на момчето.

Изведнъж Ейвъри видя как призрачният образ на бащата на плененото момче става от стола и вдига ръцете си, за да покаже на жената от „Вътрешните“, че не е въоръжен. Сержантът не можеше да чуе молбите на бащата, понеже бяха прекалено тихи за микрофоните върху шлемовете на екип „Браво“, но неговото спокойствие само увеличи паниката на жената. Тя започна бавно да отстъпва назад към тоалетните, размахвайки детонатора и бълвайки яростни заплахи, които вече бяха неразбираеми.

— Закови тази кучка! — извика Бърн. — Или аз ще го направя!

— Стрелям — каза Ейвъри. Но вместо това продължи да наблюдава крайната точка на прицелващия се вектор, като чакаше да се образува такъв ъгъл, че момчето да оцелее. — Стрелям — повтори той, надявайки се думите му да задържат показалеца на Бърн върху спусъка на оръжието му. Ала Ейвъри не стреля. Не и веднага. И в този момент бащата скочи напред, протягайки се към детонатора.

Ейвъри можеше само да гледа как жената се строполява назад с бащата отгоре й и момчето, притиснато между двамата. Той чу тракането на пушката М7 на Бърн, последвано от глухото тупване на бомбата в дамската чанта и разтърсващата експлозия от гумите на влекача. Кадрите от камерата на друида станаха ослепително ярки и принудиха Ейвъри да затвори очи. След което ударната вълна и топлината го тласнаха назад към рамата на хорнета. Последното нещо, което Ейвъри си спомняше, преди да изгуби съзнание в бронята си, беше звукът на дюзите, които се форсираха, за да издигнат апарата нависоко — шум, наподобяващ повече писъци, отколкото стенания.