Джоузеф Стейтън
Атаката срещу Харвест (21)

Глава 19

Харвест, 22 февруари 2525

Новините за унищожението на Гладшайм пътуваха бързо, много по-бързо от няколкото часа, които бяха нужни на контейнера на Ейвъри да се придвижи през Ида нагоре към Бифрост. Когато контейнерът пристигна в Утгард, хората в по-голямата част от планетата знаеха какво са направили извънземните и какво със сигурност ще направят отново.

Капитан Пондър поддържаше контакт с капитан трети ранг Ал-Сигни през цялото им пътуване. Тя им беше казала, че Утгард, чието население наброяваше около двеста хиляди жители, бързо започнал да се пълни с бежанци от малките селища във Вигронд. Ейвъри беше очаквал да намери много хора вътре в депото, ала хангарът за контейнери близо до котвата за средния шнур на Тиарата беше почти празен, поне що се отнасяше до присъствието на хора.

Всяко празно място в огромния склад беше заето от работещи ДЖОТУНИ.

Скачайки долу от отворената врата на контейнера, Ейвъри беше шокиран от количеството и разнообразието на машините. Имаше дузини от познатите жълто-черни товарачи, които носеха леки зелени пластмасови кошове с надписи „храна“ и „одеяла“. Докато се движеха бързо с резервните запаси към чакащите контейнери и се извъртаха, за да не се блъснат един в друг, подбирайки подходящия момент в последната секунда, огромните им колелета скърцаха силно по гладкия под от полимерен бетон на хангара, като оставяха черни следи от гума.

Ала имаше и ДЖОТУНИ, които Ейвъри никога не беше виждал — трикраки модули за наблюдение на работата и машини, подобни на паяци, изпълняващи всички дейности по поддръжката. Последните тичаха навсякъде из контейнерите, проверявайки дефектите в повърхността им, след което ги поправяха с къси, ослепителни струи от вградените си оксижени, които представляваха един от многото инструменти, прикрепени към гъвкави рамене, снабдени с ненаситни нокти. Когато пехотинците и наемниците се отправиха към изхода на хангара между две редици от контейнери, шлемовете им си бяха останали върху главите, а раменете им бяха присвити. Опасният труд на машините по поддръжката произвеждаше неизбежен водопад от искри и никой не искаше да се изгори.

Извън депото Ейвъри се качи върху един плосък уортог заедно с Дас, Дженкинс, Форсел и останалите от Първо отделение на Първи взвод. Докато те се мушваха в това, което Ейвъри мислеше за натоварен трафик, сержантът осъзна, че всички цивилни седани и влекачи, окупирали булеварда, бяха празни. Двигателите на някои от тях още работеха, а вратите на други бяха отворени. Единствените други превозни средства, които всъщност се движеха по пътя, бяха синьо-белите патрулиращи седани на полицията на Утгард. Светлините върху таваните им проблясваха, а говорителите им тръбяха: „Моля, запазете спокойствие. Стойте в търговския център, докато не получите друго съобщение. Моля, запазете спокойствие…“.

Докато уортогът се придвижваше през изоставените коли на север от търговския център, Ейвъри видя, че паркът бе дори още повече претъпкан от нощта на празника на слънцестоенето. Ала поведението на тази тълпа беше много по-различно. Нямаше никаква следа от бъркотията и веселите приказки, които бяха предизвикани от музиката и алкохола по време на празника, а само едно тихо сборище. Дори и цветът на тълпата беше променен. Нямаше ги ярките пастелни полуофициални облекла на тези, които бяха седнали на пикник. Сега поляните на търговския център бяха изпъстрени с тъмни джинси и избелели памучни дрехи.

Капитан трети ранг не беше споменала за някакъв граждански бунт. Ала тук и там Ейвъри забелязваше полицаи, които патрулираха пеша. Служителите носеха шлемове и щитове пред леките си сини униформи, а някои дори държаха усмиряващи устройства и пластмасови щитове. Когато уортогът му наближи парламента, Ейвъри забеляза, че третите отделения бяха подсилили главната порта с една S-образна барикада. Наемниците изглеждаха неспокойни. Очите им бяха приковани върху търговския център, а ръцете им стискаха здраво техните МА5.

— Дръжте го под око — Ейвъри каза на Форсел, когато уортогът им спря на върха на извитата алея пред парламента. Той кимна към Дженкинс, който вече беше слязъл и се отдалечаваше с наведена глава към една редица от брезентови палатки, които бяха опънати от наемниците в градините на парламента. — Не го оставяйте да направи нещо глупаво.

Дженкинс не беше говорил с никого, откакто бяха напуснали Гладшайм и беше крещял на Ейвъри. Той вече не беше ядосан, а дълбоко депресиран. Сержантът не вярваше, че войникът можеше да направи някоя глупост, например да се самоубие. Ала Дженкинс току-що беше изгубил цялото си семейство и Ейвъри нямаше желание да го кара да прави каквото и да било. Форсел кимна, нарами подплатената правоъгълна чанта, в която се намираха бинокълът му и пушката BR55 на Дженкинс и бързо последва другаря си снайперист.

— Съберете командирите на отделения — каза капитан Пондър, приближавайки се към Бърн и Хийли от друг плосък уортог. — Ще проведем инструктажа веднага, след като приключа с Тюн.

Докато капитанът се изкачваше по стъпалата на парламента, изведнъж се спря, наведе се към гранитния парапет и се хвана за гърдите. Хийли бързо се приближи от едната му страна, ала Пондър го отпрати с едно движение на ръката.

Санитарят горещо беше препоръчал на капитана да не взема участие в евакуацията на Гладшайм, понеже знаеше, че всяко допълнително напрежение само ще влоши състоянието на раните му. Разбира се, Пондър беше казал на Хийли къде точно да си завре препоръките. Ала сега, когато виждаше, че капитанът наистина не може да изкачи стълбите, Ейвъри разбра, че плаща за своята всеотдайност към мисията и мъжете си.

— Хейбъл? Чуваш ли ме? — Ейвъри изръмжа по микрофона на гърлото си.

— Да, старши сержант — водачът на Трето отделение от Първи взвод отговори от балната зала на балкона.

— Всичко ясно ли е?

— Трудно е да се каже. Тълпата в търговския център е доста голяма.

След толкова години в борба със Съпротивата Ейвъри беше станал добър в предугаждането на намеренията на тълпата и това дали щеше да остане мирна, или пък щеше да избухне. Той можеше да каже, че в момента хората в търговския център бяха прекалено вцепенени, за да щурмуват парламента и да си излеят гнева върху правителството, което ги беше оставило беззащитни и сега имаше нахалството да ги държи натъпкани като животни. Ала същият този страх беше накарал губернатор Тюн да издаде заповед третите отделения на взводовете да започнат да охраняват парламента, докато останалите от опълчението отидоха в Гладшайм. От друга страна Ейвъри знаеше, че истинската заплаха все още кръжеше в ниска орбита над тях.

— Сложи Уик за отговорник и ела тук долу — заповяда той на Хейбъл. — И му кажи да се оглежда нагоре към небето.

Бърн беше провел подобен разговор с Андерсен, който беше водачът на Трето отделение от Втори взвод. Малко по-късно двамата сержанти и началниците на отделенията се бяха събрали в преддверието на парламента с варовиковите колони. Докато чакаха Пондър да се върне, Ейвъри разказа как бяха ранили извънземното със златистата броня. Тогава Бърн, който беше имал по-добър изглед, описа как пръскачите на Мак се бяха забили в спускателния кораб на извънземните и го бяха принудили да се разбие в лозята. Тези малки победи едва ли можеха да компенсират хилядите цивилни жертви в този ден, ала цветистият разказ на Бърн, изпъстрен с ругатни по адрес на катастрофиралия спускателен кораб, бяха дали повод на всички да се посмеят за сметка на врага.

Комуникаторът на Ейвъри изшумя в бронежилетката му. Той извади устройството и прочете едно текстово съобщение от Пондър: „Двамата с Бърн елате в кабинета на Тюн. Веднага!“. Ейвъри показа комуникатора на Бърн. На фона на отекващия смях на началниците на отделения, отдалечаващ се зад тях, те се изкачиха нагоре по стълбището към втория етаж на парламента.

Кабинетът на губернатора беше разположен в задната част на сградата, в средата на един дълъг коридор от апартаменти, запазени за двайсет и четирите парламентаристи на Харвест. Ала като се изключеха няколкото развълнувани служители, залата с висок таван беше потънала в тишина. Тропотът от ботушите на пехотинците отекваше силно в мраморния под.

Във фоайето на кабинета на Тюн се намираха двама полицаи, застанали на пост от двете страни на вътрешната врата от матирано стъкло. И двамата носеха бронежилетки за борба с безредици, но нямаха шлемове и държаха автоматични пушки М7 в ръце. Един от полицаите погледна старши сержантите.

— Оставете оръжията си на масата — каза той, като направи знак с брадичка към празното бюро на секретарката на Тюн. — Такива са заповедите на губернатора.

Бърн отправи сърдит поглед към Ейвъри, ала Ейвъри поклати глава, сякаш казваше „Не си заслужава“.

— Само искам да знаете — каза Бърн с ясно изразен акцент, — че си броя куршумите. — Той свали от рамото си своята бойна пушка, извади пистолета М6 от кобура му и постави двете оръжия върху масата до тези на Ейвъри. След което пусна предизвикателна усмивка. — По-добре ще е за вас да ги намеря отново тук, когато се върна.

Полицаите нервно отстъпиха назад, позволявайки на Бърн и Ейвъри да минат през вратата.

Кабинетът на Тюн имаше формата на ветрило, което се разширяваше, когато влизаха навътре. Извитата западна стена беше покрита с голяма холографска снимка на Утгард в ранните години от основаването на колониалния свят. На снимката един млад мъж стоеше до основите на една от кулите, която сега стърчеше до търговския център, ала преди не е била нищо повече от кална ивица земя за паркиране на ДЖОТУНИТЕ. Високото, ала все пак тежко момче се беше усмихнало от ухо до ухо и въпреки че му липсваше порасналата червена брада на губернатора, беше очевидно, че това е Тюн, който нямаше повече от десет години.

— Не знам какво очаквате да направим, губернаторе — каза капитан трети ранг Ал-Сигни, която стоеше пред полираното бюро от червен дъб на Тюн. Тя носеше светлосиво служебно облекло с висока яка — същата униформа, която беше облякла, когато беше посетила Ейвъри в болницата. Днес дългата й черна коса беше навита и пристегната отзад на главата й, разкривайки тъмносивите й еполети, върху които проблясваха трите златни ленти с дъбовото листо върху тях, които обозначаваха ранга й.

— Посъветвайте ме! — изкрещя Тюн. — Преди да сте задействали някой откачен план! — Губернаторът се изправи над бюрото си. Големите му ръце бяха стиснали задната част на неговия въртящ се кожен стол като в менгеме. Той носеше панталони от рипсено кадифе и тънка бархетна риза, които се бяха набръчкали, сякаш ги беше носил в продължение на няколко дни.

— Планът — каза спокойно Джилън — е същият, с който се съгласихте преди седмица. Ако сте имали опасения, можехте да ги изкажете.

— Казахте ми, че сте изключили Сиф! — Тюн посочи гневно с пръст към Мак, който светеше от един месингов холопрожектор, монтиран върху бюрото на губернатора.

— Аз го направих — отвърна изкуственият интелект.

— Тогава как, по дяволите, са установили контакт?

— Оставих един работещ клъстър. В случай, че се наложеше да вляза в системите на Тиарата. — Мак погледна към Джилън. — Явно съм взел правилното решение.

— Ти не би трябвало да вземаш каквото и да било решение без моето одобрение!

Изкуственият интелект сви рамене.

— Не виждам защо да не оставим канала отворен.

— Не виждаш защо ли? — Тюн бутна стола си настрани и тръшна ръце върху бюрото си. — Онези копелета изгориха Гладшайм до основи.

— Технически казано — отвърна Мак, — онези на Тиарата дори не са от същия биологичен вид.

Мозъкът на Ейвъри препусна, за да навакса с казаното по време на дискусията. Извънземни на Тиарата? Той се озадачи. Кога се е случило това?

Тюн погледна към Пондър с гневен изблик.

— Аз ли съм единственият човек в тази стая, който все още контролира проклетите си сетива?!

— Трябва да се успокоите, губернаторе. — Лицето на Пондър беше пребледняло. Той не стоеше стабилно върху краката си. — Нямаме време да спорим.

Тюн се свлече върху бюрото си и избоботи.

— Не смейте да ми заповядвате, капитане. Аз съм губернатор на тази планета, а не някой от вашите кашици. — Вените по врата на Тюн пулсираха бързо, а лицето му беше станало червено, като брадата му. — Аз ще реша какво трябва и какво не трябва да правим. — След което очите му се забиха като ножове в Ал-Сигни. — И няма да ви позволя да използвате хората ми като примамка!

Кабинетът притихна. Мак свали каубойската си шапка и приглади несресаната си коса.

— Съжалявам, губернаторе, но планът си е план.

През времето, в което Тюн възприемаше неподчинението на изкуствения интелект, Джилън протегна ръка иззад гърба си и извади малък пистолет, който беше малко по-голям от дланта й. Тя насочи оръжието в центъра на гърдите на Тюн.

— В съответствие със секция втора, параграф осми на поправката за вътрешна сигурност на колониалния устав на КУОН, отнемам титлата и привилегиите ви.

— Ларс! Фин! — изкрещя Тюн.

Ала двамата полицаи вече бяха преминали половината коридор с пушки М7, поставени на рамо, които бяха прицелени точно в Джилън.

Ейвъри все още не разбираше спора. Ала знаеше едно нещо със сигурност — неговите командващи офицери, Ал-Сигни и Пондър не бяха на страната на губернатора. Това беше достатъчно, за да знае как да реагира. И определено не му харесваше това, че оръжията на полицаите бяха насочени към гърба на една жена.

Когато първият полицай се промъкна покрай него, Ейвъри грабна горната част на неговата М7 и блъсна оръжието надолу. Докато полицаят се свличаше през него той заби десния си лакът в носа на мъжа, ускорявайки падането му на пода, като същевременно го обезоръжи. Когато вторият полицай се спусна към Ейвъри, Бърн подсече краката на мъжа със сръчен замах на ботуша си, след което се хвърли отгоре му върху килима на кабинета. След това Бърн постави едното си коляно върху врата на полицая, а с другото натисна неговата М7 към гърдите му, като му остави една секунда, за да спре да се съпротивлява. Когато не го направи, старши сержантът се усмихна и го нокаутира с един бърз и силен удар в брадичката.

— Всичко наред ли е?

Джилън не беше помръднала. А очите и пистолетът й бяха все още насочени към Тюн.

Ейвъри дръпна съвсем леко назад зареждащата ръкохватка. В патронника имаше куршум. Ако полицаят беше стрелял, можеше да убие Джилън. Когато мъжът се опита да се изправи, Ейвъри бързо го ритна в корема.

— Тъй вярно, госпожо.

Тюн присви очи.

— За коя се мислите, Ал-Сигни?

— За военния офицер с най-висок ранг на тази планета — отвърна тя, след което повтори предишната си декларация. — В съответствие със секция втора, параграф…

— Можете да си цитирате колкото си искате законни простотии. Няма да отстъпя.

— Сигурен ли сте, губернаторе? — попита Мак.

— Глух ли си? — Тюн заби юмруците си в бюрото с достатъчно сила, за да счупи ставите на някой по-слаб мъж. Гласът му беше пълен с отрова. — Искаш ли отново да го кажа?

Джилън изпъна ръката си.

— Не.

Пистолетът й изтрака три пъти и Тюн залитна назад, а червени струи се разплискаха от отворената яка на ризата му. За части от секундата Ейвъри мина покрай капитан трети ранг и бюрото на Тюн, плъзгайки крак върху полирания дъб. Бърн се стрелна около бюрото, за да го пресрещне и двамата хванаха губернатора, докато падаше на пода.

— Хийли! — извика Ейвъри в микрофона на гърлото си. — Ела тук!

— Това не е необходимо — каза Джилън.

Ейвъри тъкмо възнамеряваше да напомни на капитан трети ранг, че току-що е ранила смъртоносно колониален губернатор, когато ноздрите му се изпълниха със сладка, позната миризма.

— Умно — изсумтя Бърн. Той се пресегна да хване почервенялата риза на Тюн и потърка лепкавите остатъци от тренировъчните куршуми между пръстите си. — Направо в безсъзнание.

— И ще си остане така. — Джилън обезопаси пистолета си и го прибра обратно в кобура. — През целия път към щаба на флотското командване.

Изведнъж Пондър започна да увърта.

— Всъщност, госпожо… Мисля, че не е толкова лоша идея да извикаме доктора — след което падна на пода, а здравата му ръка се беше вкопчила в лявата страна на гърдите му.

Ейвъри спринтира отново около бюрото. Когато приближи Пондър, Джилън вече беше паднала на колене и беше разкъсала ризата на капитана. Отливката от биопяна, покриваща гърдите му, беше просмукана с кървави петна. И за разлика от Тюн, тези бяха истински.

— Хийли! Ела бързо! — изръмжа Ейвъри. След което извъртя рязко глава, за да погледне Джилън в лицето. — Госпожо, нещата не се развиват както трябва и това не ми харесва. Искам да зная какво планирате и то веднага. Защото съм сигурен, че каквото и да е то, разчитате на мен и Бърн да го свършим.

Джилън си пое дълбоко дъх.

— Добре.

Тя погледна към Ейвъри, а тъмнозелените й очи се присвиха наполовина, изразявайки едновременно уважение и сдържаност.

— Продължи нататък, Локи. Кажи им.

За секунда Ейвъри се зачуди на кого говори Джилън. След което чу как Мак прочиства гърлото си.

— Добре. — Изкуственият интелект се усмихна, когато Ейвъри се обърна с лице към холопрожектора. Изглеждаше леко смутен. — Да, предполагам, че би трябвало да започна с онова.

 

 

Бапап скочи на единия си крак, а после на другия, след което провери нивото на метана в резервоара си. Той почеса едно сърбящо го място в люспестата подмишница на една от ръцете си. Най-накрая, въпреки че Дякона го беше помолил да пази тишина, Бапап извъртя глава към Хурагока и попита:

— Какво мислиш, че прави сега?

Дадаб наистина искаше да знае. И това, че не разбираше какво прави, го разгневяваше още повече от постоянния тормоз от страна на Бапап. По-лек от някои беше напълно спокоен и летеше безпроблемно във въздуха, докато се носеше пред кулите, които изграждаха извънземния интелект.

— Просто дръж под око пътеката — каза Дадаб. — Не би трябвало да продължи много дълго.

Бапап изгрухтя в маската си и пъхна обратно главата си през дупката, направена от вратите на контролната стая. Дякона продължи да върви след Хурагока в плитката яма на стаята, стъпвайки върху панелите, които беше свалил от кулите, за да достигне до обработващите вериги на извънземните.

„Хайде да разговаряме“, направи знак Хурагокът.

Дадаб отново се зачуди, дали беше взел правилното решение, довеждайки Хурагока на орбиталната станция. Ала отчаяно искаше да изкара По-лек от някои от хангара, преди да научи за неговата измама — преди да открие, че Дадаб се беше погрижил за това, плуговете му да бъдат превърнати в оръжия от Янми’ите.

Дякона се чувстваше ужасно заради това, че е предал приятеля си, ала не беше имал голям избор. Когато счупеният „Спирит“ се беше разпаднал, разкривайки не едно, а четири творения на Хурагока, Дадаб почти беше напълнил гащите. Той дори не искаше да си помисли какво ще направи Макабей, ако научи, че всъщност Хурагокът е имал намерение да конструира плуговете. Вождът току-що беше получил жестоко нараняване от извънземните. Той не би желал да поднася дарове в знак на помирение, а какво оставаше за Дякона, който не беше успял да спре построяването им.

Дадаб спря да се разхожда и размърда пръсти пред сензорните разклонения на Хурагока.

„Наред ли е всичко?“

Ала По-лек от някои запази спокойствие.

Всичките му четири пипала бяха напъхани дълбоко в най-централната кула. Накланяйки се по-наблизо, Дадаб успя да види как крайниците му се движеха — те трептяха толкова незабележимо по върховете си, че ресните им установяваха контакт с разноцветните снопове от жици. Дадаб проследи някои от жиците към една от многото черни кутии в кулата и видя, че две малки светлини в обшивката на едната кутия мигаха в зелено и кехлибарено в отговор на сръчните проби на Хурагока.

Изведнъж енергийното ядро, което По-лек от някои беше монтирал, за да захранва кулите, започна да примигва. Те вече бяха употребили три ядра и Дадаб нямаше желание да вземе още от постовете наблизо. Останалите Унггои бяха започнали да стават любопитни относно заниманията на Дякона, особено след като се върна на орбиталната станция, влачейки Хурагока със себе си. Последното нещо, от което имаше нужда Дадаб, беше да се появят още свидетели на последния му грях със свързването с извънземния интелект.

— Дяконе! — прошепна Бапап. — Приближават Флим и още двама!

Дадаб махна с ръка, бутайки Бапап към пътеката.

— Давай! Забави ги!

Когато Бапап се мушна през вратата, Дадаб дръпна едно от най-долните пипала на По-лек от някои. Хурагокът изпусна изненадано хленчене от едната си алвеола и се отдръпна от кулата.

„Сложи панелите отново на мястото им!“ — направи знак Дадаб.

Отговорът на Хурагока дойде бавно, сякаш се затрудняваше да води нормален разговор.

„Знаеш ли какво са направили?“

„Какво? Кой?“

„Вождът и глутницата му.“

Дадаб успя да чуе дрезгавия глас на Флим върху пътеката и издрънчаването на метановите резервоари, когато той избута Бапап настрани.

„Ще ми обясниш по-късно!“

Той вдигна един панел и го бутна към Хурагока. По-лек от някои обви тънката метална плоча с пипалата си, когато Дадаб изтича до вратата.

— Не съм дал разрешение да напускате поста си! — каза той, като стъпи върху пътеката и застана на пътя на Флим.

— Ти си вървиш и разучаваш — отвърна Флим с мрачно подозрение. — Защо и аз да не мога да направя същото?

— Защото съм Дякон! Моите разследвания имат одобрението на министерството!

Флим наклони глава, показвайки, че нямаше никаква представа какво означаваше това, а и не би обърнал внимание, ако беше разбрал.

— Намерил ли си храна?

— Не.

— Реликви?

— Никакви.

— А тогава какво?

— Нищо — каза Дадаб, преструвайки се на разгневен. — И това, че си губя времето в разговори с теб няма да помогне да си свърша работата по-бър…

Дякона се преви на две, когато Флим профуча покрай него, забивайки случайно една от люспестите си ръце в свития му стомах.

— Тогава няма какво да говорим. — Флим навлезе с клатушкане в контролната стая.

Дадаб се протегна леко и се опита да спре придружителите на Флим — един кривокрак Унггой на име Гъф и още един, който се казваше Тукдук и който беше с едно око. Ала тези подлизурковци също преминаха покрай него и всичко, което Дякона успя да направи, беше да тръгне прегърбен след тях, като се опитваше да си поеме въздух, за да напълни отново дробовете си.

Флим погледна към кулите и изсумтя зад маската си.

— Нищо не виждам.

Дадаб вдигна глава. За своя голяма изненада той видя, че всички панели са отново на мястото си. По-лек от някои се носеше невинно в плитката яма, сякаш беше бездействал през цялото време от идването им насам.

— И скоро това ще е всичко, което ще виждаш — каза Дадаб, когато енергийното ядро примигна отново. — Донеси ми друго ядро и ще ти позволя да ми помогнеш с работата.

Ала Флим беше по-проницателен, отколкото изглеждаше.

— Ти ще дойдеш с мен да вземем ядрото.

Дякона въздъхна.

— Много добре.

Докато водеше Флим и останалите назад към пътеката, той направи знак към По-лек от някои.

„Остави панелите на мястото им!“

Той искаше да види обяснението на Хурагока и това, което беше научил за Джиралханае, ала този по-дълъг разговор трябваше да почака, докато останат насаме.

По-лек от някои изчака стъпките на Унггоите да заглъхнат. Енергийното ядро започна бързо да примигва, заплашвайки да изгасне. Хурагокът изпусна съдържанието на една от алвеолите си и се спусна надолу. Той също не искаше да предаде приятеля си, ала нямаше избор.

Съществото бързо махна най-високия панел на централната кула и удари леко с едно от пипалата си по голата метална повърхност на панела. След това се обърна с лице към едно от видеозаписващите устройства, които беше открил в един от ъглите на стаята.

„Безопасно е, можеш да излезеш.“ Знаците на По-лек от някои бяха бавни и целенасочени като тези, които беше правил, когато за първи път беше започнал да учи Дякона на най-заплетените форми от своята реч.

Секунда по-късно малък образ на едно извънземно, носещо шапка с широка периферия, се появи върху холопрожектора в стаята.

По-лек от някои подаде напред защитния панел. Той почака няколко секунди, след което въздъхна:

„Сега го покажи.“ Образът кимна с глава и изчезна. Глифът на Съглашението, символизиращ „Оракул“, се появи на неговото място. По-лек от някои изпусна доволно мучене. „Кога ще го покажеш на останалите?“

Извънземното се появи отново. То вдигна дясната си ръка и сгъна четири пръста.

„На сутринта.“

„Добре!“ Алвеолите на Хурагока се издуха и той се издигна малко по-нагоре. „Скоро ще дойде мирът!“

Енергийното ядро вече угасваше, а с него изчезваше и извънземното.

По-лек от някои насочи зурлата си към кулите. Съединеният интелект отвътре беше учудващо ефективен. Беше му отнело само половин цикъл, за да се научи как да говори. Алвеолите на Хурагока потрепериха от вълнение. Имаше толкова много въпроси, които искаше да зададе! Ала знаеше, че има време само за един, преди енергийното ядро да бъде изчерпано.

„Искаш ли да ги поправя?“ По-лек от някои посочи към кулите.

„Не.“ Фрагментът на Локи бързо потвърди саботажа на Сиф. — Нищо от това не си заслужава да бъде спасено.

След това енергийното ядро угасна и обработващият център потъна в тъмнина.